Още едно интуитивно откровение с елементи на душевен стриптийз.

Време е за възхита и то от моя почерк. Нали си спомняте, че чета една книга, която иначе си е много скучна и се чете много бавно, защото четенето трябва да се съчетава с душевни излияния, граничещи с истински откровения, които да се записват на хартия и една от задачите е да се възхитя на моя почерк.  Но понеже възхищението е винаги голямо събитие и аз реших да споделя моето възхищение с вас. Първо затворете очи и си го представете, него, моя почерк. Едър, не поросто голям, а по една дума на ред, разкриволен е най-меко казаното определение. Много е далеч от красив, защото е направо грозен, а и не познавам нормален човек, който да може да го прочете, ако  е автентичен, без участието на моето вътрешното убеждение, че някой ще иска да го прочете и ако чак след като знам, че след моето писане ще има и четец, тогава мога малко да се постарая, поне да се различават една, максимум две букви, т.е. да има някаква идея, че съм се опитала да го превърна в нещо четивно. Ако си мисите, че се майтапя, изпратете актуален адрес да ви драсна два реда и ако го дешифрирате, ще ви призная за професионалист в разгадаването на най-заплетените тайни на света.

И от тук нататък трябва да се излее моето истинско, искрено възхищение, но нещо не ми идва отвътре, защото много трябва да си изкривя душата, за да изрека нещо възхитително, като:

"ОООООООО, мой мили ненагледни, почерко, така ти се възхищавам, че не искам на никого да те показвам, само да си мой и от никого невидян!"

Това както забелязвате е искрено. Радвам се, че някой се сети да изобрети клавиатурата, че ако сега трябваше да ми дешифрирате завъртулките един живот нямаше да ви стигне да прочетете всичко това. То, не че е задължително да го четете, но ако някой като мен си е купил книга по калиграфия и ако се е отчаял в опитите си да постигне краснопис може да разбере личните ми чувства към начина по който пиша и да разбере, колко не е за показване, разказване и споделяне „идиличната” среща с нещо изписано от мен. Добре, че тези дни имаше пролетно почистване, та се потрудих да изхвърля всичко изписано с моя почерк, така мога да не се стряскам нощем, че някой може да види хартийка с нещо написано от мен и да изпадне в творческо-писателска депресия. Добре, че не познавам писатели, че ще си намразят професията, като видят как пиша. Граматиката, няма нужда да я коментирам, тя просто не ми е приятелка, не ме обича и аз не я обичам. Чувствата ни са много искрени и взаймни. 

Но почерка, моя почерк, радвайте се хора, че не сте го виждали иначе ще възпеете всички машини за писане и то на всички езици.

Май не успях да се възхитя на моя почерк, но ще опитам при следващия опит да прочета книгата, може тогава да ме натисне някоя интуитивна сянка на прозрение и да започна да пиша, красиво, красивооооо... Каква мечта!? А може и да почна да упражнявам калиграфия вместо интуиция.

  “ Да,ама не” ,както беше казал някога един водещ.

 Според мен свободата е в салама или казано по друг начин-Свободни ли сме ние да правим каквото желаем -без да нарушаваме законите.

  Може ли да работим това,което ни е приятно за малко пари или пък трябва да работим неща,които не ни доставят удоволствие,заради повечето пари и все аз да съм им  виновен на тези,които са над мен, без да има причина.

  Иска ми се тази сутрин да стана в 8,ама не може,трябва да стана с час и половина по рано,за да не закъснея за работа..

    Иска ми се да кажа какво мисля за някои от хората с които работя –да но ,ако кажа ще съм не само свободен,но и освободен от длъжност.

    Иска ми се като видя красива дама да й изкажа възхищението си от красотата й и ако е възможно да я поканя на кафе,но възпитанието ми,пък  и предпазливостта ме възпират-не дай се боже да е феминистка,ела гледай какво става.

      Иска ми се да мога да казвам истината-да,но трябва да избирам между “Свободен,ама гладен” или “Сит,ама не свободен”.

Така,че май Санчо е прав,като казва,че салама го бивало по-вече от свободата- с извинение към Дон Кихот и Сервантес.