Беше късно. Той не знаеше колко точно, струваше му се много.. във всеки случай някъде през нощта. Часовник нямаше, защото мисълта, че някой ще му брои времето го вбесяваше. Никак не обичаше ограниченията. Харесваше му да отделя на слънчевите залези тъкмо толкова минути, колкото бе нужно.

Повъртя се из леглото, после из стаята. Сънят не искаше да дойде. Долу самотна улична лампа наблюдаваше котараците по керемидите. Не беше студено, затова грабна единствено шапката си и излезе.

Тъжна тъмна улица. Стари сгради с малки прозорчета и нито едно не светеше, нито едно... Вятърът си играеше с короните на дърветата. Луната си почиваше в сянката на облак. Тежеше й големият корем.

Мина покрай градския фонтан. Не устоя на изкушението и топна ръцете си в него. Опита се да напръска едно куче, което побягна смутено и огласи със скимтенето си спящия квартал. Пожълтяха няколко прозорчета. Сънени хора дръпнаха перденцата, увериха се, че децата им спят дълбоко, завиха ги по-добре и отново си легнаха.
Покрай кръчмата срещна развеселени пияници. Подмина ги бързо, но миризмата на вино продължи да го преследва още няколко пресечки по-нататък. Дрезгавите им гласове изтри от съзнанието си. Затананика си наум една мелодия, която бе научил като дете. Спомни си как веднъж гордо бе застанал пред баба си, изсвири я цялата на един дъх, а вместо похвала получи подкана да даде вода на зайците. 
Винаги бе завиждал по малко на тези животни. С дългите си уши сигурно чуваха пърхането от криле на пеперуда, чуваха звукът от разтварянето на чашка на цвете и какви ли не още приказни звуци, за съществуването на които той даже не предполагаше.
Неусетно бе стигнал до гарата. Свирката на заминаващият влак го накара да остави зайците и да се върне пак в нощната си разходка. Беше започнало да става студено. Влезе в сградата. Огледа няколкото задрямали в чакалнята. Потърси джоба си, за да даде петаче на просяка, но палтото бе останало на закачалката.
Къдрокоса жена решаваше кръстословици зад билетното гише. Тръгна натам колебливо. Постепенно набра смелост и ускори крачка. Почука на стъклото точно в момента, в който петте квадратчета за европейска столица бяха започнали да се пълнят със смисъл.

- Кажете?

- Искам един билет.

- За коя гара?

- За луната.

- Страхувам се, че не ви разбрах.

- Искам един билет за луната!

- За луната? За луната!.. - жената вече бе започнала да се задъхва от смях. Кънтящият звук огласи чакалнята и ехото на свой ред продължи да се кикоти. Това събуди чакащите пътници и те ококориха очи към гишето.

- Иска билет за луната! Билет за луната! - през сълзи говореше служителката като сочеше малкия объркан и тъжен човек пред себе си.

Подигравателни усмивки разцъфтяха по лицата на присъстващите. Смехът им обикаляше като вихрушка наоколо. Задуваше нощния скитник, убиваше го. Затвори очи. Замисли се за луната. За звездите. Представи си, че е облак. Разтвори се в пространството и отлетя. Най-после сънят бе дошъл.

Когато глупавото кискане приключи тълпата в гарата невярващо търсеше с очи някаква следа от странния човечец. Нищо не напомняше за присъствието му. Само луната отвън бе облякла рокля ирония...

momo