През 2004 г. Костов напуска СДС, отцепва част от депутатите и симпатизантите и създава партията ДСБ, на която е неизменен лидер до 13 май 2013 г.. През 2009 г., изправен пред провала на проекта си, той успява да се прилепи за СДС и чрез създадената Синя коалиция влиза в 41-вото народно събрание. Горе-долу по това време се ражда вицът, че Костов ще се бори за тотално единство на синята идея, докато не остане само той.

    А отношението на Костов към българите извън демагогските му шаблони е видно от речта му на XIII Национална конференция на СДС през 2002 г., в която ги нарича „народ в кавички”, обиден на избирателите заради „отказаната” подкрепа при тежката загуба на изборите през 2001 г. Като резултат от саботьорската дейност на Костов в СДС, от близо 2,5 милиона избиратели, които подкрепяха сините по време на президентските (1996) и парламентарните (1997) избори, днес, както се вижда, те се свеждат на малко повече от 200 000. Това е колосален провал и негов извършител е именно този човек. На този продължил повече от десет години упадък Костов гледа типично в негов стил единствено като чужда вина. Освенразбиването на СДС, най-големите грехове на Иван Костов по време на неговото управление са: неразкриване досиетата на служителите на ДС, което болшинството от народа и пряко неговите избиратели очакваха от него; липсата на каквито и да е стъпки и дори индикации за лустрация на агентите на Държавна сигурност и комунистическите функционери от периода преди 10 ноември 1989 г.; укрепването икономическата власт на червените капиталисти и мафиоти; безогледнатаприватизация и продажбата на хиляди, вкл. и стратегически предприятия на смешни цени и пълната липса на постприватизационен контрол; продажбата на тецовете Марица 1 и Марица 3 и договарянето на изключителнонеизгодни за народа условия за изкупуване на електроенергията им в продължение на десетилетия; отсъствието на каквито и да е опити за разкриване на крупните престъпления, извършени до този момент в политическата, икономическата и финансова области (финансовите пирамиди, банковите фалити, кредитните милионери и т.нат.), чрез които бяха ограбени огромна част от националните ресурси.

    Поведението на Радан Кънев и ДСБ спрямо ГЕРБ трябва да се разглежда именно в светлината на личните отношения на Иван Костов към тази партия и преди всичко към нейния лидер. Фаталният момент настъпва, след като се разбира, че Костов напразно е ходил във Военната болница да носи цветя и бонбони на бъдещия премиер Бойко Борисов и когато се оказва, че Синята коалиция не държи „златното ключе“ за участие в управлението на страната. Всъщност целта на Иван Костов е била да се присламчи към ГЕРБ, за да може да влезе в ролята, която играе ДПС в брака им по сметка с БСП, където социалистите са напълно зависими от партията на Доган, поради невъзможността си да съставят правителство без нея. Така БСП е в пълна зависимост от ДПС и лесно се поддава на техния рекет. Точно в такъв политически изнудвач е жадувал да се превърне и г-н Костов и затова несъгласието на лидера на ГЕРБ жестококо го е наранило. След отказа на Борисов и особено след като случая с визитата му в болницата се разчува, Костов се чувства лично оскърбен и развива тежка антипатия и неприкрита враждебност към лидера на ГЕРБ. Оттам произхожда и органическата ненавист на И. Костов към тази партия, т. е. истеричният му тон се основава не на принципи, както той иска да ни внуши, а на лично отношение.

    Освен това Костов, с прословутото си тщеславие, изпада в силна депресия когато новосформираната партия ГЕРБ бързо печели симпатиите и гласовете на дясно мислещите граждани, които той грешно смята за свой актив по презумпция. Парламентарните избори през 2009 г. недвусмислено показват, че в дясното пространство се е появил нов субект от най-голяма величина, чието присъствие и тежест не могат да бъдат подминати лекомислено, освен от силно пристрастни и необективни хора. Костов разбира, че с удобното му популистко ораторствуване, което се основава само на празни думи и с което досега е печелил привърженици, вече е свършено. Заслепен от суетност и високомерие обаче, не осъзнава собствената си вина за катастрофалното положение, до което сам е довел не само откъснатият от СДС фрагмент (ДСБ), на който той се изживява като горд собственик, но и „синята идея” и десния проект като цяло. Търсейки вината винаги у другите, Ив. Костов отново намира удобен „виновник” за падението си – този път това е лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, към чиято особа са фокусирани, в съзвучие с пропагандата на БСП и ДПС, злословията и отмъстителните му внушения, с които той подвежда подло своите фанатизирани адепти и немалка част от непросветената общественост.

    Точно от тази гледна точка можем да разберем антиГЕРБ държанието и риторика на Радан Кънев, които той демонстрира верноподанически веднага след избирането му за лидер на ДСБ.Пред Дарик радио Кънев обясни защо ГЕРБ нямат място в новото бъдещо обединение:                                           
„Но не и ГЕРБ. Не го казвам с враждебност. Хората, които представляваме, на които търсим доверието, много ясно са показали, че за тях ГЕРБ не е алтернатива (в същото време те са показали, че ДСБ също не е тяхна алтернатива – Виктор Кордон). ГЕРБ бяха силни на тези избори, те ги спечелиха. Те общуват добре с избирателите си. Мобилизират ги, само че стотици хиляди българи гласуваха или за партии, които рискуваха да не прескочат бариерата, или разочаровани от това, че ние сме малки и разединени останаха вкъщи. Ако харесваха ГЕРБ, вратата беше отворена. Щом не са минали през нея, как да мина аз през тази врата, това би било предателство".

    Новият председател на ДСБ казва още:  
„Получихме оферта от г-н Бойко Борисов, за да участваме в единен десен блок, но ГЕРБ не е алтернатива в българската политика. Предложението на нашите приятели от "Синьо единство" за подновяване на предизборната ни платформа е добре прието. Важно е да си сътрудничим с тях, но това не е достатъчно. Публично, открито и смело ще вървим към единодействие на десницата”.

    „За мен всяка една реформаторска партия, която е демократична, проевропейска и не смята, че ГЕРБ е алтернативата в българската политика, има своето място”, обяснява г-н Кънев.

    Виждаме, че основният акцент в изказванията на новия лидер на ДСБ (в отличен унисон с позицията на задкулисния манипулатор Иван Костов) е поставен върху враждата срещу ГЕРБ и изолирането на тази гигантска, в сравнение с неговата, партия. От тези словоизлияния остава натрапчивото впечатление, че в ДСБ смятат ГЕРБ за свой главен опонент, дори и враг, срещу когото са насочени основните им усилия и ресурси, при положение, че и двете партии са част от ЕНП (Европейската народна партия) и би следвало да споделят общи принципи. Оставаме с неприятното усещане, че ръководството на Демократи за силна България приема като основна своя мисия дискредитирането, изолацията и екстерминирането на ГЕРБ, като че ли опасните политически хищници БСП и ДПС (с целия човешки и материален ресур на ДС) не съществуват. Изключително лицемерно е да се заблуждават гражданите, отдавна жадуващи да видят единомислие и консолидация в дясната плоскост, със симулации за сътрудничество и кооперативност, докато в същото време открито се игнорира една огромна част от политическия сектор и от българското население, стоящо зад него. Това е открита обида за дясно ориентираните граждани, които, крайно разочаровани от безпринципното и неадекватно поведение на партийните функционери от СДС и ДСБ и безкрайните им интриги и машинации, припознаха в ГЕРБ силата, която може да прокарва и отстоява техните стремежи и права, без да очакват от нея чудеса и абсолютна безгрешност.

