Колко неща могат да се случат на човек, докато гледа Big Brother 3...?

****
Лирическо отклонение.
ДА, гледам Big Brother 3.
Защо?
Ами толкова е тъпо предаването, че мозъкът ми се изключва и си почивам. Все едно, че спя. И си пийвам биричка.... Загорка...
****
Та седя си аз пред компа, гледам си Big Brother 3, зяпам изпълнението на трите близначки и трите спасителки (гледам сериите с малко закъснение) и телефонът ми звънна. Вече е около 22:30 и телефонът, както казах, звънеше.
Винаги вдигам телефона с трепет. Винаги чакам разговорът, който ще промени живота му... Нещо от типа - "Остават 30 минути до краят на света. Ти си единствената ни надежда".
Да, има такива неща, но само в "Умирай трудно 1/2/3".
В моят случай бе колежката ми Пламена.
"Здравей Трифонов, в София ли си? - казва тя. Не знам защо, но я научих да се обръща към мен на фамилия.
"Да, в стаята съм си." - отговарям и аз.
"Имам нужда от помощта ти" - казва, тя с леко нервен тон.....
Мдааааааааааааааааа.... Затворих телефона и започнах да се приготвям.
Все пак нормално поведение за човек закърмен с тези текстове:

I am so high. I can hear heaven.
I am so high. I can hear heaven.
Oh but heaven, no heaven dont hear me.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
Someone told me love will ALL save us.
But how can that be, look what love gave us.
A world full of killing, and blood-spilling
That world never came.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watc as we all fly away.
Now that the world isnt ending, its love that Im sending to you.
It snt the love of a hero, and thats why I fear it wont do.
And they say that a hero can save us.
Im not gonna stand here and wait.
I'll hold onto the wings of the eagles.
Watch as we all fly away.
And they're watching us
(Watching Us)
And they're watching us
(Watching Us)
As we all fly away.yeahaahh...ooouuhh(#3X)

