Помолих моята душа да ми отговори...

От неизвестно време си мисля, че е време за кардинални промени, може би, защото наближава времето да си ходя у дома, в България, но непрекъснато в душата ми е хаос и не ме напуска мисълта, че е време за промяна.

Дълбоката същност или моята душа ми нашепва да се омъжа. Но това на този етап е трудно, защото няма кандидат, но ако се огледам може и да се намери някой. Интересно колко трябва да го е закъсал, за да си губи врем ето с мен, но май вече е дошло времето да си затворя очите и да се спусна по течението без да мисля.

Егати, здравомислещото отношение към брака имам, направо ми е странно, че го пиша, но никога не ми се е искало да съм семейна и сега ми идва точно тази мисъл в главата, но ми се струва, че много скоро ще ми се наложи да взимам такова важно решение.

Та тази година ще мисля дали да се омъжвам. :)))))

Малко съм поостаряла за такива екстремни решения, но всяка истинска промяна е екстремно решение. Но семейството е най-екстремната промяна, защото в него винаги участват повече от 2 души, примерно още 1-2 деца. Винаги съм смятала, че деца трябва да се създават тогава, когато човек има нужда от тях, но аз някак не съм чувствала, че са ми нужни, за да се чувствам щастлива със себе си. Интересно нуждата да се грижиш за някои дали е водеща при създаването на семейство или просто сега така си мисля. Има хора, които се чувстват много полезни като непрекъснато по един или друг начин спасяват други хора, дори човечеството, наричат това благородство, саможертва и т.н.,а мен такива комплекси не ме гонят, аз не се чувствам много щастлива, когато ми се налага да „спасявам човечеството”, нито умирам да виждам „вечно благодарни погледи” в чуждите очи. Явно съм много странна порода човек и сега ми хрумва, че е време да се омъжвам, по-интересното е че всички ми го натякват, сигурно е време или се поддавам на общата истерия.

За всеки случай е време за промяна и аз със сигурност ще променя живота си кардинално просто още не съм стигнала до онзи преломен момент в живота ми, в който да застана на ръба на най-високата скала, наречена право на избор, а сега наистина нямам никакъв избор, просто си седя тук пред компа и си мисля разни глупости. Но кардиналния въпрос е как да променя нещата така, че да направя правилния за момента избор, които да промени живота ми така, че да не съжалявам за миналите дни?

П.П.1 Тук се сетих за един виц. Един ученик отишъл при своя учител-мъдрец и го попитал дали да се ожени, а мъдрецът му отговорил, че каквото и да направи след 20 години пак ще съжалява.

П.П. 2 Вие как сте? Стана ли ви интересно... От два дни никой нищо умно не е пубикувал и вижте каква „мъдрост” ми роди главата. Да не би модератора да е в почивка за националния празник и ви се изпокрихте, щото няма кой да модернизира. Я почвайте да пишете!!!! Докога ще виждам само моя аватра на заглавната....

П.П. 3 Аааааааа, да модератора каза да си стоя в моето гьолче, ама това вече, май, си става само мое, така че почвайте да се подхилквате, щото много се старах... /освен, ако не ви е помолил и вие да си стоите по собствените гьолчета... /

П.П.4 Ако ще правите промени/ремонти по облика на заглавната или ако мислите да няма такава кажете да си пусна тук личния блог, то така и така само моя скелет виждам...

Жертване на целите ли или...

В по-младите си години мислех, че е нормално човек да има цели и мечти. Затова мечтаех и постигах мечтите си...