    Несъмнено Радан Кънев е интелигентен човек, но тези негови „аргументи” са съвсем нелепи. Нелепи са, защото отчаяно се нуждае от оправдание за отказа си от коалиране с ГЕРБ, но такова в политически смисъл не съществува. И той използва несериозното извинение, че, видите ли, как би привлякъл хора, които не са гласували за ГЕРБ, ако е в коалиция с тях. Но същите тези хора, както и още милиони други не са гласували също така и за ДСБ, защото са се колебаели, като една от основните причини за колебливостта им е именно непримиримостта и антагонизма от страна на политическите лилипути в отношението им спрямо най-голямата дясна партия. Смешно е да искаш да привлечеш десните избиратели с неизпълними предложения за обединение при положение, че те достатъчно ясно са показали, че не те разпознават изобщо като политически субект и не ти гласуват доверие.

    Изключително лицемерно е да се говори за „единодействие на десницата”, а да се отписва с лека ръка грамадна част от десните гласоподаватели, без да се вслушва в техните чувства и настроения. В действителност непрекъснатите призиви за игнориране и изолация на ГЕРБ са в противоречие с широко прокламираните лозунги за „дясно обединение”, които очевидно представляват лицемерна демагогия от най-долно качество. Това на практика е активно мероприятие заразединение на десните сили, след като най-голямата и влиятелна от тях бива пренебрегвана, подценявана, злепоставяна, отблъсквана и очерняна в странен синхрон с клеветническата кампания на пропагандния апарат на Държавна сигурност. Дори и пред опасността от червените кхмери на бившите репресивни органи, ДСБ, Радан Кънев и Иван Костов не търсят сближение с най-силния десен политически играч, а усилено работят за неосъществяване на единодействието на десницата, въпреки че се кълнат в обратното. Докато манифестират на думи ангажираността си за десния реформаторски проект, в действителност те работят усърдно за неговото нереализиране. Това е видно от условията и акцентите, поставяни от тях в ежедневните им появявания в общественото пространство, в които основна теза е, "че ГЕРБ не е алтернативата в българската политика" и че съюз с тази партия е напълно изключен. Това, моля, въобще не означава обединение и единство, а чист разкол, партизанщина и възмутително сектантство.

    Иван Костов в лицето на Радан Кънев иска да остави извън десния фронт не просто партията ГЕРБ, а всички тези 1 081 605 български граждани, които на последните избори са гласували за тази партия (срещу 103 638 души за коалицията „Демократи за Силна България и Български Демократически Форум”), хора, които са изцяло дясно мислещи. Тоест отхвърлените от десните избиратели неудачници претендират с фрапиращо безочие да представляват цялото дясно пространство, присвоявайки си правото да определят кой принадлежи към него и кой не. И това при положение, че представляват само една миниатюрна част от него.

    В същото време, докато не зачитат и денонсират мнението и тежненията на мнозинството от десните гласоподаватели, Радан Кънев и ДСБ рекламират близките си отношения с Меглена Кунева и нейното Сдружение „България на гражданите“(Партия „Движение България на гражданите“), обявявайки гръмогласно, че с нея ще осъществяват дясното единство. Но те удобно забравят мнението за нейната персона на самия Иван Костов, който само преди година (през май 2012 г.) категоричнозаяви, че „Кунева е последната червена кукувица, която се опитва да снесе яйце в синьото гнездо” и още, че „Кунева не може да бъде десен субект”. Той, естествено, има предвид, че Кунева е омъжена за финансиста Андрей Пръмов, син на секретаря (1962-1978) на ЦК на БКП Иван Пръмов, от когото има син Александър Пръмов. Никак не е сложно да се досети човек, че М. Кунева е поредният саботьор в дясната зона, чиято диверсионна мисия е да създава смут и разцепление в този политически участък и да отнема гласове от десните партии. Всъщност, такава е ролята и на много други „десни” формации, които в действителност представляват креатури на ДС, създадени с цел да не допуснат обединение на субектите от десния политически спектър.

    В светлината на фактите и логиката, приведени дотук, можем да заключим, че създаването на десен блок без привличането на ГЕРБ е равносилно на образуването на лява коалиция без участието на БСП, т.е. ще има нулева политическа тежест и стойност!

    Изводът е, че позицията на ДСБ против ГЕРБ, но в същото време в съюз с „червената кукувица”, не се основава на принципни постановки, а на някакви дребни бакалски сметки, недодялано интриганстване и междуличностни антипатии, които винаги са били бичът на десния фронт, спомагащ за неговото разединение. И това е видно за всеки непредубеден наблюдател, който не страда от сантименти, излишни емоции и фанатична привързаност към определени личности (в случая към Иван Костов или Бойко Борисов), а следи трезво, активно и с широк набор от информация политическите процеси в страната, очаквайки не чудеса, а прагматизъм и здрав разум. Защото„политиката е изкуство на възможното” (Ото фон Бисмарк), което означава, че осъществяването на политическите цели и замисли трябва да се извършва с оглед на реалностите, използвайки възможностите на моментната ситуация, без да се робува на буквата, а на духа на следваните принципи, но и без да бъдат грубо пренебрегвани и погазвани тези ръководни аксиоми. Политическото изкуство също така изисква и правенето на компромиси, без те, разбира се, да представляват безскрупулно и непоследователно отклонение от заявените основополагащи максими. Защото историята не прощава както на крайно твърдолинейните политици, така и на безпринципните политически функционери.

Автор: Виктор Кордон

    На фона на дълбоката политическа криза, в която новото правителство и новият парламент въведоха страната, все по-шумно се пропагандира и все по-отчетливо се откроява тезата за смяна на избирателния закон. Само глупци и наивници обаче могат да вярват, че днешните обитатели на Народното събрание, които сътворяват гаф след гаф, повечето доста груби, а други – направо трагични (като кандидатурата на г-н Делян Пеевски за председател на ДАНС; или пък избирането на Волен Сидеров за шеф на Комисията за борба с корупцията и конфликт на интереси и парламентарна етика при положение, че партията му Атака ползва като сътрудник в парламента осъдена за подкуп, а той самият се държи като социопат), са в състояние да изработят какъвто и да е закон в полза на обществото. Нима можем да очакваме „народни представители”, които очевидно обслужват задкулисни клики с престъпна генеалогия и при това са заложници на един неврастеник, да осъществяват качествено законодателстване? Разбира се, че не!

    Още повече, че абсурдният тандем БСП-ДПС доказа недвусмислено по време на Тройната коалиция, че работи не за общото благо, а за стоящите зад него криминални структури, заели позиции в икономиката, финансите, службите за сигурност, политиката. Доказателство за това са вредите, нанесени от тях чрез напълно неизгодните за българския народ закони и договори за ВЕИ централите, АЕЦ „Белене” (която БСП е готова да рестартира в изгоден за нея момент), руския газ(неблагоприятните параметри на който бяха договаряни тайно от народа и никога не бяха публично оповестени),  Законът за амнистията (приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев, спасяващ от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция и източилите еврофондовете мошеници, заради които бяха спрени европйските средства), Новия избирателен закон от 2009 г. (виж - Новият избирателен закон - рецепта за бедствие) и др. под., които не биха могли да бъдат изброени.

