Не обичам служебните пътувания. Даже никак, но се налагат. Та, ходих аз в Холандия, командирована по съвместен проект между нашата и тамошната Агенция, но това в случая не е важно. Важното е, че я видях Холандията и прословутия Амстердам. За да не ви повреждам скрола, вмъквайки снимки в и без това дългото ми словоизлияние, въпросните се намират тук: http://new.photos.yahoo.com/sem.kulevski/album/576460762394183537

Пътувахме със самолет. В понеделник рано сутринта яхнахме самолетчето за летище „Шипхол” – Амстердам. За пръв път летях със самолет. След като превъзмогнах съвсем нормалния човешки страх от неизвестното и, опитвайки се да не си мисля за големия брой хамерикански филми за падащи самолети и мъчително умиращи пасажери, можах да се концентрирам върху крайно неприятното физическо чувство при излитането. След като преминах това изпитание хапнах сандвич (студен) и пих кафе (топло). Представете си дори посетих тоалетната в самолета (няколко пъти). Общото впечатление от самолета и неговата тоалетна е теснота. Въз-тесничко беше. Хубавото е, че полета трае само 2 часа и половина и слушането на МР3 плейър ги прави по-бързо минаващи.

Към 9 часа пристигнахме в Амстердам. Забравих да спомена, че групата ни се състои от 11 човека, придружени от 11 куфара и горе-долу същия брой чанти ръчен багаж (на прибиране бройката на чантите нарасна). Та, тази група се юрна в „строен” ред да напира към гарата, намираща се на летището, тъй като крайната ни дестинация беше град Утрехт, намиращ се на около 30 км. от столицата. Тичат 11 човека, влачейки 11 куфара и почти същия брой по-малки чантета, устремени към гишетата за продажба на билети за влакчето. Летище „Шипхол”, за разлика от самолета, е въз-големичко. Огромни пространства, огромни тълпи, смесици от всякакви раси, огромни разстояния. Успешно закупили билети ние започнахме да разгадаваме системата на съобщителните табла за час и коловоз на желания влак. Трябва да кажа, че това е доста лесно. Направили са хората доста добри ориентири и не е трудно човек да намери каквото го интересува. Европейска работа!

Яхнахме успешно железния кон, който язди доста бързо. Както имах възможността да се уверя през следващите 4 дни, всичко там се движи много бързо. Във влак или в трамвай не е безопасно да се стои прав. Намирам за опасно дори да се седи вътре, но като няма начин... Малко отклонение: на следващият ден един от колегите каза, че гледал по новините за дерайлирал влак Амстердам-Утрехт. Не разбрал за жертви – новините били на Холандски (защо ли?). Както и да е – учудвам се, че оцеляхме. Следващите дни щях да се учудя на този факт още доста пъти.

Утрехт е симпатично градче. Всъщност е 4-тият по големина град в Нидерландия. Има интересна архитектура, но като цяло аз не харесвам този тип. Освен това там се намира най-големия университет в кралството. Явява се един вид студентския им град. Не търсете прилики с нашия. И всичко е мноооого тясно.

След като се повозихме на рейсче за кратко (за мащабите на София) и отново благодарни, че сме живи, стигнахме до хотел „OUWI”. Чете се „Ауи”. Той, за всеобща изненада се оказа...доста тесен. В предверието, без вазелин, не биха могли да се съберат трима души. За куфарите им въобще не може да става и дума. Те (куфарите) стояха навън. Влизахме поединично, за да се регистрираме, да си получим ключето и да започнем трудния път към стаите. Моята, за щастие, беше на втория етаж и се налагаше да катеря само едни стълби (мъчно ми е за колегите на горните етажи). Аз лично оприличавам стълбите, по ширина, стръмнина и удобство на СТЪЛБА, която по нашите земи използваме за плевни, тавански помещения и т.н. Сега си представете как носите голяааам куфар по такава стълба. Аз няма нужда да си представям – аз носих.

Стаята ми беше прилична, разбира се малко тесничка, но като цяло хубава. Имаше телевизорче, на което имах възможността да гледам холандски програми в захлас (добре, че имаше Дикавърита и Анимал Планет), сушоарче, фотьойлче и...май това бяха благините. Когато, обаче видях стаите на някой от колегите се наложи извода, че всъщност моята е широка. Цитирам колежка, горда притежателка на такава стая: ”Не ме притеснява, че е тясна, притеснява ме, че като се къпя ми се мокрят чаршафите”. Това, мисля, дава ясна представа за нещата. Като казахме къпане – банята беше симпатичничка, мъничка и кокетна. Разбира се, когато човек се изкъпе се налага да излезе от нея, за да си наметне хавлийката, тъй като вътре няма достатъчно пространство за това иначе просто действие. Тук е важно да се наблегне и на факта, че съм 45 кг. с напикан памперс и представата как би изглеждал моя благоверен от 110 кг., без памперс,, в същата тази баня, оправя настроението безотказно. В България имаме далеч по-друга представа за такъв тип хотели.

Имахме време да се поуправим малко, изкъпем и преоблечем и слязохме долу, за да се срещнем с нашите домакини, които трябваше да ни отведат до мястото на провеждане на служебните ангажименти. 30 минути пеша. За първи и последен път. Бързи и страшни ли били автобусите? Аз ги обикнах в същия този момент. Всъщност истината е, че автобусите са много удобни и чисти, на спирките има часовник и табло, което ти казва кой номер возило в колко часа ще дойде, билетчето се купува от шофьора и вътре има камери. Номера е да се държиш здраво, ако не успееш да седнеш, което не отменя здравото държане за стабилни предмети, и да се молиш усилено – и воала – стигаш до където искаш.

Следващите няколко часа минаха в презентации, дискусии, презентации, кафета и пак така, без никаква храна за умореното и гладно българско население там. Каква заблудена душа съм била. Аз се надявах да се втурнем през глава към някоя местна кръчма-ресторант и да утолим глада и жаждата за бира. То така и се случи, де, с изключение на частта с утоляването на глада. Важно впечатление от онези земи – храната е ГАДНА. Мъчно ми е за тези хора – те живеят и ще си умрат яли цял живот тези буламачи, които по неизвестна причина наричат храна. Мили холандци, това не е храна – това е помия! Всичко, разбирайте всичко, дори неподозирани от българина неща, е сладко. С такава надежда се опитвах да хапна гирос с лют сос или кисела краставичка (да, кисела краставичка), които да не са сладки. Уви – такова животно там няма! Ако нещо, по някаква върховна случайност, не е сладко, то просто е безвкусно. Мъка, нечеловеческа! Аз му казах на един от любезните домакини, това мое впечатление. Възпитан човек съм по принцип, но това си е голата истина.

Виж, бирата не е лоша. Амстел и Хайнекен са предпочитаните марки, но аз опитах и някой от неизвестните нам холандски марки. Стават. Леденика ми харесва повече. Биричката струва между 8 и 10 лева. Пирувай, народе! Тук, може би е мястото да се каже, че цените там са много далеч от нашия стандарт (от моя със сигурност). Много е скъпо, мили деца. Всичко. Храна, парцали, услуги – несравнимо е. Говоря от българска гледна точка. Не зная какво е тяхното минимално заплащане в страната, но за нас е убийствено.

Друго ярко впечатление – всички говорят английски. Наистина всички. Лелката, която продава домати на пазара, някакъв минувач с много изпаднал вид – всеки веднага превключва на инглизе. Те просто мислят на този език. От тази гледна точка ориентирането е лесно. Питаш – отговарят ти. Който и да е.

През следващият ден разгледахме сградата на Община Утрехт. Подредили са се хората. Красиво, спретнато, мебелирано добре, без излишен лукс или парадиране. Прави доста добро впечатление. Целта на нашето посещение беше далеч по-практична от мебелировката, и трябва да кажа, че са се справили добре. Като цяло целта на посещението ни в тази страна не е тема на пътеписа, но ми се иска да спомена това, че хората мислят различно от нас за природата си, за начина си за живот и имат ясно съзнание какво трябва да се направи, за да се съхрани и улесни живота, без това да е в ущърб на изтерзаната планета. От държавното ниво (можете ли да си го представите изобщо), та до нивото на обикновения жител. Както и да е – това е съвсем друга тема.

Разгледахме и сградата на World Wildlife Fund. Това е организация, която се занимава с опазване на животинските видове. Сградата им е невероятна! Строена е по специален архитектурен проект. Тъй като се намира в парк, по стените й са направени различни по тип ниши, в които живеят прилепи или птички, чието нормално местообитание е въпросният парк. Паркингът за служителите е подземен и при строежа му се оказало, че там има пещера с прилепи. Тя, не само, че е запазена, но хората са се постарали да я “облагородят”, за да е по-добра за живеещите там летящи мишоци.