Сега все по-рядко мечтая. Не знам дали мечтаенето отминава с годините или просто станах по-практична и по-малко претенциозна, но сега, като че гоня моментите на скучното спокойствие и някак започнах да се чувствам щастлива със себе си. Дори забелязвам, че започвам истински да се дразня, когато някои си позволи лукса да ми нарушава спокойствието. Преди време един човек ме попита за какво мечтая и като се замислих не се сетих, изглежда тотално съм спряла да мечтая. Сега ми идва на ум, че мечтаенето има нещо общо с амбицията и изглежда съм станала и неамбициозна, дали съм се излекувала от някой комплекс, които много ме е болял, когато мечтаех и преследвах мечтите си? Ето това е въпрос, на които не мога да си отговоря, но явно има нещо такова, защото вече нямам амбицията да покорявам света, дори и най-големият мечтател – Александър Велики – вече не ми изглежда толкова интересен и толкова велик, както преди 10 години. Сега ми харесва да си скучая. И дори си мисля как може скучаенето да ми харесва? Преди време не бих повярвала, че скучния и еднообразен живот, като на германска пенсионирана бабичка с бял панталон, би ми харесал, а сега истински се наслаждавам на скуката и дори и’ се радвам в онези моменти, когато имам възможност да си поскучая насаме със себе си.

Дали това е жертване на целите или пълна умора, още не знам, но ме кара да се чувствам добре, избягала от забързания и задъхан житейски хаос – онзи с многото негативни емоции, които ме побърква и ме превръща в постоянно неспокоен и ужасно зъл човек, без усмивка.

И да, много ми харесва да се нося през живота, живеейки за момента и най-вече за моментите на пълна безметежност, в които намирам покой  и спокойствие.

Сигурно щеше да ми бръмне главата то излишна информация.... Но има неща, които ми се иска да знам незабавно, например, числата от тотото, ако ги знам от време на време мога да си пусна един фиш и да спечеля малко не изработени парички, ще си купя един шезлонг и една кутийка количка и ще посрещам и изпращам слънцето под един кичозен чадър на плажа, то не, че сега не го посрещам и изпращам, но някак ми липсва безгрижния мързел пльоснат на шезлонг. Иначе като се замисля какво точно искам да знам, нещо не се сещам за други неща, то на човек с пари трябват ли му много знания?

А иначе тези знания, които съм понатрупала някак ми стигат, дори са ми в повече, защото не ми се налага да ги ползвам, така докато си режа салатите или докато си мия чиниите не ми се е случвало, да се налага, да им давам дълбокомислени отговори на трудни философски въпроси, нито ми се е налагало да решавам сложни математически задачи  и така като съм се размислила ми идва на ум, че на човек му стига и една бакалска сметка да може да си сметне... Та защо учихме алгоритми в училище? Добре, че така и не ги научих. Все по-често си мисля, че е излишно да си товарям мозъка със съдържанието на разни дебели книги, но нещо този вид спорт не мога да го откажа, заради душевната храна, а аз всичко ще е храна го уважавам и ми лиши на обиколките, но след душевното хранене  е по-добре да ги изтрия с гумичката на забравата, защото това ми е мнооооого излишно, но какво да се прави и съзнанието трябва да се храни, а какво би станало, ако знам всичко?

 Ми не знам, понеже все още знам твърде малко....

Ето това е интересен въпрос, защото аз и дейности, нещо не вървим в комплект – не съм действен човек. И като си помисля, май, мързела ми е любимата дейност или обичам всяка дейност, която не изисква бързи, смели и сръчни движения, освен ако не са върху клавиатурата на компа. Но иначе обичам да се излежавам, ако това се брой за дейност и особено обичам да се излежавам с пакет семки пред екрана докато върви някои неангажиращ интелекта ми американски буламач – тук разбирайте филм. Другата ми любила дейност е да се излежавам с дебела книга в ръка, за предпочитане е да ме ангажира и интелектуално, защото иначе ще я подаря на някой, с интерес към блудкавите романчета. До тук се разбра, че всичко, което изисква напрежение не ми е любима дейност, а най не обичам да работя, колкото и да ми харесва професията, няма момент, в които да ме прави щастлива – то за това се нарича работа, за да не е приятно и затова е измислена почивката, за да е приятна, да може човек да има стимул да работи, да работи и като му се падне да почива, някак си с кеф си изхарчва всички парички, които е спестил докато е работил, хахахахаааа – те т’ва ми е житейската философия.

Мечтиииии, мечтииии..., а като си представя колко чинии трябва да измия днес... Е, как да не си помечтая мъничко???

