Олимпийски Пекин ви поздравява с тази прекрасна песен от букет китайски изпълнители, в това число и Джеки Чан.

Не съм дотолкова навътре в китайския, за да ви я преведа :), обаче и това ще стане - някой ден.
Вчера Софи от Пекин (на китайски Бейджинг) ми написа следното, на моите пожелания за голям успех на Олимпиадата: "Надявам се, че така хората ще научат повече за Китай и за Бейджинг".

Мила Софи, наистина ние знаем малко за твоята прекрасна страна и нейния велик народ, обаче аз напоследък правя усилия в тази насока и мисля, че вече оценявам нещата по съвсем различен начин. Тримата китайци, които познавам задочно - Франк, Тина и Софи, са толкова мили, съдречни и весели хора, че когато получа съобщение от тях, все едно слънцето влиза в моята поща.

Някой ден, или поне в мечтите си, аз ще отида там. :)

Bei Jing Huan Ying Ni - ето снимка на веселите човечета, чиито имена, преведени едно след друго, означават: "Добре дошли в Пекин"!

За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

Списъкът на пекинските забележителности е дълъг и ако времето ви е ограничено, трябва предварително добре да обмислите кои да удостоите с посещението си. Според мен задължителни са Великата китайска стена, Забраненият град и площад “Тянънмън” – не толкова заради известността им, колкото заради историческата им значимост, заради онези тръпки, които усещаш по тялото си при мисълта, че събитията, описани в учебниците и енциклопедиите, са станали ето тук и от тях те дели само времето, не и пространството.

Сред останалите забележителности, които туроператорите обикновено включват в своите програми, е Храмът на Небето. Той е построен преди близо шест века (1420 г.) и е бил свято място, където императорите са се прекланяли пред небесните сили и са се молели за богата реколта. Най-красивата и най-величествена сграда – Залата за жътвени молитви с триетажен покрив, за съжаление е в реставрация и не можем да я разгледаме. Затова се отправяме към една по-малка, кръгла постройка с червени стени, син покрив и беломраморни стълби, имаща важната задача да съхранява специални таблички, на които са написани имената на императорските предци. Тази сграда е заобиколена от стена, за която се твърди, че притежава особени акустични свойства. Ако застанеш в единия й край и произнесеш няколко думи, спътникът ти, който се намира в другия край, би трябвало да ги чуе много ясно. Вероятно е така, но няма как да го проверим, когато десетки хора около нас се опитват да направят същото, надвиквайки се един друг.

Необикновена е акустиката и на кръглия мраморен олтар на Небето, където императорите са се молели за дъжд при суша. Стъпили на централната плоча, те са произнасяли молитвените слова, а звукът се е усилвал многократно и е придавал тържественост на церемонията. На този триетажен олтар са били извършвани жертвоприношения на Небето в деня на зимното слънцестояние. Белите мраморни плочи, обширното зелено пространство около тях и концентричните кръгове, които те обграждат, създават усещането, че си някъде извън времето, а вселената е красива, хармонична и приятелски те обгръща. Наистина, човек има нужда от простор за молитвите си. Защо ли сме свикнали да ги отправяме в църкви, синагоги или джамии?

Залата за съхраняване на таблички с имената на императорските предци*

Мраморният олтар на Небето

Композиция от камъни в Храма на Небето, които са изсечени от планините в различни райони на Китай и символизират народностите, влизащи в състава на китайската нация

А сега, приземявайки ви, ще кажа, че Храмът на Небето е отдалечен от центъра на Пекин и се намира в южна посока. Излизайки от него, бихте могли да се насочите към разположения наблизо Пазар на перлите, който също представлява атракция, макар и в един доста по-материален аспект.

Обещах да ви разведа из Летния дворец и ще се постарая да го направя, макар че... ще ми бъде доста трудно, признавам – спомените ми от него са най-бледи. Това е последната забележителност в Пекин, която ще посетим в деня преди отпътуването ни. Имаме време, но нямаме сили. Жегата и влагата са ни изтощили и само мисълта, че надали ще дойдем отново в Китай, ни мотивира да вземем автобуса и да се отправим към северозападните покрайнини на столицата, където се намира Летният дворец. Това е пекинският аналог на виенския “Шьонбрун”, на парижкия “Версай” и на истанбулския “Долма бахче сарай” – сравненията сигурно ще ви заинтригуват, и с право! Обширен, красив, неотстъпващ по нищо на европейските забележителности. И може би с една идея по-интересен и по-интригуващ за мен, защото е източен, екзотичен.

Разположен е около Кунминху – огромно езеро, по което може да се разходите с лодка, също както в парк “Бейхай”. Разхождаме се и ние, положили морни тела на пейките и гледайки отдалечаващите се пъстри сгради на сушата, потънали в зеленина. Да, мъдър е бил император Цианлон, знаел е къде да построи тези палати преди два века и половина. И сигурно много е обичал майка си, защото го е направил в чест на рождения й ден.

Да пишеш за Летния дворец и да не споменеш името на императрица Ци Си е все едно да говориш за развития социализъм в България и да премълчиш за Тодор Живков. Тя възстановява двореца, опожарен по време на Втората опиумна война (1856–1860), правейки по свое усмотрение едно малко и невинно преразпределение на държавния бюджет. Парите, предназначени за обновяване на китайския флот, са изхарчени за луксозната й резиденция. Все пак е построен един нов и красив кораб. Мраморен и величествен, той стои на брега на Кунминху и повече от век жадува да види морските ширини…

 Мраморният кораб – едно от любимите места на императрица Ци Си в Летния дворец

 Залата за театрални представления в Летния дворец

Езерото Кунминху със 17-арковия мост, водещ към изкуствен остров

Впрочем това съвсем не е най-лошото дело на Ци Си. Тя е една от най-мрачните фигури не само в китайската, но и в световната история. Наричат я императрицата дракон, сравняват я по жестокост с руския цар Иван Грозни, румънския граф Влад III Цепеш (Дракула), централноафриканския император Бокаса и коварната султанка Роксалана. От материалите, които прочетох за нея, останах с впечатлението, че е била умна и изключително амбициозна, но същевременно коварна, безпощадна и ретроградна личност. Ум, впрегнат да твори зло.

Императрица Ци Си

Потреперихте ли? Нека тогава се насочим към нещо по-приятно – китайската кухня. Физическото ми оцеляване в Пекин се дължи най-вече на закуската в хотела, в която досетливи и състрадателни хора все пак са включили прясно мляко, хляб, масло, сирене за сандвичи и плодове. Иначе блюдата са доста разнообразни, но това могат да оценят любителите на екзотичните и пикантни китайски ястия. Всъщност, ако трябва с една дума да характеризирам пекинската кухня, тя би била лютива. С две думи: много лютива. Ако този вкус ви е приятен и имате здрав стомах, заповядайте, опитайте от всичко! Цена е от щастливците и без притеснение си хапва, Гошо също е по-смел от мен, макар и не толкова краен, колкото Цена. Спомням си, че веднъж на закуска Марин стоически изяде купичка със супа, а след това със страдалчески вид се самоутеши: “Това сигурно беше много полезно”.