    Уловката със смяната на изборния кодекс служи изцяло на користните цели на измамниците, окупирали Парламента с помощта на баснословните си лъжи и инсинуации. Първо, тя трябва да им спечели време докато недоволните от техните манипулации загубят енергията си и се обезверят. Второ, чрез нея те симулират загриженост за обществените проблеми. Трето, докато се протакат изкуствено наложените дебати за нов избирателен закон, те ще успеят да източат хазната и да натоварят данъкоплатците с нови заеми, средствата от които ще потънат в техните и на доверените им съучастници джобове. Четвърто, ще издялат такъв закон, който да е в тяхна услуга и в ущърб на политическите им съперници. При всички случаи от оставането във властта на тези разядени от корупция и користолюбие шарлатани губим ние. С всеки изминал ден те ще се окопават по-здраво, ще пускат корени по-дълбоко като плевели, ще се насърчават и ще стават по-нагли, ще си изработят удобни за тях закони, ще сключват договори, които да им носят лични облаги и загуби за всички останали.

    Някои ще възразят, че е жизнено необходим нов избирателен закон. Дори и да е така (което е спорно) нима трябва да го поверим в ръцете на негодници? Нима депутати, зависими от тъмни и незнайни на обществото сили, трябва да решават въпроси от първостепенна важност, които засягат всички нас? Това е недопустимо!

    Качествен закон може да бъде произведен само от качествени законодатели. Но не и от шизофреника Волен Сидеров, не от „вундеркинда” Делян Пеевски, не от служителите на ДС в БСП и ДПС, не от дискредитираните „експерти” на новата Тройна коалиция, не от руски подлоги като Сергей Дмитриевич и кликата около него, не от агенти като Лютфи Местан и стоящият зад него Ахмед Доган, не от марионетките от ДПС и БСП, които гласуват безсъзнателно и механично за всеки спуснат незнайно откъде „парашутист”, не от безобразните лумпени на Атака, т. е. не от сбирщината, пребиваваща в сегашния парламент.

    И нека не се лъжем – избирателният закон, какъвто и да е той, не е панацея, както се опитват подло да ни внушат. Такива закони има навсякъде в най-голямо разнообразие и никъде те не са съвършени и не решават най-важните проблеми. Защото тяхното разрешаване зависи не от тези закони, а от обществото – от неговите нагласи, манталитет, мислене, критичност, способност да анализира, информираност. Защото именно обществото чрез излъчените от него представители създава общополезни закони, които да служат на неговите интереси.

    Избирателният закон няма да направи политиците по-честни и съвестни, не може да накара обезверените и апатичните да гласуват, не може да ни научи да разпознаваме демагозите и политическите спекуланти, не може да ни направи по-информирани, не може да ни предпази от вредни внушения, не може да ни принуди да бъдем по-критични, не може да ни подбуди да бъдем по-строги и безкомпромисни спрямо управляващите, не може да ни стимулира да търсим по-настоятелно правата си, не може да ни превърне в активни и будни граждани, не може да пресява добрите от лошите кандидати, не може да мисли и решава вместо нас. Това са изцяло наши отговорности, от които именно зависи политиката на всяка една държава – т. е. тя се прави от обществото, от гражданите чрез различните механизми и институции, които те притежават. Но те трябва да имат съзнанието и ангажимента за това. Изборният кодекс е само един от инструментите на гражданското общество и от него може да има полза само ако е изработен от добросъвестни и почтени законодатели и ако се ползва от разумни, прагматични, добре осведомени и критично мислещи хора.

    Нека не се заблуждаваме! Избирателният закон не може да лекува болестите, от които е болно обществото ни, а е само помощно средство. Докато не осъзнаем, че основният ни проблем са дълбоко вкоренените в политическата и икономическата ни система служители на „бившата” Държавна сигурност, които саботират отвътре всички процеси и добри начинания, никакви закони няма да имат смисъл. Те са като зловредни паразити, които не виждаме, но които разяждат организма на българското общество. Те са се инфилтирали във всички важни сфери на социалния живот, източвайки ресурсите на държавата. Те са като злокачествен тумор, който невидимо, но неумолимо разгражда тъканта на нашия колектив. Те са собственици на телевизии, радиостанции, вестници, списания, интернет сайтове, на банки, на големи предприятия и компании, те са финансисти и икономисти,  те са висши служители на МВР, ДАНС, ГДБОП, НСО, те са декани, ректори, ръководители на катедри и факултети в университетите, те са дипломати, журналисти и редактори, те са духовници с най-висок ранг, те са юристи, шефове на държавни агенции, учени от БАН, притежатели на бензиностанции, ВЕИ централи и т. нат. Те са навсякъде и с огромните ресурси, диверсионен опит и връзки, които притежават, са изградили система за манипулиране на общественото съзнание, чрез която контролират политическите и икономически процеси в страната.

    Именно те са главните виновници за общественото неблагополучие. Каквито и закони да приемем, каквито и правителства да изберем, те – невидимите агенти на ДС, ще провалят всяко наше усилие, всеки наш проект. Те са мъртвата тежест, от която трябва да се освободим, за да изплуваме, за да постигнем просперитет и достойно съществувание. 

Мит е, че структурите и агентите на ДС са част от задкулисието, за което се твърди, че дърпа конците на сегашните български управляващи. Че какво "задкулисие" могат да бъдат тези хора, щом вече са си изцяло "на светло"?

Тези хора ораторстват открито в парламента, не слизат от телевизионния екран и вестникарските страници, скандират сред протестиращите, вилнеят необезпокоявано в социалните мрежи и дори се включват активно в протестните подписки за смяна на начина, по който се управлява държавата днес. 

Четвърт век след промените тези хора, лишени от всякакво чувство за приличие, продължават да минават между капките на постоянния обществен хаос, разчитайки на това, че годините и забравата ще изличат следите от позорното им минало на доносници, явочници и агенти. Излизането на светло и все по-настойчивите им опити за обществено легитимиране вече дават резултати.

 ДС-чалгата

Покрай скандалите, съпътствали предсрочните избори, удобно беше подминат фактът, че цяла дузина от новите депутати са били сътрудници на бившата Държавна сигурност - по четирима от БСП и ДПС, трима от ГЕРБ и един от „Атака”. А както припомня разследващият журналист Христо Христов, кандидат-депутатите с агентурно минало от четирите представени в парламента партии са били дори двойно и тройно повече. Някак бързо отшумя и шокът от скандалните думи на Марин Райков, че „принадлежността към ДС е част от чалгата на прехода”. Да не говорим за опитите му да реабилитира седмина бивши сътрудници на ДС, връщайки ги в системата на МВнР. А най-скандален беше фактът, че за зам.-министър на икономиката бе назначен човек, започнал кариерата си в ДС с псевдонима „Младенов”.