Ето на това му викам въпрос с повишена трудност, защото имам такива едни красиви моменти, в които не вярвам на себе си, на очите си, на ушите си и въобще усещам как започвам да се превръщам в сестра на Тома Неверни...

Но за някои по-малки неща мога и да проявя доверие към домашните любимци, примерно към майка ми и брат ми, но в случай, че дадат сигнал, че може да им се доверя, но иначе най-много се доверявам на СЕБЕ СИ, на МЕН СИ, на АЗ-човека и в някои случаи на листа и химикала, а откакто си купих компютър много му се доверявам, а по край него излиза, че в момента се доверявам и на вас – всички, които си правите труда да ми четете глупостите, но какво да се преви шарен свят, хората обичат да им се доверяват, някак си е пикантно и сладникаво взети заедно. Както се казва предпочитам да ми се доверяват, отколкото аз да се доверявам, дали е въпрос на вътрешен избор или избор на среда, това още не го знам със сигурност, но чисто личните неща от живота ми предпочитам да споделям само с мойте личностни измерения....

Е, не знам дали забелязахте, но и днес ВИ се доверих.

За себе си лично знам точно какво не ям. Не обичам много люто и горчиво, така че всички неща с този вкус бясно ги отбягвам .

Обичам сладките неща – сиропирани сладкиши и сладкиши с крем, и всеки вид сладкиши, но това са все неща, които не трябва да ям, но когато си забраня да ям всякакъв вид сладкиши нападам шоколада, казват че бил полезен, стимулирал хормоните на щастието. Бе, то човек като иска да се натъпчи със захарни изделия винаги може да си измисли много полезно извинение за не полезно забавление.

Що се отнася за разните мазночи, по никакъв начин не ме привличат, но се случва да си купя по нещо пушенко и да си го излапам без чужда помощ.

Тук се сетих за тестеняците... Много обичам пици и макарони, и домашната баница на баба ми, и мекици, и пържени филийки с яйца, и още цял ред неща , а като се замисля, почвам сама да се питам: „Възможно ли е човек да се откаже от всички сладости на живота заради едната интуиция?”

Отивам да си взема шоколад – той е „полезен”

Наскоро започнах да препрочитам „Стършел” и го препрочетох. Това не е интересно, но ще споделя подробностите – друг път.

Сега продължих с препрочитането ма библиотеката и стигнах до „Пътя на интуицията”, така че скъпи съблогери, ще се развивам интуитивно и понеже това е бавен процес, ще ви развивам и вас – аз ще пиша, а вие, ако искате четете. А ще пиша, защото интуитивното развитие е свързано с писане, писането, мили хора е самопознание и понеже аз на 37 години още не се познавам докрай, ще ви направя свидетели на по-дълбокото опознаване между  Мен и Аз, няма да им позволявам да се договарят, одумват и пазарят – става въпрос за Мен и Аз.

По принцип според инструкциите трябва да пиша с химикал и да се кефя на почерка и душевните си отпадъци, но несподеления мазохизъм не е интересен и затова, ако сте спрели да гледате телевизия можете да погледате сейр с моя душевен стриптийз и дори да си пуснете музика по желание или според случая.

И така спирам с вътрешните уговорки между Мен и Аз и започвам с важните неща.

Първо трябва да дам тържествено обещание, че през следващите дни, месеци, години, век и половина оставащ ми живот ще давам на Себе си, моето трето лице, Мен, Аз, на одушевените и неодушевените, дори, предмети, онова, което винаги съм се оплаквала, че не получавам. Какво е това не знам, защото аз от всичко получавам, а което не получавам мога безсрамно да си го изпрося или нахално да си го взема. АААААААААААА, да. Ставало въпрос за онези неща... ЛЮБОВ, БЕЗКОРИСТЕН  ИНТЕРЕС И ВНИМАНИЕ.

Аз и любов. Колко интересно. Все си мисля, че това изобщо не ми е в талантите, не го мога.

