Още едно пътуване и ви оставям да си починете от мен:)))

Райското пръскало.ppt

Изкачването на връх Мусала беше през 2005 г. Лятото, преди синът ми да тръгне на училище. Искаше ми се да бъде много значимо за него, да го запомни. Обещах да му подаря незабравими изживявания. Казвах му, че преди да щурмува науките в училище, ще му дам възможност да щурмува трите най- ... в България, а именно - най-високия водопад (Райско пръскало; 124,5 м), най-високия връх - Мусала и най-старият и най-голям манастир - Рилския. Осъществихме и трите пътувания и аз изпълних своето обещание за неповторими изживявания.

Вижам, че ви хареса нашето пътуване до Трявна, затова ще споделя с вас и останалите...

Връх Мусала.ppt

Днес на обед по Канал 1 даваха филм за Трявна. Върна ми спомените за едно чудесно пътуване, което направихме с моя син на 8.07. Приготвих презентация, но се оказа твърда обемна за сайта...Започнах да отхвърлям някои от снимките, но все се оказваше, че е в повече... А да се "изреже" Трявна... Аз не успях. Затова предпочетох да разделя презентацията на части, но да успеете да видите всичко онова, което видяхме и ние.

Надявам се да усетите и вие духа на Трявна!

Triavna_1.ppt

Triavna_2.ppt

Triavna_3.ppt

Е, май трябваше да озаглавя темата "Кой го е еня за бг туризма?" или "На бг черноморие с деца и кучета е забранено!"... Сигурно съм малоумна, защото вече 3-ти месец пиша и питам: "Бихме ли могли да резервираме за еди кога си?"

Отговарят: "Да - има много свободни места за този период, кажете ни, колко човека сте с колко деца?"

Пак пиша и обеснявам: "Ами 4-тири  човека сме (щото и децата ми са човеци) съответно възраст за всяко едно  и едно животно, куче, порода..., години..., с хигенни навици, на всичкото отгори не лае, обучена е и т.н.!"

Отговарят разнообразно, но безобразно, прилагам цитати от писмата, колкото и да са абсурдни: "Съжаляваме (с две думи - "тцъ"), но кучето е прекаленно голямо, не може да бъде допуснато!" (малкото куче сигурно п..ае лимонада), "Има възбрана за почиващи с кучета!" (явно ако имахме варан нямаше да има проблем), "За наше голямо съжаление, имаме 2 кучета пазачи на комплекса, които ще изядат вашето." (Това ми е фаворит:)))!), "Не смятаме за хигиенично присъствието на домашни любимци на територията на бунгалата." (Ок, ако това че някой хора след като са се "наквасили", се изхождат на затревените площи пред бунгалата, е хигиенично, здраве му кажи)....

Добре де, питам аз, в днешно време вече масово се използват обучени кучета - придружители на хора в неравностойно положение! Ако навсякъде има такива ограничения, тези хора просто "немат шанс" за почивка?!

Обаче не спирам с въпросите си - Защо, ако си известен, няма проблем и с куче, и с котка, и с ... к'вото си искаш да почиваш? Защо в повечето планински курорти, хижи, вили и бунгала може да вземеш с теб нечовекоподобния член на семейството, а по морските курорти - не?!

Ей това ми е проблем - фикс идея! За нас кучето ни е част от семейството! Децата ми я обожават! Не може и да става въпрос да я оставим на някой роднина или приятел, да я забутаме в частен "хотел за домашни любимци" или ... 'де да знам още къде!

Ако имаш пекинез, пинчер, пудел или каквато и да е дребна порода, то може и да минеш между капките (слагаш си го в чанта тип плажна - виждала съм!), но ако имаш голямо,  обучено куче, не фигурираш като потенциалин клиент! Няма значение, че си плащаш и нищо не ти е гратис, даже напротив "кихаш" и то солено! Нямаше да се възмутя или да роптая, ако имше тарифа и за животни, както има в някой страни. Но дори тази опция е изключена, на и без това почти отхвърленото от бг туристи, родно черноморие!

Ами това беше от мен и от "Патиланското царство" на бг туриста:) С подрав най-съдечен, всички ви дарявам! Ваш и на кучетата вечен, приятел верен си оставам!

Предстои ми да разкажа поредния си пътепис. Както знаете началото е най-трудно. После, като почнеш, няма спиране. Ама, това пусто начало, с тая бяла страница в Word, най-ми е трудно.

Това пътуване беше специален подарък за нашите чудесни деца, които го заслужават на 100%. Пътуването до тези обетовани земи на детските мечти е като поклонение – един вид нужно е да се направи, защото е необходимо за душите на онези, които обичаш.

Ти самият би искал да не ставаш хаджия, а вместо това да отидеш на Бахамите, да речем - при мургавия ти другар Донован, и да слушаш океана, или гласа на мургавия ти другар Донован... Обаче, nobles oblige. Когато два чифта детски очи, особено едните доста пубертетни и вече на прага а-хааа да загубят интерес към обетованите земи – мдааа, куфарите се стягат тъкмо за поклонение. Палмите и "слушай прибоя на океана" (както казва Пипи Дългото Чорапче), ще чакат за друг път.

Разстоянието от Колорадо до Флорида е около 3200 км в едната посока. Нищо работа, за два дни сме там. :)))

Все пак, нека остане в архива, че аз този път бях узряла за самолетно пътуване плюс наемане на кола на място, но семейният съвет и, особено по-младите поклонници, ме сдъвкаха завчас. Те пътуват в около 18-20 часови полети до БГ през лятото и за тях самолетното пътешествие е скука безобразна.Поклонниците искат задната си седалка, искат DVD екраните си, искат цялото си  преносимо снаряжение от детска техника под формата на PSP-та, Nintendo DS-и и всякакви подобни, искат вдигнати крака с/без чорапи, искат когато ти е кеф да ядеш, когато ти е кеф да спиш, когато ти е кеф и разни други свободи да имаш....

Мдааа, не е лошо, но това се отнася само за задната седалка, запердена с щори на и без това тъмните стъкла. Както можете да се досетите, на предната седалка нещата са малко по-иначе, наситени с реализъм; слънцето прежуря отпред и отстрани, пътят се вие културно, скоростта почти по целия път стои в приблизително едни граници – 70-80 мили в час (110 – 130 км/ч), бавно и спокойно, без джигити или дупки наоколо за стимул, еднообразно, мдаааа, сънят ти казва „вземи ме, идваммм, мммм” и бум в дървото. Та, аз искам да съм много будна и да говоря с водача на нашето МПС безспир, за да му държа адреналина и тестостерона висок... И после се събуждам след 100 мили и виждам, че е било добре, дето не съм карала аз.

Водачът ни е луд за шофиране, горивото е в кръвта му... Той прекара последните си две години в безбройни пътувания и живот по летищата, и обожава педали и волан, и той да е in charge… E, аз съм на кантар – защото след 4 или 6 ч в самолет глезените ми пак ще са надути, само дето ще се разхождам по тясна пътечка (редовата класа в самолетите става все по-тясна в ханша - и като седалки, и като пътеки между тях..; лакомия самолетостроителна!).

Hit the road, Jack! Този път ще пътуваме с моя ахтомобил, той е по-малкия и по-икономичния от двете семейни SUV-та, и искаме да видим до какъв разход ще стигнем с него. Икономичност ще гоним тоя път, за да разсеем скуката. Иначе вътре е доволно просторен и поклонниците са щастливи.

Понеже вече сме обрулени пътни вълци, оставили зад гърба си миналогодишното автомобилно странстване до Канада, колата бива стегната за броени часове; цялата е обточена с удължители и раклонители за различните техно-системи на поклонниците; в багажника дреме любимият на всички ни супер-хладилник (още едно нежно кабелче и там, но пък водата ще е ледена) – е, по-големият поклонник ще се гъзурчи всеки път, за да извади поредната бутилка изотзад, но хладилникът е поставен зад него, понеже той е големият – който ще се бръсне догодина, той ще вади студените напитки.

Готови .... и потегляме, пак около 4.30 – 5 ч. сутринта.

