Бях едно мъничко коте, когато ме довеха в новата ми къща.
Толкова малко, че се побирах в една шепа...


Но започнах бързо да се уча.
Как се ползва телефона... Как се влиза в bglog...


Как се работи с калкулатора... Кой е този от огледалото...


Търсех навсякъде и за всичко като един истински откривател.

Какво държат зад леглото... ... и под масата...


Гледах на терасата... През прозореца... В шишето...


И установих, че от всичко най-хубаво е да се папка... :))



А и колкото повече ядеш, толкова по-голям и пухкав ставаш. По-силен. И по-смел. Започваш да откриваш нови неща. Да правиш още по-невъзможни бели. Изобщо живееш съвсем иначе.

Научаваш стопаните да те слушат. Да идват като кажеш 'мяу', да те галят като легнеш в скута им, никога да не те оставят гладен и да играят с теб. Те понякога трудно възприемат, но аз съм търпеливо коте и им давам втори шансове. Въпреки всичко, те са някак симпатични по своему и ги обичам.

Чакам ги да се върнат... Грижа се за цветята на балкона.


Пазя пералнята... Напомнят им да си мият чиниите...

И ги посрещам с цветя... или просто с "Мяуу"...


Важното е не да си винаги добър, но да изглеждаш такъв. Да се качваш на кухненската маса, когато никой не те виждаш. Да ядеш тайно листата на палмата. Да бъдеш преди всичко мил..

И да си наясно къде можеш да се скриеш...


Не им позволявай да се държат лошо. Може да им се сърдиш по мъничко като гледаш обидено от телевизора и няма начин да не дойдат да те погалят. Ти си тяхното любимо коте. Нали..?


Одраскай ги с лапа, защото си наистина обиден.

И освен това не обичаш да те снимат!


Най-приятно е да мързелуваш. Колкото се може по-често. И по много.
Обожавам да спя. Мррр... Мога да го правя навсякъде.





До всеки...



В най-различни пози...

По разни причини тази публикация се появява около месец след събитието. Но тя самата е писана на самия ден.
Ето я и нея:

От 66 апартамента в блока, до който построиха цирка миналата седмица, никой не отиде на цирк. А повярвате ни, там живеят наистина много дечурлига... Беше тъпо, как глупавата лама пасе отпред заедно с едно симпатично пони и децата само да ги зяпат отстрани с надежда и сълзички в очите, че и те ще видят номерата им... Никой от любимите им татковци и мами не намери да отдели от 2 до 7 лв. за билети... А децата никога не бяха ходили на цирк (повечето)... Дори бабите и дядовците се ускръндзиха да заведат внуците си... Тъпо и жалко! Някои имаха късмета да гледат от терасата шоуто на ЗАКРИТИЯ цирк... Това си е тъпата гадна реалност независимо дали ни харесва или не...

ОБАЧЕ

Децата са си деца! =) И си искат своето.

Като не ги заведоха на цирк, те сами си направиха такъв. (фиг.1)


Беше невероятно весело. Купувахме си билети (фиг.2) - 10 стотинки, но бихме дали и повече за Шоуто на века. За 3-4 дни цирк "Еротино" (по примера на цирк "Арлекино") раздаде над 20 билета.



Всички бяхме доволни, че чухме култовите реплики на клоуна Рубо ("На царя на кралете ще му ръждясат гумите"; "Дай ми хартия"-"Надупи се, бе"):)))))))) През цялото време се води и епопеята за надмощие между клоуна и конферансието.




Клоунът Рубо се опита да пречука конферансието с някакъв чук (фиг.3). Но накрая тя го срази и той падна поразен. Само че се оказа, че имал "7 живота, като котките" и се възкреси набързо (фиг.4).

Имаха си и мис Ивелина, която правеше фокуси. Ама явно бяха толкова "фокуснически" и "тайни", че никой не виждаше какво прави. За това едно момиченце от публиката отиде при нея да я попита какво всъщност прави (фиг. 5).


Правиха се акробатични номера, въртяха се обръчи. Клоуните явно бяха звездите на вечерта, защото не слизаха от "сцената" (фиг.6).


Имаше много смях. Леле така не се бяхме смели от мноооого време. Децата наистина се забавляваха - и тези, които участваха, и тези които гледаха. Пейката, на която ни бяха наредили (публиката) беше късичка да побере всички.




Едно прекрасно изживяване за всички пораснали и непораснали деца, които бяха там.
От мястото на събитието репортери за вас бяха Лейди Фрост и Светлина.

Първият замък беше малък и нисичък, но продълговат и украсен с много мидички. Имаше и една висока кула, в която направихме нещо като прозорец, на който седи  принцеса с дълга зелена коса (водорасли имаше в изобилие..) и чака своя любим да дойде с кораба и да я спаси. Смяхме се при направата му, а после докато другите се къпаха аз дълго го украсявах с разни камъчета. Бели, розови, черни, зелени и сиви. Косата на принцесата се развяваше, а аз бях толкова щастлива, че съществува, както и вятъра.