Безкористен и интерес са две понятия, които не ми се връзват логично. В смисъл как така хем да е интерес, хем и да е безкористен. За сведение в мъдрата книга няма пример, но някой може да ми подхвърли един.

А това с вниманието, охооооо, някой наоколо да страда от липсата на вниманието ми. Всеки ден цъкам плюсове наред. Аз друг математически знак не познавам, затова като видя плюс винаги го уважавам. Но ако на някой му досаждам, не е лошо да си каже, ще се извиня любезно на плюса и ще отскоча до следващия.

Хайде стига толкова уговорки с Мен, Аз, Себе си и Вас. Време е да обещавам. Обещанието е тържествено и в кавички според книгата с инструкциите. Не знам защо е в кавички, дали защото е тържествено или пък да не е много насериозно, но ще го напиша в кавички.

„Аз, didi_f, се задължавам да се доверявам и да обръщам внимание на фините прозрения, усещания и предчувствия, които ще имам от тук нататък, докато смърта ни раздели Мен, Аз и Себе си. Съгласявам се да участвам 100% в процеса на откриване на по-дълбокото значение във всичко, което забелязвам, и да търся мъдростта в хода на собствения ми живот.”

Сега аз отивам да копая на дълбоко в сънищата, защото пропуснах мъдростта на телевизора, а вие почвайте да участвате на 100% в четенето и обещаването.

“Мъдростта не прави човека щастлив. Мъдрецът може да е доволен от знанията си, от мъдростта си, но той не е щастлив, ако няма любов.”

Тези думи са извадени от беседата “Устои на съзнанието”. Сега вече от дистанцията на времето те могат и заслужава да бъдат коригирани. Къде най-вече е грешката? В твърдението, че мъдрец  е  този, който има знания. Той обаче не е щастлив когато няма любов, но въпреки това заради знанията си е определен като мъдрец.

Сега вече след като сме свидетели на начина по който се развива човечеството Аз не бих застанал отново зад тази мисъл, защото живота доказа, че тя не е вярна. Не е вярно това твърдение, защото този, който живее без любов не може да бъде мъдрец. Един мъдрец, трябва да съумее, ако наистина е мъдър, така да живее, че любовта да бъде основа на всяко негово начинание, на всичко, което той прави. Видя се, че не е достатъчно човек, а сега ще кажа и човечеството, да имат знания. Само със знание не може да има напредък. Съвременното човечество натрупа много знания. То постигна почти фантастични резултати  в кибернетиката, информационните технологии, напоследък и в нанотехнологиите и какво от това? Питам и какво от това? Промени ли се културата на общуване? Станаха ли хората по-добри? Промени ли се нивото на себепознанието? В каква посока се промени човешкото самочувствие? А какво е отношението към Природата? Ето колко много въпроси възникват само ако речем да признаем знанието за мъдрост. Знаещият е силен  със своето знание, но само, за да развива определена наука. Ако това са само знания, които създават нови технологии или нови клонове към вече съществуващиге науки, но по никакъв начин не са променили човешкото съзнание, какво от това?

За пример, ще кажа, когато един собственик на фирма реши да създаде свой бизнес, той търси не само машини, но преди всичко търси хора  добре подготвени да работят с тези машини. Той даже се интересува дали тези хора обичат работата си. Щото ако обичат своята професия те ще бъдат максимално полезни за дейността, която ще развива тази фирма. Значи собственикът знае, че не са достатъчни само уменията и знанията – трябва и любов. Така че когато определяме някого за мъдър човек, трябва преди това  да сме се убедили, че неговата мъдрост стига дотам, че да включва и любовта като основа на своите действия. Като трупа знания - с любов да ги събира; като има умения  -  с любов да ги използва; като живее с хората - с любов да ги обгражда. Само такъв човек, който има наред със знанията си и любов, може да бъде  мъдър, защото той ще използва знанията си за доброто на хората.