Вечерно време, когато жегата падне до поносимо ниво, обикновено сме клиенти на ресторанта градина в двора на хотела, където, пиейки бира, възстановяваме водния си баланс, драстично нарушен през деня от безмилостния пекински климат. Най-характерно за ресторанта е странното ценообразуване: една бира например струва 15 юана**, порция задушени зеленчуци – 4 юана, хлебчета, препечени на скара – 1 юан, пилешко шишче – 2 юана. В менюто (слава на Всевишния, то е двуезично!) съзирам още една пилешка опция с цена 5 юана и, естествено, си поръчвам. “Това, обяснявам вещо на Гошо и Цена, трябва да е някакъв деликатесен и засукан chicken, щом струва по-скъпо от обикновеното шишче”. И какво мислите ми сервират? Пет препечени на скара хрущялчета от пилешки гърди, нанизани на клечка! Деликатес, откъдето и да го погледнеш!

Не знам дали сте обръщали внимание на факта, че млякото и млечните продукти липсват в китайската кухня. Аз го осъзнах едва когато отидох в Пекин. Традиция, какво да се прави! И във връзка с млякото и с кулинарните традиции – ето една тематична случка с наше познато семейство, живяло доста време на Изток. Веднъж били поканени у свои приятели във Виетнам, които пък преди това им гостували в София. Още от вратата усетили изключително неприятна миризма – за вечеря били приготвени копринени буби, местен специалитет. Понеже не могли да скрият гримасите си, домакинът им казал: “А питате ли ме мене как се чувствах, когато в България ме гощавахте с онова прокиснало мляко?”

В Пекин беше развенчан един кулинарен мит – за ориза като основна храна на китайците. Имаше ориз, разбира се, но на него в никакъв случай не се наблягаше, просто беше едно от блюдата, които ни сервираха. Впрочем в Северен Китай се предпочитат пшенични продукти – спагети и хлебчета, а на юг оризът се радва на по-голяма почит.

Като говорим за ядене, да засегнем и темата за напитките. Алкохолът не е табу за жителите на бившата Поднебесна империя, но в сравнение с нас, представителите на бялата раса, те са направо въздържатели (Tanichka вече спомена за това, но тук ще осветлим проблема научно :). Причината е физиологична – източноазиатците синтезират в по-малко количество ензима алкохолдехидрогеназа и съответно могат да разграждат по-малко количество алкохол. Нека сега някой ме убеди, че се раждаме равни и без съществени расови различия! На официалната вечеря при закриването на конференцията например ни бяха сервирани пет бутилки бира (по половин литър) и две бутилки вино, а ние, десетина души, настанени на една маса, трябваше да си ги разделим както намерим за добре. За сметка на това ястията бяха разнообразни, вкусни и в голямо количество.

Самите китайци имат високо мнение за своята кухня. Според една тяхна максима щастлив човек е онзи, който (забележете!) яде китайска храна, живее в английска къща, има за съпруга японка и получава американска заплата. Нещастният човек пък яде американска храна, живее в японска къща, има за съпруга англичанка и получава китайска заплата. За мен изводът от тази максима е, че всяко земно благо е съпътствано от съответно наказание.

Много знания и мъдрост натрупахме за девет дни в Пекин ;). Вече е време да отпътуваме. Странно е усещането, когато си тръгваш отнякъде, където най-вероятно никога няма да се върнеш отново. Макар че... никога не се знае. За тези девет дни английският на момичетата от рецепцията не се е подобрил и езиковата бариера си стои все така високо вдигната. Когато Гошо пита дали поръчаното от нас такси за летището е пристигнало, получава отговор, че закуската е включена в цената на нощувката. В самолета пък по едно време настава брожение сред пътниците и ние започваме да се притесняваме. Оказва се, че слизащите в Москва китайци търсят някой владеещ английски или руски, който да попълни раздадените от стюардесите двуезични формуляри. Руските власти просто не са се съобразили да включат и китайски вариант.

В късната лятна вечер виждаме през илюминатора светлините на софийската писта, а минути по-късно вдишваме с пълни гърди родния сух въздух. Боже, колко е приятен! А на хиляди километри от тук един многомилионен град спи сред влагата и горещината на августовската нощ...

––––––––––––––
* За сканирането на снимковия материал в целия пътепис благодаря на Николина Колева и Георги Гушмаков.

** Китайската парична единица юан се дели на 10 дзяо. $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.

Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!

Аз бях в Китай! (4)
За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Аз бях в Китай (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

Списъкът на пекинските забележителности е дълъг и ако времето ви е ограничено, трябва предварително добре да обмислите кои да удостоите с посещението си. Според мен задължителни са Великата китайска стена, Забраненият град и площад “Тянънмън” – не толкова заради известността им, колкото заради историческата им значимост, заради онези тръпки, които усещаш по тялото си при мисълта, че събитията, описани в учебниците и енциклопедиите, са станали ето тук и от тях те дели само времето, не и пространството.

Сред останалите забележителности, които туроператорите обикновено включват в своите програми, е Храмът на Небето. Той е построен преди близо шест века (1420 г.) и е бил свято място, където императорите са се прекланяли пред небесните сили и са се молели за богата реколта. Най-красивата и най-величествена сграда – Залата за жътвени молитви с триетажен покрив, за съжаление е в реставрация и не можем да я разгледаме. Затова се отправяме към една по-малка, кръгла постройка с червени стени, син покрив и беломраморни стълби, имаща важната задача да съхранява специални таблички, на които са написани имената на императорските предци. Тази сграда е заобиколена от стена, за която се твърди, че притежава особени акустични свойства. Ако застанеш в единия й край и произнесеш няколко думи, спътникът ти, който се намира в другия край, би трябвало да ги чуе много ясно. Вероятно е така, но няма как да го проверим, когато десетки хора около нас се опитват да направят същото, надвиквайки се един друг.

Необикновена е акустиката и на кръглия мраморен олтар на Небето, където императорите са се молели за дъжд при суша. Стъпили на централната плоча, те са произнасяли молитвените слова, а звукът се е усилвал многократно и е придавал тържественост на церемонията. На този триетажен олтар са били извършвани жертвоприношения на Небето в деня на зимното слънцестояние. Белите мраморни плочи, обширното зелено пространство около тях и концентричните кръгове, които те обграждат, създават усещането, че си някъде извън времето, а вселената е красива, хармонична и приятелски те обгръща. Наистина, човек има нужда от простор за молитвите си. Защо ли сме свикнали да ги отправяме в църкви, синагоги или джамии?

Залата за съхраняване на таблички с имената на императорските предци*

Мраморният олтар на Небето

Композиция от камъни в Храма на Небето, които са изсечени от планините в различни райони на Китай и символизират народностите, влизащи в състава на китайската нация

А сега, приземявайки ви, ще кажа, че Храмът на Небето е отдалечен от центъра на Пекин и се намира в южна посока. Излизайки от него, бихте могли да се насочите към разположения наблизо Пазар на перлите, който също представлява атракция, макар и в един доста по-материален аспект.

Обещах да ви разведа из Летния дворец и ще се постарая да го направя, макар че... ще ми бъде доста трудно, признавам – спомените ми от него са най-бледи. Това е последната забележителност в Пекин, която ще посетим в деня преди отпътуването ни. Имаме време, но нямаме сили. Жегата и влагата са ни изтощили и само мисълта, че надали ще дойдем отново в Китай, ни мотивира да вземем автобуса и да се отправим към северозападните покрайнини на столицата, където се намира Летният дворец. Това е пекинският аналог на виенския “Шьонбрун”, на парижкия “Версай” и на истанбулския “Долма бахче сарай” – сравненията сигурно ще ви заинтригуват, и с право! Обширен, красив, неотстъпващ по нищо на европейските забележителности. И може би с една идея по-интересен и по-интригуващ за мен, защото е източен, екзотичен.