 Откровенията на Вигенин

И ако поради липса на време служебният кабинет не успя да поработи в тази посока още по-активно, за правителството на Орешарски вече може да се каже, че се справя направо блестящо! Младият външен министър Вигенин направи външнополитическия си дебют с вледеняващото твърдение, че агентите били „потенциал, който не бива да бъде разпиляван”. След като се сблъска с твърдата позиция на президента Плевнелиев, който се обяви категорично против възстановяването на посланици с досиета, Вигенин захвана да обяснява пред медиите, че след като ДС не съществувала от четвърт век, тя нямало как да определя правилата. И тихомълком назначи бивш агент с псевдонимите „Антон” и „Боил” за постоянен секретар в МВнР. Този ход предизвика светкавичната реакция на германските евродепутати Михаел Галер и Моника Холмайер, които констатираха иронично, че новият български външен министър „очевидно няма други грижи, освен облагодетелстване на хора от бившия комунистически режим”.

 Междувременно народен представител от БСП с агентурен псевдоним „Люляк” набързо беше назначен за областен управител на София, а друг депутат от левицата, носещ тайното ДС-прозвище „Гогов”, успя да нарече протестиращите  „интернет-лумпени”, с което си навлече тяхната вечна „любов”.

 Тайнствата на прехода

Медийната ДС-ситуация не е по-малко абсурдна. Ключови публицистични предавания продължават да бъдат модерирани от водещи с ДС-пагони, а от техните студиа вече почти не излизат двама от „любимците” на народа - единият, професор в УНСС, е от бившия Шести отдел на Шесто управление на ДС, а другият, депутат от БСП, е агент на ПГУ на ДС.

 В протестната суматоха тези дни мнозина се опитват да изличат окончателно позорните си зависимости. Дори под набралата популярност Харта 2013 се появиха имена на хора със срамни досиета в архивите на комунистическите тайни служби. Което е поредното доказателство, че днес тези фигури съвсем не се крият - те са решили да не бъдат вече „задкулисие”. Защото знаят, че докато навремето БКП е използвала ДС, за да пази режима си, то днес ДС използва управляващите, за да реализира целите си. А това е може би най-парадоксалното „тайнство” на почти четвъртвековния български преход.

 Автор: Г. Папакочев; Редактор: Д. Попова-Витцел

Източник: dw.de

    Нека подробно разгледаме двете основания против извършването на каквито и да е законодателни манипулации от страна на изброените политически субекти.

    Както казахме, недостатъчната осведоменост на българина го прави лесно податлив на внушенията и активните мероприятия на служителите от бившата Държавна сигурност, стоящи зад БСП, ДПС и Атака, които с целия си подривен опит, манипулативни умения, широки връзки, човешки, финансов и информационен ресурс насърчават у него индифирентност и отвращение от политическите процеси. Активната пропаганда от тези среди целенасочено обърква и разколебава електората, втълпявайки му, че „всички са маскари”, че трябва да гласува занови партии или най-добре въобще да не гласува. Новите партии пък в действителност са фабрикувани в работилниците на бившата ДС и са пълни с техни агенти (виж Пълен списък на 143-та агенти, сътрудничили на бившата ДС, кандидатирали се за изборите през 2013 г.) с цел да раздробят дясното пространство на множество формации, които да отклоняват към себе си гласовете на основните десни партии. Заради цялата си вредителска задкулисна дейност тези подмолни структури се съпротивляват толкова яростно на разкриването на досиетата и особено на лустрацията, които ще извадят наяве престъпната им роля в целия т. нар. преход. И докато дясната област се разцепва и разпада на множество фрагменти и се смалява от загубата на хора, които не гласуват, БСП и ДПС разполагат с твърд електорат и съответно увеличават своята политическа тежест и представяне в Парламента.

    Проблемът наистина не е толкова в политическата класа, в системата или в изборния кодекс, защото те са функции на обществото. Проблемът е в самото общество, в неговата неинформираност и незаинтересованост, в неустойчивостта на неговите настроения, в особената му податливост към евтини внушения и инсинуации, в склонността му да търпи негативните явления и да игнорира предупреждаващите знаци, откъдето произхождат и главните трудности, проявяващи се перманентно. Политическата система, партиите и политиците са само следствие от условията в средата, в която се формират и която позволява да се появят и развиват. А средата – това е обществото.

    Не можем да очакваме по-различни и по-благоприятни от настоящите последствия, след като близо 50% от хората не участват в най-съдбоносния и най-важния за всеки гражданин политически акт, какъвто са изборите. Това е основната, ако не и единствената форма за изразяване на убежденията ни, от която следва определен политически резултат, т. е. тя е възможност за въздействие върху политическите процеси. Ако ние не се възползваме от този шанс, не можем да претендираме за по-добри резултати. А около половината от българските граждани не оползотворяват това свое право и оставят малцинствени групи, неграмотни индивиди, престъпни структури и хора, които нямат никакъв принос за обществото, да решават съдбините на цял един народ. Така че сегашният печален резултат, който с отвращение наблюдаваме в Народното събрание, е закономерно следствие от негласуването и от емоционалното и неинформирано гласуване. Само активният и адекватно информиран гражданин може да оценява правилно политическата обстановка, да я анализира и да взима успешни решения.

    Политическият хаос, в който се намираме в този момент, с всички извращения под формата на безумни назначения, задкулисни пазарлъци и машинации и шутовщина от най-долно качество свидетелства, че ние все още не сме узряло гражданско общество, щом допускаме да бъдем обиждани по такъв възмутителен начин. Все пак несекващите от доста време протести са обнадеждаващ знак за пробуждане на гражданския дух и съвест. Надявам се, че сегашната незавидна ситуация ще помогне на много хора да осъзнаят своята отговорност като членове на колектива и да проумеят, че вина за безобразното състояние на националната политика и икономика носим ние – българските граждани, а политиците (които също са част от нас, а не изолирана група) са тези, които НИЕ допускаме до властта и на които НИЕ позволяваме да взимат едни или други решения.

    Това е първата причина, поради която в момента въобще не стои на дневен ред промяната, а още по-малко пък смяната на Избирателния закон. Втората причина, както изяснихме в началото, е несъстоятелността на тезата, че партии, които са контролирани и подвластни на агентите на Държавна сигурност(desebg.com, dnevnik.bg) и се намират в тежка и непреодолима зависимост от извънполитически и по-точно откровено мафиотски кръгове, могат да осъществят качествено законодателство в полза на обществото. Това е все едно да дадем възможност на рецидивисти да уреждат Наказателното право! Защото досегашният опит не оставя никакво съмнение, че тези три партии – БСП, ДПС и Атака, ще спретнат закон, който да е удобен на тях и на криминалните групировки и лица, стоящи зад тях и да е във вреда на политическите им опоненти и на цялото общество.

    За краткото си съвместно съжителство в сегашното Народно събрание те многократно и красноречиво доказаха, че не представляват интересите на народа, а тези на задкулисни играчи с нечистоплътни намерения. Да оставим в изцапаните им ръце законодателната дейност и в частност Изборния кодекс е все едно да предоставим на престъпниците полицейски и правосъдни функции. Още повече, че позорният тандем БСП-ДПС е показал недвусмислено, че негова основна грижа е защитата, включително и със специални закони, на най-престъпните корпоративни групи и на криминалните контингенти, протекционирани от тях. Показателен пример за точно такава протекция е Законът за амнистията, приет от Тройната коалиция през 2009 г. в последните дни на правителството на Сергей Станишев. Според Закона за амнистията не могат да бъдат съдени лица, които са извършили непредпазливи деяния до 1 юли 2008 г. и за които Наказателният кодекс предвижда до 5 г. затвор. Всички дела по този повод, образувани до същата дата, пък трябва да се прекратят. Прокуратурата се оплаква, че заради приетия закон за амнистията се налага да прекратяват дела срещу длъжностни лица или пък да не образуват разследвания, когато става дума например за безстопанственост. Данните от Върховната касационна прокуратура само за деветмесечието на 2009 г. показват, че 457 дела са прекратени заради влизането в сила на Закона за амнистията.