Първият щат е Канзас. Канзас е голям, равен и скучен. Точка. Имал бил житни насаждения и затова видяхме големи зърнохранилища. Толкова за Канзас. Най-вълнуващото нещо, с което Канзас е свързан, е „Магьосникът от Оз” – затова в магазиничета за сувенири в щата продават сувенирни лъжички с червените обувки на Дороти. Ние си колкционираме такива лъжички и ще ги уважим, но Канзас да не чака друго от нас. Абе, направо да се превъзбуди човек от толкова интересни неща в тоя щат огромен. На отиване Канзас го прекарах в полудремки, но на връщане Канзас ми го върна тъпкано, тъпкано... Ама, като му дойде времето за обратното, тогава ще разказвам, ако не забравя...

 

Бялата черта по картата горе-долу ви води по правилната посока (тези вълнуващи кривини са от треперещата ми ръка – пътят е далеч по-скучен, отколкото аз съм го нарисувала). Та, както виждате, започва от Колорадо и преминава през чудните земи на Канзас, Мисури, южен Илинойс, западен Кентъки, Тенеси, Джорджия и заветните обетовани заеми във Флорида... Уморих се, докато го писах само.

Нека само кажа, че ние с Жорката сме на втори кръстоносен поход до Дисни Уърлд. Първото ни посещение бе през далечната 2000 г., когато един от продуктите на фирмата ни получи награда от ZDnet и ние отидохме да си я вземем лично до Тампа. От Тампа скочихме на лов за динозаври по поръчка на тогавашния 6-годишен Калоян и ги наловихме в Magic Kingdom.Траяна дори не беше планирана още, камо ли зачената... Мда, сега ни евтория поход и мислим да се справим успешно, защото причината да ходим дотам и мотивацията ни изобщо са тъкмо двамата поклонници на задната седалка.

Първи ден: Колорадо Спрингс, Колорадо – Нашвил, Тенеси. Оу, йе! Нашвил е люлка на кънтри музиката, намира се на 1200 мили (1930 км) от дома ни, та ще спрем чак там за сън, за да знаем че връщане няма – както и да знаем, че сме изминали по-солидното разстояние в ден първи, и за ден втори ни остават само някакви си там смешни 850 мили (1365 км)  до Орландо...

Това е Канзас Сити рано сутринта, минаваме го транзит. Намира се на границата между щатите Канзас и Мисури. Половината е в Канзас (сивата и доста безлична част), а другата е в Мисури (бизнес сгради и прочие). И така, този град се води в два щата и навсякъде фигурира със съответния щат, в който се намира интересуващия ви обект.

Най-интересното за ден първи е пресичането на три големи реки на този континент: р.Мисури, р.Охайо и р.Мисисипи. Огромни чудовища, колкото езера големи... Мостът над р.Охайо беше двоен, и в точката, в която минахме над нея - тя беше най-широката от трите. Мисисипи преминахме над по-тесен участък и беше малко по-голяма от Дунава, както го помня отпреди години.

                   снимката по-горе и по-долу:  р.Мисури, най-малката от трите...

Кротко и поотдалечко заобикаляме и град Сент Луис (Мисури). Градът се намира на границата между щатите Мисури и Илинойс (или както тък му казват Илъной, по хамерикански). Ето как изглежда Сент Луис отдалече ...

Да кажа две-три думи за нощен Нашвил – пристигаме в 10.30 вечерта. Води ни топлият глас на каката от навигацията (между другото се сещам да кажа, че имаш избор от сетингите за гласа на навигацията и съм чувала топлия мъжки глас като вариант; не много мъжки, но доста влажен - не си паднахме по него, но се обзалагаме, че  по крайбрежията, да речем в Сан Франсиско, както може би и в Холандия, се ползват доста навигации с този влажен тембър)...

Каката има зададено име на хотела, вместо точния адрес - умно, а?. И леко се обърква, понеже е дамма, и ни отвежда до някакви къщурки и храсталак. Жорката обръща и решаваме да спрем за минутка-две на близката бензиностанция, за да дадем задание на каката да ни отведе до адреса на хотела.

Бензиностанцията е обитавана от черни-черни батковци с дебели-дебели златни вериги. Казваме игриво на Калоян: „Твоите хора, брато! Нали ти си падаш да ги слушаш, я кви яки рападжии щъкат.”

В този миг, здрав и як рапър бавно тръгва към колата ни и аз се смалявам в седалката, за по-невинен вид.  Жоро, обаче, продължава да си вкарва в навигацията адреса на хотела, и кима на рапъра през затвореното стъкло, че "Не, няма да купуваме дрога". Рапърът, обаче, почуква с масивен златен пръстен на стъклото, за да отвори Жоро крепостта и да пуснем Троянския кон. Жоро пак му вика, не мерси, не искаме.

Калоян е тих и невидим отзад, а иначе често някой негов черен или тъмно-кафяв другар ми маха ухилено край училище. Ама тук сме на територията на рапъра и рапърът не иска да си тръгнем без покупка. Жоро вече е почти готов, но рапърът държи да имаме комуникация - и тъкмо тогава черен автомобил с много черни стъкла спира на няколко метра встрани от нас. Рапърът, заедно с още няколко немуподобни момци, наобикалят новия гост за поредна сделка, и .....ние тихомълком отгърмяваме.

След миналогодишното събитие в Кливланд, Охайо, с черния квартал (който не е чел това от канадските пътешествия, да го е чел:))), това е втори случай, в който не задаваме заданието на каката правилно и за отмъщение тя ни води при черни и страшни хора. Те май са на всеки километър тия черни и страшни хора, ама нейсе...

За щастие, след няколко минути, каката ни отвежда до хотела. Виждаме бели хора и решаваме, че можем да напуснем крепостта. Облекчение в душите ни....

Така изглеждаше първият ни ден като статистически данни в часове и мили - малко преди да пристигнем в Нашвил, Тенеси:

1143.9 мили са си 1841 км, откъдето и да ги погледнеш. Българи, Юнаци!!!  След това - къпане, мъртвешки сън, закуска, и в утрото сме пак на път...

Втори ден: Нашвил – Орландо, Флорида. Пътят се вие през по-живописни щати; уррра! Гледаме красивите акации карай пътя в Тенеси - голяма красота, езера, скали, пейзажни хубости. Това е езеро, покрай което минава магистралата:

              Много хубаво - все едно вулкан избухва от хълма....

Джорджия също е on my mind, както пее Рей Чарлз, и това е дори мотото на щата, на влизане в него...(“We are glad Georgia is on your mind”). Красиво, хареса ни - Джорджия, не Атланта. Атлантата беше по-мръсна и шумна,  от останалата част на щата, през която минахме, ама това си е нормално.



Тук преминаваме през Атланта, Джорджия - виждате същите ниски облаци, като над "вулкана" по горе

Джорджия пасна на вкуса ни.... Затова сигурно Атланта е втората по-големина Бг колония в САЩ след Чикаго или поне така сме чували – може би българите са видяли грешките с ветровития град (наричат Чикаго     - The Windy City) и са завзели по-южни, по-топли и красиви земи. Атланта е огромен град и незнайно защо магистралата води през сърцето й, по седемлентови връзки, кошмар. Но за половин час го прешляпваме и пак напред.

Флорида се показва огряна в ранно следобедно слънце. Още от Тенеси ни посреща красива зеленина около магистралата. В Колорадо тръгнахме с лек снежец, ватирани блузи, дълги дънки – около 2-4 *С... Та, Флорида е малко по-различна от Колорадо и Канзас по това време на годината ...



Във Флорида оставаме по тениски и събуваме чорапите, навън е над 25*С и много висока влажност. Топлината те натиска просто. Навлизаме в Орландо към 5.30 следобед. Билбордове за Disney парковете ни гледат отвсякъде. Наясно сме къде сме.... Няма мърдане.