Разположен е около Кунминху – огромно езеро, по което може да се разходите с лодка, също както в парк “Бейхай”. Разхождаме се и ние, положили морни тела на пейките и гледайки отдалечаващите се пъстри сгради на сушата, потънали в зеленина. Да, мъдър е бил император Цианлон, знаел е къде да построи тези палати преди два века и половина. И сигурно много е обичал майка си, защото го е направил в чест на рождения й ден.

Да пишеш за Летния дворец и да не споменеш името на императрица Ци Си е все едно да говориш за развития социализъм в България и да премълчиш за Тодор Живков. Тя възстановява двореца, опожарен по време на Втората опиумна война (1856–1860), правейки по свое усмотрение едно малко и невинно преразпределение на държавния бюджет. Парите, предназначени за обновяване на китайския флот, са изхарчени за луксозната й резиденция. Все пак е построен един нов и красив кораб. Мраморен и величествен, той стои на брега на Кунминху и повече от век жадува да види морските ширини…

 Мраморният кораб – едно от любимите места на императрица Ци Си в Летния дворец

 Залата за театрални представления в Летния дворец

Езерото Кунминху със 17-арковия мост, водещ към изкуствен остров

Впрочем това съвсем не е най-лошото дело на Ци Си. Тя е една от най-мрачните фигури не само в китайската, но и в световната история. Наричат я императрицата дракон, сравняват я по жестокост с руския цар Иван Грозни, румънския граф Влад III Цепеш (Дракула), централноафриканския император Бокаса и коварната султанка Роксалана. От материалите, които прочетох за нея, останах с впечатлението, че е била умна и изключително амбициозна, но същевременно коварна, безпощадна и ретроградна личност. Ум, впрегнат да твори зло.

Императрица Ци Си

Потреперихте ли? Нека тогава се насочим към нещо по-приятно – китайската кухня. Физическото ми оцеляване в Пекин се дължи най-вече на закуската в хотела, в която досетливи и състрадателни хора все пак са включили прясно мляко, хляб, масло, сирене за сандвичи и плодове. Иначе блюдата са доста разнообразни, но това могат да оценят любителите на екзотичните и пикантни китайски ястия. Всъщност, ако трябва с една дума да характеризирам пекинската кухня, тя би била лютива. С две думи: много лютива. Ако този вкус ви е приятен и имате здрав стомах, заповядайте, опитайте от всичко! Цена е от щастливците и без притеснение си хапва, Гошо също е по-смел от мен, макар и не толкова краен, колкото Цена. Спомням си, че веднъж на закуска Марин стоически изяде купичка със супа, а след това със страдалчески вид се самоутеши: “Това сигурно беше много полезно”.

Вечерно време, когато жегата падне до поносимо ниво, обикновено сме клиенти на ресторанта градина в двора на хотела, където, пиейки бира, възстановяваме водния си баланс, драстично нарушен през деня от безмилостния пекински климат. Най-характерно за ресторанта е странното ценообразуване: една бира например струва 15 юана**, порция задушени зеленчуци – 4 юана, хлебчета, препечени на скара – 1 юан, пилешко шишче – 2 юана. В менюто (слава на Всевишния, то е двуезично!) съзирам още една пилешка опция с цена 5 юана и, естествено, си поръчвам. “Това, обяснявам вещо на Гошо и Цена, трябва да е някакъв деликатесен и засукан chicken, щом струва по-скъпо от обикновеното шишче”. И какво мислите ми сервират? Пет препечени на скара хрущялчета от пилешки гърди, нанизани на клечка! Деликатес, откъдето и да го погледнеш!

Не знам дали сте обръщали внимание на факта, че млякото и млечните продукти липсват в китайската кухня. Аз го осъзнах едва когато отидох в Пекин. Традиция, какво да се прави! И във връзка с млякото и с кулинарните традиции – ето една тематична случка с наше познато семейство, живяло доста време на Изток. Веднъж били поканени у свои приятели във Виетнам, които пък преди това им гостували в София. Още от вратата усетили изключително неприятна миризма – за вечеря били приготвени копринени буби, местен специалитет. Понеже не могли да скрият гримасите си, домакинът им казал: “А питате ли ме мене как се чувствах, когато в България ме гощавахте с онова прокиснало мляко?”

В Пекин беше развенчан един кулинарен мит – за ориза като основна храна на китайците. Имаше ориз, разбира се, но на него в никакъв случай не се наблягаше, просто беше едно от блюдата, които ни сервираха. Впрочем в Северен Китай се предпочитат пшенични продукти – спагети и хлебчета, а на юг оризът се радва на по-голяма почит.

Като говорим за ядене, да засегнем и темата за напитките. Алкохолът не е табу за жителите на бившата Поднебесна империя, но в сравнение с нас, представителите на бялата раса, те са направо въздържатели (Tanichka вече спомена за това, но тук ще осветлим проблема научно :). Причината е физиологична – източноазиатците синтезират в по-малко количество ензима алкохолдехидрогеназа и съответно могат да разграждат по-малко количество алкохол. Нека сега някой ме убеди, че се раждаме равни и без съществени расови различия! На официалната вечеря при закриването на конференцията например ни бяха сервирани пет бутилки бира (по половин литър) и две бутилки вино, а ние, десетина души, настанени на една маса, трябваше да си ги разделим както намерим за добре. За сметка на това ястията бяха разнообразни, вкусни и в голямо количество.

Самите китайци имат високо мнение за своята кухня. Според една тяхна максима щастлив човек е онзи, който (забележете!) яде китайска храна, живее в английска къща, има за съпруга японка и получава американска заплата. Нещастният човек пък яде американска храна, живее в японска къща, има за съпруга англичанка и получава китайска заплата. За мен изводът от тази максима е, че всяко земно благо е съпътствано от съответно наказание.

Много знания и мъдрост натрупахме за девет дни в Пекин ;). Вече е време да отпътуваме. Странно е усещането, когато си тръгваш отнякъде, където най-вероятно никога няма да се върнеш отново. Макар че... никога не се знае. За тези девет дни английският на момичетата от рецепцията не се е подобрил и езиковата бариера си стои все така високо вдигната. Когато Гошо пита дали поръчаното от нас такси за летището е пристигнало, получава отговор, че закуската е включена в цената на нощувката. В самолета пък по едно време настава брожение сред пътниците и ние започваме да се притесняваме. Оказва се, че слизащите в Москва китайци търсят някой владеещ английски или руски, който да попълни раздадените от стюардесите двуезични формуляри. Руските власти просто не са се съобразили да включат и китайски вариант.

В късната лятна вечер виждаме през илюминатора светлините на софийската писта, а минути по-късно вдишваме с пълни гърди родния сух въздух. Боже, колко е приятен! А на хиляди километри от тук един многомилионен град спи сред влагата и горещината на августовската нощ...

––––––––––––––
* За сканирането на снимковия материал в целия пътепис благодаря на Николина Колева и Георги Гушмаков.

** Китайската парична единица юан се дели на 10 дзяо. $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.

Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!

Аз бях в Китай! (4)
За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Аз бях в Китай (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Улицата, която води към манастира “Юнхегун”. В тези симпатични магазинчета се продават благовонни пръчици и сувенири

В “Юнхегун” живеят монаси, изповядващи тибетския будизъм, наричан още ламаизъм. Това е едно от теченията на будизма, чието оригинално название е ваджраяна (санскр. ’диамантена колесница’). Изкушавам се да кажа още няколко неща, за които доскоро имах твърде повърхностна представа. Будизмът не е религия в класически вид, а по-скоро може да бъде определен като учение, насочено към освобождаване от страданието и постигане на пробуждане (просветление, нирвана). Самият Буда не е обожествяван (като Исус Христос), нито има статут на пророк (като Мохамед). Буда може да бъде наречен всеки човек, който се е пробудил от съня на незнанието.