    Тогавашният главен прокурор Борис Велчев признава, че Законът за амнистията възпрепятства образуването на дела за неумишлена безстопанственост и поражда определени съмнения.„Всеки закон за амнистията, няма какво да се лъжем, по същество е неморален”, казва г-н Велчев. Той констатира още, че проблемът със закона идва от факта, че най-честозлоупотребите се разследват като неумишлено престъпление. А точно тези престъпления са освободени от отговорност с цитирания закон. Така независимо дали от лошия контрол и управление са настъпили значителни щети и разпиляване на държавно имущество, отговорните няма да бъдат наказани, заявява Борис Велчев. Този порочен закон еподкрепен между другото и от Иван Костов и Екатерина Михайлова. Заради него остават незасегнати министрите от Тройната коалиция и хората от техните кръгове. Амнистията засяга действия на безстопанственост, което дава основания да се смята, че тогавашните депутати спасяват от преследване висшите чиновници на Тройната коалиция. Именно поради тези причини законът влезе в негативните оценки на доклада на Еврокомисията.

    Проблемът е, че въпросът не може да бъде решен с простата отмяна на закона за амнистията, защото това не поправя ситуацията. Принцип в наказателното право е, че всеки обвиняем или подсъдим може да се възползва от по-благоприятния закон, действал към момента на извършване на престъплението. Законът за амнистията ще е винаги по-благоприятният, защото предвижда задължението за прекратяване на делата и забрана за образуване на нови.

    Друг мръсен ход на БСП и ДПС в съдружие с НДСВ по време на управлението на Тройната коалиция са поправките в Новия избирателен закон от 2009 г. (виж - Новият избирателен закон - рецепта за бедствие). Приетите поправки в избирателния закон са само формално „изменения и допълнения”. По същество това е нов закон, в който не само начинът на определяне на изборните резултати е нов. Той прави почти невъзможно участието на по-малките партии в изборите. Става дума за нововъведенията, според които 31 народни представители ще се избират по мажоритарна система в едномандатните избирателни райони, а 209 народни представители ще се избират по пропорционалната система с кандидатски листи на политически партии или коалиции. С промяната на изборния закон и вкарването на т. нар. псевдомажоритарност социалистите се надяват известните им личности да преборят неизвестните кандидати на ГЕРБ. Освен това прагът за коалициите е вдигнат на 8% (тази поправка обаче е изпратена от недоволните народни представители в Конституционния съд и непосредствено преди изборите е отменена, като депутатът от левицата Георги Близнашки, който единствен от БСП се обяви против тази законодателна промяна, я нарече „политическа репресия”). С повишаването прага за коалиции се цели да се ударят десните партии, които се надяват да влязат обединено в следващия парламент.

    На 13 април 2009 г. в самия край на мандата си тогавашният парламент гласува 8% праг за коалициите на парламентарни избори. Предложението е прието с гласовете на БСП, ДПС, Атака и РЗС. С тази промяна са поставени в шахвсички сформирани вече коалиции. Включително такива, които имат сериозни шансове да преминат 4-процентовата бариера като “Напред” (ЛИДЕР, ВМРО и „Гергьовден”) и Синята коалиция.  

    Президентът Първанов моментално налага вето върху скандалната промяна, въведена “в 12 без 5”. Неговото становище  е, че решението “ограничава политическия плурализъм, създава предпоставки за силно стесняване на кръга на политическите сили в парламента, за формиране на изкуствени парламентарни мнозинства които не съответстват на волята на избирателите”. НС обаче отхвърля ветото с почти пълно мнозинство, като депутатите от НДСВ и от опозицията (но без РЗС) отказват да участват в гласуването. Но Конституционният съд се явява тогава последна преграда пред антидемократичното въведение и го отменя почти единодушно.

    В цялата процедура има два много спорни момента – вдигането на изборната бариера и мажоритарния елемент, както го наричат. Кое е скандалното в новоприетия закон? На първо място – начинът, по който са направени много съществени промени в последния момент. Това се случва в противоречие на правилата и законите на страната. Знае се, че между двете четения съществени промени не могат да се правят. Могат да се правят варианти на това, което е гласувано на първо четене. Може да се спори, доколко е съществена промяната с въвеждането на 8%-та бариера, но е безспорно, че промяната, която е направена за 31 мажоритарни кандидати, не само, че е съществена, но това по същество е нов закон, нова избирателна система. Не може да се вкарва по такъв начин, на практика, нов закон. За избирателната бариера може да се спори от морална гледна точка, че е приета в последния момент, че не е много редно да се прави двойна бариера за коалиции.  В повечето държави съотношението е 4% за партии, 6% за коалиции, или съответно 3% и 5%. При всички положения не е редно да се прави такава поправка в последния момент, по-нормално би било да се направи за последващите избори, например. Но, така или иначе, тук възраженията могат да бъдат от морален характер, едва ли е толкова укоримо от правна гледна точка. Що се отнася до това да се въведе нова мажоритарна избирателна система – това може да доведе до големи изкривявания, било в едната, било в другата посока. Едната посока е това, че дадена партия при чиста мажоритарна система (когато системата е смесена, тези изкривявания са по-малко, но те пак съществуват) с 40% от гласовете може да спечели 2/3 от местата. При такава система не само малките, но дори и средните партии трудно могат да пробият. (http://www.glasove.com/yuliy-pavlov-promenite-v-izborniya-zakon-byaha-napraveni-protiv-pravilata-121).

В доклад от 26 юни 2009 г. на Службата за демократични институции и човешки права към ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа – OSCE) се казва:

 „Известни поправки в Избирателния закон, включително една важна промяна в избирателната система, бяха приети около два месеца преди изборите на 05 юли. Подобна ситуация възникна и преди изборите от 2005 и 2006 година”.

„Промените в изборния закон, изменящи избирателната система, бяха въведени скоро преди насрочване на изборите. Някои от партиите изразиха притесненията си във връзка с нововъведения мажоритарен елемент на избирателната система. Съществуват съществени различия в броя избиратели в 31-те едномандатни избирателни района, което би могло да наруши принципа на равно избирателно право, гарантиран от Конституцията”.

     Ето с такива методи обичат да работят политическите спекуланти от БСП и ДПС, които днес претендират да изработят нов избирателен закон. Със сигурност те няма да се поколебаят както винаги досега да изфабрикуват правила, които изцяло да работят само в тяхна полза дори и чрез открито нарушение на конституцията и демократичните принципи. Те си създават комфортна законова среда, прокуратура и съдебен апарат, чрез които да възпрепятстват наказателното преследване срещу лица и групи от техните задкулисни кръгове с престъпен генезис. Поради тази причина те са неспособни и недостойни да създават закони в интерес на българското общество и не бива по никакъв начин да позволим да участват в законодателната дейност, т. е. нямат място в Народното събрание.