Може би тук му е мястото да поместя ясно поредния си disclaimer - аз си пиша по един на всеки пътепис:

Всички знаем каква невероятна машина за пари са увеселителните паркове. Машината е страхотно разработена, добре смазана и перфектно организирана. Не искам, обаче, да навлизам в плюене в тази насока. Ако това ще ви е настроението и ако ще диплим защо правя пропаганда на Дисни индустрията - много ви моля, свършете с четенето дотук, с тази част. И аз съм гледала Фелини и Тарковски, и аз съм пушила цигари "Kent" и съм яла бонбони тик-так... Искам да споделя видяното, като съм абсолютно наясно с машината за пари на капиталистите. Capisci?

Сега възнамерявам да се разхождам в Дисни Уърлд парковете, да се возя на ролъркостери, да ме мокрят с вода, да пищя и да ям хотдог и хамбургери. В пълно съзнание. Ще се принизя до човек, който се радва да бъде весел и ухилен, и да се усмихва на другите весели и ухилени около него. За машината за пари - знам, вече потретих и почетвъртих.

Та, чао на онези, които остават дотук!

                                                     Линк към 2-ра част >>

Добавка: лека минавка настъпи с разказа ми за пътя обратно, защото нещо наблегнах само на ниагарски красоти... Съжалявам, но се сетих, че съм забравила обещания разказ за Клийвландското гето. Забравих го, нали? Ако не съм и взема, че се повторя – замерете ме с шепа домати, ама то с тия цени на доматите в БГ, знам си, че няма да ме замерите, знам си. Затова и смело ще го вметна туй гето сега, че си струва... И ще взема да го сложа в отделен постинг, да спестим доматките - за шопска салатка.:)))

И така, на втория ден по пътя обратно, точно след Ниагарската нощувка, си караме със сърца преизпълнени от положителност и красотност. И в ранния следобед, у нас започва да се появява една гладност. Особено – детска гладност. Казваме си, споко – по пътя все ще има някоя бензиностанция за спасение, а и звярът дето ни превозва също иска често нахранване. Обаче, когато почакаш напрегнато 20-30 минути с „ръмжащо коремче”, особено детско, взирайки се за крайпътна бензиностанция или, дай Боже, ресторантче, и такива просто няма, ееее, нещата започват да стават подчертано мрачни....

Навлизаме в Клийвланд, през който минахме и на отиване. Знаем, че пътя се вие някак все в градската част и ще гледаме пак само небостъргачи (вече ще ни се падат вдясно спрямо движението) и разни такива. След 10 минути, децата го избиват на находчивост. „Тате, хайде стига с тия глупави бензиностанции! Дай да намерим някой супермаркет и да си купим сандвичи оттам...” Ха, брилянтна идея! Браво на наследниците. Рискът с отклоняването от пътя е премерен според нас, защото Петият Елемент позволява леко излизане от предначертаната траектория и после влизане обратно пак в нея. Sounds good.

Пробваме да зададем имената на някои по-култивирани вериги хранителни магазини - хммм, в базата данни на Елемента ги няма. Защо така, Клийвланд? Обаче, за сметка това пък има някои по-нискокачествени такива, но пък силно популярни навсякъде из Америката – и така, ще опрем май доWal-Mart за сандвичи. В колорадски измерения това не звучи особено зле. Уолмартите ни там са чисти, отлично заредени, а щандът за храни и сандвичи е вече изпитан, по причина на това, че магазините им са разположени все на ключови места в близост до пътни артерии.

Решаваме, че това правило ще да важи за цялата страна и смело задаваме посока „Wal-Mart”. Петият Елемент губи 30 сек в преизчисляване на маршрута и ни пита дали искаме „по-кратък път в мили” или „по-малко път в минути”. Тъкмо да отсечем „Майната ти, няма значение!”, и се сещаме за притихналото гладно детско племе отзад. Окей, давай маршрута с по-малкото минути, какче. Каката поема с топъл глас посоката ни на движение, а ние сляпо й се доверяваме. Нещо, което неползвалите навигация не биха оценили като особено умно решение, но ползвалите знаят, че обикновено изходът е добър. Обикновено. Сега, обаче, на нас ще ни предостои сблъсък с интересна изненада, което навигацията просто няма как да отчете.

И така, поемаме през разни клийвландски кварталчета, съвсем редови на пръв поглед. Дотук, окей. Обичаен голям град, с обичайни разнолики квартали. Никой не очаква да преминем, да речем, през елитарен баровски квартал, който хем да е в близост до магистралния път, хем да се пада на пътя ни към Уолмарт. Е, учили сме, знаем, това няма как да стане.

Обаче, по едно време, хората по улиците взеха яко да попритъмняват цветово, но на нас все още не ни пука, защото като живееш на кротко място, особено силно-военен град като нашия, предпазителите ти почват да не действат – разглезваш се. С една дума, много спокойно не е винаги полезно. И си мислиш, че тоя мургавият Хорхе Гонзалес отвън бърза за работа в някоя строителна фирма, а оня черният Моузес Джоунс до него, и той нещо на работа се е запътил. Думички като „наркотици”, „престъпници”, „гето” са леко девствени за устите и ушите ни. Лош пропуск, лош....

По едно време, Жорко внезапно прави едно централно заключване на автомобила, което леко ме хвърля в паника... Да вземем да прерутираме посоката и да се върнем на магистралата, предлагам аз? Тух Жорко се изхилва и ми подхвърля идеята „Представяш ли си да се оплете нещо в навигацийката и да вземе да ни зареже тук, в сърцето на гетото?” Не, изпищявам аз, вървим напред, все ще го преплуваме това гето... Станах метър и петдесет дребничка, свита в седалката, и тихомълком започнах да прехвърлям страховити сцени от криминални сериали. Ясно защо ги имало толкоз много тези сериали. Реалност са си те, реалност. В колата - гробна тишина, с нож да я режеш.

А сцените навън стават все по-изразителни. В един момент се свърши с максиканските дилъри и се отпочна здрав черен, мнооооого черен пейзаж. Едни едри, високи черни момъци, излегнали се по едни полусчупени веранди. Очевадно не ходят на работа, мисля си аз. А те си лежат хей така, като едното нищо, лежерно отпуснати на 3-4 стъпала от предното стълбище към верандата. С избелели потници размер XXXXL и златни вериги от едновремешни тоалетни през врата. Май имаме такъв един на стената на плакат над леглото на Калоян, във версия „рап певец”. Тия, обаче, не са рап певци и ни гледат лошо. Много лошо. И премятат разни бухалки и прочие оръжиеподобни пособия в ръцете си. Направо да се вкочаниш....

А ние - смелите пътници, прекосяващи техните неприкосновени територии? Ние сме бели, дори сме с бял джип ("Тойота с пет букви", както се шегувка мойто мъж, цитирайки нашият всеобщ любимец Тиквата), с колорадска регистрация на номера, която дори не е редовната с цифри и букви, а е името на фирмата ни. Прекалена красота в отношенията. Всички чернилки наоколо не ни изпускат от поглед, а аз започвам горчиво да съжалявам за всеки филм с черни герои, на който съм проронила сълза от състрадание. Да, ама не мога да върна времето назад.

Гледам, че и жорковият обичаен ентисусиазъм е стопен до капка. И кара един такъв напрегнат. Пък аз си мислех, че аз съм нещо истерична. Значи, ясно, напечено е.... В колата е чудовищна тишина, и дори току-що разбуденият от лека дрямка Калоян, който изповядва негърска мода в облеклото (фанелки на хоризонтални райета с якички, дълги докъм коленете, отдолу с друг ред тениска, по-дълга от фанелката на райета, плюс за десерт изсулени дънки с набръчкани крачоли, и полуразтворени маратонки до глезените, блах!) е в стабилен ступор зад щоричката. Той поне си има щоричка, зад която се прикрива. А мен черньовците ме гледат направо в очите и погледът им говори много.

Верно си изкарахме акъла, хора. Втренчили сме се в тъпата навигация, а тя чинно ни води „Сега наляво, после втората надясно”, а отвън се отпочват все по-трагични пейзажи с изгорени мебели по тротоарите. Около нас започват да кръстосват черни джипове Кадилак Ескалейд с тъмни стъкла – отличителният автомобил на наркопласьорите, и вече на този етап сме в умопомрачение. От Кадилаците гърми проглушителен ритмичен рап.  Ние четиримката, обаче, гледаме в пространството някъде пред нас и се стараем да не срещнем погледа на абсолютно никого - било в Кадилаците, било по тротоарите. А батковците наоколо ни гледат непрекъснато, Боже, как ни гледат. Лошо ни гледат. А тоя тъп път край няма....

