Хайде отново на разходка! Познайте къде ще ви заведа днес? Да, познахте - отиваме в Германия, да разгледаме най-напред столицата Берлин! Каня колегите, които nреподават немски или тези, които имат нещо да споделят за тази красива държава, да заповядат!

Къде се намират тези красоти? Освен, че са в Англия... Или вече съм казвала?

  Make a Smilebox slideshow

Досега никой не знаеше, че имам сестра. Дори и аз до момента, в който един човек ни събра. Представи ни и си замина. Това се случи преди 12 години. В началото обратно на очакванията ни беше безкрайно лесно.  Не знаехме нищо една за друга, не се интересувахме. Приехме безмълвното съгласие да се разбираме. Всичко, което осъзнавахме е, че една от нас се очакваше да се промени. Да се нагоди е точната дума. Започнахме да надничаме в пощите си. Къде от любопитство, къде от липса на установени граници. Нали бяхме сестри!  Близки?! Нито една от нас не празнуваше рождения си ден, без другата да присъства. Непременно. Споделяхме храната си. Пътуваше тя, а аз оставах вкъщи. Вечер, дори и да беше след полунощ осветлението в нейната стая се изключваше непременно след моето. Никога тя не заспиваше първа! Никога не се обаждаше по телефона.  Започна да го прави неотдавна.

Броехме дните, когато старецът, който ни запозна щеше да се върне, за да си я вземе обратно. Не знаехме, кога ще бъде. Чакахме. И преди два дни той се завърна. Незнайно защо се обади първо на мен. Повика ме и ми каза: "Искам ти да дойдеш с мен! Сестра ти остава тук.".

Ама как ? - смаяно попитах аз.

След половин час стоях на задната седалка на колата ми и пътувахме. Не ми позволи да карам аз, не ми каза, къде ме води. Не се съпротивих!  За първи път в живота си!  Противно на  камбанения звън от многото гласове в главата ми, АЗ ЗНАЕХ със СЪРЦЕТО СИ, че моето пътешествие започва едва сега.  Не изпитах жал нито към стария (вече) дом, нито към заключената ми сестра вътре.  Цял живот тя живееше с усещането, че е свободна, но в този момент ТЯ РАЗБРА, че всичко, което е правила досега, всичко, което с настойчивата упоритост на по-голямата сестра и убедеността в собствената си висота, един ден ще я приземи в нищото - там, където не й се предлага нищо друго, освен да живее в самота. Сама със себе си.  Кой знае, може би ще й хареса ...

 

До извора на вечната младост и назад

Иииииии така. Аз, братовчеда, жена му и дъщеря му успешно пристигнахме на Темпи, минахме по тясното мостче, разгледахме храма „св. Петка” и се позачудихме на какво толкова се възхищават туристите и докато правехме сравнения с нашенските реки и планини, решихме да влезем и в другия ръкав на пещерата. Там, където е извора на младостта и където някога се е къпела самата Афродита. Ако се промъкнеш през тясната пещера до него, пречистваш греховете си, а водата ти връща младостта. Ето това е изворът на Афродита! Легендата разказва, че всяка вечер тя се качвала в планината да забавлява боговете, а сутрин се изкъпвала във водите на извора и отново ставала девствена.

Изворът на Афродита  трябваше да изглежда така: еднопосочен, тесен, пещерен ръкав около 10 метра в дъното, на който има мраморна чаша, вградена в стената, от която се излива, просмукалата се през скалата леденостудена, планинска вода, чиста като кристал.

Поне във времето, когато елините са вярвали в Афродита, водата е извирала в тази пещера, а сега или е пресъхнала завинаги или е „извор” на чешмяна вода, която се контролира със завъртане на кранчето, а в деня, когато ние пристигнахме на Темпи, вода нямаше.