Горната част от портите на манастира

После се отправям с метрото към парк “Бейхай”. Слизам при южния вход на Забранения град и минавам пеш покрай дългата му стена, за да стигна до някогашните императорски градини. Те са разположени около голямо езеро, носещо същото име – Бейхай (кит. ’северно езеро’). Паркът е огромен (около 70 хектара), но вина за това има водният басейн, който заема почти половината от площта му.

В стъклените витрини са поставени вестници, които всеки би могъл да прочете, стига да разбира китайските йероглифи

Едно от заниманията на столичани в парк “Бейхай” – гимнастика с музикален съпровод. Жената с червената блуза показва движенията

Нефритовият остров с Бялата пагода





Стената на деветте дракона

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

За Забранения град и за едно акробатично представление

Ако някога имате щастието да посетите Пекин, непременно разгледайте Забранения град (кит. Гугун) – една от най-големите забележителности не само в столицата, но и в цял Китай. Ще ви е нужен поне половин ден, а по-добре е да му посветите цял. Метрото ще ви отведе точно до Вратите на небесното спокойствие – южния вход на Забранения град. Ние обаче нямаме никакво време за губене, защото трябва да се приберем по-рано в хотела и да се приготвим за акробатичното представление, което ни очаква вечерта. Вземаме си такси заедно с Добринка и Марин и се отправяме към целта. Докато пътуваме, Добринка ни разказва за операта, която са гледали предишната вечер. В Китай това изкуство не прилича много на европейското и освен пеене включва декламиране, танци, пантомима, акробатични изпълнения, бойни движения и какво ли още не. Добринка, която е ценителка на изкуството, несъмнено е впечатлена, а от репликите на Марин разбирам, че оперното представление не е успяло да докосне сърцето му. Когато тя разказва за събитията на сцената, Марин възкликва: “И сюжет ли имаше?!”

Ето ни пред вратите на Забранения град – най-големия добре съхранен дворцов комплекс в света, разпрострял се на 720 декара площ. Истински град – с многобройните си зали, павилиони, градини и беседки, обитавани в продължение на пет века от двадесет и четирима китайски императори, техните съпруги и наложници. Освен тях само прислугата и висшите държавни служители са можели да влизат в двореца. Той е бил недостъпен за обикновените хора и затова още през Средновековието е бил наречен Забраненият град.

Започваме обиколката си от северния вход, където си вземам аудиогид на руски. В първата голяма постройка, която виждаме, са избирали съпругите и наложниците на императора. Те трябвало да бъдат не само умни и хубави, но и да очароват владетеля с уменията си да пеят, рисуват, декламират, танцуват, свирят... Не им е било лесно, да ви кажа. Понеже наложниците са били хиляди (без преувеличение), някои от тях изобщо не са били удостоявани с внимание от страна на императора и затова, когато са навършели 35 години, им е било позволено да напуснат двореца и да се омъжат. Пикантни подробности в началото, но наистина така започна разходката ми в Забранения град.

Всъщност в северната му част са разположени жилищните помещения, а в южната – административните сгради, защото югът според китайската теория усин е свързан с деня и слънцето, с активното, мъжко начало (Ян) и затова с управлението, а северът – с нощта и луната, с пасивното, женско начало (Ин), следователно е по-подходящо да се живее в северната част.

Повечето от павилионите са затворени, но отвън се вижда наредбата им, която ме учудва, да не кажа изненадва, със своята оскъдност. Бих я определила по-скоро като семпла (за нашите разбирания и представи), отколкото като разкошна и бляскава. Тук няма да срещнете кой знае колко скъпи и ценни предмети и произведения на изкуството, както в европейските дворци и музеи. Обяснението е, че през 1937 г. Забраненият град е бил разграбен от японците, а през 1949 г. правителството на Гоминдана се е опитало да спаси съкровищата на двореца и половината от тях са пренесени на остров Тайван. Днес в музея на столицата Тайпе се съхраняват около 600 000 експоната (!) от Гугун.

Ако все пак искате да видите подобни образци, добре е да знаете, че те са изложени в една обособена част вътре в Забранения град, за която се плаща отделен вход. Там се издига и Стената на деветте дракона, символизираща императорската власт. Изградена е от кирпич, облицована е с разноцветни керамични плочки и аз не се сещам за нищо познато, с което мога да я сравня. Самобитна и интересна е, заслужава да се види. Всъщност тя е копие на оригиналната Стена на деветте дракона, намираща се в парк “Бейхай”.

Част от Стената на деветте дракона

Експонати от злато и скъпоценни камъни

Златна статуя на Буда

В Забранения град, както вече споменах, има многобройни постройки. Понеже понятието “многобройни” е разтегливо, да му придадем количествен израз – 9999. В някои източници се среща числото 9995, в други – 9900, но да не издребняваме, важното е, че се приближава до 10 000, колкото са били според китайските вярвания помещенията, обитавани от Небесния владетел. Императорът, който е наричал себе си негов син, естествено, е трябвало да спазва някакво приличие и затова дворецът му си останал по-скромен от покоите на Небесния владетел.

Въпреки огромния брой постройки няма опасност да се изгубите в Забранения град, разбира се, освен ако не страдате от пълна липса на чувство за ориентация. Той има ясна планировка, изградена около основната ос север–юг. Отделните му части са свързани така, че неусетно преминавате от една в друга. Аудиогидът също ще ви помогне – щом се приближите до някое по-забележително място, в ухото ви започва да звучи информация за него, а миниатюрна светеща лампичка от схемата, разположена на това устройство, показва в коя точка на двореца се намирате. Ако не си вземете аудиогид, може да разчитате на сравнително обстойната информация на английски, която е изнесена на табели пред павилионите. Една голяма компания – IBM, ако не ме лъже паметта, – се е погрижила англоразбиращите да бъдат надлежно осведомени за названията и функциите на отделните постройки. Браво на IBM! Свършила е нещо добро и полезно!

Хилядолетният павилион, символизиращ есента (защо е хилядолетен – не знам: Забраненият град е построен в началото на ХV век)

Разхождайки се из императорските владения, забелязваме, че по ъглите на покривите има фигурки на животни и техният брой е различен. По-късно разбираме, че той зависи от важността на съответната сграда – колкото повече са фигурките, толкова по-значима е тя. Кой знае колко детайли са ни убягнали, защото е нямало кой да ни разтълкува символичния им смисъл. Както четох някъде в огромното интернет пространство, Забраненият град е една много интересна книга, която трябва да се разлиства внимателно. Бих добавила: и след предварителна подготовка и запознаване с китайската култура, в частност философия.

Броят на животинските фигурки по ъглите на покривите показва важността на съответната сграда

Ето ни вече в южния край на двореца, където се издигат трите най-големи и най-важни административни зали: на висшата хармония, на съвършената (пълната) хармония и на съхранената хармония. Когато ви разказвах за разходката си по площад “Тянънмън”, отбелязах, че имената на доста пекински забележителности са възвишено-поетично-духовни. За илюстрация ето свободен превод от английски на още няколко названия на сгради в Забранения град: Павилионът на обединеното съвършенство, Хълмът на натрупаното изящество, Павилионът на съприкосновението на Земята и Небето.