Опитвам се да се поразвеселя вътрешно, представяйки си, да речем, кола с френска регистрация в сърцето на пловдивското гето Столипиново, например. Обаче, от това хич не ми става весело. А и като си представя как игрива майка ромка е готова да метне детенцето си пред колата на французите, за да се получи купонът, и да има после кой да им плаща пари за компенсация, ми става още по-невесело и започва да ме мъчи неизвестността какво, аджеба, ще ни се случи тук и сега.... Буца ми пораства в гърлото. А наоколо няма кьорав бял човек. Кьо-рафффф....

Вече в колата ни на никой не му се яде. Нищо не ни се яде. Искаме да сме на магистралата, гладни и щастиви. Да, но не сме. В сърцето на тъпото гето сме.
И пак: първата надясно, втората наляво. После – започват полусрутени съборетини. Къщите полека придобиват вид на пълни руини. В този заветен миг, Радецки пристига със гръм.

Отзад изневиделица ни се залепва полицейски автомобил с двама черни полицаи вътре. Явно бели хора нямат право да влизат в тоз квартал. Ние сме не само бели, ние сме и български бели дупета, и явно ако свалим прозореца и извикаме „Венсеремос”, нещата няма да натежат много-много в наша полза. Полицаите, обаче, кротко ни ескортират, защото всекиму е ясно, че тези бели колорадци не отиват на гости на черните Аиша и Омар в хей оная жълта съборетина... А може би отиват? И то, за да си купят дозички оттам? Я, да ги проследим.

Горещи благодарности на CPD (дали така мога да нарека Cleveland Police Department – по аналогия с до болка известните ни NYPD и LAPD?). И на тъпия Пети Елемент, който след емоционална двайсетминутка, безгрешно ни доставя пред най-гнусния магазин на Уолмарт, който сме могли да си представим някога.

Отвън, обаче, щъкат и бели хора. Уррррра, бели хора! И мексиканци, и двама жълти! Обичаме ги, всички, които имат различен от черен цвят на кожата! Вечна дружба!!! Не ни се мисли по кой път ще стигнем до магистралата обратно, защото засега искаме да си останем завинаги там, в точно тоя мърляв Уолмарт. Гладни ли бяхте, а? Хак ви е сега! "Гъз глава затрива", както се казва в родното предание....

Тъкмо влизаме в магазина, и е вече време за някаква допълнителна емоция точно в наш стил, разбира се - мдаааа, на Калоян му прилошава нещо (според него от глад, според нас може и да е от съчетанието на глад и стрес). Стяга се и май му минава.... Хайде, бегом за храна. На нас хич не ни се мисли какви ли ръчички са сгъвали сандвичите на щанда за готови храни, но за наша утеха - такъв щанд няма. Окей, тъкмо по-добре, ще си ги правим сами сандвичите. Вземаме опаковани хляб, шунка и кашкавал и сами ще си ги правим.

Тъкмо в този миг, Калоян решава да припадне по достойнство, придобивайки зеленикав цвят на кожата секунди преди това. Аз отчаяно и нервно го призовавам пак да се стегне, и дори му плесвам по един шамар за освестване, от което трима двуметрови черни до мен ме заглеждат лошо. Калоян, обаче - йок, ще припада и кротко се свлича на земята, а аз едвам успявам да го прихвана, за да насоча удара към седалищната му област, вместо главата.... Черните батковци дори се втурват да помагат. Добри наркодилъри, с големи сърца.

Вторите шамари, които забивам на сина си, вече са животоспасяващи, но наситени с далеч повече лошо чувство от първите. Ще го трепя тоз мой син..Той отваря очи и прави опит да ме успокои, че това било нормално, той така си припадал от глад. Мамка им и мъже – как може така, бе? Не може ли да потраете час-два? Какво е това – гладен съм, после ставам леко агресивен, а накрая ми прилошава и тупвам, където ми падне?

Ние вече сме готови с избора на продуктите. Траяна гледа с лека насмешка пльосналия се на земята й брат, защото тя е жена и издържа и на глад, и на болка, и на студ. Тя е силният пол и това я кара да се чувства по-зрялата от двамата. Нали заради тоя пусти глад сме на тоя хал, някъде на майната си в Клийвланд?

Докато Жоро плаща тъпите покупки, аз смело завеждам големия й брат до тоалетната, за да си измие поне ръцете (другото мръсно по него така ще си го носим до Ди Мойн в Айова-та) след пльосването по задник на гадния под, в средата на магазина. Той отгърмява навътре, а аз почвам напрегнато да следя пътникопотока, който влиза и излиза от мъжката тоалетна, който ми изглежда като изтъкан само от наркопласьор до наркопласьор... Накрая идва Жоро, платил безценните стоки, и се мушва да извади гладния ни субект от лапите на наркотиците...

След спешни сандвичи за децата в колата, идва тежкия миг – мдааааа, май трябва някак да се качим обратно на магистралата, нали? Колкото и да отлагаме този момент, все някога трябва да потеглим. Този път зададеният параметър няма да бъде „най-кратко време на пристигане”, а вероятно ще е „най-много път по магистрални пътища”, което предполага по-бързо и гладко излизане от района на гетото. Поне така се надяваме. Дали е така?

Ами, да тръгваме. И да се ослушваме, и да не се ослушваме, вече е към 3 ч. и не щем да прекараме живота си в тоя магазин... Смелост, кратка плюнка в пазвата, и хайде газ (само дето не е за Бургас, за съжаление). Пътят обратно разбира се минава през друга част от великото „черно море” на мангалите. Пак счупени прозорци на къщите, пак изгорени мебели по тротоарите, пак димящи останки от нещо, което не може да се определи какво е, скелети на изтърбушени коли, двигатели на коли, седалки от коли – всичко разпръснато край улиците в тотален безпорядък. И ние да се наврем точно тук, при положение че се пазихме като дявол от тамян да не доближим Детройт, за който ни казахе че подобни гледки са закономерност!!! Пусти детски глад! Докъде стигнахме от лакомия...

В остатъка от пътя рап-музиката не беше сред предпочитаните жанрове. Никак даже. Застъпихме U2, и така си останахме.... Разбирате защо. Не че, да речем, в Ирландия (особено пък в Северна Ирландия!) няма такива гета - има и още как. Но мисълта за тях ни действаше някак по-родно, не знам защо.

Това е за гетото в Клийвланд. Добре, че се сетих овреме да го опиша. Усетих, че някак ниагарският разказ удари много по красиви теми, та нека да внеса малко баланс с гетото. Има гета навсякъде из Америките, както и навсякъде по света. Заобикаляйте ги, обаче, и ще останете с по-красив спомен в сърцата си. Ние, обаче, смело сме показвали пловдивското циганско гето на няколко приятели чужденци и шокът беше значителен – затова и вече го избягваме. Няма смисъл, реалността горчи.

Снимки от гетото нямаме, по разбираеми причини.... Но пък се върнахме живи и здрави, което топли повече от снимките. Вие сте гледали филми, имате въображение, ще си го представите....

Целувки!!

<< Линк към ЧАСТ 4

И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромнистационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!

Монреал. Англоезичните го произнасят Монтриал, с ударението на монт... А франкофонските квебекци (които в Квебек наричат „кебекари”), си имат своя неповторим начин за проинасяне на всичко наоколо, но ние не искаме да го научим. Ние просто минаваме пътьом оттук, само за няколко дни. Разглеждаме, снимаме, приказваме с приятели, зареждаме батериите, и бегом обратно в англоезичния свят...

Иначе френският език наистина погали ушите ни. Навътре и надълбоко.... Голям кеф, след две години все варианти на сухия американски изговор сме се позатъжили за подобие на европейски стил – затова и ако ни паднеше британец или шотландец – разкъсвахме го от радост. А сега – бонус: френска реч... Ме, уи! Голяяям кеф! И като погледнеш дамите кебекарки – имат сякаш някаква здрава европейска жилка, един изискан, небрежно-елегантен стил... Кеф, кеф! Зареждам батериите определено!