    Още повече, че Парламент и правителство, които се крепят само на гласа на един кретенизиран шут, на един лумпенизиран провокатор с очевидни психически проблеми, чието място е в специализираните психиатрични заведения, са несъстоятелни, нежизнеспособни и непродуктивни. Не можем да позволим законодателният орган и изпълнителната власт, които освен че в момента са силно зависими от мафиотско-олигархически банди да бъдат и заложници на един видиотен шизофреник, който ги рекетира по най-перверзния начин.

    Не можем да допуснем един психопат с негласното одобрение на депутатите от ДПС и БСП да шества необезпокоявано по улиците, да заплашва медиите, да провокира гражданите, да нарича протестиращите „терористи”, да подклажда напрежение и конфликти в обществото, да се държи като гестаповец, да извършва „граждански арести”, да изземва правомощията на правораздавателните органи, да раздава обиди и необосновани обвинения, да разчиства политически и лични сметки, скрит зад своя имунитет. Този индивид е позор не само за себе си, а преди всичко за онези, които продължават да го подкрепят въпреки безчинствата му. Той е симптом за неизлечимата болест, от която страда днешният Парламент, в лицето на БСП, ДПС и Атака. Решението е в отстраняването на тези тумори!

Автор: Виктор Кордон

Толкова отдавна, че ми се вижда в друг живот, имаше един даскал по литература. Та той преподаваше много ентусиазирано на своите ученици класическия роман на Антон Страшимиров „Хоро”.

Само да припомня за по-младите, с два реда, някои мигове от романа. В него войска и полиция „клаха народа си, както и турчин не го е клал”. А в болната, параноична глава на един управляващ политик се раждаха идеи за масови, хилядни екзекуции в името на държавата. И неговият мащабен замисъл бе охладен само с аргумента, че ако избиеш и унищожиш обикновените хора „няма кой да плаща данъци”.

Та даскалът бе кръстил своя урок за романа „Вечната пропаст между управляващи и народ”. Естествено, намериха се бдителни „граждани”. И учителят бе извикан на червеното килимче в кабинета на началника. Там кротко и благо се опитаха да го убедят, че такива формулировки не са подходящи. Че нали има „демокрация” и „граждански мир”и нали „нашите” (тогава СДС) са на власт! Ама жилава, упорита се оказа учителската душа, не кандиса. Явно е имало и други като него. Защото „опасния” роман бе премахнат от учебната програма още следващата година.

Само дето „НИЕ” сме си същите, още по-бедни, гневни и отчаяни. Само дето „ТЕ” пак са тук – още по-„служебни”, крадливи, безскрупулни, нагли, продажни и „компетентни” в измамите. БСП, тъмносините ренегати от нея, ГЕРБ, Куневици, Крадлив Дедо – всички досегашни управници отговарят на тези характеристики – разбрахме го по джоба, достойнството и живота си. Всъщност „ТЕ” са винаги същите – децата, зетьовете, снахите и внуците на несменяемата, ченгесарска комунистическа номенклатура.

Но винаги имаше един контрааргумент, който предотвратяваше директния сблъсък между „НИЕ” и „ТЕ”. Народът ни е казал: „Турско да е, ама мир да е”. Казионните медии внушаваха и внушават  митологемите за „нежна революция”, за „безкръвен преход”. А междувременно каста от безскрупулни убийци, облечени във власт, упражняваха тотален геноцид върху собствения си народ, лишавайки го от работа, хляб, медицинско обслужване и надежда. Но фактът си бе факт – дори след сблъсъците от 97-ма липсваше пролятата кръв между управляващи и народ, липсваше една смърт, която да ги остави завинаги от двете страни на фронтовата линия.

Затова оценявам смъртта на Пламен Горанов като историческа граница за нашия, българския свят. Само горчива насмешка и презрение заслужават платените, тиражирани лъжи, че този млад човек „не е знаел какво прави” или че някой му „пъхнал” на протестите плакат срещу ТИМ.

Пламен е знаел за какво живее, знаел е и за какво да умре. Нали това е най-важното измерение на героизма! Който го отрича, значи отрича Левски, Ботев, Списаревски, братя Миладинови, отрича всички наши герои. Вярно, опитаха се разни безпардонни турчуля в една държавна комисия „по дискриминация” да ”тълкуват” класическата българска литература и история. Но народният гняв ги измете за дни.

Не че това промени съществено нещата.

„НИЕ” си оставаме същите – бедни, отрудени, смятащи стотинките, отглеждащи децата си във вихъра на поредната „криза”. „ТЕ” , гримирани с нови заблуди, пак ще са тук – все така демагогски хлъзгави, алчни гьонсурати, „потомствени дипломати”, свръхобразовани далавераджии и „приватизатори”.

Но с Пламен изгоря и илюзията, че пропастта между властващите и обикновените хора някога може да бъде преодоляна. С неговите саможертвени пламъци изгря жестоката истина как „общественият договор” тук или на Запад, в Африка или в Америка, е просто една глупава пиеса, режисирана от многонационалните корпорации и техните слуги..

А бедният, застаряващ даскал? Той  ще намери какво да каже на своите ученици. Без политика в училище – само по класиката. Ако не „Хоро” той може да преподава „Приказка за стълбата” на Смирненски и „Андрешко” на Елин Пелин.

А като безценна илюстрация на своите уроци ще води учениците си на паметника на Пламен Горанов.....

Е, господа и дами от голямото „Добро утро”, сещате ли се накрая кой ще победи? Справка – воплите на съдия-изпълнителя от блатото......

Георги Ангелов, старши икономист, Институт „Отворено общество“

Още в началото искам да уточня, че въобще няма да споря със заглавието. Че България има нужда от радикална промяна, е очевидно. България е все още най-бедната страна в Европейския съюз и само съседни страни извън ЕС, като Сърбия, Албания и Македония, са по-бедни и изостанали. Това трябва да се промени, България трябва да стане богата и развита страна и точно радикални мерки са необходими за тази цел. Най-успешните и най-бързоразвиващите се страни са тези, които могат по-бързо и ефективно да прилагат реформите.

България имаше нужда от радикална промяна още през 1989 г. Но когато по онова време в Полша и Естония Лешек Балцерович и Март Лаар правеха такава промяна, в България тази необходимост се отричаше. И затова първото десетилетие на прехода беше пълен провал и тотален икономически крах. Нещо повече - когато в другите бивши социалистически страни правеха радикална промяна към модерна и пазарна икономика, в България беше направена радикална контрапромяна с цел връщане на комунизма. Тя доведе до фалит на цялата икономика, банкова криза, хиперинфлация и пълна разруха.

Тук е важната разлика. Не просто е нужна радикална промяна, но и промяната трябва да е в правилната посока. Радикална промяна в погрешна посока ще доведе до неимоверни страдания и още по-голямо забавяне на темповете на настигане. Това е и основният съдържателен проблем на документа на БСП - радикалността е насочена не към повече реформи, насърчаващи развитието и постигането на висок стандарт, а към самоцелна отмяна на успешни реформи. Например една от идеите е държавата да се върне със силна роля в икономиката. Презумпцията на БСП е, че държавата се е оттеглила и затова стопанството буксува. Фактите обаче говорят нещо съвсем друго. Преразпределението през бюджета е почти 40% от БВП. Толкова беше и преди 5, и преди 8, и преди 12 години (само в 1-2 от кризисните години беше спаднало малко по циклични причини). Никакво оттегляне няма в преразпределителната роля на държавата.