Хълмът на натрупаното изящество

Но да се върнем към трите най-големи сгради в Забранения град. В тях са се вършели важни държавни дела, вземали са се съдбоносни решения за цял Китай, състояли са се дворцови церемонии. В Залата на съхранената хармония например са се провеждали държавните изпити за висшите чиновници в империята. В Залата на висшата хармония – най-голямата в двореца – е разположен тронът на китайския владетел. Тук са се състояли неговите сватби (той е имал няколко съпруги, следователно са се вдигали няколко сватби), празнували са рождения му ден, посрещали са Нова година. От тази зала императорът е излизал на големия площад (30 дка) пред нея, за да му бъде отдадена чест от воините и служителите му.

Един от площадите в Забранения град

Залата на съхранената хармония

Тронът на китайския император

Залата на висшата хармония и площадът пред нея

Виждайки обширното пространство и светлите стълбища, които водят към тронната зала, си спомням началната сцена от известния филм на Бернардо Бертолучи “Последният император”. Стотици въоръжени мъже, изпълнили целия площад, се покланят на невръстния Пу И, а той – със сериозна и съсредоточена физиономия, несъответстваща на възрастта му – изпълнява стриктно дворцовия церемониал. Впрочем знаете ли защо се е казвал Пу И? Защото е бил ПУследният Император на Китай.

Преминавайки през многобройните врати на Забранения град на излизане, осъзнавам, че действително е било невъзможно случайно и безпричинно да се озовеш там, ако си простосмъртен. Освен от добре охранявани входове, дворецът е бил защитен и от широк ров, пълен с вода. Бдителни стражи денонощно са го наблюдавали от четирите ъглови кули на високата градска стена. Няма как да бъде другояче – това са селенията на властелина на Поднебесната империя, а не просто дворецът на някакъв обикновен владетел.

При вратите “Тайхемен”, на излизане от Забранения град

Забраненият град оставя у мен смесени чувства. Подобно на Великата китайска стена, той се размина с моите предварителни представи. Очаквах повече външен блясък, разкош и дори помпозност, но явно китайците са предпочитали да внушават мощ и величие закодирано, в символи, които за тях са били (и вероятно още са) толкова разбираеми и въздействащи, колкото за представителите на западната култура например е съкровищницата във виенския “Хофбург”.

Но да оставим дълбокомислените сравнения и без увертюра да се пренесем сред зрителите на едно акробатично представление, защото програмата за деня е тежка и време за плавни преходи няма. В Пекин такива спектакли могат да се гледат и извън цирковата арена, на театрална сцена.

Програмата откриват момиченца, които сръчно боравят с въженца и някакви непознати за мен уреди, наподобяващи по форма пясъчен часовник или макара. После пред очите ни се редуват изпълнения на мъжка група, чиито членове ту правят акробатични номера, ту си разменят шапките; на смесена двойка; на жена, която върти пъстри чадъри с всичките си крайници едновременно. В края на представлението един 7–8-годишен малчуган удря своите колеги в земята с изпълненията си на необтегнато въже. Той ме кара да се замисля за естеството на човешкото чувство за равновесие. Мен ако питате, обикновен талант и изнурителни тренировки не са достатъчни, за да направиш например челна стойка върху въже. Трябва Всевишният да те е погледнал доста благосклонно, когато си се раждал.

Все пак, във вид на послеслов, трябва да отбележа, че акробатиката има почти двухилядолетна традиция в Китай и е била едно от любимите развлечения и на народа, и на управляващите. Затова изобщо не е учудващо, че дори децата могат да изпълняват сложни упражнения. Школата си е школа – по-лесно е да вървиш по утъпкан от векове път, отколкото да проправяш просека в гората.


Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!

Аз бях в Китай! (4)
За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Аз бях в Китай (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

Имайте предвид, че съветите, които ви дадох в предишната част на пътеписа, ще се окажат безполезни, ако решите да си купите нещо технологично, да речем фотоапарат, флаш памет или mp3 плеър. Колкото и да преговаряте, няма да свалите много от началната цена. Освен това е рисковано да си купувате подобни стоки от пекинските пазари. Ние се напатихме с дефектни четиригигабайтови флаш памети, продавани като Sony. Съмнително евтини бяха, наистина (по около 80–90 юана*), но се надявахме част от тях да са читави. Останахме си с надеждите...

От Пекин се завърнахме и с цифров фотоапарат Canon PowerShot А520. Той, слава Богу, си работи, обаче допълнителната 512-мегабайтова карта SanDisk, която си купихме, в един момент отказа да си общува с всякакви фотоапарати и специални четци и така завлече в небитието целия снимков материал от Пекин, съхранен на нея. Добре че с нас беше старият лентов Olympus (миличкият той!), та запечатахме пътешествието за поколенията.

Брей, отплеснах се! Време е да сляза на долния етаж, за да се видя с Цена и Добринка, както се бяхме уговорили. Набързо обменяме впечатления и отново се разделяме, защото се оказва, че и трите сме обходили малка част от пазара. Аз съм купила само една рокличка на дъщеря си за 40 юана (това е важно с оглед на някои следващи събития :), но вече съм завладяна от треската на пазаренето. След успешно проведени преговори се сдобивам с красива порцеланова чаша за чай (35 юана), здрава раница (80 юана), шарена метална костенурка за моята колекция, официална дамска чанта, обшита ръчно с мъниста (50 юана), комплект бижута от корал и сребро – пръстен, обици и висулка. Още помня част от цените, макар че оттогава минаха почти две години – воювала съм за всяка от тях!

Продавачите обикновено се опитват да привлекат клиентите и усърдно ги канят да видят какво предлагат на своите щандове. Минавайки покрай изложени мъжки дрехи, дочувам: “For husband, for husband!” А едно момиче, много галантно, подвиква: “For boyfriend, for boyfriend!” Оглеждам се, обаче не виждам наблизо други клиенти. Явно поканата е адресирана към мен. Изведнъж ме напушва смях. Че изглеждам млада за годините си, това е ясно ;), но пък не приличам на госпожица! Усмихвам се на момичето и му казвам “сиеси” за това, че ме развесели. Как съм пропуснала да спомена тази дума досега! Тя е една от двете китайски, които знам, и означава “благодаря”. Изричах я винаги, когато имаше повод, и в отговор получавах усмивка. Китайците много се впечатляват, ако им кажеш нещо на техния роден език. Не струва усилия, а доставя радост. Другата китайска дума, която знам, е “нихао” – означава “моля”.

На един от щандовете за бижута, разположени на последния етаж, попадам на госпожа Лу. Тя е от онези рядко срещани създания, които са щастливи, че са се родили на този свят, вършат работата си с удоволствие, а усмивката изглежда толкова естествено на лицето им, колкото слънцето на небето. Харесвам една гривна от малки нефритени плочки, съединени със сребърни орнаменти. Госпожа Лу любезно ми я показва, слага я на ръката ми и обяснява, че свързващите орнаменти са направени във формата на йероглифи – един означава “щастие”, друг – “късмет”, трети – “любов”, въобще, все хубави неща. След като узнава от мен, че искам да купя бижуто за подарък, тя се усмихва още по-широко и заявява, че това е чудесен избор. Пазаренето с тази жена е истинско удоволствие. С най-мило изражение смъква началната цена и ме подканя да вдигна своята. Как да не го направя?