Очевидно ние нямахме късмет. Даряващата вечна младост вода не течеше, затова още не съм проверила колко ботокс има в нея. Но пък хлебарките бяха по олимпийски божествено огромни. Там където трябваше да има вода имаше една огромна умряла от жажда хлебарка и чехкинята, която вървеше пред мен в колонката така се уплаши от умрялото насекомо, че се разпищя и изплаши всички жадни за вечност и младост ловци на туристически забележителности. Сигурно щеше да изскочи с олимпийски рекорд от пещерата, ако пред нея нямаше около стотина препятствия, някои непреодолимо широки като мен. Просто трябваше да ме заобиколи, но това не беше много лесно, защото аз където и да отида си взимам всички сланинки и мазнинки. Искам да кажа, че едно ходене на море в чужбина не е достатъчен мотив за отслабване.

Е след като оцелях в преследването на вечната младост, която не открих, поразбутах конкурентните ловци на младост и се измъкнах от пещерата, някак си разочарована. Сега трябваше да си купя най-обикновена минерална вода с ужасен вкус и да продължа към метеорите. И всичко щеше да е идилично прекрасно, ако пред мен не беше прочутия мост. Трябваше да го преодолея и да се добера до колата. И тогава всичко щеше да е супер прекрасно. Стъпка по стъпка се добрах до противоположния бряг и открих, че има такива малки неща, като твърдата земя под краката, които са в състояние да ме изпълнят с истинско щастие. Е, не като да литна от радост. Високото не ми е любимото място, все пак. И понеже и дълбокото не ми е по-любимо място, затова често си мисля да поотложа умирането със 100-тина години. Но за сега най-важна е неописуемата радост от ходенето по стълби. Може да си представите какво изживяване е било за мен преминаването по този мост, ако мързелива дебеланка, т.е. моя милост, може да се зарадва на вита стълба. А там в края на стълбите имаше един пикап пълен с праскови. РАЙ! Купих един килограм и то само за мен, а успях да ги изям преди да видя промишлената зона на град Лариса.

 

Одисея1

Одисея2

След като списъците са толкова популярни (особено тези за "нормални"), ето ви един списък с песни за ненормални. Това са песните, които обичам да слушам като пътувам с камиона. Писал съм ги както се сетя, не по степен на харесване.

Alabama -- Roll on (Eighteen Wheeler)

Motorhead -- Born to Raise Hell

Ирина Флорин -- Пътуване (оригиналната версия от албума... е, то заглавието си го подсказва, нали?)

Moby -- Go

H-Blockx -- The Power

Midnight Oil -- Bullroar

Тоника -- Очакване за пролет

Michael Flatley -- Duelling Violins

Great Big Sea -- The Night that Pat Murphy Died

Dave Dudley -- Truck Drivin' Man

Metallica -- Whiskey in the Jar

Ozzy Osbourne -- Walk on Water

Cake -- Comfort Eagle

Bruce Hornsby -- Swing Street

Не слагам песните, защото платформата на блога отново се е сдухала и не ще да качва музикални файлове. Без да правя намеци, ама някой май си е намерил дипломата за програмист в пакет зрънчовци.

Редакция: Сега забелязах, че часовникът на сървъра още не върнат... Нямам думи. По-точно, много думи напират на езика ми, но мама ми е забранила да ги употребявам.

Онзи ден пътувах до Бургас и реших да си взема камерата. Ето някои снимки.

 Морето винаги ми е било слабост, затова тези двете особено ми харесват. Това е в Поморие.

Тази гледка ви посреща на влизане от Бургас в Слънчев Бряг, т.нар. перла на българските курорти. Трябваше да карам, та не можах да направя повече снимки. Всичко напомня на филм в стил "социалистически реализъм". Нали се сещате, където действието се развива на строителната площадка, и с напредването на строежа напредва и надпреварата между чаровния, но егоистичен инженер и простоватия, но искрен багерист за спечелването на ръката на засуканата бюфетчийка.

