Пламен Горанов – необходимата граница между „НИЕ” и „ТЕ”

Толкова отдавна, че ми се вижда в друг живот, имаше един даскал по литература. Та той преподаваше много ентусиазирано на своите ученици класическия роман на Антон Страшимиров „Хоро”.

Само да припомня за по-младите, с два реда, някои мигове от романа. В него войска и полиция „клаха народа си, както и турчин не го е клал”. А в болната, параноична глава на един управляващ политик се раждаха идеи за масови, хилядни екзекуции в името на държавата. И неговият мащабен замисъл бе охладен само с аргумента, че ако избиеш и унищожиш обикновените хора „няма кой да плаща данъци”.

Та даскалът бе кръстил своя урок за романа „Вечната пропаст между управляващи и народ”. Естествено, намериха се бдителни „граждани”. И учителят бе извикан на червеното килимче в кабинета на началника. Там кротко и благо се опитаха да го убедят, че такива формулировки не са подходящи. Че нали има „демокрация” и „граждански мир”и нали „нашите” (тогава СДС) са на власт! Ама жилава, упорита се оказа учителската душа, не кандиса. Явно е имало и други като него. Защото „опасния” роман бе премахнат от учебната програма още следващата година.

Само дето „НИЕ” сме си същите, още по-бедни, гневни и отчаяни. Само дето „ТЕ” пак са тук – още по-„служебни”, крадливи, безскрупулни, нагли, продажни и „компетентни” в измамите. БСП, тъмносините ренегати от нея, ГЕРБ, Куневици, Крадлив Дедо – всички досегашни управници отговарят на тези характеристики – разбрахме го по джоба, достойнството и живота си. Всъщност „ТЕ” са винаги същите – децата, зетьовете, снахите и внуците на несменяемата, ченгесарска комунистическа номенклатура.

Но винаги имаше един контрааргумент, който предотвратяваше директния сблъсък между „НИЕ” и „ТЕ”. Народът ни е казал: „Турско да е, ама мир да е”. Казионните медии внушаваха и внушават  митологемите за „нежна революция”, за „безкръвен преход”. А междувременно каста от безскрупулни убийци, облечени във власт, упражняваха тотален геноцид върху собствения си народ, лишавайки го от работа, хляб, медицинско обслужване и надежда. Но фактът си бе факт – дори след сблъсъците от 97-ма липсваше пролятата кръв между управляващи и народ, липсваше една смърт, която да ги остави завинаги от двете страни на фронтовата линия.

Затова оценявам смъртта на Пламен Горанов като историческа граница за нашия, българския свят. Само горчива насмешка и презрение заслужават платените, тиражирани лъжи, че този млад човек „не е знаел какво прави” или че някой му „пъхнал” на протестите плакат срещу ТИМ.

Пламен е знаел за какво живее, знаел е и за какво да умре. Нали това е най-важното измерение на героизма! Който го отрича, значи отрича Левски, Ботев, Списаревски, братя Миладинови, отрича всички наши герои. Вярно, опитаха се разни безпардонни турчуля в една държавна комисия „по дискриминация” да ”тълкуват” класическата българска литература и история. Но народният гняв ги измете за дни.

Не че това промени съществено нещата.

„НИЕ” си оставаме същите – бедни, отрудени, смятащи стотинките, отглеждащи децата си във вихъра на поредната „криза”. „ТЕ” , гримирани с нови заблуди, пак ще са тук – все така демагогски хлъзгави, алчни гьонсурати, „потомствени дипломати”, свръхобразовани далавераджии и „приватизатори”.

Но с Пламен изгоря и илюзията, че пропастта между властващите и обикновените хора някога може да бъде преодоляна. С неговите саможертвени пламъци изгря жестоката истина как „общественият договор” тук или на Запад, в Африка или в Америка, е просто една глупава пиеса, режисирана от многонационалните корпорации и техните слуги..

А бедният, застаряващ даскал? Той  ще намери какво да каже на своите ученици. Без политика в училище – само по класиката. Ако не „Хоро” той може да преподава „Приказка за стълбата” на Смирненски и „Андрешко” на Елин Пелин.

А като безценна илюстрация на своите уроци ще води учениците си на паметника на Пламен Горанов.....

Е, господа и дами от голямото „Добро утро”, сещате ли се накрая кой ще победи? Справка – воплите на съдия-изпълнителя от блатото......