Да вземем за пример съвременното човечество. Какво постигнаха американците да речем. Със своите знания те създадоха една свръхмощна военна промишленост, напреднаха много в медицината, в информатиката, създадоха мощни банкови институции, но какви хора живеят там? Хора, които освен за пари, за друго не мислят. Там, в това общество целта са парите – всичко се плаща. Къде остана нравствеността, къде останаха порядките определящи културата на човешките взаимоотношения? Вярно е, че има някои общности, които търсят и духовен живот. Те напоследък, дори се увеличават. Все повече хора започнаха да разбират, че без любов светът се превръща в една  вършачка и нищо друго. Сега светът е една машина, която безжалостно мачка всичко, което се окаже различно от основната идея – пари, богатство и охолен живот. А може да се живее с по-малко, което ще рече без толкова алчност и безцеремонност в отношенията. Аз зная, че сега не казвам нищо ново, но искам още веднъж да подтикна хората към размисъл за ползата от знания  без любов.  Многото знания не определят дори и културата. Те просто дават едни по-големи възможности за развитие на научно-техническия свят, но от това сърцето или човешката душа не получават нищо. Това е свят създаден от хладния, пресметлив ум. А само умът без чувства не може да създаде духовната среда за хармонично развитие на човешката личност. Те трябва да вървят в синхрон. Трябва да са в хармония – умът и чувствата. Не трябва да има превес нито от едната, нито от другата страна. Трябва да се постигне такова съвършенство на взаимодействието помежду им, че умът като добър приятел на чувството да го допълва и обогатява, за да може чувството да не живее сляпо. Слепешката вървят тия хора, които само от емоциите си се ръководят. Всеки силно-емоционален човек става жертва на своята свръхвъзбудимост. Трябва да вярвате, че чувството и мисълта са създадени, за да изпълват със смисъл и съдържание живота и той наистина е пълноценен само когато  мисълта е подплатена с чувство и само тогава когато това се случва, чувството се превръща в богатство за духа. Помислете върху тия работи! Трябва да знаете, че не е унижение за чувството, ако мисълта го ръководи, нито  пък е унижение за мисълта, ако трябва да се отдръпне крачка встрани, за да стори път на светлото чисто чувство. Обичайте се и не се срамувайте да го показвате! Давайте израз на всяко хубаво, топло чувство, което ви е  посетило и се постарайте да го предадете и на другите.

Тази и други интересни теми можете да прочетете на сайта www.Dobrodeteli.com

В няколко поста срещам израза "....да дръпнем развитието на децата".

Категорично не съм съгласна с него. Какво да дърпаме? Къде се намира ръчката, която да дърпаме? И коя точно ръчка да дърпаме? Сигурни ли сме, че това, което смятаме "да дърпаме" в момента, е точно това, заради което детето се е родило на тази земя? И значи ли, че ако решим, че някое дете е безперспективно за "дърпане" в този момент, пропускаме "да дръпнем" точно гения на нашия век - справка развитието на Айнщайн?! Всъщност точно Айнщайн за мен е светлия пример как, ако някой се е родил с мисията да бъде гения на своя век, той става, независимо от квалификациите и перспективите, чертани от различни специалисти. 

Разбирам, че това е само една дума. Но всяка дума е носител на много информация. И може да бъде показател за стила на работа и взаимоотношения. В случая точно тази дума съдържа в себе си идеята за насилие над  детето. Предизвиква у мен представа, аналогична на тази за магаре на мост. Стои едно дете на пътя, а една майка/учителка го дърпа напред. То се е запънало с пети и не иска да върви в тази посока, защото е видяло гущерче в страни от Този Път (мисията му е да стане виден зоолог, ама майка ми/учителката му е съзряла в него заложби на цигулар.:-)))) 

Насилието си е насилие, независимо от добрите ни намерения. И никъде в постовете не срещнах гаранции, че това насилие е оправдано. Познавам "дърпани" деца. Някои от тях наистина са реализирали високи постижения в най-различни области по-късно в живота си, но голямата част не са оправдали "дърпането". Напротив, познавам хора с разбити взаимоотношения с най-близките си, точно заради нереализирани очаквания и усилия от майки, бащи и едва ли не цялата рода. "Дърпането" се е транформирало в разочарования, намерили израз в натяквания "какво аз направих за теб, а ти как го опропасти". Дори и при хората с висока реализация "дърпането" в последствие деформира някои страни от личността на човека. Сещам се за анекдотът за цигуларя, който свирил божествено на цигулка, но през цялото време правел гримаси на отвращение. Когато го попитали защо прави тези гримаси, той казал, че мрази музиката, тъй като в детството си е бил насилван да свири часове наред, вместо да играе!!!!!!! 