 

 

В Слънчев Бряг колегата седна зад волана, така че аз имах възможността да се насладя на есенен залез над малък междуселски път. Макар малък и междуселски, все пак не са забравили да сложат табела, указваща най-близкия "Шел". Снимано е срещу слънцето, а ме мързи да оправям яркостта, затова може да се наложи да увеличите яркостта на монитора си.

 

 

Това е вашият верен приятел, издебнат в момент, в който гледа на другата страна. Ще ми е за урок да не си оставям апарата между седалките. Можеше поне да ме хване в профил.

 

Отново на път. Тримата. Ден подходящ за пътуване - нито топло, нито студено. Тази година закъсняхме с пътуването. Предишните години по това време се прибирахме обратно.

 Срещу нас е Стара планина. Вече сме в полите на Балкана, надиплили се като момински пендари. Не е висока планина, но за сметка на това упорито дълга, няма свършване до където поглед стига. Есента е на прага, но още зелено гали очите ни. Колкото повече се отдалечаваме от София, толкова повече намаляват колите по пътя. Минаваме през населени места, но и хора много няма по улиците. Някак си е безлюдно наоколо.

Първата ни отбивка е манастирът "Седемте престола". Питам за пътя до там една жена и тя с охота ми обяснява: На прав път сте. От тук все направо около десетина километра и ще се озовете точно пред вратите на манастира. Пътят лъкатуши като палава река на горе, успоредно на река Искър. Къщите са до сами пътя. Хора почти не се виждат, а и какво да правят на пътя ние да ги виждаме.

Ето ни пред портите на манастира. Дървен навес с маси с битови покривки те приканва да приседнеш и да отмориш от дългия път.

Влизаме в манастира и се озоваваме в друго измерение. Така копняна тишина, китно дворче с цветя и огромна секвоя в средата на двора. Влизаме в църквата. Вътре - тишина. Само тиха църковна музика се разнася наоколо. Търся да видя къде са тези седем престола. Видях ги. Пред църквата има карта, която ми помогна да се ориентирам. Запалваме свещички, помолваме се за здраве и лек път. Това е място, което заслужава да се види. Манастир в пазвите на Балкана. Отново сме на двора. От ляво битов кът с везани кърпи и дарове. Място гледано с любов.

Време е да продължим пътя си. Обещаваме си следващия път да дойдем с преспиване. Сваляме една жена, която работи в манастира до селото. Всеки ден се качва до манастира пеша. Колко му е - около петдесет минути - казва жената. Да си помогнела малко, че с тази пенсия за кое по напред. Къщата и до пътя. Посрещат я две кучета с радостен лай, а ние продължаваме пътя си, но вместо направо, връщаме се малко назад да хванем един друг, по пряк път. Изкачваме планината. Дърветата са направили тунел с клоните си. Просто красиво...

Къде е пещерата на Аладин? - пита дъщеря ми. След малко ще я видиш, и казваме ние, и пътят продължава.

Минаваме през Миланово. На десет километра сме от Вършец, но нашият път е по посока Монтана. Вече е тъмно. Кога ще пристигнем при баба? - пита моето малко момиче. След малко, след около час - отговарям и аз. Въздухът става по лек за дишане. Родният въздух, който усещам с приближаването на дома.

Тъмно е. Влизаме в моето родно село. Икономия на ток!?!? Тук тротоарите не се използват по предназначение. По пътя и хора, и коли, и животни, и колоездачи. Пътят е асфалтиран. Огромни сини табели с жълти звездички подсказват за дългата европейска ръка стигнала и до Дунавската равнина. Ето го училището, гимназията. Колко е голямо - констатира дъщеря ми. А ето тук работех, в тази детска градина, дори и бях директор - продължавам да разказвам на моето малко момиче. Ами сега защо не си? - пита ме неразбиращо детето. Защото не искам! Добре тогава - съгласява се с моето решение момиченцето ми...

Ето го центъра, площада, паметниците, градинката...Завой на ляво, още малко ,ето я полянката. Тъмно е като в рог, а е време за уличното осветление.