 

 

Божена, облечена в роклята, която струва точно 40 юана и нито дзяо повече

Едно от големите кръстовища в Пекин. Най-близката сграда, която се вижда, е Пазарът на перлите

––––––––––––––

Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!

Аз бях в Китай! (4)
За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

Спирка “Кси Зи Мен” в Пекин. Съжалявам, че йероглифите на таблото вдясно са твърде дребни и не можете да се осведомите за автобусните маршрути ;)

Пътуваме си ние в метрото, което е най-обикновено средство за придвижване и не е и наполовина красиво, колкото софийското. Разполагаме се на една седалка и вече имаме възможност да разгледаме спокойно обкръжаващите ни. И те ни гледат (Я, три бели жени заедно, всяка с карта на Пекин в ръце! Горките, сигурно не знаят как да стигнат там, където са намислили!), но лицата им не изразяват интерес, по-точно не изразяват нищо. Ама китайската нация била много млада, ако се съди по възрастта на пътниците! И ако не са забранили със закон на старците да се возят в обществения транспорт. Наистина, рядко се срещат хора с побелели коси и в автобусите, и по улиците дори. Това няма как да не ти направи впечатление. И още нещо: голяма част от китайците носят очила – не слънчеви, а с диоптри. Може би са предразположени към късогледство/далекогледство или пък лещите са лукс.

Унесени в наблюдения, заети с правене на констатации и предположения, ето че стигаме до Пазара на коприната. Един от изходите на метростанцията ни извежда вътре в самата сграда. Малко неочаквано се озоваваме направо на партерния етаж, сред щандове с различни стоки и оживени хора – по-нататък ще разберете коя е причината за оживлението. С Добринка и Цена се уговаряме да се разделим и да се срещнем на същото място след час и половина.

За мен започва нещо като приключение, толкова забавно, колкото изобщо не съм предполагала, че може да бъде, нещо като опознаване на част от себе си, на собствените си реакции и потенциално поведение, за чието съществуване не съм подозирала. Беше ми предоставена възможността да се пазаря за всяка харесана от мен вещ, да воювам за цената й, да съобразявам стратегията си с действията на отсрещната страна, да преценявам докъде мога да стигна в настойчивостта си и кога е по-добре да заложа на компромиса. Ако някога сте се пазарили – обаче истински и повече от два-три пъти, – вероятно разбирате за какво говоря. Ако не сте го правили, усещането е невероятно дори за такива некомерсиални натури като мен. Или може би точно за тях.

Сега ще опиша самия пазар и процеса на пазарене (да, да, процес е и ако някой има желание, може да го анализира научно :). Пазарът на коприната се състои от много щандове, повечето от които са малки. Наподобява Коледния базар и изложението “Произведено в България” в НДК. Разположен е на четири (или пет, не помня точно) етажа и предлага разнообразни стоки – от бельо до обувки, от детски играчки до mp3 плеъри, от сувенири до раници. Продавачите са любезни, контактни са на английски и когато си харесате нещо и запитате колко струва, с усмивка ви съобщават някаква космическа сума, от която обаче не бива да се стряскате. В случай че решите да си тръгнете от щанда, ще чуете ключовата фраза “Your prise?” (ами да, кажете си колко бихте платили) или “Chiper, chiper” (един вид, ще ви го дадем по-евтино, само стойте тук). Това са сигнали за началото на пазаренето. В следващия момент ще се озовете с калкулатор в ръцете. Тук ще отбележа, че калкулаторите на пекинските пазари сигурно са забравили да смятат, защото имат друга, много по-важна и по-лесна функция – те служат като обикновени дисплеи и посредничат на двете страни в “договарянето”. Купувачът изписва своето предложение, после продавачът, отново купувачът и т.н. Практично, пестящо време, а и езикът на цифрите е общ за всички хора.

Много ми се иска да ви дам някои ценни съвети като вряла и кипяла в пазаренето :). Като чуете космическата сума от продавача, смело я разделете наум на пет (правилно прочетохте, на пет). Полученото число е вашата начална цена и цели да вземете страха на отсрещната страна. Шегувам се, просто така давате да се разбере, че не падате от небето и знаете как се прави алъш-веришът в Пекин. В отговор продавачът сигурно ще се хване за главата и ще ви обясни, че цената ви е невъзможна, че ще го разорите, после ще започне да ви убеждава в качествата на стоката: ето, дрехата е изработена от 110 % памук, а пък нефритът и перлите в бижутата са от истински по-истински. И в знак на добра воля ще снижи своята цена съществено, например наполовина. Вие обаче не следвайте неговия пример, а наддавайте с малки стъпки. Лека-полека ще се срещнете някъде и ще си стиснете ръцете, т.е. ще осъществите сделката.

––––––––––––––
* $1 се обменя приблизително за 8 юана, а равностойността на 1 юан е около 0,2 лв. Ако искате да се ориентирате в сумите, които ви споменавам, делите на 5 и получавате левовото им изражение.


Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (3)
В околностите на Пекин, където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище, и, разбира се, Великата китайска стена!

Аз бях в Китай! (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

В околностите на Пекин,
където се намират една нефритена фабрика, Гробниците на династията Мин, ресторант, голям колкото футболно игрище и, разбира се, Великата китайска стена!

Следващият ден е неделя и понеже Гошо и Цена нямат никакви професионални ангажименти, се включваме в организирана обиколка в околностите на Пекин. Точно в 9 часа микробусчето потегля от паркинга пред хотела, натоварено с петнадесетина туристи от няколко нации: китайци, словаци, американци, руснаци и наша милост, българи. Екскурзоводката ни е симпатична и усмихната. Представя се първо с истинското си име (не се сърдете, че не го запомних ;), а после и с английското – Уенди. Често срещана практика е китайците, особено тези, които контактуват с чужденци, да си имат и английско име. По време на цялото пътуване Уенди не спира да говори и ни залива с информация от какви ли не области: история, култура, демографско състояние на китайската нация и дори кулинария.

За пръв път от нея научавам, че политиката на еднодетното семейство е довела до огромна диспропорция между половете. В момента числовото съотношение между младежите и девойките в Китай е 2:1! Както и да го анализираме, то е ненормално и вещае сериозни проблеми в близко бъдеще. Доста от младите хора няма да могат да създадат семейства. Уенди се шегува, че когато дъщеря й порасне и реши да се омъжи, ще има богат избор, но лично аз бих предпочела да не съм на нейно място. Непременно трябва да спомена, че официалните данни за това съотношение са различни, а неофициалните – дори още по-тревожни.

Неусетно стигаме до първата цел в нашата обиколка – нефритена фабрика. Тук сръчни майстори с помощта на шмиргели и по-фини инструменти, подобни на зъболекарските, изработват от зеленикавия минерал най-различни изделия – от фонтани до изящни гривни. Естествено, завеждат ни и в магазина към фабриката. Ние разглеждаме, мислено цъкаме с език, но се въздържаме да си купим нещо, понеже вече сме се осведомили, че на големите пекински пазари нефритените накити се продават на доста по-ниски цени.

Отправяме се към Гробниците на династията Мин. Те са общо 13 и във всяка от тях почива император заедно със своите близки – майка, съпруги и деца. Влизаме в една от гробниците, наречена Динлин. Това е последната обител на владетеля Шенцзун, управлявал Китай преди около четири века. Леко препускаме из сградите, явно притиснати от времето, и изобщо не слизаме в подземието, където са изложени копия от саркофазите на императора и двете му жени. В паметта ми се врязва една обикновена шахта, която Уенди посочва, говорейки за погребалния обичай. В нея са спускали жива някоя от съпругите на императора, за да го придружава и в отвъдния живот. Не са били жертвани обаче жените, които са родили деца на владетеля. Порядките днес ни изглеждат жестоки, но са били в съответствие с вярванията на китайците, които не са възприемали смъртта като категоричен и окончателен факт.