Същото се отнася и за регулиращата роля на държавата. Самата БСП, както и много други партии от десетилетие насам повтарят как ще облекчат бюрокрацията и прекаленото свръхрегулиране върху бизнеса, особено върху малките и средните фирми. Реалността е, че се въвеждат повече и по-тежки регулации, а бюрократичната тежест расте. Инвеститори чакат с години, за да получат от десетки различни гишета разрешение дори за да започнат нов завод, създаващ хиляди работни места - нещо, което в нормалните страни е максимално ускорено с цел привличане на повече инвестиции и създаване на повече работни места. 

Дори прост процес като плащането на данъци в България е натоварен с огромен брой тежести, които, разбира се, тежат точно върху фирмите, които си плащат данъците (според класацията на Световната банка България е на последно място в ЕС по този индикатор). Има ли нужда да говоря за т.нар. минимални осигурителни прагове, които в много региони и сектори на страната са не просто бюрократична тежест, а причина за фалити и загуба на работни места. Това ли е оттеглянето на държавата от икономиката - да се въведе бюрократично регулиране, което не съществува никъде по света?

А държавните предприятия? Там ли се е оттеглила държавата? Според официалните данни на националната статистика в държавния сектор на икономиката работят близо 30% от наетите (вероятно са повече, тъй като не е ясно доколко се включват военни и други подобни структури). Но по-важно е да се види как се справят тези държавни фирми и ведомства. Ако те са с висока ефективност и висока производителност на труда, може би наистина са добър пример и трябва тяхната роля да се увеличава. 

Реалността е друга. Например железницата е не просто държавна като собственост, но и солидно субсидирана от държавния бюджет. Резултатът е постоянен отлив на клиенти, лошо качество, големи загуби, огромни дългове и съвсем реална заплаха от фалит. Топлофикацията беше общинска, после държавна, после отново общинска, но това държавно-общинско управление не донесе нищо добро. Топлофикацията в София произвежда най-скъпото парно отопление и най-скъпия ток и въпреки това през повечето време е на загуба, има несъбираеми сметки и големи дългове, включително към държавата (която й отпусна заем, който явно никога няма да бъде върнат). Това ли са добрите примери на държавно управление, които да ни убедят колко е добре държавата да се върне в икономиката? Или ВМЗ, което винаги е било държавно и резултатът е огромни дългове и реален риск компанията да фалира и да спре да съществува? Съжалявам, но държавата първо трябва да покаже, че може да управлява добре своите компании, и едва след това да проявява апетити към частния сектор.

БСП иска да национализира електроразпределителните дружества, това щяло да подобри нещата. Фактите показват друго. Когато електроразпределителните дружества бяха държавни, 25-30% от цената на тока отиваше за покриване на техните разходи. Сега, когато електроразпределението е частно, около 20-25% от цената на тока отива в тази посока. Както се вижда, приватизацията не е увеличила, а дори е намалила дела на разходите за разпределение. Как тогава една национализация ще подобри нещата? Без отговор на този въпрос простото хвърляне на идеи за национализация е очевиден опит за заблуда на избирателя. 

Да припомняме ли, че по времето на управлението на тройната коалиция беше отчетена най-високата инфлация от десетилетие насам (15% на годишна база в средата на 2008), включително по отношение на цените на енергията?

Енергетиката е свръхрегулиран сектор и цените там се определят от държавен регулатор. Ако БСП можеше да използва държавно регулиране, за да намали цените, тя щеше да го е направила, когато беше на власт! Вместо това по онова време цените на тока и парното се вдигаха често и значително. Не е за пропускане и фактът, че причина за непазарните цени на зелената енергия е именно държавна намеса в икономиката (въведена от тройната коалиция) и резултатът от нея отново беше раздуване на сметките за ток на крайните потребители. С което не искам да кажа, че само тройната коалиция се намесва в икономиката - ГЕРБ има своя значителен дял в подобни изкривяващи фактори (т.нар. "кафяв ток", с който се субсидира топлофикацията, например).

Не можем да пропуснем и поредната атака срещу плоския данък от 10%. БСП казва, че ще го отмени и ще върне прогресивния данък, който действаше цели 20 години по време на прехода. Това щяло да върне справедливостта в обществото. Извинявам се, но може ли да попитам каква точно справедливост имаше по време на прехода, че трябва да я връщаме? Хората не възприемат 90-те години като справедлив период, въпреки че тогава имаше прогресивен данък. Повтарянето на мантри, внесени от богати страни като Франция, не върши работа в бедна страна, чийто най-голям проблем е как да постигне висок жизнен стандарт.

Плоският данък доведе до повече приходи за държавата при по-ниска тежест за данъкоплатците. Именно с излишъците в резултат на данъчната реформа тройната коалиция вдигаше пенсиите от 2007 до 2009 г. Отмяната на плоския данък ще доведе до обратния процес - по-малко приходи за държавния бюджет и по-висока тежест за данъкоплатците (вижте данъчните ставки от 1996, 2002 или 2005 г. и ще видите колко по-ниско е облагането за всички след въвеждането на плосък данък от 10%). Целта на данъците е да съберат бюджетни приходи при възможно най-ниска тежест за данъкоплатците и плоският данък прави точно това. Той е достатъчно нисък, за да стимулира плащането, но в същото време е достатъчно висок, за да събира приходи. Отмяната на такава успешна мярка като плоския данък е пример за идеологически подход, от който дори на теория не може да има никаква полза. Пример - Гърция има едни от най-високите данъчни ставки в Европа, но и едни от най-ниските данъчни приходи като дял от БВП, защото всички избягват да плащат. Питайте гърците дали това води до някакво чувство за справедливост. 

Ето и идея на БСП за пазара на труда - 450 лв. минимална заплата. В началото на мандата си ГЕРБ направи нещо подобно - увеличи толкова минималния осигурителен праг за самонаетите, че в резултат техният брой намаля с десетки хиляди. Просто увеличението беше толкова високо, че много от тях не можаха да го понесат. Тогава БСП твърдеше, че това е грешка. Сега иска да повтори същата грешка в още по-голям мащаб. Дори Франсоа Оланд разбра, че само с идеология резултати не се постигат и увеличи минималната заплата с процент, по-нисък от инфлацията. И накара работодатели и синдикати да седнат и да се разберат за реформа на кодекса на труда, която да раздвижи заетостта. Без подобни структурни реформи обещанието за 250 хиляди нови работни места няма как да се изпълни.

Да, България има нужда от радикална промяна. Но за да има смисъл, промяната трябва да се състои от доказано работещи структурни реформи, които да повишават инвестициите, производството и работните места. Всичко друго е безсмислено и дори вредно. Когато БСП и другите партии го осъзнаят, тогава страната ни ще стане далеч по-добро място за живеене.

 Георги Ангелов



Пореден протест срещу ЧЕЗ - само че не днешен, а през 2008 г. Тогава Сергей Станишев бе на власт и не говореше за национализация на ЕРП-та и монополи. А проблемите бяха същите.