Hero - Nickelback

Та така.
Навличам си хавайската риза, любимата шапка, взимам си ключовете, телефона, портфейла, уверих се, че съм достатъчно рошав  и тръгвам към стаята на Пламена, която се намира в съседният блок.
Почуках на вратата и.
Бях готов за всичко, но бях въоръжен само с бонбонки Golia Activ - нещо ми е запушен носът тия дни.
Та почуках и Пламена ми отвори
Очаквах всичко, но не и...
"Имаме мишка Трифонов, ще ни помогнеш ли?" – тя бе паникьосана, меко казано.
"Разбира се!" - Казвам аз и събличам якето си - "Кажете кога за последно видяхте мишата." - опитвах се да вкарам малко патос в ситуацията.
Но какво минаваше през главата ми в момента....
"Да бе мишка. Вярно, че в Гетото (студентски град) е малко мизерно, ама чак и мишки. Хм, миналата година нали пак уж имаше мишка. Глупости!!! Никакви мишки няма тук. Трябваше да не вдигам телефона и да си остана да догледам Big Bother. Уф, сега ще ме карат да търся мишка дето не съществува. УФФФФФФ...."
Та освен Пламена, която бе домакиня в стаята бе и сестра и, която живее няколко етажа по-нагоре в същия блок.
Като за начало те смятаха, че мишката е някъде зад гардероба и решиха да ме накарат да го преместя. Нали съм як момък - преместих го. Отзад бе невиждана мизерия. Вероятно този гардероб не е бил местен от десетилетие. По-важното е, че мишка нямаше.
Пламена бе малко разочарована от това. Сложи си чифт хирургични ръкавици (адски са кофти тези неща, но за тях по-късно) и с за да чисти зад гардероба.
И тогава я видях. Мишката. Мишле всъщност - не по-дълго от 5 - 6 сантиметра с опашката, съвсем малко същество. Племена започна да пищи, сестра и запази самообладание, но и двете започнаха да подскачат, а мишката горката се опитваше да се скрие някъде от тия подивяла девойки. Аз ли какво правех? Ами нищо, седях си отстрани и вътрешно се скъсвах от смях. Но гледах да си давам вид на съпричастен към трагедията.
Това шоу продължи не повече от три секунди, след което мишката изчезна накъде.
Време беше да поема нещата в мои ръце. “ОК, всички които са способни да пречукат мишката да останат в стаята, останалите в коридора”
Нали се сещате, че останах сам самичък в стаята. Е не пропуснаха да ме въоръжат с една лопатка за боклук, от онези старите метални доста широки и ставащи да се трепят с нея разни неща.  Но бе добре, че останах сам.  
Трябваше да помисля.
Ситуацията бе напечена.
1.       От мен искаха да се държа като мъжът в къщата, а днес не бях в такова настроение.
2.       Трябваше да убия някакво мишле, а не бях в настроение да убивам каквото и да е било. Поне не и  тази вечер.
3.       Въпреки всичко уважавам Пламена много, вършила ми е тя доста услуги и като цяло и съм задължен. Трябваше да разкарам мишката от стаята.
Значи първи вдигнах малко шум – няколко удара на хаос по пода и махленско псуване научено по време на мотането ми из армията. Резултата бе добър. Двете сестри нахлуха в стаята с големи усмивки – “Уби ли я?”
“Не. Скри се зад секцията” – излъгах аз. Идеята ми бе, като видят секцията да се откажат от това да я местят от мястото и.
Да ама не. Жените твърдо бяха решили да се лее кръв тази вечер.
Та секцията, предназначена на нея да се подреждат книги, както обикновено в женска стая бе затрупана от козметика. Мамка му! Защо жените винаги изпитват непреодолима потребност от това да си подредят всички козметични препарати на възможно най-видното място в стаята. Както и да е. За отрицателно време разтовариха мебелта и аз пак се правих на мъж. Е отдолу нямаше нищо.
Нещата отиваха на лошо. Мишката трябваше да се убие, а от нея нито следа.
Жените се суетяха и ме гледаха с надежда. А аз гледах замислено, защото се бях замислиJ
Ето какво минаваше през главата ми тогава:
“Можем да подпалим стаята, а можем и да я наводним. И в двата случая ще разкараме мишката, но и в двата случая ще се уредя с нови съквартирантки, тъй като тези тук няма къде да живеят после. Кофти. Хм, Пламена ми е като сестричка, ще бъде весело, но новата и съквартирантка… Изглежда доста палаво на снимките… Ако е тя на тези снимки…” – и други такива много смислени разсъждения.
Тъкмо си мислех да се измъквам когато мишлето отново изкочи от някъде… И пак писъци, и пак истерия.
Добрееееееее, явно ще трябва да се лее кръв. Навих сестрата на Пламена да остане в стаята и да ми помага в ловът.
През това време публиката нарастна. Пламена, нейната съквартирантка и съквартирантката на сестра и седяха в малкото антренце на стаята и чакаха с нетърпение резултат. А аз вътре от секунда на секунда губех инициативата във войната с мишката. Малко същество, което е прекалено бързо и може да се скрие навсякъде. След десетина минути тичане наляво надясно, удряне напразно (при всеки удар все някоя от трита зрителки си подаваше главата на вратата и питаше “Убихте ли я” и когато чуеха отрицателният отговор бързо затваряха. Да, мишките са опасни хищници можещи да изядат 50 килограмова студентка….) и местене на мебели.
Писна ми!
Излязох от стаята, а в коридора ме чакаха три девойки трепнещи за резултат.
“Е?”
“Амиииииииии………… Видях я няколко пъти.” – казах аз.
Бурен и искрен смях. Най-вече от срана на новата съквартирантка на Пламена.
ОК, малко лирическо отклонение за нея.
Като и видях снимката ме заинтересува. Кецовете Пума в коридора опит за индивидуалност на фона на масовите клишета в Гетото. Чете Паулу Коелю – Добре де, този евтин философ за масова употреба… (господа и дами, имам право на това мнение и нямам намерение да чета коментари за това изречение – бел. Авт.)  Все пак показва мислене извън шаблона.  Няколко интересни дрънкулки… Хм… Знаете ли как може да научите всичко необходимо за една студентка? Намерете и книжката, обикновено седи на видно място. Погледнете първите страници – ще откриете снимка (нямаща много общо с реалната визия на девойката), трите имена, дата на раждане, местоживеене, специалност…. Не е много, но е добра отправна точка.
А когато видях девойката на живо… Отдавна никой не е печелил вниманието ми така бързо… Хм, да видим след колко дни ще я забравим.
Но да се върнем на мишката.
Трябваше ми план, добър план и то бързо. Иначе почвам да ставам смешен.
“Добре, имам план. Трябва да изнесем всички мебели от стаята, да разкараме килима и балатума… Трябва да лишим мишката от скривалища и! След това ще е лесна плячка.” – казах аз, като се опитвах да докарам генерал Патън от едноименният филм. Тия жени пак ми се вързаха, но пък и май това бе последната ми надежда да изляза с достойнство от ситуацията.
Да знаете в една стая има адски много мебели, боклуци, чанти, кашони, телевизори и какво ли още не. Нали се сещате кой се трудеше най-много. И така в стаята останаха само двете легла и секцията.
Мишката я нямаше. Добре. Почнах да си сглобявам картинката. Точно до тръбите на парното има голяма дупка от където идва мишката и къде явно се е забутала сега. Явно с всичкият този шум сме успели да я разкараме от стаята. Това беше добре.
“Планът е прост. Мишката я няма в стаята, мисля всички са съгласни с това. Всички и виждаме дупката. Правим следното. Запушваме дупката, ръсим с отрова, подреждаме стаята и вадим ракията.” – Май не бяха ентусиазирани много по последната точка, но иначе всичко точно.
Кой бърка да запушва дупката с вестници и отрова – АЗ. Добре, че ми дадоха тия медицински ръкавици
(Приличаш на хирург каза някой, Абе я я се застреляйте отбелязах аз на ум). Уф, ръцете ми още миришат на гума от тях, но поне се чувствах малко предпазен от мизерията. Кой ръсеше с отрова – АЗ, даже по едно време ми се зави свят от тия гадости. Кой връща мебелите – АЗ, май ме заболяха бъбреците.
Както и да е. Май погнах на приятел в беда. Това бе добре.
Огледах задника на новата съквартирантка на Пламена докато я карах да огледа зад леглото си за мишката – Какво да кажа тук, ако слуша Pink Floyd официално е жената на живота ми. Поне временно…
От там нататък негативите са много – плувнах в пот, май се натрових с отрова за мишка, одрах се на няколко места, изцапах си любимата хавайска риза, прииска ми се да пропуша отново, заболяха ме бъбреците…. Уф, хайде стига съм мрънкал.
Важното е, че мишката е жива, Пламена е доволна, че съм разкарал гризача от стаята и, а и бях мъжът в къщата за цели четири девойки в рамките на цели два часа.
Май станах героя на деня….