Сега, нека вметна – това НЕ е първото посещение на Жорко и Таничка (и отчасти Калоян) в Канада. О, съсвем не. Това е второто за нас, мда... За първото не нося топъл спомен. Нося студен, резлив, минус-двадесет под нулата спомен... И дори не искам да си го спомням много тоя спомен. И хората тогава бяха резливи, защото си имахме работа с оригинал кебекари, а не пловдивчани другари по душа....

Първото ни посещение се осъществи в древната 1994 г., когато Жорко имаше поредица бизнес пътешествия дотам, и първото от няколкото той реши да сподели с мен. С една леко бременна Таничка, която вместо да вземе да роди там едно франкофонско канадче (да речем, Жерар) и да вземе задграничния ни живот в ръце цели 11 години по-рано, взе че просто си развя корема по белия свят и се върна в 7-я месец да си доизносва пълнежа на българска почва, че да го пръкне Калоян...

Не искам и да си спомням полетът Торонто-София на тогавашната авиокомпания Балкан (нали тя беше онзи наш любим национален превозвач, звучи ми.... като превозвач на картофи все едно) – директен полет, около 11 часа и половина. Коремът осезаемо ми пречеше, а самолетът не беше от най-пълните, затова посред нощ, по пътя обратно, с подути крака и изобщо схваната от свръхкомфортната седалка на превозвача, се преместих на предния празен ред и си изтегнах корема в релакс. Тъкмо задрямах и дойде намусена Бг стюардеса, за да ме събуди с информацията, че не мога да седя на седалки, за които не съм платила. Преместих се чинно, но с Жорко наплюхме наум Балкан и майка му. И го затвориха горе-долу тогава май, мамка им гаднярска...

Понякога страх ни хваща, ама е доказано вече – отнесат ли се с нас гадно някъде, било в магазин, ресторант, авиокомпания, фирма, където и да е (;)) и възмутим ли се издълбоко (което ние свойски наричаме „да ги наплюем”), няма „рано или късно” – само рано е, край!, ликвидират ги почти завчас... Малеееее, каква сила носим скрита в дълбините си!Може да ни наричат „затварячите”! Сега вие да не вземете да решите, че вървим и кълнем наоколо – не, просто като ни обидят някъде, си казваме „И вие няма да изкарате дълго, щото сте гадове..” И така става – не изкарват дълго, щото са гадове.

Отплеска: някога в дълбока младост разхождаме Калоян в количка из пловдивската Главна улица. И хоп, ето ни пред един магазин за луксозни чанти, портфейли, колани, етсетера. А на следващата вечер сме на тежък рожден ден, трябва ни доволно елегантен подарък. И хоп, отварям аз кавалерски вратата на магазина и Жорката ловко с количката – вътре! И като скочи онова маце продавачката срещу нас: „Не!!!! Не може да влизате с количката вътре! Веднага излезте!” Моля? Каква развръзка ни предлага госпожицата? „Ами вие пазарувайте, но количката трябва да е вън!” Така ли, маце? Защо? „Разпоредба на собственика – драска се мрамора непрекъснато, не може на който му скимне да влиза и излиза от магазина с колички...” Аааа, мраморът значи....

Жорко красноречиво обясни на мацето какво мисли за нея и за шефа й, после й обясни, че кирливият им луксозен магазин съществува благодарение на всички балъци като нас, които искат да пазаруват там и го правят в момент на увлечение.... Също така пласира и любимата ни фраза, че със сигурност магазинът им ще затвори в най-скоро време при подобно отношение към клиентите и ...още нещо по-грубичко за финал.

Мацето, обаче, твърда кака, не пропуква, и ни гледа възмутено. Ние, окей, кръгом и си излязохме. Обаче ги наплюхме наум.... След 2 месеца на това място направиха магазин за парфюми, който после стана ресторант, и накрая им загубих нишката. Оттогава се научихме да пазаруваме само в определени магазини, дето ни знаят по име и ни имат телефоните, и ни се обаждат за нови стоки или за организирани коктейли... Така де, ама ха! Нагли гъски, мраморът ще пазят.

Та и с превозвачът ни Балкан май стана така няколко години по-късно.... Ясно, че не съм си платила да ползвам цял един ред седалки, на които да изтегна бременно тяло. Ама те стоят празни и ме викат, викат „Ела, полегни си, изпъни ги тез крака надути”..... А като е посред нощ и не преча никому, все си мисля, че можеха вероятно да си затворят едното око каките стюардеси, както правят в доста цивилизовани авиокомпании. И да оставят многотонната бременна да се отпусне поне за час-два... Оттогава повече не пожелахме да чуем за национален превозвач на картофи.

Друг отплеснат спомен, пак авиокомпанен: 2000-та година летяхме с нашия кум Ицо (който е и СТО на фирмата) за Щатите. Авиокомпания KLM. Аз съм разпределена на супер седалка, взета с връзки в софийското бюро на KLM - първи ред, крайно място, мога да виря крака от Амстердам до Мемфис.... Ицо малко по-назад, на средна седалка. Да, ама аз искам да седя с него, не сама. Ха сега, дилема....

И тъкмо излитаме от Скипхол и се чудя как да си поискам преместване и идва шефът на стюардния екип, лъскав, ухилен, мазен холандец. „Мадам, дали случайно няма да имате нещичко против да ви развалим спокойствието Ви? Имаме възрастен господин с оперирано дясно коляно и Вашето място е идеално за него. Ще Ви бъдем безкрайно благодарни, ако се съгласите са отстъпите мястото си – в отговор ще Ви настаним където пожелаете в класата си.” Е, ако не беше казал „в класата” можех и да помечтая... Ама ясно, щом не го настаняват дядото в друга класа, значи сме с класово деление...:))

Аз лесна – веднага съгласна, до Ицо искам да седна. Ама как така, Мадам, това е на големият ред седалки, не искате ли нещо по-самостоятелно. Не, там искам, ей на онова крайно место до Ицето, става ли? Ама разбира се, мадам, толкова сте мила. И после ни почерпиха с Ицо мигновено алкохол някакъв, а после ни се мазниха и усмихваха, и ме питаха как съм, и студено ли ми е, и.... мда. Така правят хората. И ако се премести някой на друго, празно място, му казват „Окей, не се тревожете, стойте си”, щом на клиента му е удобно и пак ще пътува с тях...

Та, с Балкан тоя момент не беше така по холандскому, хич даже... И онова посещение в Канада хич не беше така топло... Интересното тогава бе, че квебекците упорито отказваха да говорят с нас на английски, а ние с френския сме в нерегламентирани отношения. Абе, ти им говориш любезно и усмихнато „така...онака..” на английски, а те без да трепне и мускул на лицето им отговарят само и единствено на френски. Е, да не съм луда да си родя момъка там, че първата му дума да е „мамА”... No, merci!   А и студ здрав, както ни се оплакаха всички. Температури и сняг като колорадските, но влагата им разкава играта.... Тая пуста влага. При нас е сухо и много слънчево – нещо, което е мечта за квебекската зима.

Монреал днес, обаче, ми се видя съвсем различен – адаптиран, модерен, забързан град. Много интересна архитектура, сгради в т.нар. френски колониален стил, красиви катедрали (включително и копие на Нотр Дам), изключително чаровна стара част, с кръчми и магазинчета, невероятно красивата река (всъщност - огромно речище) Свети Лаврентий, наричана тук Сен Лоран (или нещо много подобно, но да не взема да сбъркам, че не искам наказание....:))

Много шантава история, обаче, е паркирането в Монреал - като в европейски град. Ще приложа снимки, защото на мен леко ми се зави свят от пътните знаци за паркиране. Значи, може да паркирате от дясната страна на улицата в определени дни - да речем, понеделник и някой си друг ден (ще импровизирам малко) от 7 сутринта до 6 часа вечерта, а на лявата страна – във вторник и не знам кога още, от еди-колко-си до еди-колко-си.... Плюс на еди-коя-си дата от някой си месец.... Ох, обърках се. Пълен ребус. Но със сигурност има часове, в които колите се налага да кръжат в небето, понеже от никоя страна не им е позволено да спрат, милите те....

