Размерът му наистина е впечатляващ - главата му е колкото на бик, а мускулестото му тяло е почти като на възрастен лъв.
Бавно издигам острието на меча над дясното си рамо и премествам тежестта на тялото си върху леко свития в коляното и изнесен назад десен крак.
Гледам звяра право в очите.
"Да, и аз съм хищник като теб!
Мога да те изпепеля само с поглед!
Мога да вледеня кръвта ти преди да си мигнал!
Мога да те превърна в камък, да те стрия на прах и да те разнеса в четирите посоки на света!
Мога да те покоря с Волята си и да те превърна в свой роб!
Аз съм стар като Земята!
Аз съм мъдър като Водата!
Аз изгарям като Огън!
И съм буен като Вятъраааааааааа..."
Пея наум заклинанието, а времето сякаш спира за да си почине от напрежението наоколо.
Тихото ръмжене на животното и нервните движения на опашката му ми подсказват, че вече се колебае дали да нападне...
Още няколко секунди се гледаме един друг - войната с поглед и воля е в разгара си.
В този миг с периферното си зрение забелязвам как нещо в мрака тихо се движи и постепенно придобива очертания.
Господарят на Боровия лес се изправя в цялото си величие пред мен.
Едър на ръст, с буйна брада и гъсти вежди, наметнат с тъмна роба
Едно негово махване с ръка дава на вълка да разбере, че присъствието му вече е нежелано тук. 
Звярът безропотно се подчинява, подвива опашка и тихо се изгубва в тъмнината.
Прибирам меча си в ножницата.
Господарят кимва с глава към мен, а аз отвръщам на поздрава му като слагам ръка на сърцето си.
Той безмълвно пристъпва и протяга лявата си ръка към мен, докато с дясната се подпира на жезъла си, приличащ на неокастрен боров клон.
Разтваря дланта си и ми подава борова шишарка. 
В мигът, в който взимам шишарката, мирисът на смола ме обгръща.
"За да те пази във владенията ми, докато намериш отново пътя към Еруул!" - чувам думите му в главата си.
Господарят се обръща и потъва в нощта, така тихо и загадъчно, както се и появи.

Вятърът ми говори на някакъв непознат, но много мелодичен език.
Заслушвам се в него.
Една след друга думите започват да изплуват някъде дълбоко в съзнанието ми. Започват да придобиват смисъл, който усещам не със слуха си.
Сетивата ми се напрягат и вече разбирам всяка дума... с мозъка си. Усещам и нещо друго, витаещо във въздуха...
Магията.
Стара като Земята.
Мъдра като Водата.
Изгаряща като Огъня.
Буйна като Вятъра...
Бавно отварям очи.
Виждам Другия свят - застинал и сякаш очакващ... мен.
Изправям се бавно. 
И докато вдигам глава  виждам кожените си ботуши, прилепнали като втора кожа на нозете ми, железните наколенници, пристегнати с ремъци, плетките на желязната ризница, покриваща гърдите ми, дългите почти до лакътя кожени ръкавици и пръстена на безименния пръст на дясната ми ръка - символ на кралската власт.
На кожения колан, препасан около кръста ми виси празна ножница, изящно гравирана с растителни мотиви.
На катарамата на колана ми е изобразен гербът на кралството - разярен грифон, вдигнал над главата си Аракуайа - вълшебният меч, предаван от стотици поколения в кралския род на Еруул.
Мечът е забит в една скала, едва подаваща се от земята на крачка пред мен.
Протягам ръка, изваждам острието му без усилие от каменната гръд на скалата и то блясва, огряно от лъчите на огнения залез.
Чувствам как Магията изтича на талази изпод краката ми и започва бавно да покрива всичко наоколо.
Втъквам меча в ножницата и тръгвам към близката борова гора.
Стъпвам внимателно докато навлизам все по-навътре между дърветата.
Боровите иглички попиват шума от стъпките ми.
Лека мъгла се стеле в краката ми, а светлината около мен намалява с навлизането ми по-навътре в леса.
Някаква тиха заплаха витае край мен. 
Гората става все по-тъмна и гъста - сякаш дърветата се притискат едно в друго от страх.
Изведнъж между двете части на гората се отваря неголяма просека, в която един самотен дъб е прострял грапавите си клони - сякаш за да се защити от настъплението на младите борове, да извоюва малко слънчева светлина и жизнено пространство.
Магията отново напомня за себе си, докато продължавам все по-навътре сред дърветата - земята под краката ми потръпва и се гърчи.
Тихият шепот на мрака ме предупреждава, че заплахата, която усетих е някъде много близо.
Пукот на сухо клонче изостря още повече сетивата ми.
Няколко стотни от секундата и ...острието на Аракуайа блясва като светкавица, за да ми даде вълшебната си защита.
Огромен сив вълк е застанал, приведен на предните си лапи на около три метра пред мен.
Козината на врата му е настръхнала, а озъбената му паст ми дава да разбера, че Смъртта е тук... 

                                               Част 1        Част 3