Ще завърша тази първа част с друго основно впечатление от Холандия и, в частност, от град Утрехт. Установих, че мразя колоездачите. Цялата ни група, поне по веднъж всеки, изпита неистово желание да свали със саблен удар някой от тях от колелото му и да скача върху него до припадък (свой, не негов). Аз гарантирам, че имах това желание около 88 пъти (най-малко). Имах чувството, че цялото холандско население са колоездачите. Подозирам, че не съм далеч от истината. Милиони...като хлебарки....навсякъде.....без никакво съобразяване, че има злощастни пешеходци пред тях. Няма къде да се скриеш. Случваше се да чакаме да пресечем улица повече от 5 минути. Те просто не спират. Само да стъпиш на платното и всяка кола (не, че са много) заковава пред теб, но не и те. Ако не си на колело - ти не си човек. Влачат бебета, торби, дисаги – всичко на колелото. Навсякъде колелета. Хиляди. И тъй като няма начин да си познаеш своето сред този гмеж, те имат по два типа колелета – едно за града (старо и очукано) и едно за свободното им време, което вече е скъпо и модерно. Взимаш, разбираш ли, нечие колело и си тръгваш, пък собственика му ще си намери друго. Важното е да сгазиш няколко невинни души по пътя. Човек една свястна снимка не може да си направи, без да е в присъствието на колело или колоездач.

Поради многословието ми ще се наложи да продължа с втора част, в която ще ви разкажа за посещението си в този така известен град Амстердам и неговото Hard Rock Café.
Благодаря за вниманието на всички изтърпели да стигнат до тук! 

Наскоро открих един нов сайт: www.carpool-bg.com При тях могат да се срещнат двете страни, този който има кола и ще пътува така и така и този, който няма кола, но иска да пэтува до кокретен град. Чрез сайта те установяват контакт. Желаещият се обажда или пише е-мейл на другата страна, договарят се и се срещат на определено място на тръгване. За пътуването пътникът заплаща предварително уговорена чена на шофьора.
Пътувал ли е някой вече така?

Както може би някой от вас знат, от скоро време и аз съм причислен към трудещото се население в България. Въпросната фирма, за която имам щастието да работя се казва ConsultCommerce и като всяка себеуважаваща се европейска фирма, освен за себе си, се опитва и да се грижи за основния си капитал - нейните служители.
Една от практиките за да се направят служителите сплотени и щастливи е да ги изкараш извън работната среда за да се опознаят и да се позабавляват малко и видят колегите си в друга светлина, различна от тази, в която ги виждаш в офиса всеки ден.
Че нашата фирма решили да ни водят до Девин.
Петък следобед се качихме почти всички колеги в колите на някой от тях и в дружна колона потеглихме. Аз бях в колата на Румен - Project Manager-а ми, който също така е и блогър, В нея бяха още и съпругата на Румен - Роси, както и още един колега - Данчо.
Имахме междинна спирка на Бачково, на едно заведение, до което има много красив водoпад и след което е отбивката за Бачковския манастир.
Там изчакахме закъснелите и поехме отново към Девин. Дългия планински път ми се стори сравнително кратък, благодарение на компанията в колата, както и на приятната Chill музика, която звучеше от колонките.
Нещата, които ми направиха впечатление по време на пътя бяха Пампорово(което виждах за пръв път), гадните пътища в курорта, мини-кариерата, построена специално за курорта, рибарниците за пъстърва, Широка Лъка и всичките и къщи в старинен стил, няколко крайпътни ханчета и красивата природа.

След около 2-3 часа вече бяхме в Девин. Хотела в който отседнахме - Спа Хотел Девин се намираше точно в центъра на града до общината и не беше трудно да се открие. Паркирахме и се настанихме.
След това повечето от нас видяха, че в цената на нощувката има включени безплатни басейн, фитнес и сауна и се сетихме, че сме си забравили банските(мен ме беше особено яд, защото предния път като си бях в Нова Загора мислех да си ги вземам, а ги забравих). Тръгнахме да си търсим бански из града. За щастие попаднахме на магазин за спортни дрехи и там продавачката ни каза, че разполага с бански. :) Ние я зарадвахме, че сега и се е паднало да прави оборот от този артикул.
След като се върнахме в хотела, видяхме, че имаме около час-два до официалната вечеря. Решихме да го ополозотворим в басейна. Облякохме банските и повечето от нас ги и сефтосаха. Басейна си имаше спасител и близо до него имаше табло, на което бяха изписани нивата на хлор, ph и температурата на водата. В големия басейн тя бе 29, а в детския 31 градуса.
Пошляпахме се малко и хайде на  вечеря.
Ресторатна в хотела беше с добър интериор, но за жалост прекалено силно звучаща музика. Имаше оркестър, който свиреше главно народна музика и български парчета. Песните бяха добри, но силният звук разваляше цялото удоволствие.
А сега малко за яденето... мали какво ядене беше :)))) Първо една голяма чиния с няколко вида салати в нея, после пилешко вретено, с някаква гарнитура и нещо като паниран хляб под вретеното. На края на вретеното бях почти преял, но сервитьорката реши, че трябва да ни донесе и десерт. Лошо няма. Като видях красивият му вид(нещо като торта, на която блатовете бяха шахматно наредени с редуващи се бели и черни области) и си казах няма начин това да не е вкусно. То и беше. Имах чувството, че крема му беше от истиснки течен шоколад. Тортата беше почерпка от една колежка - Зики, по случай рождения и ден, който беше на същата дата. Ами напънах се и го изядох и него :) Май само аз от всички колеги си изядох всичко(ся нама да хабим парите на фирмата. Щом е платено трябва да се oпoлзотвори :))
След обилното ядене и пиене(пияни поне нямаше) слязохме долу до дискотеката в хотела. Беше малко помещение с евтини цени и  сравнително нормална музика. Щеше да е още по приятно ако един порядъчно сръбнал господин не се буташе постоянно около нас и беше престанал редовно да прикляка и да прави нещо като поклони последвани от разперване на ръцете му. По едно време реши, че може да слага и чаши на челото си, без да ги разлива. Искаше да вземе моята да показва номера си, аз му отказах, после бирата на колега Ицо, но и той не му я даде, В крайна сметка, този господин накара 2ма от колегите да напуснат дискотеката, тъй като не можеха да изтраят лиготиите му, Музиката беше от всякакъв тип, само Deep Purple, дето не пуснаха за жалост :( Към 2 и 30 ми се приска и си отидох към стаята.
Обзавеждането на стаите също бе от европейско ниво. Направи ми впечатление лепенка в банята, която на български и английски обясняваше колко се вреди на природата перейки се толкова много кърпи и да гледаме да си оставяме кърпата на земята за пране само когато наистина е необходимо за да сме запазили природата чиста :)
На сутринта се събудих към 8 и реших да търся баничка с айранче из града да закуся. От около 40 минутно обикаляне подобно животно не намерих. Прибрах се в хотела и разбрах, че сме имали включена и закуска. Проблема бе, че го разбрах в момента, в който закуската бе вече свършила. Казах си, че подобно нещо вече няма да пропусна :) Купих си 2 макси кроасана с плодово мляко, но за жалост не остана време за кафе.
Към 10:30 част от колектива се събрахме да посетим Ягодинската пещера и пещерата "Дяволско гърло". Поради това тръгване не можах да си взема и кафе.
Качих се пак в колата на Румен и поехме отново. Бях леко развълнуван, защото за пръв път щях да влизам в пещера. Пътят пак мина леко и приятно, с изключение на това, че на едно място видяхме как пред нас паднаха камъни по склона и един очастък от пътя се изпълни с прах.

Пропуснах да спомена, че пътувахме в Триградското ждрело, което беше много красиво и грандиозно. Пътят от 2те страни беше заобиколен от много високи отвесни скали. Дори спряхме да се полюбуваме на гледката.
Решихме първо да посетим "Дяволско гърло". Екскурзовода ни разказа набързо за пещерата, каза че за да я преминеш от единия и край до другия се равнявало на изкачването на 20 етажна сграда, каза, че в пещерата имало около 40 метрa водопад, каза, че поради този водопад там било много шумно и че вътре нищо нямало да ни казва:) Пропусна да спомене, че според легендите, това е пещерата, в която Орфей едно време е слизъл до долната земя за да търси Евредика, но някой му напомни и го разказа. Около пещерата ми направиха впечатление 2 паркирани руски джипа, на които емблемите бяха сърп и чук в нещо като стилизиран връх на копие.
Ходенето из пещерата беше интересно преживяване. Изкачване нa много стълби. Някой от тях доста стръмни и високи. От време на време имаше нещо като площадки, на които спирахме да си починем и да направим снимки. А самата пещера представляваше нещо като огромна зала в скалата. Супер висока и обширна. До колкото разбрах преди на дъното е имало езеро. Наистина бе шумно от водата, падаща около нас.