Казват, че рицарите са изчезнали.
Може би са прави. Вярно, че няма вече разни типове опковани с брони да се мотаят тук таме.
Рицарското обаче е останало.
Сега ще ви разкажа за един човек.
Често пъти си мисля и чат-пат пиша в блога за това, какво жертва човек за да бъде добър в едно или друго. Примерно работата си.
Та така.
29 септември 2006 г., някъде в пловдивско.  Двама човека стоят в очукан джип УАЗ-469 паркиран до голяма бяла сграда. Единият човек е забил глава в волана, а другият се чуди защо му задава такива въпроси.
Да го наречем Митака. За 99.99% от българите той е абсолютно непознат човек. За някои от останалите той е идол (познавам човек, който толкова много му се възхищава, че думите му звучат като обяснение в любов), други го съжаляват, но всички знаят, че той е един от най-добрите в това, което върши.
Всъщност той няма нищо. Има само работата си.
Но не си предсатвяйте някой алкохолизиран ватман, който може само да кара транвая и да пие. Работата на Митака е да лети, и да бъде най-добрият, и да бъде най-добрият в света. И вероятно е такъв.
Но цената, която е платил е жестока. Както казах той няма нищо - нито семейство, нито социален живот, нито какъвто и да е интерес извън това, което върши. Взима на вътре всичко, което му се случва и мисля, че често му се иска да заплаче - и от болка, и от безсилие да промени нещата, и от изтощение. Има нещо рицарско в този човек. Мачина по който приема не леката си съдба - дълг или премирение?!
Едни много ценен за мен човек винаги е казвал - Има бойци за медали, има и бойци за война. Тоест има хора, които обират похвалите, но те не са тези, които вършат работата. На такива хора не издигат паметници, тези хора потъват в забрава, за тези хора рядко пише по вестниците и книгите, но на тях дължим много.
И така митака ще продължи да носи кръста си, но какво ли ще му остане на старини. Само тягостни спомени май.

Безумно се възхищавам на този човек, но... Но май не искам да съм като него, въпреки, че уверено вървя по стъпките му.

Разговорът с него ме скапа.

Много.

Отново се вкарах в онези адски апатични настроения, когато буквално не ми пука за нищо.

Родителите ми се обаждат по пет пъти на ден да ми задават някакви въпроси.