Вторият замък приличаше повече на затвор, защото го оградихме с голям и висок ров, за да не го разрушат вълните. На него нямаше прозорци, само многобройни мънички кули, островърхи покриви и никаква украса. Преди да си тръгнем напълнихме рова с вода. Този замък ми хареса повече, защото на фона на залязващото слънце, хвърлящо последни отблясъци върху водата изглеждаше мрачен, вълнуващ, внушителен и.. огромен, когато лежиш по корем и го гледаш изотдолу.

Третият замък правихме всички заедно, затова стана огромен и разнообразен. Внушителен като втория, но доста по-интересен, защото всеки допринесе индивидуално за вида му. Затова едната част бе висока, другата по-ниска, третата с много мидички, четвъртата с безброй кули. После направихме малки човечета от пясък и миди, които седят на върха и махат с ръчичка. Понеже пясъкът беше много ситен, направихме ров, където водата постоянно се подменяше (имаше дупка) и пуснахме вътре рачета и рапанчета, както и една малка, изгубена  медузка, за която после ни дожаля, та момчетата ходиха да я носят и пускат на дълбокото. Този замък направихме с помощта на кофичка и лопатка, почувствах се отново на осем.  Снимахме се до него, а аз се подхлъзнах и щях да падна отгоре, което щеше да е смешно и жалко... Третият замък издържа най-дълго, предпоследния ден все още можеше да се забележи внушителната му фигура.

На четвъртият ден направих два малки замъка един до друг. Сама, защото на никой друг не му се играеше в най-голямата жега на пясъка. Замъчетата бяха обърнати с лице един към друг. Станаха красиви, защото използвах "течен пясък", т.е. мокър пясък + вода. Оставяш го да тече между пръстите ти и оформяш кулите и всичко останало. Тези два замъка не бяха особено големи, но аз много си ги обикнах. Вътре сложих да живеят две момиченца, които си ходят на гости като протягат плетена от водорасли люлка на прозорците си и се пързалят по нея. И люлката направих, не беше трудно. Направих и общо дворче на замъците. После ми стана много топло и влязох във водата, а когато излязох, видях, че две дечица строяха продължение на моите замъци. Бяха толкова увлечени и погълнати от задачата, че не се сдържах да ги погаля по главичките.

Повече замъци не правих. Разхождах се по плажа и разглеждах замъците, построени от децата. Бяха много, толкова им се радвах... Те бяха част от мен и от моето лято наравно с морето. Където и да отидехме, все търсех да видя някой... И винаги виждах.

Мисля, че винаги ще обичам замъци и винаги ще ги строя. Дори да стана на 60 и да се сбръчкам цялата. Няма да спра. С внуците ще измислим нови и нови модели и ще си играем цял ден.

Е, и това лято си отива, оставило в мен отпечатъка на горещо море, тихо плискащо се до нечий красив пясъчен дом. Чудя се дали и догодина ще виждам това навсякъде? Многобройни, многообразни, красиви, крехки и бързорушащи се...

Все пак бих искала да живея в третия замък.

Чудно ми е как пишат другите, защото за себе си знам... Не обичам тази клавиатура, трудно ми е да изразя това което е в мен докато щракам по бутоните... Обичам да пиша, да чувствам химикала между пръстите ми и да виждам как след него остават следи върху белия лист. Понякога мисълта и думъте изпреварват ръката ми и немога да смогна да запиша това което е в мен, дори не помня какво съм написала. Просто чувствам нужда да пиша, да изкарам това чувство в мен... Иначе немога да мисля, немога да продължа...
Никога не съм споделяла това което съм записала... То си е мое, пазя си го, подредени тетрадки изписани с всевъзможен подчерк: от найвния детски, през младото момиче, което обгръща всичко в романтична перелина до вече израстнала жена, която знае че живота не е толкова романтичен, но отказва да му се предаде... Красиво е да видиш живота си подреден в тетрадки, да проследиш как израстваш, как моделираш душата и сърцето си... Това ми помогна да запазя детското в мен, да не спирам да се радвам на облаците, да оставя дъжда да ме вали, без да се крия, да вярвам в любовта и приятелството... Да мога да остана себе си, въпреки всичко...
А вие как пишете, какво усещате докато го правите....

Ако можех да изживея живота си отново, бих релаксирала.
Бих си позволила да бъда по-глупава или по-наивна - както ви харесва. Щях да приемам нещата по-малко сериозно. Щях да си позволя да бъда по-луда.
Нямаше да се вторачвам в хигиената. Бих се възползвала от повече шансове. Бих предприела повече пътувания. Бих изкачила повече планини. И бих преплувала повече реки. И бих видяла повече залези.
Бих яла повече сладолед и по-малко боб.
Бих се безпокоила по-малко и бих фантазирала повече.
Аз съм една от онези, които живеят разумно и практично, час след час, ден след ден. О, аз имах своите мигове! Но ако трябва да ги изживея отново, те наистина ще са много повече. Всъщност, бих искала да имам само тях. Само миговете, един след друг, ден след ден. Аз бях от онези, които не ходят никъде без термометър, бутилка гореща вода, гаргара, дъждобран и чадър.
Ако трябва да изживея живота си отново, бих отишла на места, на които никога не съм била; бих правила неща, които никога не съм правила; бих пътувала още по-надалеч.
Ако можех да изживея живота си отново, бих започнала да ходя мечешката още рано напролет и бих продължила така до края.
Бих играла повече хокей.
Не бих се съобразявала чак толкова с общоприетите норми, овен ако не е крайно наложително.
Бих яздила кончета в много въртележки.
Бих набрала много маргаритки.