По програма следва обяд, който е включен в цената на тура, но пътьом се отбиваме в един център за традиционна китайска медицина. Изслушваме кратка лекция на английски за основните й принципи, а след това един лекар специалист безплатно поставя диагноза на всеки желаещ само като си сложи пръстите на вътрешната страна на китката му. После му предлага лекарство, което ще реши здравословния проблем. Вие да не си помислихте, че и то е безплатно? Не е, струва 50 долара. Аз се отказвам и от диагностиката, и от евентуалното лечение. Като си помисля само от колко интересни преживявания ме е лишил моят скептицизъм! (А между нас казано, тук намирисва на печалбарство.)

Вече наистина е време за обяд. Пътуваме, пътуваме и се оказваме отново в двора на нефритената фабрика. Няма грешка, ресторантът е тук. Хм, думата не е съвсем точна, защото огромната зала с размери на футболно игрище трудно се вмества в нашето понятие за ресторант. Мислите, че преувеличавам големината ли?  Добре де, махаме едното наказателно поле.

Ресторант в околностите на Пекин с големина на футболно игрище

Тълпи от туристи влизат и излизат, а сервитьорките светкавично обслужват гладния народ сред невъобразима глъчка. Вече започвам да се чудя как изтънчените ни европейски особи ще обядват в тази обстановка. Уенди обаче влиза в ролята на спасител и ни посочва треньорската скамейка – едно сепаре, където се разполагаме удобно около две кръгли маси с въртящ се плот в средата (вероятно сте виждали такива в китайските ресторанти у нас). Сервират ни 7–8 ястия и ние си сипваме от онези, които ни вдъхват най-голямо доверие. Още помня блюдото с една голяма риба. Не знам дали е задушена, или варена, по-важното е, че никой не си е направил труда да я нареже. Е, как тогава да си сложиш от нея в чинията и да запазиш благоприличие? Много въпроси ще си зададете, ако отидете в Китай, уверявам ви. Все пак за протокола ще отбележа, че накрая от рибата остават главата и добре опосканият й скелет, който би представлявал интерес само за умираща от глад котка.

На излизане виждаме доста опразнени маси в голямата зала. Следите, които са оставили китайците, са несъвместими с нашата представа за култура на хранене. Покривките са обилно залети със сосове, на масите цари пълен безпорядък, все едно е минала вихрушка, а остатъци от обяда има и по пода. Добре че сърцето ми е здраво, иначе можеше и да не издържи на тази гледка ;).

А сега пълен напред към Великата китайска стена – черешката на тортата, върха в туристическата програма, кулминацията в богатия на преживявания ден! Вероятно знаете, че тази световна забележителност е едно от малкото човешки творения (но не единственото), видими от космоса. Освен нея при знаменития си полет до Луната на борда на “Аполо 11” американският астронавт Нийл Армстронг е видял и големите диги, защитаващи бреговете на Холандия от морето.

Не си представях така Великата китайска стена. А и видът й може би не е съвсем автентичен. Участъкът, който посетихме, е най-близкият до Пекин (данните за отдалечеността варират от 60 до 90 км) и се нарича Бадалин. Поетичният превод на това име е “Хребетът, зад който лежат много пътища”. Стръмен е хребетът, времето е лепкаво горещо, въздухът не достига и само героите могат да стигнат до края. А там – там ги чакат лаври...

Извинете, трябва да започна отначало разказа за Великата китайска стена, защото тя не заслужава такова разхвърляно и хаотично изложение. Строителството й започва през VII в.пр.Хр., когато владетелят на едно китайско царство заповядва да се направи голяма стена от камъни и пръст, за да защити територията си от нападенията на друго царство. Примерът му е последван от други владетели, които издигат подобни съоръжения със същата цел – да се отбраняват от атаките на съседите, както и от варварските племена, разположени на север. (Интересно, май повечето народи смятат другите за варвари; дали си варварин, или не, зависи от гледната точка.)

През III в.пр.Хр. император Цин Шъхуан, смятан за обединител на Китай, нарежда всички съществуващи участъци да се съединят в една линия, а онези, които остават извън нея, да бъдат разрушени. Така е създадена Стената от 10 000 ли* (ок. 5000 км), която се превръща в символ на обединен Китай. Надписът на една запазена стела от онова далечно време свидетелства за самочувствието на император Цин Шънхуан: “Аз присъединих отделните княжества и обединих Китай, разруших старите стени и застави, за да свържа защитните съоръжения на шестте царства. Положението е стабилно, моят народ живее щастливо, мъжете работят в полето, а жените се занимават с тъкане”.

Едва ли китайците са живели толкова щастливо, защото голяма част от тях – майстори, обикновени селяни, войници, затворници, са били принуждавани да работят на този огромен строеж и често са намирали там смъртта си. Според някои историци издигането на Великата китайска стена е станало с цената на 10 милиона човешки живота :(. Строителството й продължава не векове, а хилядолетия... По време на династията Хан (206 г.пр.Хр. – 220 г.сл.Хр.) тя достига почти 20 000 ли дължина (ок. 10 000 км).

В момента общата дължина на запазените участъци се изчислява на 6000–6700 км. На места ширината им е 10 м, а височината – 15 м. В по-отдалечените части на Китай те всъщност представляват по-големи земни валове. Стената следва релефа на терена и минава през стратегически точки, намиращи се обикновено по високите планински била. По протежението й има хиляди застави, наблюдателници и площадки за даване на знаци с огън и дим.

Любов, “заключена” на Великата китайска стена

Част от Бадалин с една от кулите наблюдателници

Тук се вижда колко стръмни са стъпалата – забележете, че туристите се държат за парапетите. А в далечината Великата китайска стена продължава по билото на планината




Не е фотомонтаж, наистина бях на Великата китайска стена :)

След това необходимо въведение ;) нека да започнем изкачването по Бадалин. В самото начало на участъка виждаме някакви синджири с много катинари, на които са привързани разноцветни лентички. По-късно разбирам, че те символизират любовта, която много двойки са “заключили” на това забележително място, може би за да пребъде през вековете. Стената е “благоустроена” и е направена удобна за изкачване от туристите – има стъпала и парапети, за които да се придържат, но е доста стръмна. Аз, за беда, съм обула едни неподходящи, хлъзгащи се сандали и стигайки до средата на участъка, преценявам, че катеренето нагоре не е безопасно за мен. Следващия път непременно ще сложа в куфара удобни обувки!

Цена (колежката на мъжа ми) е нашата гордост! Тя стига до края на Бадалин и се сдобива със специален сертификат – метална плочка, на която са гравирани надписът “I have klimbed The Great Wall” (Аз изкачих Великата стена), датата и нейното име. Както казах, героите ги очакват лаври. А китайците наистина смятат, че не можеш да се наречеш герой, ако не си изкачил Великата стена.

––––––––
* Китайска мярка за дължина, равна на 499,539 м (по други данни – на 487,45 м).

