В няколко поста срещам израза "....да дръпнем развитието на децата".
Категорично не съм съгласна с него. Какво да дърпаме? Къде се намира ръчката, която да дърпаме? И коя точно ръчка да дърпаме? Сигурни ли сме, че това, което смятаме "да дърпаме" в момента, е точно това, заради което детето се е родило на тази земя? И значи ли, че ако решим, че някое дете е безперспективно за "дърпане" в този момент, пропускаме "да дръпнем" точно гения на нашия век - справка развитието на Айнщайн?! Всъщност точно Айнщайн за мен е светлия пример как, ако някой се е родил с мисията да бъде гения на своя век, той става, независимо от квалификациите и перспективите, чертани от различни специалисти.
Разбирам, че това е само една дума. Но всяка дума е носител на много информация. И може да бъде показател за стила на работа и взаимоотношения. В случая точно тази дума съдържа в себе си идеята за насилие над детето. Предизвиква у мен представа, аналогична на тази за магаре на мост. Стои едно дете на пътя, а една майка/учителка го дърпа напред. То се е запънало с пети и не иска да върви в тази посока, защото е видяло гущерче в страни от Този Път (мисията му е да стане виден зоолог, ама майка ми/учителката му е съзряла в него заложби на цигулар.:-))))
Насилието си е насилие, независимо от добрите ни намерения. И никъде в постовете не срещнах гаранции, че това насилие е оправдано. Познавам "дърпани" деца. Някои от тях наистина са реализирали високи постижения в най-различни области по-късно в живота си, но голямата част не са оправдали "дърпането". Напротив, познавам хора с разбити взаимоотношения с най-близките си, точно заради нереализирани очаквания и усилия от майки, бащи и едва ли не цялата рода. "Дърпането" се е транформирало в разочарования, намерили израз в натяквания "какво аз направих за теб, а ти как го опропасти". Дори и при хората с висока реализация "дърпането" в последствие деформира някои страни от личността на човека. Сещам се за анекдотът за цигуларя, който свирил божествено на цигулка, но през цялото време правел гримаси на отвращение. Когато го попитали защо прави тези гримаси, той казал, че мрази музиката, тъй като в детството си е бил насилван да свири часове наред, вместо да играе!!!!!!!
Според мен по-добрият вариант е да говорим за създаване на условия за проява и развитие на скритите сили, заложби, способности на детето. И в успешните програми за предучилищно възпитание, реализирани в световни мрежи от предучилищни заведения - справка: програма "Стъпка по стъпка" и Валдорфската програма - точно по този начин се мисли, говори и обсъжда развитието на детето.
Когато битовата и учебната среда около детето е организирана така, че да може то свободно да избира своите занимания, когато тези занимания се подкрепят и поощряват, тогава то със сигурност ще развие своя истински потенциал, следвайки своя Път и своята Мисия в този свят. Разковничето е думата "свободно". Тя е несъвместима с думата "дърпам".
Какво правим ние с моята колежка? Ако забележим дете с отлична двигателна култура - насочваме родителите да потърсят подходящи спортни специалисти или специалисти по танци, за деца, които са в състояние да рисуват по 1-2 часа на ден имаме контакт със Студио за изобразителни дейности.....Да, ще кажете, това имаме предвид под "дърпане". Да, но в момента, в който детето покаже отвращение към дадената дейност, ние препоръчваме на родителите да не настояват. Ако заложбата, способността е базисна за детето, то в някакъв следващ момент то ще се върне към нея. Дори и така моментният подтик, подкрепа, са били важни за неговото не само специално, но и общо развитие. Наше дете - свито, плахо, срамежливо - след получена първа награда от изложба в Токио, промени "Аз - позицията си" - стана по-смело, с добро самочувствие и с желание да се състезава с други деца в различни неща. Сега той е вече ученик, и, по сведение на родителите си, не ходи в студиото, но досега с изкуството, макар и за кратко, е било важно за развитието на неговата личност. Понеже нито родителите, нито ние сме "дърпали" развитието му в нито един момент, житейският епизод със студията е имал само благотворно и никакво негативно въздействие за детето. С родителите сме говорили кога и при какви условия той може би ще се върне към рисуването. И сме ги предупредили да бъдат внимателни и будни да забележат "симптомите" на едно такова необходимо връщане.....