Не искам да им отговарям, не искам и да мисля за тези неща. Не и сега. Просто не ми пука за тях. Не се чувствам добре в кожата си. Не се чувствам добре в стаята си. Искам да се махна. Проблема идва от това, че не знам от къде и/или какво искам да се махна. Май от самият себе си.
А това е трудно.
Снощи се чувствах толкова зад СТЕНАТА, колкото не съм се чувствал май скоро. Гетото се еб напълнило пак с хора. В стаята ми скоро ще се настанят двама мили съквъртиранти. Те може да са свестни типове, може и да са адски тъпи копелета. Май второто е доста по-вероятният вариант. За съжаление.
До моята стая се настанява някаква девойка и загриженият и баща цял ден пробива някакви дупки и се обяснява къде щял да сложи телевизора.
Това ме изнервя. Иде ми да си взема стика за голф и да раздам малко правосъдие, точно като в Умирай трудно 2. Усилията на тези хора ми се струват смешни. Колкото и телевизора да сложат, колкото и дупки в стените да пробият няма да променят факта, че на 16 квадратни метра ще живеят трима човека, че мебелите са стари, а леглата, които са видяли повече секс дори от камера с която се снима порно, са тук от построяването на блока - 1977 г.
Почва да ми писва от мизерията и липсата на уединеност в Гетото. Но такъв е живота.
Може би ми писна от пошлостта и еснавщината лъхаща от 95% от живеещите тук. Може би ми писна от бясната чалга, която се носи през повечето време във въздуха.
Не знам.
Знам обаче, че стандартите се определят от мнозинството и, че аз напрактика съм проблемният. Майната му.
това, обаче за което ме е най яд е, че 80% от хората на които държа са далеч от мен. Много далеч. Някои са в Пловдив, други във Варна, а тези, които най прекалиха са зад Океана.
Няма как да не се чувствам самотен. Много самотен. Крайно време беше.

Оня ден си говоря с един ценен  и хубав човек, който ми казва, че съм пишел интересно, но никога не съм говорил за мечтите си.
Права е.
Не само, че не пиша, но и мразя да говоря за мечтите си.
Май защото 90% от тях не са се сбъднали.
Може би проблема е в мен. Може би мечтите ми са прекалено смели. Не знам и май не ме интересува. Имам предвид в момента, нали съм изпаднал в апатично-нихилистична фаза. Хм, и все пак мечтая.

Например за това да ида до Ирак. Или например за това да си намеря адски красива и адски глупава съпруга, която да ми роди три деца - две дъщери и един син. За това да събера 92 525 лева и да си купя Mitsubishi Evolution IX MR. Мечтая си и за спокойствие - седмица в която не се притеснявам за нищо, нямам никакви задължения и ще мога да чета и спя на спокойствие. Мечтая си за дреболии общо взето. Май съм се отучил за мечтая за големи неща.
Та така....

Обичам да гледам чалга клипове. Дa, именно да гледам, а не да гледам и слушам. Като се замисля съм прекарал доста часове в зяпане на Телевизия Планета без звук.
Та така докато гледах някакъв клип на Преслава (в интерес на истината моята визуална любимка) се замислих за какво ли се пее в тази песен. Пуснах си звука. Гледах и слушах.
Ставаше въпрос за новият супер хит на Преслава - "Когато съмне". Песента не блести с нищо. Историята е следната:
Лирическият герой е млада яка кифла, която има як пич за гадже (леле колко я мразя тази дума). Двамцата отиват да се опъват в някакъв як хотел, когато главната героиня случайно попада в асансьор с друг много як як як пич. Тя тайно си мечтае да се опъва с него във въпросният як асансьор, но въпреки това остава вярна, въпреки, че това решение е съпроводено с много вътрешно колебание и раздвояване.
Реших да проуча как звучи останалата част от творчеството на Преслава.
"Дяволско желание"
Лирическият герой е яка кифла говори за някакъв як пич (в клипа брадясъл пианист), който яко и е влязъл под кожата. Героинята си мечтае за разни работи с якия пич - основно як секс с елементи на целуване, пипане, лизане и така нататък по яки специални места. Песента е съпроводена с някакви воайорски елементи и намеци. Основното послание на песента е, че яката кифла иска да прави с яки брадясъл пич як секс докато тя изпадне в безсъзнание. Накрая май двамата претворяват мечите на яката кифла в реалност.
"Завинаги твоя"
Лирическият герой е яка кифла, която има як пич за гадже (споменах ли колко я мразя тази дума), но двамцата имат проблеми. Якият пич е обзет от яка ревност, а това яко тормози яката кифла. Яката кифла обаче твърди, че та е завинаги негова (интересно ще ми е Преслава да дефинира "завинаги"), също така тя твърди, че много, много, много го обича и му прощава всичко.... за сега. Накрая имеме нещо като хепиенд. Видеоклипа е емблематичен със страхотната гледка към преславините гърди.
"Тази нощ безумна"
Лирическият герой е яка кифла, която се опитва да съблазни някакъв як пич. Като цяло яката кифла иска яко да се изчука с якият пич за една вечер, после кой от къде е..... Яко!
Айде стига толкова.
Можем да изведем кратко правило за песните на Преслава. В тях всички са яки пичове и пички. Обикновенно всички те страдат от невероятен полов нагон, който може да се сравнява само с мислите на nовобранец-трудовак пуснат в домашен отпуск. Проблемите се въртят около това дали да се изчукам с един кой си, или защо еди кой си не иска да ме изчука, или други неща в този стил. Понякога се пее за раздяла, понякога за изневява, понякога за ревност.
______________________________
Тук идва момента в който на сцената се появяват Pink Floyd.
Някой ще каже, да но те са някакви доста "по-отвеяни". Абе, да и не.
И те поят за радяла, но по-доста по земен и разбираем (поне за мен) начин. Например в "Don't Leave Me Now".
Пеят за смъртта ("The Great Gig In The Sky"). пеят за алчността ("Money"), пеят за лудостта ("Brain Damage") и тук идва момента с репликата "There's someone in my head but it's not me", която може както и да ме разсмее, така и да ме ужаси. Случвало се е. Пеят за краят на света или по-скоро за ядрената трета световна война ("Two Suns in the Sunset "), пеят и за ужаса на музикалната индустрия ("Welcome To The Machine"), колко са зли майките ("Mother"), песен която би накарала Фройд да умре от кеф, ако бе жив през 1979 г.
Песните им можеш да ги слушаш докато си спомняш за изгубената любима ("Wish You Were Here") или докато си мечтаеш за световната революция, която ще реши всички проблеми ("Another Brick in the Wall part 2" така както бе визуализирана във филма).
Песните им могат да се възприемат по хиляди начини, например ("Wish You Were Here", където може да се напише книга какво всъщност представлява песента.
Pink Floyd могат да се похвалят с това, че имат най-дългият видео клип на света - филма The Wall или по-скоро претворяване в образ на цялата идея стояща зад албума.
Или както бе написал някой:

For many fans, "Comfortably Numb" is the quintessential Pink Floyd song. The brilliant musical arrangements, haunting guitar solos, ethereal vocals and sweeping lyrics illustrate just why this band is considered one of the best in the history of rock music. Yet not only is the song an important number in the Floyd catalogue but it is also arguably one of the most important songs in the album's second half in terms of both narrative and theme.

http://www.youtube.com/watch?v=mWnagzvCvFc

Какво повече да каже човек....

Смерть одного человека это трагедия, смерть тысяч это статистика

Иосиф Виссарионович Сталин

много добре го е казал бате сталин.. даже прекалено добре.. малко се разцъках из нета за него -- намерих и други негови мъдри цитати..

но не в това е въпроса..

въпроса е че всеки ден по всяко време някъде някой умира.. и?? прави ли се медийна сензация от това??? не.. просто си остава ей така.. един ред на пследната страница на някоя жълта хроника със толкова дребен шрифт, че човек може да си помисли че е служебна бележка.. в смисъл нещо дето изданието е задължително да го пише..

а сега? сега бога ми тръбят навсякъде за това нещо..

защо на мен трябва да ми пука повече за двете девойки които са имали кофтия късмет да минат тогава от там, от колкото ми пука за групата етническо малцинство имали кофтия късмет да се натъкнат на група скинове? може би защото е в софия ли? или щото с бели?

ами не -- аз нямам мнение за това.. няма и да има.. за мен това е просто случило се.. нямам пряко касателство за това.. виж ако някоя от девойките беше моя роднина или лична приятелка или въобще имах допирна точка до тях освен, че живея в една държава -- да тогава може би нещата щяха да са различни.. но само може би..

мамка му защо даваме такава прекалена гласност на кофтите неща?!? защо?!? хубаво.. т.е. не е хубаво .. ама се е е случило.. край точка.. минало.. свършено.. не може ли нещо хубаво да има в тея новини? примерно.. примерно.. имаме повече от 300 столетници.. или.. район приморски (това е района в който живея във варна) ще дава по една роза на всяка дама.. или нещо такова..

ако се втелявах за всяка кофти новина дето ми попаднеше -- вече да съм развалина от нерви.. вече да ме няма.. не съм длъжен да плащам данък обществено мнение.. най малкото тоя данък се плаща само с нерви.. а нервите на мен (предполагам и на останалиет) не са ми в излишък..

май май ще си задвижа един проект по-бързо от колкот предполагах в началото.. нещо дето е посветено на хубавите новини.. на хубавите неща.. щото това е нещото което си струва да му бъде обръщано внимание.. не казвам че трябва да живеем в приказка.. просто да обръщаме адекватно внимание .. и да реагираме адекватно..

щото вярвате или не -- нещата наистина са статистика..

Не мога да си дам отговор на доста въпроси.
Но това напрактика няма значение.
Все пак понякога се чудя - "Защо аз?!" Не точно в смисъла защо на мен се случи това или онова, а по-скоро - "Защо хората се държат с мен така?!" И пак не в негативният смисъл, тъй като аз горе долу знам , че съм кофти тип и като цяло заслужавам кофтито отношение към мен.
Не.
Проблема е, че не разбирам защо хората се държът с мен по един такъв странен начин.... Прилепчив може би.
Не знам.
Имам проблем с хората които се правят, че са ми по-близки отколкото са всъщност.