Аз бях в Китай! (1)
За пътуването до Пекин, за климата и контрастите между сградите в китайската столица, за Friendship Hotel и езиковата бариера

Аз бях в Китай! (2)
За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и отново за сградите в китайската столица

Аз бях в Китай! (4)
За градския транспорт в Пекин и за Пазара на коприната

Аз бях в Китай! (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

За първата ми разходка в Пекин, за площад “Тянънмън”, политиката на еднодетното семейство и за сградите в китайската столица

Площад “Тянънмън” – поглед от юг. В средата, заобиколен от дървета, се намира Мавзолеят на Мао Цзедун, а малко зад него – Паметникът на народните герои. В далечината се виждат червените покриви на сградите в Забранения град*

Паметникът на народните герои на площад “Тянънмън”

Един от големите булеварди в Пекин. В далечината се виждат строителни кранове – неотменна част от съвременния пейзаж на китайската столица**

Вече го правят – бързо и решително. Столицата представлява огромна строителна площадка. Казват, че само на олимпийските обекти ежедневно работят около 3 милиона души. Вие сами можете да си представите с какви темпове и с какъв размах се променя обликът на Пекин. Едно нещо обаче не ми стана ясно. Защо новите здания са от метал и стъкло и в тяхната архитектура няма нищо типично китайско? Вероятно поради същата причина, поради която в повечето сгради у нас, построени през последните години, няма нищо типично българско.

Нова, още ненаселена сграда от метал и стъкло, типична за строителството тук през последните години

За да почувстваш един град, е нужно да обходиш пеш поне централните му улици. Това и правим, опитвайки се да се върнем в нашия хотел. Да, обаче сме въоръжени с карта без мащаб и можем само да гадаем колко километра имаме до там. Не допускайте нашата грешка, особено ако сте в многомилионен град като Пекин и още не сте добили представа за разстоянията в него. С усилие на волята и с помощта на автобус за последните две спирки (признавам си, няма как!) се добираме до базата. Два дни по-късно един колега на Гошо ни обявява за луди. Така си е, кой нормален човек ще върви 15 километра пеш в непоносима жега и влага, при условие че може да си вземе такси!

Аз бях в Китай! (5)
За Пазара на коприната (продължение) и Пазара на перлите в Пекин

Аз бях в Китай! (6)
За Забранения град и за едно акробатично представление

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня

В началото на това най-дълго пътешествие в живота ми стои една международна конференция, в която моят съпруг е участник. Семейният съвет се събира на кратко заседание. Гошо предлага да пътува за Китай като бял човек, т.е. с жена си. Жена му не се съпротивява и приема да бъде придружаващо лице. Заседанието се закрива. И започват приготовления: резервиране на самолетни билети, търсене на информация за забележителностите на Пекин, обмяна на валута...

На 5 август 2005 г., в едно дъждовно и хладно лятно утро, излитаме с “Аерофлот” от София. С нас пътува и Цена, колежка и приятелка на Гошо от детството, която също участва в конференцията. Аз не съм се качвала на самолет от ученическите си години и мъничко се страхувам от това, че ще се отдалеча на километри от земята. Но яркото слънце, което ме посреща приятелски над облаците, стопява моите притеснения. Скоро под нас се появяват поля и гори, прорязани от пътища, тънки като конци... Все по-често виждаме селища и това означава, че наближаваме Москва. Затягаме коланите (бр-р-р-р!) и се насочваме към летището. Понеже местата ни са близо до единия от колесниците, Гошо ме предупреждава да не се стряскам, когато чуя шума от свалянето му. Е, не е толкова силен.

След успешното приземяване един дълъг ръкав ни “изсмуква” от “Ту 154” и ни “изсипва” в терминала на “Шереметиево”. Престоят ни е кратък и ние го използваме, за да разгледаме многобройните магазинчета на летището. Впечатлена съм от матрьошките – красиви, пъстри, в някои комплекти броят им достига 15, а цената им... Не помня, паметта ми блокира при такива стойности ;).

Пътуването от Москва до Пекин минава спокойно, само дето стюардесите до една са намусени и сърдити и изобщо не се трогват от това, че им отговаряме на чист руски език, когато ни задават стандартните си въпроси. Червената линия на монитора, представяща изминатия път, постепенно нараства и ето, вече почти докосва кръгчето, с което е маркиран Пекин. Усещам, че слизаме, но защо все още не виждам земята през илюминатора? Толкова ниски ли са облаците? Пистата се появява пред погледа ми в последния момент, заедно с някакви километрични надписи край нея, на които се мъдрят йероглифи. Няма грешка, в Китай сме!

Чинно минаваме през паспортния контрол, където един граничен полицай поне три пъти сверява действителния Гошо със снимката му, преди да сложи печата. Казват, че на монголоидните ние, европейците, изглеждаме също толкова еднакви, колкото и те на нас. Като се замисли човек, има логика в това.

Понеже в Китай може да се заплаща единствено и само в юани, обхождаме обменните бюра на летището. Курс купува за долара, разбира се, е главоотрязващ и ние се поздравяваме за усилията, благодарение на които още в София се сдобихме със 76 юана и 5 дзяо* – достатъчни, за да се придвижим и тримата до човешко място с човешки обменен курс.

Излизаме от терминала на летището и се отправяме към автобуса, който би трябвало да ни откара до Friendship Hotel. Докато чакаме да тръгне, обсъждаме атмосферните условия. Въздухът е горещ и наситен с влага, а слънце на хоризонта не се забелязва. Решаваме, че просто утрото е облачно. Следващите девет дни в Пекин обаче показват колко прибързано и повърхностно е било заключението ни. Ясно, синьо небе така и не видяхме, а когато слънцето все пак се появяваше някъде там, горе, изглеждаше като в някакъв мираж – пелената от влага му пречеше да засияе. Описвам всичко това подробно, понеже ме впечатли не по-малко от Забранения град, да речем, и още в самото начало ме накара да се почувствам наистина в друг свят – странен и загадъчен.

По пътя към хотела се запознаваме с предградията на Пекин, които рязко контрастират с модерния летищен терминал. Стари и мръсни сгради с грозно остъклени балкони неволно извикват в съзнанието ми картината на софийските жилищни комплекси. В един момент родните блокове с разностилна дограма и явни следи от допълнително “облагородяване” започват да ми се струват съвсем прилични.

Невероятно лесно откриваме хотела, след като слизаме на автобусната спирка. Всъщност той представлява комплекс от няколко сгради с добре оформени и поддържани алеи и зелени площи. Още на рецепцията се сблъскваме с нещо, което не сме очаквали – езиковата бариера. Две млади момичета и един момък посрещат гостите в четиризвезден хотел и – уверявам ви – общуват трудно с тях на английски. (Тук изобщо няма да засягаме въпроса за владеенето на някои екзотични езици, например немски, френски или испански.) А хотелът често е домакин на международни прояви, в които участват и хора от бялата раса...

Централната сграда на Friendship Hotel




Конферентната сграда на Friendship Hotel,
обляна от вечерна светлина

Нека да го таксуваме като необяснимо и да се настаним по-бързо, защото след безсънната нощ ни се полага кратка почивка в началото на новия ден. Трябва, наложително е да съберем малко сили, за да преборим дискомфорта, породен от часовата разлика. Стаята ни изглежда съвсем четиризвездно. Най-много (след климатика) се радвам на меките бели чехли, каквито до този момент не са ми давали в никой хотел.

Аз бях в Китай (7)
За столицата Пекин и уличното движение, за будисткия манастир “Юнхегун” и парк “Бейхай”

Аз бях в Китай! (8)
За Храма на Небето и Летния дворец, за императрица Ци Си и впечатленията ми от пекинската кухня