За мен лично най-красивата част дойде като наближихме изхода на пещерата и видяхме как слънчевите лъчи се опитват да си пробият път в тъмнината. Много красива и ефектна гледка, която трудно се описва с думи.

След не знам колко време прекарано вътре, излязохме и навън. Румен каза, че е чувал за хора, които са припадали в тази пещера и това се е дължало на някаква промяна на налягането или нещо подобно, което за жалост също беше пропуснато да се спомене от ексурзовода. Не знам дали е от това или от умората, но и аз се почувствах леко омаян след това.
На върха ни чакаха продавачи на мед и на планински чай. Направи ми впечатление меда от мента, който имаше много интересен ментов вкус, оставащ ти в устата след опитването му. Доста от колегите си купиха от него. Аз за жалост не можах, тъй като вече бе свършил.
Много лошо впечатление ми направиха многото пластмасови бутилки, които реката беше събрала на изхода на пещерата. Иначе природата беше перфектна:)
След това трябваше да вървим няколко стотин метра надолу по пътя за да стигнем отново до колите. Качихме се и поехме към Ягодинската пещера.

Там видяхме "Лифта на Тарзан", което представляваше въже опънато от единия край на пътя до другия, и което пускане по въжето с нещо като дръжка за ръцете струваше левче.
В Ягодинската пещера беше далеч по-интересно. Първо екскурзовода беше много "на Ти" с  пещерата. Преди около 40 години е бил от хората, които са я изследвали и обхождали. Освен това имаше и много добро чувство за хумор. На входа ни предупреди, че ако  пипнем скалните образувания, ще бъдем затворени за 24 часа в пещерата на тъмно, сами и без бира :)
Там похода представляваше километър и 400 ако не се лъжа. Това било само 1 десета от общата дължина на пещерата, която се разделяла на 3 нива. Нашия поход беше на най-долното.
По пътя слушахме истории за пещерата и за причудливите образования в нея, видяхме прилепи(според мен, някой от тях бяха препарирани), перли, които по състав и начин на образуване са идентични с тези от морето, но им липсва органичната част, видяхме къде Кирил и Методий са се учили на азбуката, Дядо Коледа и джуджетата, праисторическа акула, родопска двойка(младоженеца бил Иванчо от еди кое си родопско село, а булката Марийка от смолянско. Марийка беше хвнала здраво Иванчо през кръста и не му даваше много да шава), видяхме и пълната тъмнина, което настина беше за мен пълна тъмнина(сложих си ръката до носа и не я забелзвах). Сигурно сме видели и други интересни скални образования, за които в момента не се сещам. Ако имте възможност горещо ви препоръчвам да посетите тази пещера. Много е интереса, а ако имате и късмет екскурзовода ви, да е същият както и на нас, великолепното преживяване е гарантирано.
Разбрах, че тази пещера е единствената в България, в която се сключват напълно законни граждански бракове, и че членовете на чепеларското пещерняшко дружество празнуват там Нова Година. Елхата в една от залите и, може да пристои в пещерата няколко години и да си остане със същият свеж вид(поради постоянната температура и влажност на въздуха). А си беше и хладничко. Особено като застанеш близо до входа и от външна страна и усещаш как ушите ти започват да замръзват.

След тази пещера поехме обратно към хотела. По пътя решихме да хапнем в Орфей(това така и така не разбрах дали е село, или просто някакво крайпътно ханче) Отбихме се уж да опитаме печена пъстърва, но нямаха, после Румен реши да си поръча карначета - отново нямаха, поръча си таратор и пилешко татарско кюфте - по едно време донесоха таратора, но имаше копър, който Румен не ядеше. Тогава сервитьорът ни бил казал, че нямало и татарско кюфте, ама явно никой от нашата маса не го е чул. Беше забравил да ни донесе и картофките.... По едно време вече ще ставаме, а Румен все още чакаше да му донесат кюфтето и беше ял само картофките си. Тогава ни казаха и че са ни уведумили по-рано за липсата му като продукти.... В крайна смекта Румен си тръгна от кръчмата гладен. Аз ядох плескавица, която много напомняше на "пиле по бански" по вид и по вкус(едно време к'ва плескавица бях ял на воденицата в Благоевград... ) Явно вече в това заведение няма да ходим :) А и кафето им не струва.

След като се прибрахме в хотела си починахме малко и хайде на сауна. Температурата вътре бе 71 градуса. Влажноста каквато си я направиш с един дървен чарпак и менче пълно с вода. Румен бе по-вътрешен в нещата и от време на време люсваще по един чарпак вода върху нагорешените камъни в ъгъла на сауната.
 Мога да кажа, че бе доста приятно, а и жегата бе някак си приятно странна, не както сухата жега лятото примерно.
Тъй като ми бе за пръв път на сауна останах около 10 минути. Не било хубаво да се стои много(особенно ако си с ниско кръвно).
След сауната в басейна и един горещ душ. После нещо ми стана зле и легнах да си почина. По едно време се сетих, че трябва да ям нещо, но нямах никакъв апетит.
Тръгнахме с колегата Ицо(съекипникът ми) из града да го разгледаме и да хапнем някъде. Влязохме в едно заведение, в което най-голямо впечатление ми направиха любезността на сервитьорката и плазмения телевизор с гадните чалгии по него.(новия клип на Кали е отвратителен :()
Там ядох "Пататник". Това представлява нещо като омлет с варени картофи. Типично родопско ястие е и много засища. Освен яйцата и картофите вътре имаше и малки парченца праз май. Знам, че всеки го прави както му е вкусно и няма точна рецепта. Реших и аз да си го правя в къщи в предвид продуките и коефициентът му на засищане :) Изпихме по 2-3 айрана и се прибрахме.
Тогава извадих и лаптопа(бях си го взем да уча за изпита ми, който беше след 3-4 дена. Наистина поучих малко и изпита го взех успешно), седнахме във фоайето и започнахме да точим от безжичата връзка в хотела(която не беше много от бързите). Проверихме си пощите с някой от колегите, някой влязоха и в icq, и skype. По едно време при нас дойде един от новообразувалата се българска "интелигенция" с големи вратове и типичен начин на говорене, който поиска за 2 мин. да покаже на приятеля си какъв мерцедес щял да си купува. За 70 000 Евро един от последните модели(не се сещам точно коя класа беше) с много красива масивна предница, с екрани на облегалките за глави на предните седалки(този бизнесмен каза, че щял да пуска порно на малките да не му пречели да кара :)) и 2 аспуха отзад. Абе и на мен ми хареса количката(макар, че като се замислих, май досега не съм виждал накуп цената му).
Изтощи се батерията на  лаптопа, а колегите взеха да пристигат от ресторанта на хотела да играят карти. На мен обаче кам 12-1 много ми се приспа и си отидох да спинкам.
Сутринта отново кукуряк, отидох да видя прословутата закуска в хотела - една голяма маса с всякакво ядене, машина за кафе на нескафе, машина за портокалов сок и машина за препичане на хляб. Лошо нямаше. Хапнахме и отидох да си приготвям багажа за тръгване.
В 11 почти всички колеги бяхме във фоайето на хотела готови за тръгване.
Наредихме се отпред за прощална снимка и отново по колите.