И, нали се сещате, само едно - две деца на тридесет насочваме към специалист.Теорията и практиката на високо ранно развитие на способности и заложби, за разочарование на всички амбициозни мами, баби и учителки, показва, че е изключително малък процента на децата с такова ранно проявление, което оправдава ранна специализирана помощ. И, за да бъда коректна към програмите "Стъпка по стъпка" и Валдорфската, нито една от тях не поощрява ранната специализация....
Да подкрепяме, поощряваме, съпътстваме, създаваме условия за развитието на всяко дете, но в никакъв случай да не го дърпаме, бутаме и тикаме!!!!!!!
Comments19
Замислих се върху следния пасаж:
Когато битовата и учебната среда около детето е организирана така, че да може то свободно да избира своите занимания, когато тези занимания се подкрепят и поощряват, тогава то със сигурност ще развие своя истински потенциал, следвайки своя Път и своята Мисия в този свят. Разковничето е думата "свободно". Тя е несъвместима с думата "дърпам".
Убедена съм, че така организирана, средата дава най-добри възможности за развитие, но в тази връзка бих искала да коментираме следното:
1. Как българските деца, обучавани и отглеждани в такава среда, по-късно, когато станат ученици, ще се адаптират към една съвсем различна среда, каквато е училищната? В училище те нямат възможност да избират онези дейности, които им харесват, а от тях се очаква да усвояват знания и умения от различни области.
2. Как Валдорфската система развива волеви качества, необходими за извършване на не толкова привлекателни дейности (или т. нар. ученически задължения), но и които са необходими на децата, за да постигат целите си; да следват упорито мечтите си; да възпитават в себе си самодисциплина, която да ги предпазва от лоши влияния.
Волеви качества са нужни на децата, за да се формират като добри и почтени личности. Защото, за да бъдеш добър, се изисква да положиш известни усилия, свързани с въздържанието да нараняваш другите, да подбираш думите си, да обмисляш поведението си и т. н.
Аналитични въпроси, Куини! Благодаря ти!
И двете програми, за които говоря – американската „Стъпка по стъпка” и Валдорфската – имат собствени мрежи от начални училища, в които преходът между детската градина и училище е плавен и е резултат на цялостна концепция за образование на детето. Дори в България има система от училища, които работят по Програма „Стъпка по стъпка” Там организацията на средата, възможността на правят избор и методиката на работа, поне в първи клас, е близка до тази на детската градина. Така, че децата не преживяват голям интелектуален и „организационен” стрес. Част от „моите” деца също отиват в такова училище. И, трябва да кажа, че общественият интерес към това училище в моя град е много голям. То не може да приеме всички желаещи да бъдат ученици там.По-голямата част от децата ми, по разни причини, отиват в масови училища, но години наред не прекъсват връзката си с нас. Така, че аз имам поглед върху адаптацията им. Имам контакт и с някои от колегите – начални учители, които ги поемат в първи клас. Единственият „проблем”, който споделят колегите, е тяхната активност и освободеност. Например, в часовете по изобразителни дейности, те предлагат да се рисува не само с водни бои, а да има и пастели, моливни бои….Склонни са да увличат учителите си в „интелектуални” беседи и да изказват мнения. Това са „прегрешенията” им.
И в двете програми преходът между детската градина и училището е добре обмислен. Взема се предвид, че той става тогава, когато децата физически, психически и социално са готови да преминат на друго учебно ниво. Така, че тяхната концентрация на вниманието, воля, развитие на ума и комуникативни умения могат да им осигурят успешна адаптация. Освен това за американската програма умението да посрещат промяната и да се справят успешно с нея е базово умение, върху което се работи през целия период на детството, а каква по-голяма промяна, от преминаването от една образователна степен в друга! За децата, били във валдорфска градина ученето във варианта на началното училище е съвсем нова дейност и ги привлича точно с новината си. От учителят зависи доколко ще успее да използва тази нагласа за своите цели. В тази програма, всяка образователна степен е съвсем различна от предходната по методика на преподаване. В детската градина водещо е подражанието, в началното училище – авторитета на учителя (моралните качества и знанията ). Така че в началният курс пак само от него зависи какви деца ще има край себе си!