Тежко е да си автомобил в Монреал. Юркат те, по пътя те засичат други събратя, по-стройничките като SMART се мушкат да паркират на една кърпичка място, а ти обикаляш ли, обикаляш като идиот, докато накрая намериш местенце да си починеш почти ребром някъде заврян в тиха уличка, а пешеходците те подритват бързешком, защото място из улиците просто няма!

Мда.... Не е като по нашите колорадски територииииииии – отидеш да пазаруваш – паркинг за 1000 коли. Отидеш на ресторант – паркинг за 100 коли. Отидеш до банката – паркинг за поне 20 коли... МегАло, мегАло, както казват гръцките ни събратя...Земя бол, за всяка кола е рай. И затова ги карат 15-метрови пикапи, че и свойски има казват “truck”…. Ами да, камион можеш да паркираш негде, и да се разходиш. А в Монреал – ти трябва по-компактна машина, и маневрен водач, да умее френски паркинг само на кърпичка място....

И много шарен народ щъка из тоя Монреал – редом до елегантните дами вървят кришнари, наоколо улични музиканти, после прегърнати гейове, малко по-настрана скинари-пънкари-или-каквито-са-там, вляво индийки, вдясно арабки, зад нас цигани, а отпред някаква странна секта ортодоксални евреи... Влязохме в един от големите супермаркети и вътре беше като сборище на всички националности! Направо не бе за вярване.... И всеки си ломоти на неговия си език.

При нас, в Колорадо, е много различно - като един доста затворен откъм пришълци щат, говоренето на език, различен от испанския на меХиканците, минава за екзотика. И най обичам, когато минем край групичка младежи (те обикновено са най-отворени да задават въпроси) и изведнъж долети въпрос: „Извинете, вие германци ли сте?” Мдааааа, това ще да е, защото таткото е военен и излита и каца от базите в Германия, и за клетите ни съграждани няма друга държава в Европа, освен Германия. Та, и ние минаваме за германци.

Като им кажеш: „Не, сладурчо, от България сме, и тя е в Европа...”, те ахват: „Ау, нима? Колко екзотично!” Мдааа, много екзотично... Имаме трето око на челото и живеем в хралупи по дърветата. Досега, само една мадама в киното, съседка на Калоян по седалка, знаеше къде е България и каза, че съпругът й е посещавал някаква военна база у нас и бил с прекрасни впечатления от страната ни. Аз хич не й хванах вяра и попитах да не би случайно да е бил в някоя база в съседна Гърция или Турция? Мацата, обаче, печена – не, казва,”... в Гърция и Турция и аз съм била. За България говоря”. Искали да ходят да карат ски в България, за да видели как е там. Паднах.... Отиде ми филма! Станахме кръвни сестри, тя не спря да говори, докато почна филма и спряхме чак, когато киноманът Калоян ме заплаши, че ще се махне публично от седалката си, ако не спрем...

Та, нека се върна на шарения свят в Монреал и да се поотплесна малко за евреите – всъщност имат няколко разновидности, не знам дали са на една секта (или група, не съм наясно какъв е точния термин) или всъщност са няколко, но ние решихме, че са едно цяло, но се различават в йерархията според тоалетите.

Болшинството, които срещнахме бяха облечени с вталени черни манта до прасеца, надолу са с черни високи чорапи, които изглеждат като чорапогащник. На главата са с широкополи черни шапки, а под шапката висят дълги спираловидни бакенбарди – сякаш са ги навивали с маша. Много са сериозни на вид, и обикновено вървят придружени от деца и съпруги. За съпругите ни информираха, че са с перуки, което си личи, но не знаехме защо – оказа се, че отдолу са с бръснати глави, за да се изчистят от всичко женствено и изкусително, и така да се приближат до единствената женска функция – да се продължи рода. За тази дейност по продължението на рода също ни разказаха канадци още при първото посещение – то трябвало да става през чаршаф с дупка, за да се минимизира шанса да се изпита удоволствие. Останахме изненадани, но все пак вярата на хората е различна и няма как да я разберат всички, особено ако нямат достатъчно информация.

Та, много колоритни хора видяхме из улиците. Имаше и още една група евреи, решихме, че са с по-висок ранг от първите – с големи кръгли шапки от някаква козина, като че ли с по-лъскави манта и докато ходеха, държаха ръцете си кръстосани отзад на кръста – както някога децата в училище са правили... Живеят предимно в централната част на града, вероятно в квартал населен само с евреи. Но сред цялата шарена тълпа от националности, носии, езици и култури, някак бързо спираш да наблюдаваш всеки отделен индивид с интерес. Не посмяхме да ги снимаме, обаче, защото не е редно да нарушаваме правата им....

Монреал бе свързан за нас с поредица безсънни нощи за наваксване на изгубеното. Направихме опит за наприказване с нашите приятели. Мохабети до късни нощи, безкрайни разходки из града, разглеждане, смях, пиене на бира, дори мини купончета с техни приятели – сладки Бг зевзеци. По повод трудното паркиране из града и нуждата от автомобили-миньони, зевзеците дори си бяха правили множество майтапи с нашия „ЗИЛ” – наддаване как ще го вкарат Наско и Жоро в подземния паркинг, без да отнесат покрива му, понеже измерили височината и заложили как ще му се поразмаже таванчето (е, бяха пропуснали подробността, че височината му се изменя с копче..., нали сме от хората на оф-роуда..:)). Та се посмяхме с весели българи и ни стана мнооооого домашно, много....

Дори отпразнувахме шепа празници на кръстница и кръщелница – единият ден Веси имаше рожден ден (който бе и поводът на огромното ни пътешествие дотам – тя бе поласкана, че някой може да измине хиляди мили, за да бъде с нея на рождения й ден :), а после и именният ден на Траяна (тя празнува на Св. Троица). Та беше много, много хубаво да сме там на тези дни. Значи – яли, пили и се повеселили, а после – хайде, пак на разходки, да ги поизгорим тия калории в разглеждане на града.

Голяма част от къщите в центъра на Монреал са от типа townhouse (или онова, което любимите ми британци наричат row houses или terraced houses) – дълга редица от къщи на калкан, като ония сред които се разхождат Кари Брадшоу и останалите нимфи от „Сексът и градът”...

Видяхме и прекрасни еднофамилни къщи, някои по-прекрасни от други (и с още по-прекрасна цена от по няколко милиона всяка), и къщи край брега на реката (която всъщност прилича на истинско море, защото бряг отсреща не се вижда)... Много бяха атрактивни къщите на хълма, който свойски наричахме Бунарджика, нали сме пловдивчани....

I

Цетралните улици на Монреал са изпъстрени с ресторанти и кафенета с много европейски дух. Посетихме пекарна с кроасани (мммм...), и кафене с кафе (да, истинско европейско еспресо, не половинлитров американски пикоч, с лек примес на нещо като дъх на кафе), и прясно-изстискани сокчета без половин килограм лед вътре, и омлетчета по френски модели и пържени филийки (които на тоз континент наричат French toast) и изобщо една домашност да те настане.... И изобилие от разнонационални ресторантчета, стопанисвани от цялото това изобилие на представители на различни култури.

Видяхме и скромни хорица с няколкометрови яхтички, които се разхождаха по реката – от каки по бански, които мама е извела на разходка, до чичковци, които явно разклащаха бирата в коремчетата по реката... Както каза нашият приятел Д-р Наско „Е, мамка му, сега и лодка трябва да добавяме към списъците”... Да, ще трябва, каза Таничка замечтано.

Между другото, да си доктор в тоя свят е добре. Даже, много добре. Дори в наше Колорадо на т.нар. Physician Parking, докторските паркинзи демек, има паркирани едни по-различни и по-кабриолетни играчки.... Не сме видяли на докторски паркинг пикап, да речем, не не сме... Все са автомобили, малко сведени до максимум 9-10 елитарни марки, и някак си приличат помежду си... Така се получава в тоя гаден капиталистически свят – учиш добре, после работиш добре и живееш още по-добре.