И ето ме на прага на бащината къща. Колко пъти тук, на този праг ме чакаше татко ми да се прибера от път, а аз много пътувах - лагери, школи, студентство. Когато отидох да уча в Благоевград беше много, много доволен, че съм там. Бил е граничар, долу, в Петрич. Още помня дългите зимни вечери. Печката бумти, пламъците се гонят из стаята, а ние с брат ми слушаме ли, слушаме граничарски истории...

Това беше някога,отдавна. И той е отдавна там, горе, на небето. Дори внучките не успя да си види...

Сега е тъмно. Утре ще видя градинката, цветята.

Утро е! Пеят петли. Не зная колко е часът, а и не се питам. Щом съм се наспала, значи е време за ставане. Моите хора още спят. Нека си поспят. Сънят е сладък. Мисля си за кафето, което ще си направя и за мекиците, които майка ми вече трябва да е направила...

Защо не си взех кафе машината? Миналата година си я взех. Щрак копчето и кафето е готово. Сега трябва да включа котлона, да налея вода в джезвето. Водата на чешмата спряла. Междувременно някой изключил котлона  /по подразбиране-мъжът ми/. Отново включвам котлона...Това кафе няма ли да стане вече готово? Чакане и ...първата глътка кафе. Вярно че така било по-вкусно.

 

Тук, в Дунавската равнина небето е най-синьо, а звездите вечер са пълен кош :). Всяка вечер не се уморявам да показвам съзвездията на дете и мъж: Ето я Касиопея, Андромеда е полегнала. А това там горе, големият черпак е Голяма мечка, малко в страни е Малката мечка, виждате ли я? А ето онази звезда е Алкор от Голямата мечка. С тази звезда някога са проверявали зрението на воините. Между двете мечки място е намерил Драконът...Не се уморявам да им разказвам и да показвам. Исках астроном да ставам.

Тук времето е спряло, замряло - казвам на моето момиче, а то тича при баба си да докладва: Бабо, а мама защо казва, че тук времето е спряло? Времето не може да спре. Нали, бабо?

Разказвам ли, разказвам на моето дете, а то слуша ли, слуша и се чуди защо в София не може да види същото това небе, със същите тези звезди и съзвездия..

 През деня на полянката щъкат кокошки под гордото предводителство на величествен красавец петел. Агънца пасат, какви ти агънца, цели шилета са вече. А ето там, на ъгъла е вързана една огромна крава. Някога на тази същата полянка беше пълно с деца. А игри ли бяха? Едно, две, три, в картинка застани. И едни страшни истории си разказвахме по тъмно - за Синята брада. Мен все ме беше малко страх. Не ги обичах тези истории. А като ни викаха да се прибираме - час минаваше.

И какви люти зими, ама зими ви казвам. Като духнеше от Влашко, та няма спиране през Дунава и право при нас. Преспи високи колкото къщата. Дърветата в бяла премяна, всичко наоколо е бяло. Снегът скърца под обувките. Истинска бяла приказка. Някога, преди около 35 години зимата се случи люта, снеговита. Изпокъсаха се жици, изпочупиха се стълбове и като спря токът, та цял месец го нямаше. Учил кой учил, докато се стъмни, след това на свещи...Тогава на свещ прочетох "Чичотомовата колиба". По това време се научих и да мечтая.

Тук завърших гимназия, някога с по три паралелки от клас, сега едва по една. Тук се върнах да работя след Благоевград. От тук тръгнах след години към София, макар никога да не ми е била цел в живота. Да приемем - стечение на обстоятелства. По скоро слабост ми е морето, но така било писано...Човек трябва да помни от къде е тръгнал.

До ушите ми достига въпрос: Защо не си стоя там?

Защото в един момент ми стана тясно на душата!

Какво може да ви се случи, ако случайно попаднете в моя роден край? Питайте съпругът ми. Не е за приказки, не е за вярване, но той беше потърпевш.