Минахме през Пампорово и църквата "Успение Богородично". Много красив храм, въпреки, че все още бе в процес на изрисуване на стените. В нея звучеше много красива ортодоксална музика, която правеше атмосверата много приятна. Останах наисина удовлетворен от посещението ми в храма. Дори си купих един диск с такава музика. Благодат е. Особено ако решиш да полегнеш и да си пуснеш спокойна музичка...
По пътя спряхме, ако не се лъжа на "Синият Хан", който изключително много ми хареса с вида и обслужването си. Още на входа те посрешат с бъклица над вратата и  2 табели, като на едната от тях пише за едно магаре, което еди кога си, изпило 10 кила патоки и умряло, да сме внимавали :)
Вътре атмосверата типично битова, на втория  етаж  по стените имаше  лампи във формата на газени фенери, тавана беше с нарочно грубо-издялани дървени греди, които придаваха много идентичен вид. Сервитьорите бяха в народни носии и обясняваха какво точно стои зад странните имена в менюто. Там си поръчах Качамак. Това пък е нещо като царевично брашно(май беше варено) изсипано върху пържени яйца и поръсено със сирене. Също много насища. Ако си поръчаш кисело мляко за вкъщи, ти го дават в глинено гърне с едни дъгли лъжици. Звучеше само народна музика, която беше с перфектната сила на звука - хем да се чува, хем да не ти пречи на разговора. А тонколоните бяха окачени на стената в червени вълнени торби за да се сливат с интериора(както каза Румен ;))
Много приятно впечатление ми направи това ханче. Дори със сметката ни оставиха и визитки, но си забравих визитката в къщи и сега не съм сигурен как точно се каваше. Ако няко се сети, моля да остави коментар и ви препоръчвам ако случайно минете покрай него и сте гладни да не пропуснете да се спрете. Намира се някъде между Пловдив и Чепеларе.
Около час след това вече бяхме в Пловдив. Остнах с много добри спомени от този уикенд. Пробвах от много неща за първи път и за тази година посетих нещо за първи път(нали Далай Лама беше казал, че всяка година човек трябва да посети място, което никога преди не е бил посещавал). Единствените ми забележки са за замърсената на места природа и  за поголовното строителство из Пампорово. Направи ми впечатление и че Девин не може да предложи почти нищо интересно за туристите: магазините в събота и неделя бяха затворени, няма банички с айран, не можах да видя сувенири... Като цяло могат да се опитат и да направят нещо за да могат туристите и посетителите му да си запълват приятно времето в моментите в които не са на СПА в хотела и не са из околностите на града.(ходенето по кръчми не се зачислява в запълването на време, а в необходимост). А и нямаше много кръчми в града.). СПА услугите не можах да ги опитам. Някой от колегите и колежките обаче се възползваха. Не съм чул никой да се е оплаквал. Цените също според мен бяха нормални. Ако се интересувате в сайта на хотела би трябвало да има информация за услугите, които предлага.
Ами това беше начина, по който си прекарахме уикенда на 17 и 18 Март. Пожелавам на всеки да се "билдва с тима си" по подобен приятен начин :)

*за незнаещите английски(ако има такива) Team Building може да се преведе като "Заздравяване на колектива".

http://gallery.bglog.net/main.php/v/Daga/Wien/?g2_GALLERYSID=ca326188240893f17d6551c2944e3f29

Автори: Pavlina и Lilia


Втора част,

в която ще ви разкажем за известния дворец "Шьонбрун" и чудатата Къща на Хундертвасер. Ще разгледаме картинната галерия в "Белведере" и постоянната изложба на Салвадор Дали. Ще се позабавляваме в Пратера и ще опитаме виенско хойриге


Излизаме от "Хофбург" и се озоваваме срещу двете големи сгради близнаци - Музея за история на изкуството и Природонаучния музей. Продължаваме нагоре по Ринга и минаваме покрай Фолксгартен - малко паркче. До него се намира Бургтеатър.
От другата страна на Ринга остават Парламентът и Кметството. Парламентът е пълен кич, поне за мен. Голяма сграда в древногръцки стил с четири еднакви фасади. Строен през ХIХ век в този стил, за да напомня на императора за демокрацията. Но сградата изобщо не пасва на околния пейзаж.

Виенското кметство е рядко красиво. Леко ми напомня на кметството в Мюнхен. Издържано в готически стил, внушително и успокояващо в същото време. Попаднахме на някакъв бирен празник точно пред Кметството - пространството отпред позволява подобни събития. Виенчани обичат не само вурстчета и "хойриге", а и бира!

По Ринга може да се движите не само пеш, но и с трамваи 1 и 2. Те обикалят по булеварда-пръстен в двете посоки. На едно място може да видите и двореца на рода Сакс-Кобург-Гота.

Дворецът "Шьонбрун", наричан "виенският Версай", е отдалечен от Ринга. До него се стига с линия 4 на метрото (U4) . Това е лятната резиденция на императора ("Хофбург" е зимната). Билетите са по 10-12 евро, в зависимост от това колко зали ще посетите. Аз влязох в 22 или 25 зали, не помня точно. И тук се предлагат аудиогидове, но не търсете на български - просто няма :(. Вътре е разкош и красота. Едната от залите е голяма бална зала, като тези, които сме виждали по филмите. Вероятно е било удобно да се живее в този дворец. Стаите с годините се увеличавали, защото всеки нов владетел трябвало да има нови покои, а обитаваните от предишния оставали непокътнати.

"Шьонбрун" пази спомена за императрица Мария-Терезия (за кой ли път става дума за нея в този пътепис!). Тук е израснала една от дъщерите й - небезизвестната френска кралица Мария-Антоанета. В Залата с огледалата е свирил Моцарт, когато е бил 6-годишен. В двореца е била разположена и щабквартирата на Наполеон, тук е родено и единственото му дете - Орлето. В "Шьонбрун" е запазена посмъртната маска на Орлето (а той умира твърде млад - на 21 години). Тук е започнал и завършил живота си и император Франц Йосиф І. В една от стаите може да видите леглото, на което Мария-Терезия е родила 16-те си деца (!). Наричат Мария-Терезия "свекървата на Европа" или "майката на Австрия". Формално тя не е управлявала държавата - по нейно време владетели са били съпругът й Франц I и синът й Йозеф II. Фактически обаче властта е била съсредоточена в ръцете на императрицата в продължение на цели 35 години (1745-1780)!

Стените на залите в двореца са украсени с много картини. Тапетите са доста пищни - типично за онази епоха. Изобщо навсякъде е разкошно. Понеже "Шьонбрун" е лятна резиденция, с учудване установихме, че има и камини, които се палят откъм коридора. Явно височайшите особи са оставали да живеят там и през студения сезон. Слугите са се движели по външни коридори, така че никъде да не се засичат с благородните особи.

Но какво би бил "Шьонбрун" без своя парк? По грижливо поддържаните алеи може да се разходите просто ей така, за да отдъхнете и подредите впечатленията си от Виена, преди да посетите следващите забележителности. На територията на парка се намират най-старата европейска зоологическа градина, създадена през 1752 г., и фонтанът Sch?ner Brunnen, който е дал името на двореца.

В случай че времето е горещо и слънцето безмилостно е изсушило земята, може да видите необичайна за нас, българите, картина. Пет-шестгодишни деца заедно със своите родители носят вода от една цистерна и поливат пожълтялата трева. Дребосъците са въоръжени с малки кофички и ентусиазирано вършат своята работа. Общината пък е осигурила разхладителни напитки за доброволците. Ето така се възпитават грижата за красотата на родния град и съпричастността към неговата богата история.

Разхождайки се по централните виенски улици, непременно ще срещнете младежи с перуки и фракове. Те ще ви поканят на концерт, театър или изложба. Един от традиционните за Виена концерти е в Оранжерията на "Шьонбрун". За да не се стреснете от цените, аз ще ви подготвя - започват от 39 евро и стигат до 75. Ние, за щастие, не сме поставени пред труден избор, понеже любезните ни домакини най-учтиво ни предлагат билети за концерта - това е тяхната изненада за нас. В една августовска вечер заедно с група японци слушаме музиката на Моцарт и Щраус. Приятно е - около нас се носят познатите звуци от "Малка нощна музика", "Сватбата на Фигаро", "По красивия син Дунав"... Ариите и дуетите са в изпълнение на оперни певци и певици, аплодирани съвсем искрено от публиката. Само като си помислим, че преди столетия в Оранжерията са се устройвали пищни празненства с музикална програма, започваме да се чувстваме най-малко като приближени на императора ;).

Тук трябва да вмъкнем важната информация, че 2006-а е обявена за година на Моцарт, понеже се навършват 250 години от рождението му. Всички отбелязват това - от Виенската държавна опера с множество постановки до сладкарите с бонбоните "Моцарт". Може да си купите какво ли не с образа на гениалния композитор - от ключодържатели до цигулки малък формат.

