* * *
Пейзажът зимен стеле синкав сняг
в ранената от самота градина,
където сред дъждовен сняг премина
на битието пъргавият впряг ...
И пак животът властва! Ето, вън -
сред преспите едно дете играе ...
Така познато! ... Може би това е
детето в мен, събудено от сън.

 Европейско училище по изгнание

 Тук никой няма име. То е легион.
 В наблъсканите спални на училищния пансион
 прииждат всякакви отличници и калпазани,
 от европейските провинции събрани.
 Тук всеки зубри сам езика на отсъстващата слава:
 да си отиде и да стане друг, да се забрави,
 да срича азбуката на изчезването, да мълви
 урока по сбогуване (без да кърви),
 прилежно да дочита последните глави
 на всяка приказно патриотична книга,
 към най-изящното изгнание да се издига,
 да знае наизуст “Прощавай, роден край”,
 докато помни: краят няма край…

 Като красиви риби немите ни гласове се борят
 в аквариума на училищния ни прозорец:

 - Понеже Англия не иска тук такъв боклук – Австралия ме чака.
 - Понеже Франция желае мир – да хващам пътя за Гвиана.
 - Понеже Португалия отрепки не търпи – ритник към Мозамбик.
 - Понеже във Русия всичко е възможно – Сибир ще ме отмие като пяна.

 Тук всеки сам се научава: да не сънува Лондон, да не страда по Париж,
 да не мечтае Лисабон, да не предвкусва Петербург…
 За София – да не говорим…
 И ето – мен не сочи никой и не казва: Виж.
 Умея да изчезвам в сън на Батенберг или Кобург.

 Тук аз съм златният отличник на класа –
 когато кажат, мен ме няма на часа.
 Понеже съм си българин и няма накъде
 (без никакви колонии, затворено море),
 аз ставам гениалният изгнаник на Европа,
 изобретявам на изчезването си потопа:
 И мен ме няма – отпътувам в мътното начало,
 напускам моето опустошено тяло
 и някъде далеч от себе си, на остров от забрава
 аз основавам най-самотната тропическа държава.


Пламен Дойнов

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ


 РАЗМИНАВАНЕ

 Вл. Соколову

 Това е ясно, онова е ясно –
 тревата никне и дъждът вали…
 Е да, на тебе всичко ти е ясно.
 Но мен не ми е ясно. И боли.

 Боли. И облак над очите пада.
 Преди да кажа „да” или пък „не”,
 ти вече се прозяваш от досада,
 презрително присвиваш рамене.

 И аз се чувствам стъпкан като стръкче.
 Нищожен като пале. Унизен.
 Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.
 И ти си сам мъчение за мен.

 Какво съм аз? И хората какво са?
 Насам ли да вървя? Или натам?
 В главата ми се блъскат сто въпроса.
 А отговор не мога да им дам.

 Понякога допра другарско рамо,
 надникна в нечии добри очи,
 прегърнем се, разминем се и само
 остава споменът да ми горчи.

 А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
 дъждът валял и никнела трева…
 Но мен дори и то не ми е ясно.
 И ти не знам разбираш ли това.

ПЕТЯ ДУБАРОВА 


 * * *

 Под мене като грохнал мършав кон
 денят ми олюлява се да рухне.
 Катеря се по гърбавия склон
 на своята умора. И да духне

 се моля с устни бели като прах,
 че жегата ме е изпепелила.
 И питам се – къде ли разпилях
 и волята, и цялата си сила.

 Целуваха ме глезено чешми
 с прохладното си пеещо езиче.
 Алеите ме носеха сами.
 Смехът като изплашено момиче

 избяга, щом отпуснах рамене
 на пейка със крачета разкривени.
 Самотници се вгледаха във мен
 с очите си, от старост осълзени.

 И скуката със глад на лешояд
 заглозга ни еднакво – тях и мене;
 тях – старите като изсъхнал цвят,
 мен – с толкова неща неизживени.

 Но мога ли със тях да се сравня –
 с тях – дните си на хората раздали!
 И кой приспа горящата главня
 на моя жизнен порив – старостта ли?...

 1979 г.