И в двете програми развитието на качеството „самостоятелност” е начинът да се развият концентрацията на вниманието, волята и умението да постигаш целите си. Тези програми ме убедиха, че ролята на детската учителка не е да им дава неограничено количество знания, а да възпитава това качество, да подкрепя усилията на детето да се справя с предпочетените дейности, да развива у него усещането за успешност, независимо от постигнатия резултат. Има един виц за детските учителки, който аз много обичам. Защо мъжете харесват детски учителки? Защото каквото попадне в ръцете им, все голямо изглежда. Умеят да подкрепят: „Опитай! Ще се получи!” . И поощряват: „Браво! Ти успя! Опитай пак!” . J По друг повод лятото писах, че една случка за мен е визия за мисията на детската учителка. Едно четиригодишно дете от валдорфска детска градина за първи път искаше да ходи босо по камениста алея, дълга около 200 метра. Учителката не му каза: „Недей, ще се изцапаш и нараниш.” Тя просто застана до него и търпеливо успореди крачки с неговите. Детето пристъпяше едвам – едвам. Цялата група, заедно с другата учителка и мен, ги задмина. Тя нито в един момент не показа нетърпение и не прекъсна тази трудна дейност, до тогава, докато детето не се измори и само не се отказа. Ето така „валдорфските деца” се учат да следват импулсите си и да преследват цели, въпреки трудностите. Така се учат на самостоятелност. Мислиш ли, Куини, че на това дете ще му се опре „трудното учене”?
Добре организираната учебна среда с много материали и играчки, заедно със система от различни методи – личният пример на детската учителка, подходящи приказки и разкази, беседи и лични разговори, театър, поощряване на добрия пример сред децата пък са средствата, чрез които и ние, в Програма „Стъпка по стъпка”, и във валдорфската програма се „справяме” с детската агресия и подкрепяме подходящото поведение.
Куини, нищо не се иска от МОН за да започне СпС в училище. За сметка на това се искат разни неща като: съгласие между колегите, които работят с едни и същи деца; съгласие на родителите (повечето от тях са по дефиниция съгласни, но трябва да се намери време да им се обясни); някаква обща подготовка на различните учители, които заедно ще прилагат системата; средства за множеството консумативи, които се използват и - според учителите на малките деца - средства за преоборудване на кл. стаи. В няколко училища ми казаха, че са спрели да прилагат СпС, след като е спряло допълнителното финансиране специално предназначено за разпространението на програмата, и не са намерили алтернативен източник на средства. Но не съм виждала никога годишен бюджет. Така че - не знам сериозна причина ли е или не.
Павка - аз съм ЗА обнародването. В момента не е важно дали "ведрина" не е умряла българска дума, а дали зад такава визия могат да се съберат съмишленици.
Утре вечер отварям темата.
Благодаря ти, Мария!
Излиза, че най-сериозният проблем е финансирането. Който не е малък, разбира се. Няма как да се предлага добро образование без необходимата материална база и допълнителна квалификация на учителите. Това важи за всички програми, но някои като Стъпка по стъпка не могат да се прилагат, ако не са обезпечени финансово.
Павка, целите, идеите винаги са ни били от прекрасни по прекрасни, но приложени в действителността някак не си го представям как ще стане. Та ето - дори тази тема, в която коментираме, е пример за това.
Да, програма "Стъпка по стъпка" в нейният оригинален американски вариант е доста скъпо удоволствие. :-) Бяха вложени доста пари за внасяне на мебели и материали от Дания и Англия. В нашата градина, както и във всичките 8 първи градини има по две групи с такива мебели. Когато всички групи на градината започнаха да работят по тази програма, останалите групи не промениха съществено мебелировката. Бяха осигурени само по 2 шкафа със строителни блокчета и по една библиотека, родно производство. Просто организирахме съществуващата среда според изискванията на програмата. Мисля, че и в училищата нещата се развиха по подобен начин. Със сигурност има по 1-2 класни стаи, оборудвани "образцово", останалите са въпрос на ентусиазъм, изобретателност и помощ от родителите.