А сега се пренасяме в един друг дворец, който се намира съвсем близо до Ринга, зад паметника на Съветската армия на площад "Шварценберг". Построен е през 1721-1722 г. по поръчка на принц Евгений Савойски, един от видните пълководци на своето време. "Белведере"  е прекрасен дворец с обширна градина, но "Шьонбрун" го надминава по разкош и красота. Всъщност той се състои от две сгради. По-малката се нарича "Долно Белведере" и залите й тънат в позлата. В тях може да видите скулптури от Средновековието. По-голямата сграда - "Горно Белведере", представлява картинна галерия. В нея е изложена най-богатата колекция от платна на прочутия художник Густав Климт, с когото австрийците се гордеят. Тук е "Целувката", определяна от познавачите като най-забележителната му творба (забележителна е наистина!). На картината художникът е изобразил самия себе си и своята любима Емилия Фльоге. Климт е родоначалник на виенския сецесион, който обикновено се свързва със стила ар нуво. В галерията ще видите и творби на Оскар Кокошка и Егон Шиле - съвременници на Климт.

С Виена е трайно свързано името на Фрийденсрайх Хундертвасер (букв. Царството на мира Сто води) архитект, художник  и чудак - личи още от псевдонима му. Неговото творчество е толкова самобитно, че не се вмества в рамките на нито едно течение в изкуството. Ще се убедите в това още щом видите Къщата на Хундертвасер.
Близо е до центъра и лесно ще стигнете до нея с трамвай. Този човек трябва да е бил страшно жизнерадостен и противник на всяка норма и ограничение. Според него правата линия е "лишена от божественост"! Къщата е пъстра, май няма два еднакви прозореца, а етажите са стъпаловидни. За съжаление вътре не е позволено да се влиза - все пак в нея живеят хора и ежедневието им би се превърнало в ад, ако я отворят за посетители. Съвсем близо до тази сграда има търговски комплекс, от който може да си купите нещо за спомен от Виена. Не го отминавайте, дори да нямате намерение да пазарувате, ще ви бъде интересно просто да го разгледате.

С риск да ви дам лош съвет (понеже не съм познавач на изкуството), ще ви кажа следното: пропуснете галерия "Албертина", особено ако разполагате с малко време за виенските забележителности. Рекламни пана и листовки настойчиво ще ви канят да я посетите и ще ви примамват с имената на Леонардо, Рембранд и Дюрер. Не че съм очаквала да видя "Мона Лиза" там, но е някак странно да откриеш само една миниатюрна графика от великия художник, особено след грандиозната реклама.

Може би все пак копнеете за още изкуство? Тогава ви препоръчвам една малка галерия, която се намира на "Йозефсплац", съвсем близо до "Албертина", и е приютила скулптури и картини на известния сюрреалист Салвадор Дали. Те не са сред най-забележителните му творби, но все пак намерете време, за да ги видите. Най-малко може да ви провокира високото самочувствие на Дали, демонстрирано в следните изказвания: "Никак не ме трогва онова, което пишат критиците. Знам, че дълбоко в душата си те обичат моите работи, но се страхуват да го признаят"; "Когато бях на 6 години, исках да бъда готвач. Когато бях на 7 - исках да бъда Наполеон. Моите амбиции продължават да растат със същата скорост дори сега. Сега не искам да бъда нищо по-различно от Салвадор Дали". Ако това не ви заинтригува, ето названията на две от скулптурите в изложбата: "Слон в пространството" - с много, много дълги и тънки крака, а товарът му представлява висока пирамида с кехлибарен цвят; "Охлюв и ангел" - странни пропорции, охлювът, също с ангелски крила, е няколко пъти по-голям от ангела, който е стъпил отгоре му. Какво ли се е криело в дълбините на творческото подсъзнание? (Стремежът на сюрреалистите е да се освободят от разума и да дадат израз на подсъзнателното в произведенията си.)

След толкова много изкуство и история душата просто жадува за обикновени човешки забавления. И Виена ви ги предлага. Пратерът се намира до гара Север - представете си "София Ленд", но в по-голям вариант. Хубавото е, че всяка от атракциите се плаща отделно. Там е и прочутото Виенско колело,  може би най-скъпата атракция - 8 евро за две завъртания. Истинското и първото Виенско колело е с кабинки за по 8-10 души, също като в кабинков лифт. Гледката отгоре е невероятна - вижда се цяла Виена и снимките стават хубави. Когато влизате, за да се качите на колелото, ви посреща синеока красавица, която пита дали искате снимка за спомен. Е, на такава чаровница кой може да откаже! Удоволствието обаче се заплаща на излизане - трябва да се разделим с 9 евро. Но снимката си заслужава - поставена е в рамка, сякаш сме на самото Виенско колело. Интересното е, че чаровницата, която говори перфектен немски, се казва Соня и е българка. Във Виена е пълно с наши студенти, особено в Икономическия университет - там просто вторият език е българският.

В северната част на града има едно възвишение - прочутата Виенска гора. Върхът й се нарича Леополдсберг. В събота и неделя виенчани се разхождат из Виенската гора, а после посядат за отдих в някое хойриге. Българските туристически агенции го наричат "традиционно заведение" и то наистина не е за изпускане.

Какво е хойриге ли? Така наричат младото вино тук. Със специален указ Мария-Терезия разрешила виенчани да могат да опитват и предлагат младото си вино в началото на ноември. И така опитването продължавало цяла година, та до следващия ноември. Е, животът е безкраен празник!

Названието "хойриге" носят и заведенията около хълма "Гринцинг", точно под Виенската гора. В едно такова хойриге бяхме и ние - това си е типичната австрийска кръчма. Знакът, че е отворено, е запален фенер и елхова клонка над вратата. В тези хойригета е отсядал и Щраус. Кой знае, може пък тук да е създал началните звуци на "Приказки за Виенската гора" ;).

Във фоайето на заведението, в което влизаме, има нещо като изложба на тирбушони  и ключове. Вътре по стените са окачени рицарски доспехи, разни оръжия, и еленови рога. Мирише на вино и вурстчета, сервитьорките са доста пъргави, като се има предвид, че носят по десет халби бира. Поръчваме си виенски шницел и младо вино, разбира се. Има и жива музика - двама смугли, както се оказва впоследствие, сърби свирят на цигулка и акордеон. Вътре има руснаци, немци и италианци. След няколко изпълнения на немски двамата музиканти застават до нас и за наша изненада запяват "Хубава си, моя горо!". И аз им пригласям - защо съм пяла толкова време по разни вокални групи! После изкарваме и "Я кажи ми, облаче ле бяло". От разговора ни разбирам, че доскоро в групата е имало българин, който ги е научил на доста български песни. Какво му трябва на човек, като дойде във Виена - и на български му пеят!


Може да прочетете и първа част, за да разгледаме заедно богатите колекции на Природонаучния музей и Музея за история на изкуството, да посетим катедралата "Св. Стефан и двореца "Хофбург" и да се разходим по централните виенски улици "Кернтнерщрасе" и "Грабен".

http://gallery.bglog.net/main.php/v/Daga/Venis/?g2_GALLERYSID=ca326188240893f17d6551c2944e3f29