Надин Стеър, 87-годишна

Дали звучи странно или не, следващата история отново се случва в четвъртък. Ако някой ми беше казал преди месец, че ще ходя на "Четвърти километър", щях да го погледна странно, но ето че и това се случи.

Та събудих се сутринта в четвъртък (29.06), без една стотинка, пресрочил часа си при лекарката и с 9 километра, които трябваше да измина пеша (без пари няма билети, а от там и ходенето пеша). Обадих се на лекарката, че ще закъснея и тръгнах на просия по комшиите за 1.60 лв., да мога да си платя потребителската такса.

Последва една приятна двучасова разходка през центъра на Софето и през градинката на Борето (не Павлов, а оня БГ-цар без БГ-произход). Стигнах в уговореното двучасово закъснение и прекрачих прага на "Домът за неразбрани души", който по ирония на съдбата се казва "Св. Наум". Почудих се дали е случайно, че мястото, в което хората отиват с умствените си болежки е кръстено на човек, чието име завършва "на ум" всъщност цялата фраза му е името :))) Оставям го отворено за дискусии ;))

Та чаках аз още час да минат хората в едно място, което пожелавам на всеки да не посещава никога. Единственото което разведряваше тръпките на ужас и тъга, преминаващи от гледката на хора с неврологични заболявания беше сестрата от кабинета по "Множествена склероза" - каква ирония - една от най-гадните болести с една от най-ангелските мед. сестри...

Минах прегледа успешно. Скъсаха ме на входящия изпит за влизане в санаториума и настана време за разплащане със Здравната каса.

- Надявам се таксата да е лев и шейсет, защото нямам повече - измрънках на очарователната лекарка.

- А как ще се прибираш? - Запита какичката. Освен хубава, беше и умна. Беше забелязала, че живея на десетина километра от тук.

- Както и дойдох - пеша.

Дали защото й казах, че съм докторант или защото бях невероятно зле изглеждащ в махмурлийския си облик и ужасът, който бях изживял от срещата със суровата действителност на клиниката по неврология, докторката направи невероятен жест с фразата - "Тогава няма да плащаш такса". Ей, какъв човек!

Тръгнах си обратно с ясната идея да се прибера отново пеша, а парите да употребя достатъчно порочно. Имах 1.63 - левче за цигарки и ако имам щастието да си намеря бира за 63 стотинки. Да, ама не :((

Минах през квартал, дето кракът ми не беше стъпвал досега. Стар квартал, с остатъци от табелки на старобългарски, странен пощенски код на пощенския клон - 1111, и много, много джанкови дървета, които утолиха зараждащия ми се глад.

Така стигнах до Герена, където се видях с мама. Тя ме черпи биричка и ме спонсорира с парички за билет за връщане, защото бях тотално слънчасал вече.

Тъкмо си мислех, че историята свършва, когато на Сточна гара се оказах в един автобус с голяма част от служителите на една от фирмите за чистота, чието име подозрително прилича на бизнеса, с който се занимава, въпреки че ефектът от работата им не прилича на името. Та беше пълно с дами от екзотичен произход с оранжеви елечета. Някои от тях бяха дори с бебетата си?! Едното дори беше едва месец или два - не по-голямо от угоен заек. И това в ужасната жега. Зачудих се каква е причината на това масово изселение на народите и попитах една от тях. Ходили да си вземат заплатите. Милите, с бебенцата по жегата. Какъв живот....

В общи линии, малко претупано, така приключи този четвъртък. Остави в мен усещането, че съм бил на дълъг поход, през непознати земи с интересни гледки и интересни люде...

Безспорно най-красивата аудио постановка, която съм слушал, това е "Незнайко в слънчевия град". Ето сега пак си я слушкам и се радвам най-искрено на невероятните песнички и красивия начин на представяне на тази незабравима история. Ето и впечатленията на Незнайко и Кърфичка, когато пристигат в Слънчев град:

"Къщите не са от слънце
и са малки като зрънце.
Няма никаква ограда,
все едно си на площада.
А по улиците чисти
върху плочките сребристи
има маси подредени
със фъфтъци и бадеми.

Дрееееебооооосъчета вежливи
с дрешки чисти и красиви
се разхождат между тях,
а пък други търпеливо
си играят мълчаливо
лото, домино и шах.

Ах каква е красота в този град на радостта,
ах каква е красота в този град на радостта!"

Приказката може да си свалите от тук. Чудно, как след толкоз години, тези приказки, разказани по този начин, отново олицетворяват проблемите на ежедневието. Но също така помагат за себеоткриването и израстването на всички слущаши ги със сърце...