През 1998 г. журналистът Христо Христов подава заявление да получи възможност да се запознае с материалите по секретното за лагерите до председателя на Военната колегия на Върховния съд и зам.-председател на Върховния съд ген. Николай Чирипов, който му разрешава безпрецедентен достъп до все още неприключилия по това време съдебен процес.

 Журналистът проучва 48-те тома на делото за последните лагери на комунизма в България край Ловеч и Скравена, които представляват  официалното разследване на държавното обвинение за престъпленията в лагерите. Материалите съдържат много неизвестни доказателства за създаването, режима и убийствата в лагера край Ловеч, както и показанията под клетва на бившия генерален секретар на БКП Тодор Живков, бившият зам.-министър на вътрешните работи и отговорник за лагерите Мирчо Спасов, а също така и на преките ръководители – началникът на лагера Петър Гогов, представителят на ДС в лагера – Николай Газдов, надзирателката Юлияна Ръжгева. 

През 1999 г. Христо издава документалната книга „Секретното дело за лагерите” и получава предложение да заснеме по нея документален филм в БНТ. Първоначално сценарият му е отхвърлен от продуцента Владо Даверов с обяснението, че БНТ е заснела вече няколко филми по тази тема. Христов, който единствен е работил с материалите по съдебното дело, отнася въпроса до генералния директор на БНТ Лиляна Попова, която разрешава заснемането му.

Филмът е реализиран с нисък бюджет и екип от 3-4 души. Заснети са кадри от каменната кариера край Ловеч, където са работили лагеристите. Това е един от малкото филми, в който авторът успява да убеди бивш лагерист да застане пред камерата точно на мястото на трагедията – кариерата край Ловеч.

Заснети са кадри от Белене и остров Персин, както и острова, на който са били заравяни труповете на убитите в лагера край Ловеч лагеристи.

За първи път са показани смъртните актове, издавани от бившия Народен съвет в Ловеч на жертви като Александър Николов – Сашо Сладура, Иван Карадочев и др.

Във филма участва съпругата на музиканта Димитър Чабуклийски, убит в лагера край Ловеч.

Заснет е разказа на бившия зам.-началник на отдел „Следствен” на Държавна сигурност Гатю Гатев, който разкрива по какъв начин се е разчуло за убийствата в лагера и ролята на Тодор Живков и Мирчо Спасов в създаването и налагането на нечовешки режим в лагера.

Пред камерата застават и магистратите, работили по делото – бившият прокурор на Въоръжените сили и зам.-главен прокурор ген. Лилко Йоцов, прокурорът по делото Венцислав Теофилов и бившият зам.-директор на Националната следствена служба Владимир Стойков.

ВИЗИТКА:
Заглавие на филма: „Секретното дело за лагерите”, документален.
Продукция на: БНТ, продуцентско направление „Общество”.
Година на излъчване: 1999 г.
Продължителност: Две части от по 29 мин.
Сценарист: Христо Христов
Оператор-режисьор: Стефан Христов

Референдумът за атомната енергетика (който, да не забравяме, бе замислен от БСП като опит за натрапване на напълно ненужната ни, но нужна за техните интереси АЕЦ „Белене”) е абсолютно безсмислено, а дори и вредно мероприятие. Безмислено е, защото обикновеният човек е напълно невеж, а оттам и некомпетентен по тази изключително сложна материя. С изключение на десетина човека специалисти, сред останалите над 7 милиона българи има твърде малко хора, които в най-добрия случай имат само бегла представа от ядрена физика, придобита от училищните уроци, и следователно съвсем недостатъчна. Като цяло ние не знаем нищо за процеса на разпад на атомното ядро, за критичната маса, за използваните вещества, изотопи и методи; ние не знаем нищо за типовете реактори, разработени и използвани в света; не знаем за способите за охлаждане, антиземетръсните системи, мерките против евентуален въздушен удар срещу ядрената централа и изобщо за нейната безопасност; ние си нямаме никаква представа от икономическите параметри на целия проект – колко ще струва реактора, горивото, инсталациите, турбините, сградите, апаратурата, инфраструктурата към нея и т. н.

Българинът, който не може да се ориентира в магазина и на пазара, където постоянно го мамят с количеството и качеството на стоките, които употребява всеки ден, ще трябва да се произнесе по един толкова комплициран, многослоен и отдалечен от неговото ежедневие въпрос, по който той няма и не може да има компетентно мнение. И причината за некомпетентността му не е негова, защото тази проблематика е в обхвата на познанията и вещината само на малкото тесни специалисти. В България обаче, последните се изказват не според знанията и пълномощията си в областта и не в интерес на обществото, а според партийната си принадлежност и политически пристрастия. Каквато практика, впрочем, се наблюдава и във всички други сфери.

Ето защо този референдум е безсмислен, абсурден и нелогичен. Но освен това той е и вреден, защото за изгодата на тесен кръг хора от БСП и в ущърб на цялото общество ще бъдат прахосани напълно ненужно 14 милиона лева в момент, когато държавата отчаяно се нуждае от всеки лев. Това показва, че не само референдумът е вреден, а и цялата партия БСП е нездравословна и опасна за нашето общество, защото го тласка в посока, която е изгодна само за комунистите, но не и за обикновените граждани. Защото с безпределната си наглост от тази партия ни лъгаха, че стойността на АЕЦ „Белене” ще бъде 3-4 млрд. лева или най-много 5-6 млрд. В същото време те са знаели, че цената й ще бъде над 10 млрд., както разкрива конфиденциалната кореспонденция между НЕК  и германската RWE. Лъгаха българския народ и за това, че сегашното правителство било виновно за отеглянето на RWE от проекта. Както разкриват същите тези доскоро конфиденциални документи, германският инвеститор се отказва още по време на Тройната коалиция, защото на настойчивите му и многократни въпроси откъде българската страна ще намери средства да покрие своя дял от строежа, от страна на НЕК и правителството не последват никакви отговори. Това е достатъчен знак за германците, че кабинетът на г-н Станишев не е в състояние да финансира своята част от АЕЦ, което фактически предопределя тяхното отдръпване. Същите тия некомпетентни и користолюбиви партийни функционери, които не намериха средства за техния проект в една много по-благоприятна икономическа обстановка и за страната, и за света, днес искат настойчиво държавата да се зароби с тежки заеми за осъществяването на нещо, от което очевидно ще имат изгода само и единствено те, техните фирми и кръговете, стоящи зад тях. Упорството и агресивността, с която продължават да ни натрапват това уродливо отроче, е доказателство за изключително силната им заинтересованост, обвързаност и користолюбие, които стоят зад този проект. Но на останалите съвестни български граждани той би донесъл само бремето на непосилни задължения, които те ще трябва да плащат от собствения си джоб, докато комунистите и близките до тях сили и фирми ще приберат печалбите.

Комунистите (без значение от фасадата, зад която са се скрили) винаги поставят своите и на Русия изгоди над обществените интереси, поради което предствляват враг номер 1 на българския народ. По същия начин и иницитивите, инспирирани от тях, трябва винаги да се разглеждат с най-големи резерви, защото зад тяхната популистка риторика и демагогски лозунги обичайно стоят не всенародните ползи, а частни и чужди изгоди.

Аз лично няма да гласувам на този референдум за пръв път откакто имам това право, тъй като се чувствам недостатъчно компетентен, за да притежавам меродавно мнение по този толкова важен, но и достатъчно сложен и объркан въпрос.