От доста време мечтаех да видя приказната Венеция, бях влюбена задочно в нея. Да пишеш точно за Венеция е трудно - всeки знае, че там вместо улици има канали, всеки е гледал проспекти и филми за този град на мечтите.
Венеция е най-великата авантюра в историята на Европа. Град на велики умове, таланти, събития, престъпления и открития, победи и поражения.
Започвайки запознанството с даден град, пътуващия винаги се въоръжава с карта. В "града на водата", картата е излишна. Тук е невъзможно да се загубите, макар че има доста отвличащи вниманието ви обекти - мостове, дворци, и вода, много вода. На всяка уличка има табелки, указващи къде е моста "Риалто" и площад "Сан Марко". Мостовете тук са много-около 400, и най-знаменитият е "Риалто", най-широката улица е "Канале Гранде". По водните улици венецианците, пък и туристите , се предвижват с катери-таксита, обществени трамваи -вапоретто, гондоли и лодки. Е, гондолата е доста скъпо удоволствие - половин час ще ви коства между 60 и 120 евра, в зависимост от способността да се пазарите. На мен лично гондолите никак не ми харесаха - лакирани в черно, облицовани в червено и златно отвътре. Честно казано, повече ми приличаха на катафалки. Самите гондолиери са в черни панталони, и черни шапки, като непрекъснато повтарят:"Гондоле". Но да видиш Венеция от водата - това означава, да се убедиш в нейното реално съществуване. Всъщност най-трудното тук е да повярваш в собственото си пребиваване в "Невестата на морето".
Венеция, разбира се, е забележителен град. Уникален град. Това е град, който сам по себе си е празник. На пръв поглед е музей под открито небе. Венеция е застроена на 117 островчета, и на територията й има около 150 канала и над 400 моста.
Преди да посетите главните паметници, църкви и музеи, хванете vaporetto №1 (корабче) по Canale Grande, и после дълго се разхождайте сред sestieri (квартали), за да усетите колко красива и изкусителна е Венеция.
Площад "Сан Марко" се счита за сърцето на Венеция. Не случайно Наполеон е казал, че Венеция е "най-блестящата гостна на Европа". В продължение на векове, площада се е явявал политически център на Венецианската република, олицетворявайки нейното могъщество и независимост. На площада се издигат високо знамена с изображението на крилатия лъв - символа на Венеция . Площадът е обкръжен от базиликата "Свети Марко", Часовата кула, зданията на Старата и Новата Прокурация.
Базиликата "Свети Марко" е създадена първоначално само за дожите, и едва през 19 век става общественодостъпна. Надписът на входа на базиликата, говори, че вътре са мощите на Свети Марко. За пренасянето на мощите се разказва и на мозайката на входа от страната на "Porta di San Alippio". Световноизвестната забележителност на църквата е т. нар. "златен олтар", създаването на който продължава 500 години. Този шедьовър на византийското ювелирно изкуство има ширина 3,4 метра и височина 1,4 метра, и е богато украсен със злато и скъпоценни камъни, пресъздаващи сцени от живота на Дева Мария, Христос и Свети Марко. Ако се качите на терасата на "Сан Марко" , можете да видите почти цяла Венеция, и отсрещните острови Бурано и Мурано. Красиво е. Наслаждавам се на морето, и играта на синьото.
Едно съвсем малко площадче, наричат вестибюл на "Сан Марко"-съвсем близо е до морето, там са и двете колони - с крилатия лъв, и със Свети Теодор. Казват, че венецианците не минават точно между колоните, понеже там са изгаряли осъдените на клада.
Когато слезете от корабчето, което ви пренася от Пунта Сабиони до Сан Марко , най-напред ще видите "Моста на въздишките". Наричат го така, не заради въздишките на влюбените, а заради въздишките на затворниците, които са минавали по него. Построен през 1589 г., за да съедини Двореца на дожите и затвора. За обречените на смърт, моста е бил последното място, от което са можели да погледнат към водната шир на лагуната. Във въпросния затвор е лежал и световноизвестният любовник Казанова-тикнат зад решетките заради множество престъпления , доста от тях сексуални. Той обаче успява да избяга , и се връща в родния си град след 18 години странство из Европа.
Венеция е град на контрасти - многоезичната разноцветна тълпа, гълъбите, красивите дворци и църкви, олющените къщи, по които се вижда избилата влага, карнавалните маски и ... Едно голямо И, защото след толкова очакване за красота, "невестата на морето" ме разочарова леко. В края на деня площад "Сан Марко" е почти пуст , и покрит с остатъци от туристите-целофанчета, картончета и какво ли не още боклуци. Тълпата е минала от там, и е оставила все пак нещо след себе си. Вървя и си мисля колко преходно е всичко, защото поне за мен преходността се усеща силно във Венеция. Слънцето е на залез, водата е огряна в оранжево. Посядаме за малко в градинката отдясно на Пиацетта. Пролетта на 2005-а е . Някои са обути в боти, други в сандали. Гледаме морето, и ни обхваща такава тъга. Тъжно е , защото след около час трябва да напуснем Венеция. Венеция, за която се пеят песни, Венеция, за която са правени толкова много филми, Венеция на влюбените, Венеция на гълъбите, Венеция , за която е чувал всеки. И все пак Венеция винаги си остава загадка. Позната и непозната, Венеция си остава мечтана и охулвана. Бих могла да пиша още много, но вероятно мнозина от вас, които ще четете това вече са били в "града на водата". Очаквам да споделите как вие сте видели Венеция!...

      Нюрнберг се намира съвсем близо до  Бамберг, също във Бавария. Това е един модерен половин милионен град. Градът е разположен на канала Рейн-Майн- Дунав, и на река Панциг. През 10,11,12, 13 и 14 век Нюрнберг е един от важните центрове на Свещената Римска империя. През 15 и 16 век става едно от средищата на немския Ренесанс.
По време на Втората световна война, градът е почти изцяло разрушен от британски и американски бомбардировки.  След войната е построен наново, като много стари сгради са реставрирани в предишния си вид. Тук се провеждат и известните " Нюрнбергски процеси " срещу висши нациски функционери.
За да обходиш като турист изцяло Нюрнберг сигурно ще е нужда поне седмица, а за ден-два  може да се види само основното, според интересите, разбира се.
Влизаме от главния път, и след като намираме паркинг се отправяме към Старият град. Високо над града се намира "Кайзербург"-а, това е типичният немски замък. Всички кайзери на града са използвали бурга като резиденция  от 1050 до 1571 г.  Денят е студен, въпреки, че е март, затова си слагам и качулката. Замъка има голям двор и множество къщи, заобикалящи двора. Това са т. нар. "редови къщи", типични за немците. Те са долепени една до друга, и имат остри покриви.
Фридрих Барбароса и неговият наследник строят основно в средата на 11-тото хилядолетие кралския замък. Жилището на кайзера в момента е с картини, мебели и килими по стените  от 16-и  и 17-и век. Вървим из големите зали на двореца, и за кой ли път в подобни замъци се чудя дали е не е било твърде неудобно да се живее в подобни просторни стаи, с високи тавани. Обстановката е ясна - разкош навсякъде.
Минаваме през рицарската зала и през кайзерската зала. Кайзерската зала е почти празна от към мебели/ изключая свещниците/. Прозорците са по-скоро готически. Пода е от дюшеме, е по стените има множество картини. Вероятно залата побира около 200 човека. Представям си баловете на свещи, и танцуващите двойки в тази голяма стая. Честно казано, май не съм привърженик на големите пространства. Потрътвам от мисълта, че мога да живея в такъв замък, пък дори  и да съм жената на кайзера.
Както всеки уважаващ себе си замък, и "Кайзербург" си има градина. През  1425 г.
Кайзер Фридрих ІІІ дори провел тук семинари на тема "Висящите градини". След това били пренесени множество цветя от Виена.
Връщаме се обратно в двора на замъка, където някакъв артист свири на китара стара немска песен. Множество деца го гледат в захлас-песничката разказва за рицари и стари времена. За момент дори и аз забравям студа.
Минаваме отново през голямата входна врата, която е дървена и доста висока , с голяма ключалка.
Под Кайзербурга е къщата на Албрехт Дюрер. Дюрер е живописец и график, една от водещите фигури на немския Ренесанс. Една от най-известните му гравюри е
 "Рицарят, Смъртта и Дявола". Е, това не  е за изпускане- купуваме си билети, и след като ни дават от онези аудио-гидове започваме разходката отвътре. В този дом Дюрер живее , след като сключва брак - от 1509 г. до смъртта си. На първият етаж са показани множество моменти от живота на художника- разказано е за пътешествията му из Холандия, Италия, има снимки на най-известните му графики, гравюри върху мед и дърво, а също и снимки на живописните му творби. Качваме се на втория етаж - запазена е стаята за рисуване , с боите, стативите, четките и множество скици. Разказват ни как е създавал гравюрите си. Вътре е доста мрачно, но все пак това е автентична къща от 15 век. В една от стаите има множество пейки, и там прожектират филм за живота на Дюрер, разказват и за картината "Адам и Ева". /Тук се намира и точното копие на картината, чийто оригинал е притежание на музея " Прадо"/. Вътре звучи приятна музика, и хората слушат с интерес. След филма си тръгваме, защото сме видяли всичко в къщата. Излизайки си мисля, че всъщност Дюрер е немския Леонардо- със своите търсения в какви ли не области-не само изкуство, но и механика, човешко тяло, таро, златно сечение. Той е изработил и множество екслибристи.
Вървим из стария град, където са запазени автентичните къщи, с отровърхи покриви, и множеството летвички по фасадата. Подминаваме Природонаучният музей, и малко по-надолу виждаме Музея на частовниците-още повече входа е свободен-не е за пропускане.
В този музей има около 1200 експоната - най-различни часовници. Разглеждам с интерес, и се прехласвам по множество джобни часовници, които са по- скоро произведение на изкуството-с красивите си инкрустации. Има златни, сръбни, и какви ли не малки цъкащи уредчета указващи ни , че времето лети.
Е, тези часовници ни напомнят, че не е възможно за ден да обиколим всичките 35 нюрнберски музеи.
Тръгваме отново през Стария град, и стигаме унесени в коментари до Schöner Brunnen. Това е извор, за който се носи легенда, че всеки трябва да докосне един златен кръг- за късмет. Красива пирамида е изградена над самия извор, има множество железни фигури, и кръгове от злато. Снимаме се за спомен, а и за късмет. Изворът е открит през 1385 г. И създава някакво   вълшебство наоколо. Доста туристи се трупат около него, както за снимки, така и за късмет / в какво ли не вярва човек/. Посъбрали доста късмет от златния пръстен, тръгваме нататък , за да видим накъде ще ни отведе той.
Явно на пътя ни се изпречва Frauenkirche или Женската църква / какво уважение към жените само!/. Църквата е в стил готика, с типичните остри върхове. Построена е от кайзер Карл ІV като първата готическа катедрала тук. Отвън се вижда часовник с множество въртящи се мъжки фигури, които са разни исторически личности за Нюрнберг. Дюрер също има участие в изработването на този интересен часовник. Подробно разглеждаме готическата църква и вътре-е, готиката си е готика-няма такъв разкош и претрупаност, както при барока
Един от трите най-посещавани музея в Нюрнберг е Spielzeugmuseum (Музеят на играчките). Открит през 1971 г., той посреща около 200 000 посетители годишно. Тук може да се видят рисунки, снимки и различни документи на тема "игра", както и богата колекция играчки от всички краища на Германия, а също и от далечни и екзотични страни, създадени през годините от XVIII в. до наши дни.
Вървим по една от главните търговски улици, където на един от мостовете двойка руснаци разтягат акордеон, и пеят руски песни. За момент дори забравям къде се намирам. Немците с интерес слушат "рашъните", и им пускат центове. Става ми тъжно...
Същата  улица води право към впечатляваща с вида си постройка - църквата на
"Св. Лоренц," чийто строеж е продължил цял век, а фасадата силно напомня френска катедрала. По време на Втората световна война и тази сграда е срината до основи, но голяма част от вещите в нея са укрити и запазени. След дарения от енориашите оригиналният вид е възстановен, и през 1952 г. тя отново отваря врати - впечатляващо дело на нюрнбергските майстори, които изобразяват върху тях в подробности живота на Христос, както и образите на покровителите на църквата - св. Лоренц и св. Стефан.
Пред красивата готическа църква има дори и кафе с пластмасови столчета и маси. Време е за кафе-сядаме и се наслаждаваме на красивата главна входна врата, с множество изящни орнаменти-фигури на светци и моменти от библията. Над вратата се наблюдават и два герба. Влизаме вътре- типичните готически колони и дървените пейки за богомолците. Някои от колоните са с красиви орнаменти. Главният орган е красиво разположен под самия таван/както му се полага/. И в Лоренцкирхе, както във всяка църква е погребана известна личност, но не помня коя точно.
Излизам с облекчение, защото тези огромни готически църкви и катедрали винаги ме потискат. И в такива моменти с умиление се сещам за нашите кипри и така изискани църквички, в които има топлина.  Навън е вече по-топло и приятно. Около "Лоренцкирхе" има още няколко църкви, но решаваме, че толкова вяра за днес ни стига.
Съвсем наблизо е и главната станция на метрото.
Градският парк на Нюрнберг е на 19 хекрата площ с множество павилиони, кафета и езеро в парка, разбира се. Красиво е, и много спокойно. Забравяш кой си, седейки на някоя пейка, дори за малко.
   В Нюрнберг се провежда  най-старият и най-голям коледен пазар в Европа, където се е зародило и производството на играчки. Да си там по време на коледните празници означава да се потопиш в магията на предколедното пазаруване .
  Тук е и известният парнаирен център с 150 000 м2 площ, където се провеждат около 50 изложения годишно и множество конгреси.
 Късно следобед опитваме и известните нюрнберски вурстчета, които поливаме с обилно количество бира-всеки турист огладнява-след толкова ходене.