Да, пари за материали са необходими повече, отколкото за реализацията на други програми, но до сега - 14 години вече, не сме имали сериозни затруднения. До сега сме успявали да убедим родителите да ни помагат по най-различни начини: и като спонсори, и с доброволен труд, и с участие в благотворителни мероприятия.Няма родител, който да не се съгласи да помогне, когато му се разясни за какво става дума и има прозрачност и почтеност при изразходването на парите. Не купуваме нищо разточително, но за това пък имаме в изобилие необходимото - различни видове хартия и бои, рециклиране материали.... Дори самите родители предлагат помощта си. Даже бивши родители от първите випуски все още се сещат за нас и ни спонсорират с материали и играчки .
Всъщност, най-трудна е пряката работа с децата, защото се различава от българските стериотипи. И доста от колегите не могат да се справят точно с идеята за свободата на избора, с различната организация на дейностите, с по-различния контрол върху занималнята/класната стая. Всички сте виждали, за зло или за добро, как учат децата в американските училища в американски филми. Това би трябвало да се получи при обучение според Програма"Стъпка по стъпка". Защото акцентите на програмата - индивидуален подход към всяко дете, право на избор в центрове на дейност и участие на семейството, са акценти на цялата американска образователна система. Какво говоря. Те са техни основни ценности, които доведоха Барак Обама на власт. :-)
Галина,
Индивидуалният подход към всяко дете не е американски патент (малко по-горе ви говорех за немец, руснак, италианка и французин), но те със сигурност са много добри в пропагандирането му.
---
Куйни,
Казваш, че не си представяш как ще реализираме идеите си и ще преследваме целите си, които винаги са били "от прекрасни по прекрасни". Аз съм на мнение, че
... тази твоя оценка за целите и идеите ни не е точна. Всъщност мисля, че тя е направо заблуда. Защо? - Защото:
... още дузина други причини, които започваме да елиминираме една по една.
Павел,
За наше съжаление педагогиката е толкова стара наука, че твърде малко неща са патент на един народ, още по-малко патент на един човек.:-) И аз имам представа как се възпитават децата не само в България, но и в страни от Африка, САЩ, Германия и Швейцария. Просто се опитах да бъда конкретна и коректна към една чуждестранна програма и да визуализирам крайния резултат. Струва ми се, че част от нашият проблем е, че не сме последователни, по-скоро сме стихийни при възпитанието на определени качества. Пример: вместо свобода и едновременно уважение към различността на другия, възпитахме у израстващото поколение слободия, неуважение и дори грубост към другия и най-важното неустойчиви морални ценности. Поне на мен ми се струва, че е така, от това, което виждам около себе си. Т.е. няма важни качества на личността, ценности, върху които да се работи през целия училищен период. (Май за това става дума под "широка визия"...)И да, все още тук е валидно правилото "какво тук значи някаква си личност?!" Ние ,възрастните го демонстрираме и после се чудим защо децата ни отговарят със същото!
Другият проблем е, че щипнем от тук, щипнем от там и си правим някакъв домашен полуфабрикат, под претекст "да отговаря на нашите национални особености". Нямам нищо против националните ни особености, но голяма част от тях плачат да бъдат променени, за да сме в крак с времето си.За това поисках да дам по-цялостна представа как това става в една страна като САЩ, към която гледа цял свят.
Обществото ни е не толкова неграмотно, колкото инертно. А от възпитание на деца всеки разбира.:-) И не се нуждае от съвети. :-) Нали помниш: "Пари ми дай! Не ми давай акъл!" . Неграмотното общество тепърва се задава на хоризонта, ако се вярва на изнасяните периодично в пресата разни резултати от анкети и статистики.
Идеята училищното образование "да запазва и развива детския творчески порив така, че всяко дете да живее пълноценно и придобива с радост допълнителни знания и умения, и второ, да спомага за израстването на детето като самостоятелно-мислеща и социално отговорна личност, която се отнася към живота с ведрина, ентусиазъм и значителен обществен ангажимент" е от прекрасна по-прекрасна, но реализацията зависи от много фактори, влияещи върху системата. Повечето от тях пречат - съзнателно или не, това да се случва.