Та в тази връзка, една от добрите страни тук е, че децата ни се научава бързо, че образованите хора имат добри професии, което означава и шанс за множество други добри неща... И не те питат „Ами, къф е смисъла да уча?” Оказа се, че и докторското детенце в Канада вижда нещата в абсолютно същия план. Силно ми хареса израза му; „Тоя трябва да е много свестен човек да кара това Порше, нали мамо?” Свестен ще е, ами как.... Добре, че не си е ходило детето в родината 4 години и вече е успяло да забрави какви точно „свестни хора” карат поршета, мазератита, ягуари и прочие хищници из родните БГ улици. Всички сме ги гледали тия свестни батковци и още по-свестни каки.

Та, и в Монреал, както и по земите колорадски, е радостно да видиш достолепна дама в последен модел кабрио някакво, или чичко със стиковете за голф сгъчкани отзад в двуместката.... Свестни хора трябва да са, както казват децата.

Всъщност, като се замисля, това с лодките е мечта май за много свестни и много порастнали хора... Ние с Жорко си имаме изразче: „Като порастнем, ще направим това..или онова...” За лодките ни чака голям растеж, много витамини трябва да изпием, че сме доста „мънънки”...:))

В Монреал цените ни се видяха доста като за порастнали и свестни хора. С една дума, скъпичко, според колорадските ни стандарти, но май няма начин – голям град, както му казваме „градски град”... Дори в кафенетата цените бяха според нас малко попрекалили чак. Но пък кафенетата бяха много задушевни, вече ви разказах за ония вълшебни кроасани, омлети с чудновати имена, и всякаквите вкусотии – даааа, явно или съм пригладняла доста или май са ми харесали много....

Разходихме се из хълма, който, както вече казах, досущ ни напомни за пловдивския Бунарджик – опасан е с пешеходни алеи и е много зелено и красиво. От една тераса нависокото се разкри божествена гледка към града – шепа небостъргачи плюс хиляди други сгради, реката, мостовете, парковете.... Реката изгежда доволно огромна, навсякъде, където бяхме на брега й почти не се виждаше отсрещен бряг – няма си милата. И като си помисли човек, че Монреал е всъщност остров, направо страшно му става от всичките тези размери....

Както знаем от местните щатски реклами за морски и речни круизи, Св Лаврентий е плавателна дори за най-огромните многоетажни лайнери от типа на Queen Maryили Norwegian Cruise Line за по 2000 души на борда... Например един от круизите е по линията Квебек Сити, през Монреал, до Чикаго. Представяте ли си каква ли красота ще е това? И макар да мечтая за круиз до Аляска „като порастна”, признавам че и този не би бил за пропускане...

Друга интересна информация - за Монреал и българските емигранти: 70% от бизнеса с разнасяне на пици из града се изпълнява от българи. Както прочетохме в колоритния разказ на Тиквата за Холандия, това не е особено тежка работа, а и явно винаги може да попаднеш на интересни събития.... Явно, обаче, причината е в това, че за този тип работа не се изискват лингвистични умения – е, няколко изречения, колкото да кажеш няколко думи и да вземеш бакшиша, те оправят...

Пак покрай Тиквата и разказа му за тротоарните плочи и изливането на асфалта, се подсетих за самолетен спомен от първото ни посещение в Канада през 1994 г. Пътувахме с доста българи и в двете посоки, и чухме доста интересни емигрантски разкази. Една жена разказваше за брат си, който също като нея и съпруга й, и той станал „канадец”. Майката на двамата, обаче, не жалела двете си деца по равно, а жалела само момчето. Защо? Защото момчето й редяло тротоарни плочи 4-5 часа седмично (?!?), и все не му стигали парите. Сестрата каза, че ако работи малко повечко, без да се умори дори, братчето ще си има достатъчно пари. Но той много се страхувал от умора, дори хипотетична.

Освен това излизал с номера, че „човек трябвало с малко да се задоволява и да не ламти за много”.... Хитро, а? А друга работа не можел да намери, защото не знаел никакъв език. А не искал да научи поне малко, защото те канадците били гадняри, и дори и той да научел, пак нямало да има смисъл, щото те пак нямали да му дадат свястна работа, .... нали разбирате? Та, защо да инвестира в труд да учи езици, като „нямало смисъл”? Между другото, тя тая идеология май е заразна, защото и българите в Колорадо я изповядват - нищо нямало смисъл, защото те винаги щели да си останат чужденци.... А и една интересна кълка на която се лежи май навсякъде сред мързеливите ни съсловия е, че САЩ и Канада са явяват новите „гурбетни дестинации за българите” – т.е. онова, което нявгаш бяха Либия и Алжир, сега се е ъпгрейднало до Северна Америка.

Идваш тук със зелена карта за няколко години, не се много преуморяваш с езици и работа, разнасяш пици само колкото да не умреш от глад, презираш всички работари, защото си стесняват кръгозора с това преработване... Въобще не инвестираш в нищо, и караш така 6-7 години, като все пак успяваш да заделиш нещо (това вече не мие ясно на каква магия става).

Междувременно, не спираш да мрънкаш, да се оплакваш, да мразиш и изобщо все кусури да виждаш във всичко около теб, освен в теб самия, надприказваш се с подобно-мислещи сънародници колко гаден е живота в Северна Америка, сред „тия тъпаци местните”... Възпитаваш и децата си в същото, така че и те да не пожелаят някога  да се потрудят за нещо, щото няма смисъл от усилията... Накрая се надяваш, че ще вземеш заделените няколко десетки хиляди долара и с тях ще се върнеш в България, за да „започнеш бизнес” – баничарница, магазин за зеленчуци, или ресторантче, и с вродения си мъзел ще успееш да завъртиш нещата към „порастване”... Такива работи.

Та, онази канадска сестра бе доста афектирана от факта, че мама, вместо възпитателно да призове канадския си син към повече работа, или към друг вид работа, или изобщо към нещо съзидателно, пращала пари от пенсията си на синчето да не умре от глад (?!? – не знаех, че пенсиите през 1994 г. са били толкова солидни...:)), плюс буркани с консерви, русенско варено, лютеничка и прочие, по всякакви познати, летящи затам.... А като капак на всичко, мама се сърдела на дъщеря си и зет си, че като работели на две места и имали повече средства, не искали да помагат финансово на „малкия”, ами все го карали да работи повече. Какво искат, детето да си остави червата по улиците ли?!?

Мда... Това е по емигрантско-имигрантската тема по тия земи. Но не са се променили нещата, да знаете! И в Канада, както и в Щатите, мрънкането не престава нивгаш, и се разиграва сценката със „заточението”, сякаш някой насила ги е влачил по тез земи далечни, за да ги измъчва тук с работа. И те, горките, оставили трапезата в родината, дето всеки ги гощава с хляб и сол от радост, че ги има, и тръгнали по земите тилилейски да страдат...

Отплеснах се. За Квебек, обаче, трябва да се знае, че има програма за заселване, така че там зелените карти не се печелят, ами малко нещо се раздават. И като уж поназнайваш езика и искаш да се заселиш там, ти плащат и социална помощ, и аз не знам точно за какво - сигурно за награда, че си се съгласил да станеш кебекар? Е, много щедро е така, не бива. Та и тия помощи разглезват хората, да, така става...

А иначе, „порастнали” монреалци видяхме много. Доста много. И дори ни показаха едно култово кафене в центъра, с мазератита и ламборгинита паркирани отпред. Дори вдишах въздуха, като минахме оттам и го задържах половин минута в дробовете си – може да пък прихвана от „растежа”, ами ако е заразно, а?

Интересен спомен ще остави у нас това ни посещение в Монреал – както вече уточних, първото от 1994 г. мозъкът ми е пожелал да изтрие с гумичката на забравата....