Давам пример с милата ми и за щастие вече бивша съседка Блонди. Бях си забравил ключовете веднъж и трябваше да чакам пред вратата съквито - досадна работа. Та подава се Блонди и с присъщата си разговорливост ме поразбита какво правя пред собствената си врата в този тъжен вид. След като на бързо и разказах покъртителната си история тя предложи да ме приюти. Защо ли се съгласих.
Освен, че и пренесох два кашона до новата стая, се наслушах на поредните и невероятно скучни разкази на невероятно скучната и работа като преподавателка по френски. Абе мани, щях да се застрелям. Не имам предвид наистина съжалявах, че нямам оръжие. Добре, че съквито се прибра.
По-важното бе друго - тъкмо се измъквам от Блонди и ей така от кумова срама и казвам - "Благодаря за подслона".... А тя ми каза - "Ами нали за това са приятелите!"
ПРИЯТЕЛИ - господи, та аз едвам я познавам, а тя се сеща за мен само когато има нужда от нещо. Вбесих се от две неща - първо това, че лъжеше. Разбира се, че не сме приятели. Второ, че така наедро използва думата приятел. А това за мен е свещенна дума. Вероятно най се вбесих от използваческаат природа на това момиче. Досат хора просперират така.

Преди няколко месеца си скучаех на работа, а в стаята на друго бюро скучаеше друг колега. Интересен човек - над 55, жена, две деца, леко муде, скатавка, винаги минава между капките - ТАЛАНТ, понякога доста скучен и леко досаден. Всъност кой ли не ми е досаден на мен, но това е друга тема.
Та седим си ние и той започва да разказва за това къде работел преди 20 години, за това, че там имали някаква палава колежка, която общо взето била доста дащна. Сещайте се сами.
И изведнъж до ушите ми (които са игнорирали до сега около 70% от шумовете достигащи до тях) достигат следните слова - "Е, и аз се облажих от нея... (четири секунди пауза)... но не ми достави кой знае какво удоволствие".
Случвало ли ви се е на вас някой ей така между другото да си признава, че е кръшкал на жена си? На мен не. И даже това не бе проблема. Проблема бе, че не можех да разбера защо в този скучен следобед някой бе решил да прави душевни излеяние. И то точно на мен. Идеше ми да викам неща от рода - "Абе човек, не ме занимавай с такива глупости, не ме интересува, не искам и да знам!!!" Е не го направих.

Това е голям проблем - без да искаш разбираш разни неща. Като да намериш презарвативите на родителите си. В първият момент потреперваш от ужас после ти се иска да не знаеш въобще. Но това са неща, които се преживяват.

По-лошото е, че има моменти в които е трудно да се изразиш. Да изразиш чувствата си.
Примерно как да покажеш на човек, който е по-възрастен от родителите ти, а ти е колега и сте преминали през тежки, адски тежки моменти, че безумно го уважваша. Че му благодариш за помоща, че се чувстваш горд, че сте били рамо до рамо... Сложа работа.
Да кажеш - "Благодаря", а нееееееее много плоско. Да се лигавиш с дълги мъгливи обяснения... не! Казах - "Вярвам ти", а господин главният редактор - "И аз на теб. Ти си ми дясната ръка."
Това беше отдавна, повече не сме се обяснявали. Между мъже и не се налага, разбираме се с поглед. Истинска работа в екип. Обожавам такива отношения.

Толкова е лесно да кажеш на някой - "Ти си тъпанар, разкарай се" и толкова трудно да изразиш възхищението си от някой без да изпадаш в блудкавост. И особенно когато не е жена.
Живота е сложен, общуването е сложно понякога, но и това не е вариант:

Ooooh, you cannot reach me now
Ooooh, no matter how you try
Goodbye, cruel world, it's over
Walk on by.

Sitting in a bunker here behind my wall
Waiting for the worms to come.
In perfect isolation here behind my wall
Waiting for the worms to come.