Миналото лято седнал си той пред кухнята на пънче, на друго пънче салатката и мезето - рахатлък. Щом стане и нещо му изчезне от "трапезата": домат, краставица, чушка. Поглеждаме котето - облизва се. Ето го злосторника. Тук при вас котките с това ли се хранят? - ме гледа недоумяващо...Отново става от "масата"и му изчезна сушеницата. Това беше върхът за него. От там на сетне познайте къде си пазеше сушеницата - в джобчето на панталоните, за по сигурно.

Няма, няма и се ослушва. Какъв е този звук и от къде идва? - пита ме. Заслушвам се. Крякане от стените на къщата. А, това са жаби! Да, да! Още малко и ще ми кажеш, че тук при вас жабите не скачат по земята, а по стените на къщата. Да, ама на края сам се убеди, като видя една жаба скачаща на горе по стената, разхождаше се и си крякаше. Какво друго да прави??? Кряка и се - кряка...Няма да кукурига!?!?

А това лято една мишка беше решила да ми прави компания по време на следобедната ми дрямка под възглавницата. Църкаше си и ми се кокореше на среща. Като решихме да пуснем на ход котката, дъщерята орева махалата. Като видеше котка да разнася мишка и тичаше да спасява мишката. Семейна идилия...За нея ще ви разкажа след малко...

Още една напаст има там - едни досадни скачащи черни точки на които ще обърна специално внимание в друго писание, т.к.  и те изискват и ангажират цялото ми внимание при престоя ни там. Друг път ще ви разкажа за тях...Сега само ще подскажа - за досадните бълхички става дума...Бълхички ли??? Бълхария!!! :)

И отново на път. Обратния път. Само две седмици са минали а се усеща вече есента. Дърветата са по-жълти, слънчогледите са навели уморено глави. На мен ми е тъжно. В такива моменти се чувствам като дърво без корен. И винаги си обещавам, че следващото лято ще стоя повече време на прага на бащината къща, докато все още има кой да ни отвори "вратницата" и да ни каже: Добре дошли!

 

Идилия.....

 

    А какво ли означава, когато сива мишка под възглавницата ти църка?

    Бяхме на гости на майка ми...Много на север и малко на запад - точно на северозапад. Някъде след Монтана и преди Лом - в Дунавската равнина.     Жега, мор. Там обикновено времето е спряло. Часовниците не ги поглеждаме, така че не мога да кажа точно кога се разви действието - някъде по обяд.    Всеки от домочадието се е паркирал самосиндикално в някоя от стаите ,а моя милост като по-голям тарикат - в спалнята. Там по това време е най-хладно. Дрямката ме е оборила вече..Изведнъж нещо под одеялото мърда. Скачам! Дърпам завивката! Нищо!?!? Отново заспивам. Да обаче нещото натрапчиво достига до ушите ми. Някакви звуци до сами ухото ми. Кой днес е решил на всяка цена да ми провали дрямката? А толкова хубаво и сладко се спи в бащината къща. Църррр! Скачам. Дърпам възглавницата готова за битка и какво мислите че виждам? Насреща ми се "пули"едно сиво мишле.

    Не мога да представя доказателство. Забравихме си фотоапарата в София този път, а и да го бяхме взели, кой ще ме чака да заредя, да щракам...