Много разнолик, атрактивен, забързан град, с чудовищно водовъртежно движение и гадни задръствания (видяхме дори супер смешна катастрофа – полицейска кола ударила отзад багажника на предния автомобил в задръстване! – ха сега да видим кой прав, кой крив...). Елегантни хора, редом до хора в носии. Красиви луксозни квартали с уникални къщи, включително и най-привлекателните за мен – на брега на реката, и квартали с жилищни блокове тип Люлин с обитатели от целия свят. Скъпи магазини, кокетни френски кафенета, задушевен ресторант, а на съседна улица арабско кафене с аромати на наргилета и индийски магазин за подправки. Виждаш някой и друг бездомник, а после се разхождаш край пристана с яхтите и наблюдаваш как две каки с бебетата си, заспали в детските столчета, отвързват моторната лодка за разходка по реката.

Хареса ни много Монреал. Дори в един момент, точно както понякога детенце се срамува от баща си зидаря и лъже, че е „строителен инженер”, и мен ме налегна някаква депресия и лек срам от селското ни градче. Чак ме обхвана неприязън, че не живея в космополитен град, не че знам какво да го правя тоя космополитен град, ама на – да живея в него...

Интересното, обаче, настъпи като се върнахме „на село” (както се шегувкаме с Жорко за нашия град от селски тип). Ха, че „на село” настанала една лятна прохладка, ветрецът шава в най-популярните тук дървета – трепетликите. Названието на трепетликата на ангийски е „aspen”– оттам и названието на един от най-елитните ски курорти в Щатите, както знаете намира се тук, в Колорадо (Aspen). Трепетликите имат обща коренова система и като видиш горичка от тях, това всъщност се явява едно централно дърво, а онова, което е излязло над земята около него, са тип разклонения на все това едно основно дърво... Много интересно дърво е трепетликата, и я има навсякъде тук. Имаме я и в предния, и в задния си двор. Прилича на бреза, но малко по-различна...

Та, като усетихме бриза в трепетликите, като видяхме ежедневното ни слънце, усмихнатите хора наоколо, липсата на решетки по прозорците на къщите – напротив, денонощно-отворените гаражни врати, и всички вещи (колелета, косачки), зарязани по ливадките пред околните къщи, красивите градинки с цветя и дървета, изгледа на Скалистите планини на запад, и.... се почувствахме у дома. Извиних се в душата си на „нашия град”, че така лесно и бързо съм се поотрекла от него, замаяна от атрактивността на големия побратим. Да, май вкъщи се оказва най-хубаво...:))

...........................................................................................

Остана ми да напиша само още една глава от това огромно пътешествие – за Ниаграския водопад, но явно ще я пиша на българска земя, в пловдивското „вкъщи”... Да минат посрещания, целувания, някой и друг мохабет, и ще взема го напиша и последната, част 4 - обещавам!

/КРАЙ НА ЧАСТ 3/
.........................................................................................


<< Линк към ЧАСТ 2                                                                        Линк към ЧАСТ 4 >>

Граничната зона, разделяща Пакистан от Индия, е красиво оформен парк, с цветя и зелени площи, малки спретнати постройки и две амфитетрални трибуни, с места за няколко хиляди зрители на грандиозния спектакъл, с който всеки ден е съпроводено затварянето на граничен пункт ' WAGHА BORD".


АРКАТА


Трибуните, разположени от двете страни на граничните порти бяха препълнени с народ. Гърмеше силна музика. От индийска страна – песни за Индия, от страната на Пакистан – съответно песни за Пакистан.


Около нас се настани голяма и шумна група момичета, нали бяхме настанени в “женското отделение”! Явно бяха от постоянните клакьори на церемонията, защото дигнаха голяма врява още с появявянето си, като запяха на висок глас весели песни на урду. Ръкопляскаха в същото време и подвикваха “Пакистан” в един глас. Бяха си донесли сладкиш в картонена опаковка и се черпеха, подавайки си го от ръка на ръка.


С наближаване на началния час на церемонията, градусът на настроението видимо се покачваше. Едновременно в двата лагера се появиха знаменосци с огромни флагове на двете страни, които застанаха един срещу друг, всеки в близост до своята гранична порта. Започнаха енергично да развяват двата национални флага в кръг и да се предизвикват символично, като на дуел!

Покрякаха така 10-тина минути и се юрнаха да бягат презглава, всеки към своята публика. Започнаха разгряване на публиката, която според мен вече беше почти прегракнала от викане. Трибуните заприличаха на бурно море и действията запреливаха едно в друго, дирижирани от невидим сценарий. Точно в 17,30 се чуха фанфари и всичко утихна. На площадката, намираща се в горната част на наподобяващата на арка постройка, се строиха десет приказни воини.

Бяха толкова красиви, приличаха на картинки от илюстрирана книжка. Шапките им в горната част завършваха с ветрило, изправено право нагоре, а в долната си част прерастваха в нещо като пелерина, падаща по гърба им малко под нивото на раменете. Чу се команда, която се проточи няколко минути, отекваща в притихналите трибуни. Воините се спуснаха по стълбите с каменни замръзнали тела и лица и се отправиха в две стройни редици към граничната порта.

Разнесе се тътен от марша на подкованите им обувки.
Само, че марша след няколко крачки буквално премина в нещо като бързи танцови стъпки.

В идеален синхрон индийските и пакистански войници се изнесоха на пътното платно със 100 км в час ( по моя преценка) и с нещо като марширащ спринт се отправиха към граничните врати, размахвайки ръце напред и назад до височината на лицето си.

Заковаха на метри от тях. Тогава двама се отделиха от строените в две успоредни редици едни срещу други “ рицари на женското сърце” и се спуснаха към вратата, като стъпките наподобяваха маршировка, но краката си вдигаха в шпиц чак до нивото на носа си, че и по-високо. Пред вратите и от двете противоположни страни се разигра забавен и очарователен спектакъл. Войниците почти танцуваха напред-назад и се перчеха едни срещу други, предизвикваха се с въртеливи движения на тялото и поклащаха “ перата” на шапките си.


Сладури и половина е малко да се каже. Публиката откачи централно. Отново се разнесе проточен вой на гърлена команда. За части от минутата рязко и неочаквано пристъпиха към портите и ги отвориха. Това, което изпитах ми напомни на отприщване на две язовирни стени, чийто води се втурват една в друга, преливат се в страстна прегръдка и утихват, потичайки като спокойна мътна река. Две реки, изкуствено затворени в устието си зад бетонни стени. Две реки, тръгнали заедно от недрата на една планина, вървели заедно дълго по течението на едно корито, от няколко века назад. Такава фиеста, невероятна. Не съм способна да я пресъздам в цялото й величие. Само ще се опитам.

Още двама от войниците се отделиха от групата и затанцваха с пресечени стъпки към отворените врати. Цялото действие се развива в един огледален образ, еднакво и от двете страни на границата. Когато се срещнаха в точно в средата, между отворените гранични порти, протегнаха ръце и се ръкуваха, покланяйки се леко напред. Това предизвика залп от аплодисменти и викове. Момичетата около мен свиркаха силно с уста. Така се започна размяна на визити на територията ту на Пакистан, ту на Индия. Всичко беше като един красив и странен танц, енергичен, динамичен, очароващ.

Продължи така около 40 минути. В последващите десет минути се строиха за сваляне на знамената на държавната граница. Две от “петлетата” откачиха с бързи и рязки движения въжетата, обърнаха се кръгом и с няколко стъпки си размениха местата, като при това кръстосаха въжетата. Започнаха бавно да спускат знамената, като спираха за по няколко секунди, задържаха ги така и пак продължаваха. Всичко това беше съпроводено от бурни скандирания за Индия и Пакистан! Индийците скандираха, за мое учудване : “ Да живее Индустан”, а пакистанците : “ Пакистан завинаги, Пакистан е велик , Аллах “ и т.н. След спускане до долу, знамената бяха откачени и сгънати на нъколко пъти.



Група войници се отдели и с бърз марш се насочи обратно със сгънатите знамена.


Сваленото знаме бе връчено на главнокомандващия на граничния пункт, стоящ върху площадката на арката.
Последваха отново дълги команди, които се проточиха почти 5 минути.
В мигът, в които секнаха, вратата бе затворена само с един замах.



Спектакълът свърши! Завесата падна....

До утре вечер, в другия спектакъл !!!