тия дни.. леле колко са хамави тия дни.. все ще пиша.. и все пиша.. ходих си до варна.. big fun there.. в смисъл.. ей такъв казвам си на хората че се прибирам.. и такъв -- като сте свободни там звъннете клипнете смс -- абе квото и да е -- аз ще се обадя.. и се обадиха.. мда.. за два дни два пъти излязох.. ама кво да ги вини човек хората -- те да не живеят само за мен -- имат си свои проблеми и свои работи.. пък и ще се върна още веднъж преди празниците -- който може ще ме види тогава.. който не -- догодина.. то и за софия важи същото -- ся уикенда който ме види види -- после само на картичка.. или пък тия дни по коледа -- и тва е буквално.. та за варната говорих.. ся аз хубу съм казал излязох два пъти.. ама единия път излязох 11 сутринта и се прибрах 2-3 стуртинта на следващия ден ;) трябваше да почна сутринта в събота в 6.30 с уговорките.. ама нещо все ги отказваха и така.. почнах от и 11.. и такъв отивам там виждам се с един приятел.. леле.. ся като пиша се сещам че трябва му свършанещо.. нищо .. утре.. та видях се с него.. после с още един -- там ядох меденки.. той ми беше купил подарък за рд-то.. ама не се видях с него :( и като ми показа кво ми е зел -- 1 гб флашче.. подсмрък подсмрък.. ма нали не съм отишъл да го видя -- и на.. в киреча подаръка.. прав си е човека, няма мен да чака.. догодина ако съм по-серизен може и нещо друго да накява ;) после .. после.. после с брата се чух.. каза че ще се обади (не че го направи) .. после.. после ходих на бира.. ии.. аз забравих нещо ве.. та в петък.. или не.. по рано беше.. ами да.. малко по-отзад почвам (без мръсни помисли моля) абе аз казах ли че смених квартирата? ако не съм -- казвам.. и там някъде около сменянето един приятел ми се обади и каза че ще минава през пловдив на път за триград.. обаче сестра му щяла се прибира към варна и ме пита дали може с мен -- че къв е проблема може разбира се.. та в петък те пристигнаха във варна.. пловдив де.. пловдив.. и се видяхме след работа.. напред назад -- аре към квартирата.. там набързо се уговорихме едни схеми, дойде нели и се метнахме към гарата че да не изтървем влака.. и такъв -- джонефф пътува с две жени.. е .. те не че много ме имат за мъж -- но принципа е важен.. и всеки си вика -- е че то с две мацки пътя няма се усети.. няма ама се усети.. че и без вазелин беше.. някви бабета като се наместиха.. и някви чорнъй люде.. да не казвам други думи.. а чорнъй люде не бяха чували за душ.. или ако бяха чували то не бяха ползвали.. добре че една през едно купе имаше една бригада за варна с приятли че от време навреме се измъквах до тях.. даже и почерпиха :) иначе чат пат добре мина пътуването -- бих дора на шах :)) всъщност май на нея и се спеше и не ги виждаше много фигурите.. абе беше си баш адското пътуване.. и се разбрахме с дора да го отпразнуваме -- в смисъл пристигането живи и здрави във варна.. което ни връща на онзи момент горе "после ходих на бира" -- е тва е бирата.. и сядаме си в лук -- щото майна това е заведението във варна с главно клюкарско з :) установих че в пловдив не говоря на майна, че ве софия не говоря на копеле -- ама като изляза и почвам.. да му се невиди и човека.. обаче дора си поръчва кафе -- няква ми играе донка -- пък бира щяхме да пием.. и пихме де ;) аз и кафе пих щото не спах почти.. после бириите.. и с жежа се разбрахме да се видим после, щото пак си бия шута от варна в неделя.. и да.. манджа с грозде.. лаламе си с дора.. оказа се че светът е малък again.. та познавам на дора съученички.. но това после.. и звъни наско -- аре в "чжоу" и натам.. оказа се че на дора една съученика работела там.. виж ти.. и като ми я описа.. леле.. веднъж се правехме на мъже пред нея.. там с едни порции с едни меса.. едни айряни.. как да е.. минаваме през сашо където ме чака нели (не се и опитвайте да раберете кое след кое следва, много е мазано) и се оказва че сестрата на сашо е на неда съученичка.. ъъъ искам да кажа на дора.. тя неда се казва.. после дора си тръгна.. купихме чийзкейк.. пак в сашо -- тук ще съкратя -- рано рано се прибрахме.. после семейни визити блаблаблал.. и ето ни в лук отново (и тук ще съкратя) и после на гарата.. и такива си викаме с нелито -- е ся се наспахме.. щото имахме сутртения сън от сашо до 8 и после час в следобяда.. обаче някак си съдбата беше решила друго.. и от двама човека в купето станахме 5.. а най-странното беше че аз и тя бяхме двама човека седящи на две седалки общо, а другите трима се бяха разплули на по 2 седалки всеки.. интересно.. не че не можеха малкода се свият.. ама нейсе.. тва минава лесно.. виж три часа престой на средата на загубалницата -- е тва вече беше гадно.. спътниците ни бяха жепейсци и ни светнаха каква е повредата, която теоретично се отстраняваше а около 20 минути.. само дето трябваше някой да дойде да я острани на практика.. аххх.. их либе дас бе де же.. и стигаме си в плд.. слязохме на филипово че по близо до квартирата.. там минах.. поопправих се.. и айде на работа -- колко му е.. 3 часа закъснение.. бахти ужаса.. поне успях си наваксам.. след н-тото кафе разбира се :) и тва е в общи линии за варна.. обаче дните далеч не свършват с това.. тия дни си чатя с една жена.. в смисъл мога да и кажа и маце.. ама нещо няма да и подхожда.. пък понеже ползвам нет само на работа и не върви да се впускам в някви диви чатове.. така на ден ако си пишем по две три реплики -- значи сме си чатили more than enough.. в смисъл понякога и повече се случва да си пишем.. тъпото е че тя ползва също служебен компютър и няма слушалки.. и не мога да и пращам поздрави от ютуб.. такъв мисля си да и взема слушалки и да и ги подаря някой ден ако излезем.. а да .. излизането.. абе де да знам.. в смисъл готина е.. таква умна.. абе как подяволите се описва човек почвам се чудя.. anyway.. ама понякога ме фаща беса на нея.. щото тя знае български повече от мен и редовно се случва да ми каже нещо дето аз не го разбирам и "разговора" увисва.. и просто си представям седнали сме на заведението хиск и тя казва нещо и аз просто кимам умно.. "разбирайки".. хубава част е че си има приятел :) в смисъл няма ви давам повод да ме сгаджосвате.. абе тия дни.. тия дни са хамави.. кво да ти кажа.. и с теб не се видях.. ама следващия път.. дет се вика не сме тръгнали да мрем.. пък и по следващия да е.. пък ако много ми домъчнее -- казах ти.. фащам си чукалата.. няколко дрешки и скок на влака.. абе нали сме тук.. нали още дразним света и не му даваме мира -- кво повече :) айде поздрави.. там умната и прочее (да не звуча наставническ) и до следващия път..
п.п.
пък колко работи се сетих че не съм направил и трябва ги напрява пронто..