Според мен по-добрият вариант е да говорим за създаване на условия за проява и развитие на скритите сили, заложби, способности на детето. И в успешните програми за предучилищно възпитание, реализирани в световни мрежи от предучилищни заведения - справка: програма "Стъпка по стъпка" и Валдорфската програма - точно по този начин се мисли, говори и обсъжда развитието на детето.

Когато битовата и учебната среда около детето е организирана така, че да може то свободно да избира своите занимания, когато тези занимания се подкрепят и поощряват, тогава то със сигурност ще развие своя истински потенциал, следвайки своя Път и своята Мисия в този свят. Разковничето е думата "свободно". Тя е несъвместима с думата "дърпам".

Какво правим ние с моята колежка? Ако забележим дете с отлична двигателна култура - насочваме родителите да потърсят подходящи спортни специалисти или специалисти по танци, за деца, които са в състояние да рисуват по 1-2 часа на ден имаме контакт със Студио за изобразителни дейности.....Да, ще кажете, това имаме предвид под "дърпане". Да, но в момента, в който детето покаже отвращение към дадената дейност, ние препоръчваме на родителите да не настояват. Ако заложбата, способността е базисна за детето, то в някакъв следващ момент то ще се върне към нея. Дори и така моментният подтик, подкрепа, са били важни за неговото не само специално, но и общо развитие. Наше дете - свито, плахо, срамежливо - след получена първа награда от изложба в Токио, промени "Аз - позицията си" - стана по-смело, с добро самочувствие и с желание да се състезава с други деца в различни неща. Сега той е вече ученик, и, по сведение на родителите си, не ходи в студиото, но досега с изкуството, макар и за кратко, е било важно за развитието на неговата личност. Понеже нито родителите, нито ние сме "дърпали" развитието му в нито един момент, житейският епизод със студията е имал само благотворно и никакво негативно въздействие за детето. С родителите сме говорили кога и при какви условия той може би ще се върне към рисуването. И сме ги предупредили да бъдат внимателни и будни да забележат "симптомите" на едно такова необходимо връщане.....

И, нали се сещате, само едно - две деца на тридесет насочваме към специалист.Теорията и практиката на високо ранно развитие на способности и заложби, за разочарование на всички амбициозни мами, баби и учителки, показва, че е изключително малък процента на децата с такова ранно проявление, което оправдава ранна специализирана помощ. И, за да бъда коректна към програмите "Стъпка по стъпка" и Валдорфската, нито една от тях не поощрява ранната специализация....

Да подкрепяме, поощряваме, съпътстваме, създаваме условия за развитието на всяко дете, но в никакъв случай да не го дърпаме, бутаме и тикаме!!!!!!! 

В няколко поста срещам израза "....да дръпнем развитието на децата".

Категорично не съм съгласна с него. Какво да дърпаме? Къде се намира ръчката, която да дърпаме? И коя точно ръчка да дърпаме? Сигурни ли сме, че това, което смятаме "да дърпаме" в момента, е точно това, заради което детето се е родило на тази земя? И значи ли, че ако решим, че някое дете е безперспективно за "дърпане" в този момент, пропускаме "да дръпнем" точно гения на нашия век - справка развитието на Айнщайн?! Всъщност точно Айнщайн за мен е светлия пример как, ако някой се е родил с мисията да бъде гения на своя век, той става, независимо от квалификациите и перспективите, чертани от различни специалисти. 