  Щрихи от Бавария - 2 част

Бамберг е един от най-добре запазените градове в сърцето на Европа. Има вече над 1000-годишна история.
Градът е създаден  като епископски  център първоначално.
Наричат го “Малката Венеция” или “Френския Рим” /разположен е на 7 хълма, също като Рим/.
Много очарование и романтика има в този град-за мен това е град между реалността и фантазията.

Вървим по малките улички, и напълно се сливаме с обстановката наоколо. От някъде се чува стара немска песен  , така че илюзията е пълна. Неусетно стигаме до
 “Новата резиденция”, катерейки се по доста стръмни стълби. Най-напред, точно срещу стълбите е т. Нар. Дом на Хенрих ІІ, или катедрала. Заставайки пред него, виждаме колко е голям площада пред Новата резиденция.
Влизаме в катедралата. Вътре всичко е голямо, и изчистено, с типичните склуптори-готика.  Има реликви на Хейнрих ІІ. Обстановката ме потиска, сякаш съм в гробница.  Множество сводове, високи тавани, и дървените пейки, с пътеката между тях. Излизам от катедралата някак объркана, и мечтаеща си за някоя нашенска църквичка, или параклисче край пътя.
  Влизаме в Новата резиденцията, коята е огряна красиво от слънцето. Там е държавната галерия. Всичко е късна готика- мебелите, подовете и таваните. Таваните са изрисувани, и позлатени. Подовете са в мозайки-красота и малко натруфеност. Има и картини, които са принадлежали на Лудвих І, крал на Бавария.
 По пътя между Старото кметство и Новата резиденция има повече от 30 антикварни магазинчета, които могат при по –богата фантазия да те върнат в 16-и или 17-и век.
Вървим по малки улички, минаваме по едно от мостчетата над реката, и така стигаме до т. нар. «Малка Венеция». Това е рибарско селище, точно около самата река. Виждат се лодки, и малки корабчета. По терасите има много висящи цветя, които са нацъфтели в червено, жълто ..., красиво е. Приликата с Венеция, поне според мен, е доста далечна. Но все пак има канал, и вода, лодки, и къщи покрай водата.  От старото кметство също може да се види «Малката Венеция», но отблизо е доста по-живописно и красиво. Слънчевите лъчи огравят червените покриви на къщите, които са се сгушили една в друга. Реката тук е бавна и спокойна. Корабчета се носят по водата и превозват туристи, готови да заснемат нещо невидяно до сега.
Тръгваме към пешеходната зона, всъщност към по-новата част на града. Но тук старите сгради са много финно преплетени с по-новите.
Понеже сме гладни, сядаме в една от многото кръчми тук. Бамберг наричат също и "столица на бирата". Тук специалитета е пушена бира. Е, поръчваме си и свинско печено с бирата. Храната изобщо не е скъпа, удоволствието ни струва 30 евра.Бирата се прави по стара традиция, и навсякъде се носи онзи специфичен аромат на хмел, и на Германия.
В този град на контрасти има още и манастир на кармелитките, също и бенедиктински манастир. Не успяхме да посетим прочутата вила “Конкордия”, намираща се на брега на Регнитц.
Освен град на изкуството, Бамберг и е град на науката – има и университет –“Otto–Friedrich–Universität Bamberg”. Тук учат над 8500 студенти, между тях има и доста българи.
Бамберг е град на контрасти- между тишината на миналото, и красотата на настоящето, можеш да живееш тук, мечтайки за Венеция и Рим едновременно. Градът е включен и в списъка на ЮНЕСКО.

В списъка на ЮНЕСКО в световното културно наследство са включени:
1. Старата част на град Бамберг с катедралата (късно романски / ранно готически стил, осветена през 1237 г., с каменни скулптури от 1220 - 1240 г., сред които "Бамбергският ездач"), прилежащия Стар Дворец (Алте Хофхалтунг) и Новата резиденция (1697 - 1703), Старото Кметство (мостова кула от ХІV в., бароково преустроена през 1744 - 1756 г.), както и многобройни барокови бюргерски къщи.