супер ми е тъпо.. ама супер.. в смисъл не супер тъпо ами някво никво..

ей такъв искам си пусна сайта.. т.е. то го има на заден план.. ама адреса е скрит зад онова "здравей, свят!".. че не искам хората да ми гледат бозите докато стигна до някакво доволно ниво.. тъпите цмс-и всичките не ме кефят.. тея които стават за нещо са толкова брутално навързани и толкова ненужно сложни че направо ме хваща беса..

тъпото wp примено супер не се справя със кирилски енкодинг.. препоръчвам ви UTF-8 -- ютиеф 8 кура ми.. бахти как ме дразни това.. тамън направиш нещо сетиш се че енкодинга ти е зле.. смениш го -- и аре в киреча всички постове..

mt-то пък са го направили за деба и акълите.. няколко дни се борих докато го инсталирам.. супер не юзър френдли -- аре после е добре.. ама ползвам фрии версия и съпорта съответно ми е отрязан.. аре нема нужда..

виж tp-то най си ме кефи -- всичко дето пиша и излиза.. ама да еба колко сложно са го направили.. направо ми убива кефа докато бачкам с него..

за другите да не говорим..

то в тва е проблема.. че все нещо ми убива кефа..

пък най ми убива кефа че някво тъпо wanna-be-hacker пишлеме ми затърка харда преди няколко месеца и от тогава насам не мога да седна да си пиша нищо.. щото всичко дето имам на архив е от преди година.. и някво ми е супер никво..

а за хостинга ми да не говоря -- избрах го само щото нямах кинти да си цакам за як хостинг.. някви шернати ресурси.. cpanel бил най-добрата програма.. леле.. не искам да виждам най-злата.. ултра дървена програма.. ама ултра дървена.. е може би ако не съм на шернати ресурси щеше да е по-добре..

ама сега.. речеш да импортнеш някъв sql от локалния -- и аре в киреча енкодинга.. бахти как подивявам от такива тъпи ограничения..

ама още малко.. още малко.. ще ми избият тъпите сачми ще им тегля майна на цялото цмс войнство и ще си допиша тулчето дето ми седи на харда.. може и да няма всичките функционалности дето ги има в нета -- ама има функционалностите дето ги искам -- щото аз съм си го правил :)

добре че не съм някое копеле да си правя гавра с хората..

пфф.. как съм се сбърчкал от нерви само.. добре че днес пътувам към варна.. малко ще разпусна..

после ще мога да се върна със свежи сили и да си почна нещата едно по едно.. сайт.. хостинг.. проекти.. може би не в тази последователност.. но ще си ги докарам до някъв свършен вид..

и после почва планирането на оная системка дето смятам да я продам за 10% от гугъл и 10 милиарада евро.. няма как.. приятелите са приятели, ама кашкавала е с пари.. пък като го намокриш с вода после не става за ядене.. тя котката знае за кво говоря..

абе кво да кажа.. някво никво..