Разбирам, че това е само една дума. Но всяка дума е носител на много информация. И може да бъде показател за стила на работа и взаимоотношения. В случая точно тази дума съдържа в себе си идеята за насилие над  детето. Предизвиква у мен представа, аналогична на тази за магаре на мост. Стои едно дете на пътя, а една майка/учителка го дърпа напред. То се е запънало с пети и не иска да върви в тази посока, защото е видяло гущерче в страни от Този Път (мисията му е да стане виден зоолог, ама майка ми/учителката му е съзряла в него заложби на цигулар.:-)))) 

Насилието си е насилие, независимо от добрите ни намерения. И никъде в постовете не срещнах гаранции, че това насилие е оправдано. Познавам "дърпани" деца. Някои от тях наистина са реализирали високи постижения в най-различни области по-късно в живота си, но голямата част не са оправдали "дърпането". Напротив, познавам хора с разбити взаимоотношения с най-близките си, точно заради нереализирани очаквания и усилия от майки, бащи и едва ли не цялата рода. "Дърпането" се е транформирало в разочарования, намерили израз в натяквания "какво аз направих за теб, а ти как го опропасти". Дори и при хората с висока реализация "дърпането" в последствие деформира някои страни от личността на човека. Сещам се за анекдотът за цигуларя, който свирил божествено на цигулка, но през цялото време правел гримаси на отвращение. Когато го попитали защо прави тези гримаси, той казал, че мрази музиката, тъй като в детството си е бил насилван да свири часове наред, вместо да играе!!!!!!! 

Според мен по-добрият вариант е да говорим за създаване на условия за проява и развитие на скритите сили, заложби, способности на детето. И в успешните програми за предучилищно възпитание, реализирани в световни мрежи от предучилищни заведения - справка: програма "Стъпка по стъпка" и Валдорфската програма - точно по този начин се мисли, говори и обсъжда развитието на детето.

Когато битовата и учебната среда около детето е организирана така, че да може то свободно да избира своите занимания, когато тези занимания се подкрепят и поощряват, тогава то със сигурност ще развие своя истински потенциал, следвайки своя Път и своята Мисия в този свят. Разковничето е думата "свободно". Тя е несъвместима с думата "дърпам".

Какво правим ние с моята колежка? Ако забележим дете с отлична двигателна култура - насочваме родителите да потърсят подходящи спортни специалисти или специалисти по танци, за деца, които са в състояние да рисуват по 1-2 часа на ден имаме контакт със Студио за изобразителни дейности.....Да, ще кажете, това имаме предвид под "дърпане". Да, но в момента, в който детето покаже отвращение към дадената дейност, ние препоръчваме на родителите да не настояват. Ако заложбата, способността е базисна за детето, то в някакъв следващ момент то ще се върне към нея. Дори и така моментният подтик, подкрепа, са били важни за неговото не само специално, но и общо развитие. Наше дете - свито, плахо, срамежливо - след получена първа награда от изложба в Токио, промени "Аз - позицията си" - стана по-смело, с добро самочувствие и с желание да се състезава с други деца в различни неща. Сега той е вече ученик, и, по сведение на родителите си, не ходи в студиото, но досега с изкуството, макар и за кратко, е било важно за развитието на неговата личност. Понеже нито родителите, нито ние сме "дърпали" развитието му в нито един момент, житейският епизод със студията е имал само благотворно и никакво негативно въздействие за детето. С родителите сме говорили кога и при какви условия той може би ще се върне към рисуването. И сме ги предупредили да бъдат внимателни и будни да забележат "симптомите" на едно такова необходимо връщане.....

И, нали се сещате, само едно - две деца на тридесет насочваме към специалист.Теорията и практиката на високо ранно развитие на способности и заложби, за разочарование на всички амбициозни мами, баби и учителки, показва, че е изключително малък процента на децата с такова ранно проявление, което оправдава ранна специализирана помощ. И, за да бъда коректна към програмите "Стъпка по стъпка" и Валдорфската, нито една от тях не поощрява ранната специализация....

Да подкрепяме, поощряваме, съпътстваме, създаваме условия за развитието на всяко дете, но в никакъв случай да не го дърпаме, бутаме и тикаме!!!!!!!