Образованието не е приоритет и това най-ясно личи от средствата, които се отпускат за него, като например сумата за издръжка на един български ученик. Погледни как изглежда МТБ в повечето училища, като почнеш от столчетата и масите и завършиш с учебно-техническите средства. Виж какви пари получават учителите - заплащането продължава да е недостатъчно, за да се издържа един учител, да си осигурява необходимата литература за четене, да си плаща за квалификационни курсове и дори да посещава театър, кино и т. н.
В резултат на ниския социален престиж на учителската професия, така старателно поддържан и от немалка част от съгражданите ни, педагогическите специалности са с най-нисък бал, не са привлекателни и даже завършилите обикновено не стават учители, а просто ползват дипломата си само, за да кажат, че са висшисти.
Затова се чудя как ще променим системата, ако се ограничим само в предлагане на програми, за които, за да се изпълнят, е необходимо сериозно финансиране и воля от онези там, горе, от които зависи реализирането им. Засега положителни индикации в тази посока не са забелязани.
Представи си клас, в който преобладават ромчета и деца от социално-слаби семейства. В този клас всеки по-сериозен напредък е постигнат с цената на много труд, време и висок професионализъм от страна на учителя.
След това си представи клас от обгрижвани деца, които са живели в нормална среда. В него с много по-малко усилия един учител постига огромни резултати, които са космически в сравнение с напредъка на класа от първия пример.
И сега идва ред да се оцени труда на учителя, работил с първия клас, и труда на учителя, работил с втория клас. Какво излиза? Че на колегата, на когото му е било по-лесно и приятно да работи, ще му вдигнем заплатата, а на другия - не, така ли?
Мога да ти давам още примери за несправедлива оценка на учителския труд. Като например факта, че през последните години се лансират учителите, които работят по проекти или си попълват стриктно документацията, а не онези учители, които имат дарбата да преподават по интересен начин научната материя и да запалват децата да знаят и могат повече.
Не си споням да съм казвал някъде, че ще стигнем бързо и лесно до дефиницията за "добър образователен продукт", Куйни.
Може да се наложи да постановим, че дефиницията му е задача на всяка училищна управа или на всеки отделен учител, и е съобразена с конкретните условия. Или пък го дефинират заинтересованиете страни в нарочни анкети, или ... ще го измислим. Бъди сигурна!
Но дефиниция трябва да има, защото няма ли, няма как да отсеем сеното от плявата. Не мислиш ли?
Съгласен, Мария.
Вече е предвидено в
Измерването трябва да се извършва не само от тестове, които измерват знанията и уменията, но и от тестове, които измерват индивидуалните възможности на детето да възприема, разбира и помни информация - т. е. задължителна начална диагностика.
Следващият въпрос е кой и как извършва оценяването. Задължително това трябва да е външна независима институция, специализирана в тази област - оценяване на резултати от образователна дейност, която е разработила качествени единни стандарти.
Абсолютно не съм съгласна оценката да се извършва вътре в училището, чрез училищни комисии, които нито имат поглед върху работата на учителя, нито са компетентни по различните учебни предмети да дават оценки, нито са безпристрастни в оценяването.
Както и не съм съгласна така наречените национални тестове да се извършват от учители от същото училище и да са във вида, в който ни се предлагат, защото те всъщност не установяват нищо. Чисто и просто не измерват знанията и уменията на учениците, а една много малка, и бих казала - несъществена, част от овладяното учебно съдържание.
Препрочетох тази хубава тема, дискутирана преди година, и не мога да не се сдържа да добавя нещичко. Ето го тук
____________________________________
Куйни, външната независима "институция", оценяваща постигнатите образователни резултати, ще бъде обслужваната териториална общност, т.е. хората засегнати пряко от образователните дейности (кой знае защо отново ми се появява в съзнанието понятието "учеща общност"...?!). Тази функция не може да бъде изпълнявана подобаващо от някоя бюрократична "експертна" машина, защото тя по дефиниция е винаги на подчинение на властта.
Стандартите за качество (виж нашите "Цели") пък трябва да са проникнали дълбоко в съзнанието и сърцата на оценителите - същите хората засегнати пряко от образователните дейности. Това е, и за това работим.