В града има множество музеи, театри, и какви ли не изложби. Това е място , в което  ти се иска да останеш, или поне да се върнеш неведнъж. Бамберг може да стане вашата лична приказка!
Щрихи от Бавария - първа част

http://gallery.bglog.net/main.php/v/Daga/Firenze/?g2_GALLERYSID=ca326188240893f17d6551c2944e3f29

Ще се опитам да предам усещанията си от Флоренция / Firenze/, но не ме съдете строго, защото не мога да се меря с безспорните таланти на блога-АРАГОРН и BasiDi.
 Бях в този невероятен италиански град миналата пролет. Първото, което си представям от тогава е много слънце и нацъфтели дървета. Казват, че през лятото там е непоносимо горещо. Флоренция е люлката на Ренесанса /така смятат в Италия, понеже никой не е чувал за българския Ренесанс/, и понастаящем главен град на областта Тоскана. Там са родени колоси като Данте, Микеланджело, Макиавели и Медичите. Медичите са били владетели на Флоренция. Катерина и Мария Медичи са кралици на Франция. Екскурзоводката ни се казва Здрава. Тя самата също си е една атракция- дребничка на ръст, около 50-годишна усмихната бургазлийка, която от години живее във Флоренция , и говори български с италиански акцент. “Привет, българи! Аз се казвам Здрава, когато не съм болна!” – с тези думи ни посреща, и започва да говори за красотата на изкуството, литературата . ..
Най-напред ни води в църквата “Санта Кроче”/ 13 в/- превежда се като “Светият кръст”. Вътре има монтирани скелета, защото продължават с няколкогодишната реставрация.Това е една от най-старите църкви в града, тук са погребани повече от 200 от най-известните флорентинци– между тях Галилей, Росини, Макиавели, Данте и Микеланджело. Разглеждаме фреските на Джото, мозайките и склупторите на Донатело. Над саркофазите на по-известните личности има статуи. Специално в “Санта Кроче” се чувствах като в пантеон, и потръпвах от това,че под краката ми се намират костите на толкова известни личности. Самата църква е пищна отвън, и семпла вътре. На външната фасада на няколко места се вижда герба на Медичите с прословутите шест топки и кралска лилия . Този герб се среща на още доста места из Флоренция- стига човек да е наблюдателен ще види водната лилия . На площада пред църквата наблюдавах с интерес мраморна фигура на загърнатия в дълъг плащ увенчан с лавров венец, Данте .
Вървейки след знаменцето, което носи Здрава, стигаме до катедралата “Санта Мария дел Фиоре” . Това е третата по големина катедрала в света – след “Свети Петър” в Рим, и “Св. Павел “ в Лондон. Куполът е дело на архитекта Брунелески. Първото впечатление за катедралата мога да опиша с една дума- огромна. Човекът наистина е малък в сравнение с тази красота, и тези размери. . Това, което прави зрителя основно, гледайки катедралата е да цъка и да се диви на размерите- купола е висок 106 метра, ако не ме лъже паметта. Отвън цялата величествено извисена в небето сграда е покрита с изящни мраморни гирлянди и филигранни каменни украси в три цвята - бяло, розово и зелено; главната порта и страничните крила са в респектиращ готически стил с дълги колонади и островърхи арки, и нищо не ни подготвя за простора и пустотата на огромното празно пространство под високия купол на главната зала. Всичко е решено в бяло-зелен мрамор вътре, сякаш за да подчертае зеленината и красотата на областта Тоскана. Щом вдигнеш поглед към свода ще видиш прочутата сцена на Страшния съд, изобразяваща избрани моменти от адските мъчения сред много огън, дим и кръв, противопоставени на божествения блясък и неземни наслади в Рая. Камбанарията на катедралата е по планове на Джото. В крайна сметка, Джото успява да види построен само първия етаж.
 До “Санта Мария дел Фиоре” е и осмоъгълната Баптисерия /мястото, където са кръщавали младенците/ - една от най-старите сгради във Флоренция, с изумителни мозайки и великански бронзови врати, за чието изработване е бил проведен много оспорван конкурс. Една от вратите е наречена “Вратата на Рая”. На нея са изобразени избрани сцени от Библията. Лъчезарната екскурзоводка Здрава се шегува: “Това е вратата на Рая, и забележете на нея са изобразени само жени, защото само жените ще влязат в Рая. Там няма място за мъже!”
Това, което на мен ми направи най-голямо впечатление е, че лилията неизменно присъствува като символ , както в “Санта Кроче”, така и в “Санта Мария дел Фиоре”, пък и на доста места из красивата Флоренция. Красотата трудно може да се опише, трябва да се види и усети, а тук е наистина красиво. А тази красота е създадена от човешки ръце. Флорентинците вярвали, че хората ще имат красиви души, само ако от съвсем малки наблюдават прелестни неща около себе си. Затова и създавали толкова изящни неща. Църкавата , в която се е венчал Данте е съвсем скромна и малка. Отвън има плоча, указваща кога е минал под венчило автора на “ Божествена комедия”.
Пред кметството е т. нар. “Площад на Синьорията” . Наричат го музей на открито, защото е обграден от множество статуи на известни склуптори. Тук е и точното копие на “Давид” на Микеланджело. Оригиналът се намира в “Галерията на Академията", пак във Флоренция. Застояваме се край фонтана на Нептун/ който се намира от ляво на кметството/ с десетките му бронзови фигурки на русалки, морски нимфи и разни други морски създания, толкова реалистични, че сме готови да повярваме на суеверието, че оживяват при пълнолуние. Флорентинците, когато видели колко огромен и мускулест е Нептун в композицията, се възмутили: “Та това е чувал с мускули!”
 В дясно от кметството е галерия Уфици, където най-много исках да вляза , но... се оказа, че опашката е целодневна. Съвсем наблизо е моста
“Понте Векио”. Той минава, както множеството други мостове над р. Арно, пресичаща цяла Флоренция. Понастоящем този единствен спасен мост от нацистите, е мост на златарите. По цялото му протежение има бижутерийни магазинчета. Красиво изработени бижута се виждат по витрините, но на какви цени- не са за нашия джоб. Някъде по средата на “Понте Векио” има бюст на Челини, ограден с малка оградка. Интересното е, че там влюбените слагат по една катинарче, а ключето хвърлят в р. Арно- за да е вечна любовта им. Самата река се пени красиво на фона на градините “Боболи” които се виждат в далечината. Моста “Понте Векио” свързва галерия Уфици с двореца “Пити”. За да влезеш в двореца “Пити” си плащаш чинно , май бяха 10 евра . Вътре си е като в дворец-високи тавани, стените облицовани в червено и златисто. Разкош и натруфеност-стил барок. Хубавото е, че по стените има много картини, дори и на Тициан и Рафаел. Това донякъде спестява пропуска ни да влезем в мечтаната галерия “Уфици”. Дворецът е проект на Брунелески, и впоследстие става собственост на Медичите.
След толкова много изкуство, решаваме, че сме гладни , и ще опитаме и флорентинския сладолед. Връщаме се по “Понте Векио” до площада на Сеньорията, и на едно ъгълче откриване магазинче за сладолед. След пиците и невероятното капучино правим поредното велико откритие - италианските сладоледи. Просто не сме в състояние да опитаме всички разновидности, но все пак си избираме по три вида на човек, значи стават общо 6 вида. Понеже сме много гладни си поръчваме по три топки сладолед в най-голям грамаж. Сядаме на една близка пейка, и докато хапваме и се наслаждаваме на вълшебния вкус, наблюдаваме гълъбите. Слънцето е огряло “Санта Мария дел Фиоре”, вижда се Кулата на Джото , гълъбите пеят любовни песни. В сърцето ми нахлува толкова много любов, че обичам целия свят, и най-много човека до мен. Хващаме се за ръце и отново отиваме до галерия “Уфици”, опашката още не е намаляла. Ако трябваше да чакаме, за да влезем, то нямаше да видим нищо друго тук, в люлката на Ренесанса. Снимам се за утеха под статуята на Леонардо. Наблизо е една от онези “живи статуи”- - млади момчета или момичета с боядисани лица и ръце, наметнати с богато надиплени чаршафи, застинали в типични статуйни пози, така неподвижни, че ги издава само живия блясък на очите и лекото полюшване на диплите от вятъра. Гледам една такава статуя , а тя заговорнически ми намига. Избухвам в смях, защото статуята си мърда и мустака. И тук, като в почти цяла Италия мотоциклетите са едва ли не най-популярното превозно средство и бръмчат като разярени оси из стръмните каменни улици, появявайки се внезапно иззад всеки ъгъл на ята или поединично .
Мисля да спра до тук, и да не ви разказвам за красивите малки магазинчета по страничните улички, за пазарчето в центъра със статуята на едно прасенце . Пускайки центове с устата на свинчето, можете да си осигурите богатство според флорентинците. Няма как да ви предам шума на река Арно, и бялата й пяна, на фона на зелените градини в далечината. Не мога да предам и топлината на пролетното слънце. Мога само да кажа, че ще се върна в красивата Флоренция, защото този град ме завладя. Все пак не успях да разгледам галерия “Уфици”, платната на Ботичели, Тициян, Леонардо, Рафаело. Не успях да видя “Раждането на Венера” на Ботичели, “Пролет”-та на Тициан.... За Флоренция е нужна поне една седмица. Но като се замисля, всеки ден си ходя в офиса, пък думата “офис” произлиза от наименованието “Уфици”. Дали пък не съм била в “Уфици”?!




Венеция-мит или реалност?