    Дали продължи дрямката ми? Не! До там беше. Станах, излязох от къщата, седнах на сянка и там изчаках събуждането на останалите. Като се събудиха им разказах за патилата си. На предложението на съпруга ми да пуснем котка в къщата дъщеря ни орева махалата. Как така котката ще яде точно нейната мишка и как то милото ама никога, никога не било виждало мишка. На другия ден до кухнята виждам мишка, сива, не жива.Изхвърлям я далече да няма сълзи и ... след малко. Да обаче не след дълго котката на комшиите, която татко и щерка упорито ухажваха при престоя ни там носи друга мишка.   Котките обичат да се хвалят на стопанина при улов на мишки .И започна война: дъщерята гони котката да пусне мишката, котката не иска да я пуска и бяга ли бяга. Моето малко момиче обяснява на котката как ще си вземе мишката в София. Излъгах я, не котката, а дъщерята, че котката държи в устата си кълбо прежда, не мишка и я разкарах по двора при баба и. Да обаче, на другия ден котката пак с улов. Излъгали сте ме, така ли? Как може да лъжете любимата си дъщеря че било кълбо.....И войната започна отново...
То да беше само мишка! И пиле - момиче, и пиле - момче ,петел за компания на кокошката, шиле и прасе, котето на комшиите и едно от тези на баба и да не е само и да има с кого да си играе, а терасите са ни само две. Аквариум с риби/160 литра си имаме и чакаме да се върне калинката, която зимува в кухнята като дойде зимата.
    Какво може да ви се случи,ако случайно попаднете в моя роден край? Не е за приказки,не е за вярване, но така беше.....

    Тръгнах от жабите, стигнах до мишките.....Семейна идилия..

Отново на път.Тримата.Ден подходящ за пътуване-нито топло,нито студено.Тази година закъсняхме с пътуването.Предишните години по това време се прибирахме обратно.

 Срещу нас е Стара планина.Вече сме в полите на Балкана,надиплили се като момински пендари.Не е висока планина,но за сметка на това упорито дълга,няма свършване до където поглед стига.Есента е на прага,но още зелено гали очите ни.Колкото повече се отдалечаваме от София,толкова повече намаляват колите по пътя.Минаваме през населени места,но и хора много няма по улиците.Някак си е безлюдно наоколо.

Първата ни отбивка е манастирът "Седемте престола".Питам за пътя до там една жена и тя с охота ми обяснява:На прав път сте.От тук все направо около десетина километра и ще се озовете точно пред вратите на манастира.Пътят лъкатуши като палава река на горе успоредно на река Искър.Къщите са до сами пътя.Хора почти не се виждат,а и какво да правят на пътя ние да ги виждаме.

Ето ни пред портите на манастира.Дървен навес с маси с битови покривки те приканва да приседнеш и да отмориш от дългия път.

Влизаме в манастира и се озоваваме в друго измерение.Така копняна тишина,китно дворче с цветя и огромна секвоя в средата на двора.Влизаме в църквата.Вътре-тишина.Само тиха църковна музика се разнася на около.Търся да видя къде са тези седем престола.Видях ги.Пред църквата има карта,която ми помогна да се ориентирам.Запалваме свещички,помолваме се за здраве и лек път.Това е място,което заслужава да се види.Манастир в пазвите на Балкана.Отново сме на двора.От ляво битов кът с везани кърпи и дарове.Място гледано с любов.

Време е да продължим пътя си.Обещаваме си следващия път да дойдем с преспиване.Сваляме една жена,която работи в манастира до селото.Всеки ден се качва до манастира пеша.Колко му е-около петдесет минути-казва жената.Да си помогнела малко,че с тази пенсия за кое по напред.Къщата и до пътя.Посрещат я две кучета с радостен лай,а ние продължаваме пътя си,но вместо направо,връщаме се малко назад да хванем един друг,по пряк път.Изкачваме планината.Дърветата са направили тунел с клоните си.Просто красиво...

Къде е пещерата на Аладин?-пита дъщеря ми.След малко ще я видиш и казваме ние и пътят продължава.

Минаваме през Миланово.На десет километра сме от Вършец,но нашият път е по посока Монтана.Вече е тъмно.Кога ще пристигнем при баба?-пита моето малко момиче.След малко,след около час-отговарям и аз.Въздухът става по лек за дишане.Родният въздух,който усещам с приближаването на дома.

