Събуди се от рева на сирената.
Сънят избяга от съзнанието му в секундата, в която отвори очи и видя мигащата червена лампа над вратата на спалното помещение.
Следващите 5 минути минаха като по учебник - за няколко секунди навлече униформата.
След това - на бегом до оръжейната, защитната жилетка, каската, пълнителите, ножа, автоматичната пушка, приставката за изстрелване и няколко гранати, пакета за оцеляване.
Бегом на плаца, влизане в самолета, закопчаване и проверка на парашута.
Както при всяко учебно занятие на морската пехота.
Само че това не беше учение...
Всички го разбраха, когато секунди след излитането лейтенантът събра в платнена торбичка плочките с имената и личния им номер и след това ги предаде на единия от пилотите.
В моментът, в който му подаде своите, сержант Стенли Блекмор от морската пехота на САЩ престана да съществува - поне докато /и ако/ се завърнеше жив от мисията...
Докато летяха към условна точка 1, лейтенантът им разясни целта на мисията - код 666.
Пълно изтребление на живата сила и унищожение на инфраструктурата.
Място на срещата след мисията - условна точка 2, откъдето ще ги приберат хеликоптерите - показа им я на една от картите, които им раздаде.
Среща - след три часа...
След това им каза едно име - Рикардо Педроза и името на една страна - Колумбия.
И подаде на всеки един от сержантите допълнително оръжие - приличаше на обикновено "Узи", но някакси по-масивно и издължено в задната част - така, че обхващаше цялата ръка до лакътя.
Лейтенантът ги инструктира с няколко думи - свръх строго секретно, първо изпитание в реален бой, ефективен обсег - 400 ярда, не се нуждае от презареждане, самоунищожава се 10 секунди след натискане на скрития в една от ръкохватките бутон.
Полетът продължаваше по план, докато навлязоха в силна буря.
Самолетът започна да се тресе, сякаш всеки момент щеше да се разпадне и пилотите трудно удържаха управлението.
Няколко минути по-късно една силна светкавица удари лявото крило на самолета и двигателят избухна в пламъци. Сигналната лампа, която показваше, че са над мястото за мисията започна да свети, а задния панел на самолета се отвори и всички се втурнаха натам.
След скокът крясъците на лейтенанта и воят на единствения останал изправен самолетен двигател останаха някъде високо горе...
Тъмните гъсти облаците наоколо и поривите на бурята не даваха никаква видимост след скока, а дишането беше невероятно трудно.
Някакъв взрив отгоре на около половин миля от лявата му страна и горящите отломки, които видя секунди по-късно известиха края на повредения самолет.
Висотомерът на ръката му отчиташе някаква странна височина, но поне парашутът се отвори безпроблемно...
Падането надолу в тъмната бездна продължи още не повече от минута, а приземяването сред някаква странна гъста гора не беше от най-прецизните.
Сержантът се освободи от парашута за секунди и се опита да се ориентира в обстановката.
Дъждът беше престанал като отсечен от нож, но за сметка на това тъмнината наоколо не би могла да бъде разсечена и с меч.
Усети дъха на тревата наоколо, уханието на смола и нещо друго, което му напомни тамян ...
Първите изстрели и няколкото взрива, които чу недалеч пред себе си накараха кръвта му да закипи.
Стисна здраво автоматичната пушка, вкара една граната в приставката за изстрелване, опря приклада на рамото си и се втурна напред към сражението.
....
Малко по-късно патроните му свършиха, гранатите - също, а в далечината пред него все още отвреме-навреме проехтяваха изстрели.
Странно - тези, по които стреляше изчезваха, докато ги приближи - сякаш телата им се разтваряха в мрака и се сливаха с тревите и дърветата наоколо.
Нещо наистина не беше наред...
С периферното си зрение забеляза движение - някой се подаде крадешком иззад едно дърво на петнайсетина крачки и нещо ужили дясното му рамо. Почувства как кръвта затопли ръкава му, но раната беше само повърхностна и не беше опасна.
Електрическия /или какъвто е там/ заряд, който изстреля секунда по-късно унищожи противника, а стволът на дървото, зад което се криеше се превърна в куп димящи въглени.
Новото оръжие, здраво закрепено за ръката му действаше перфектно...
Сержантът продължаваше напред - дори, когато престана да чува изстрелите от оръжията на другите пехотинци.
Инстинктът му на убиец, трениран упорито толкова години действаше безотказно.
Изведнъж се озова в края на гората.
Зората изпращаше плахо първите слънчеви лъчи на разузнаване над хоризонта.
Блекмор огледа за секунди поляната и приведен продължи напред, като държеше в готовност оръжието.
Подмина някакво овъглено дърво, до което още помръдваше в конвулсии опашката на едра тропическа змия, останала след изстрел на "електромета".
Едно прошумоляване отдясно, рязко обръщане и изстрел... Съзнанието на войника запечата някакъв старец, облечен в бяла роба с вдигната ръка, който се разтопи в електрическия разряд, изстрелян от сержанта.
Сори, дядка - не взимаме пленници, помисли си Блекмор - не и в Колумбия...
Зад гърба му остана огромна врата от ковано желязо, украсена с причудливи животински и растителни орнаменти, разбита в едната си част от взрив.
На върха й се полюшваше от вятъра изкривена табела с обгорен надпис, от който се четеше само първата буква.
Премина без проблеми изпречилата се по-нататък река с изоставена на брега лодка. От дрипавия лодкар не беше останало много след нечий изстрел...
Продължи напред, докато се озова пред нещо, приличащо на вход към бункер.
Предпазливо влезе във входа и се озова пред някакъв асансьор.
Натисна бутона, който отвори вратата и отпусна оръжието, когато се увери, че кабината е празна.
Влезе и натисна единствения бутон, върху който имаше гравирана стрелка, сочеща надолу.
Странно... Явно имаше друг изход - отдолу.
Асансьорът се понесе надолу с бясна скорост. Почувства се така, сякаш някой стисна в менгеме съдържанието на стомаха му...
Изгуби представа за времето и благодари на Бога, когато кабината забави скоростта си и после внезапно спря, а вратите се отвориха със скърцане.
Това, което видя навън надниквайки за секунда никак не му хареса.
Върна се назад в кабината, а сърцето му биеше сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди парченца.
Изведнъж съзнанието му навърза събитията от последните часове - мисията, висотомера, странните създания, разтапяни от изстелите на новото оръжие, овъгленото дърво и опашката на змията, старецът с вдигната ръка, разбитата желязна врата, обгорения надпис и първата буква Е...
Сълзите, бликнали от очите на безмилостния боец направиха чисти вадички по изцапаните му с мръсотия и барутен нагар бузи.
Прости ми, Господи!- промълви сержант Стенли Блекмор.
После стисна зъби, хвана още по-здраво оръжието и натисна отново стрелката, която сочеше надолу.
Знаеше, че вече е мъртъв.
Но имаше да разчиства някои сметки...
В Ада!
Comments4