Тъмно е.Влизаме в моето родно село.Икономия на ток!?!?По пътя хора.Тук тротоарите не се използват по предназначение.По пътя и хора,и коли,и животни,и колоездачи.Пътят е асфалтиран.Огромни сини табели с жълти звездички подсказват за дългата европейска ръка стигнала и до Дунавската равнина.Ето го училището,гимназията.Колко е голямо-констатира дъщеря ми.А ето тук работех,в тази детска градина,дори и бях директор-продължавам да разказвам на моето малко момиче.Ами сега защо не си?-пита ме неразбиращо детето.Защото не искам!Добре тогава-съгласява се с моето решение моето момиченце...

Ето го центъра,площада,паметниците,градинката...Завой на ляво,още малко,ето я полянката.Тъмно е като в рог,а е време за уличното осветление.

И ето ме на прага на бащината къща.Колко пъти тук,на този праг ме чакаше татко ми да се прибера от път,а аз много пътувах-лагери,школи,студентство.Когато отидох да уча в Благоевград беше много,много доволен,че съм там.Бил е граничар,долу,в Петрич.Още помня дългите зимни вечери.Печката бумти,пламъците се гонят из стаята,а ние с брат ми слушаме ли,слушаме граничарски истории...

Това беше някога,отдавна.И той е отдавна там,горе,на небето.Дори внучките не успя да си види...

Сега е тъмно.Утре ще видя градинката,цветята.

Утро е!Пеят петли.Не зная колко е часът,а и не се питам.Щом съм се наспала,значи е време за ставане.Моите хора още спят.Нека си поспят.Сънят е сладък.Мисля си за кафето,което ще си направя и за мекиците,които майка ми вече трябва да е направила...

Защо не си взех кафемашината?Миналата година си я взех.Щрак копчето и кафето е готово.Сега трябва да включа котлона,да налея вода в джезвето.Водата на чешмата спряла.Междувременно някой изключил котлона/по подразбиране-мъжът ми/.Отново включвам котлона...Това кафе няма ли да стане вече готово?Чакане и ...първата глътка кафе.Вярно,че така било по-вкусно.

 

Тук,в Дунавската равнина небето е най-синьо,а звездите вечер са пълен кош.Всяка вечер не се уморявам да показвам съзвездията на дете и мъж:Ето я Касиопея,Андромеда е полегнала.А това там горе,големият чирпак е Голяма мечка,малко в страни е Малката мечка,виждате ли я?А ето онази звезда е Алкор от Голямата мечка.С тази звезда някога са проверявали зрението на воините.Между двете мечки място е намерил Драконът...Не се уморявам да им разказвам и да показвам.Исках астроном да ставам.

Тук времето е спряло,замряло,казвам на моето момиче,а то тича при баба си да докладва:Бабо,а мама защо казва,че тук времето е спряло?Времето не може да спре.Нали,бабо?

Разказвам ли,разказвам на моето дете,а то слуша ли,слуша и се чуди защо в София не може да види същото това небе,със същите тези звезди и съзвездия..

 През деня на полянката щъкат кокошки под гордото предводителство на величествен красавец петел.Агънца пасат,какви ти агънца,цели шилета са вече.А ето там,на ъгъла е вързана една огромна крава.Някога на тази същата полянка беше пълно с деца.А игри ли бяха?Едно,две,три,в картинка застани.И едни страшни истории си разказвахме по тъмно-за Синята брада.Мен все ме беше малко страх.Не ги обичах тези истории.А като ни завикаха да се прибираме-час минаваше.

И какви люти зими,ама зими ви казвам.Като духнеше от Влашко,та няма спиране през Дунава и право при нас.Преспи високи колкото къщата.Дърветата в бяла премяна,всичко наоколо е бяло.Снегът скърца под обувките.Истинска бяла приказка.Някога,преди около 35 години зимата се случи люта,снеговита.Изпокъсаха се жици,изпочупиха се стълбове и като спря токът,та цял месец го нямаше.Учил,кой учил докато се стъмни,след това на свещи...Тогава на свещ прочетох "Чичотомовата колиба".По това време се научих и да мечтая.

Тук завърших гимназия,някога с по три паралелки от клас,сега едва по една,тук се върнах да работя след Благоевград.От тук тръгнах след години към София,макар никога да не ми е била цел в живота.Да приемем стечение на обстоятелства.По скоро слабост ми е морето,но така било писано...Човек трябва да помни от къде е тръгнал.

До ушите ми достига въпрос:Защо не си стоя там?

Защото в един момент ми стана тясно на душата!

Какво може да ви се случи,ако случайно попаднете в моя роден край?Питайте мъжът ми?Не е за приказки,не е за вярване,ама той беше потърпевш.

.Миналото лято седнал си той пред кухнята на пънче,на друго пънче салатката и мезето-рахатлък.Щом стане и нещо му изчезне от "трапезата":домат,краставица,чушка.Поглеждаме котето-облизва се.Ето го злосторника.Тук при вас котките с това ли се хранят?-ме гледа недоумяващо...Отново става от "масата"и му изчезна сушеницата.Това беше върхът за него.От там на сетне познайте къде си пазеше сушеницата-в джобчето на панталоните,за по сигурно.

Няма,няма и се ослушва.Какъв е този звук и от къде идва?-пита ме.Заслушвам се.Крякане от стените на къщата.А,това са жаби!Да,да!Още малко и ще ми кажеш,че тук при вас жабите не скачат по земята,а по стените на къщата.Да,ама на края сам се убеди,като видя една жаба скачаща на горе по стената,разхождаше се и си крякаше.

А това лято една мишка беше решила да ми прави компания по време на следобедната ми дрямка.под възглавницата.Църкаше си и ми се кокореше на среща.Като решихме да пуснем на ход котката,дъщерята орева махалата.Като видеше котка да разнася мишка и тичаше да спасява мишката.Семейна идилия.

Още една напаст има там-едни досадни скачащи черни точки на които ще обърна специално внимание в друго писание,т.к. и те изискват и ангажират цялото ми внимание при престоя ни там.Друг път.

И отново на път.Обратния път.Само две седмици са минали а се усеща вече есента.Дърветата са по-жълти,слънчогледите са навели уморено глави..На мен ми е тъжно.В такива моменти се чувствам като дърво без корен.И винаги си обещавам,че следващото лято ще стоя повече време на прага на бащината къща,докато все още има кой да ни отвори "вратницата" и да ни каже:Добре дошли!

Малко солени пръски от Егейско море:)

Поздрав от слънчева Гърция.ppt

Имаше една такава мисъл: "Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му". Обикновено постигам онова, което желая. За връх Вихрен обаче ми бяха нужни близо 26 години... Бях едва на 12 г., когато татко се върна от едно екскурзионно летуване и ми показа снимки на Пирин. Беше любов от пръв поглед:) Винаги, когато чувах името Пирин или Вихрен нещо трепваше в мен. Така се получаваше обаче, че не успявах да отида в планината. Миналата година моето чудо се случи!  Все едно отивах на среща. Една особена тръпка, едно приповдигнато настроение, вълнение, което и сега ми е трудно да опиша. Спряхме в Банско и с маршрутка отидохме до х."Бъндерица". Оттам вече пеш, за да минем през Байкушевата мура - едно от величията на Пирин. А първият ми поглед към Вихрен? Остана запечатан в съзнанието ми:) Нищо, че беше обвит в облаци и изглеждаше смръщен. Та това е върхът на вихрите. На следващата сутрин върхът ми се усмихна, сякаш знаейки колко копнея за среща с него. Виждали ли сте дива коза? Като такава се катерих нагоре, повличайки и 9 годишния си син. Силите на сина ми стигнаха до подножието на върха и той остана на полянката, до най-вълшебната (според мен) гледка - Влахините езера. Продължих сама нагоре. Изкачих Вихрен, който ме посрещна с леко ветровито вълнение. Любовта ми вече беше споделена!!! Осъществих своята мечта! Бях на върха!!!

Но ще се върна! Този път с Преслав догоре!

Пътят към една мечта.ppt