Въпрос на гледна точка

– Имам лошото усещане, че са ти малки – казвам аз.
– И аз имам същото усещане, но е хубаво – намига ми хитрушата.

Обект на любов

Разни думи не са съвсем ясни и трябва да бъдат обяснявани – съвсем естествено за детската възраст, когато речникът активно се попълва. Последната дума, която обяснявах снощи, беше обект:

– Тази дума може да се употребява за много неща, най-общо означава някакво място. Често се използва за строителен обект например.
– А защо в магазините пише “Съхранявайте касовата бележка до напускане на обекта”?
– Защото магазинът също може да бъде обект. Но също така мога да кажа: “Ти си обектът на моята любов”.

Божена ме поглежда с усмивка и заявява:
– Аз няма да напускам този обект.

Диалози (1)

Диалози (3)

За колекцията от любими стихове подбрах за Вас това:

Всичко знам за тебе, бебе!
                                                                   Мая Дългъчева

                                        Днес татко ме гушна и радостно рече:
                                       „В корема на мама живее човече.
                                        Дали е момченце или пък момиче?
                                        Дали ще е братче или пък сестриче?................

                                                              bebeto.doc

Здравейте, мили мами!

За първи път пиша тук, но ми е изключително приятно. Реших да Ви предложа няколко ценни бележки-правила, които всяка от нас си обещава да спазва.

С поздрав и пожелание за мн. истински мигове с бебоците: marq_4

на моето дете.doc

Вера Давидова-Поут - Етнолог

Родена в София, 1975 година.
Завършила английската гимназия.
В университета - археология и етнология.
Работила по един социологически проект, участвала в две етнографски (антропологически) експедиции - една в България и една в Румъния, като преводач от и на английски.
В момента живее в Англия с мъжа си. Има две деца - Даниил на пет и Анна на една година.
Интересите й са в областта на антропологията, обществото, отглеждането на децата, религията, литература, музика.

Имам две деца. Син, Даниил, на пет години, и дъщеря, Анна, на една. Носила съм и двете си деца – в кенгуру, раница за бебе, шал, който се увива около тялото.

Когато бях малка, омагьосана разглеждах календарите на УНИЦЕФ, пъстрите хора в различните части на света. По-късно записах да уча етнология в университета. Когато забременях, си мечтаех да нося бебето си в шарена цедилка като бабите на село или като индианците! Не само красота - намирах някаква очарователна хармония във връзката майка-дете – майката работи, детето – заспало на рамото й!

Но дали достатъчно носех своите бебета?

Нашите майки и свекърви, докторите, а не по-малко и ние самите смятаме, че не бива да «разглезваме» бебето, като го носим на ръце прекомерно много.

Но дали индианките, ескимоските, африканките, носещи своите бебета, ги разглезват?

Нека ви представя друг поглед върху носенето на бебето!

Оказва се, че много хора се занимават професионално с ползата от носенето на бебето и, ако щете, дори и възможната вреда от недостатъчното носене!

Става дума не за носене на ръце – това е физически невъзможно в по-продължителни периоди и би ни лишило от възможността да свършим каквато и да е било работа! Става дума за така нареченото «babywearing» (Бел. ав.:  Често използвам английския термин, тъй като е въведен от англо-езични) - носене на бебето в специално предназначен плат (това би могло да бъде така известното на български «кенгуру» /то не е подходящо за бебе до три месеца, защото не придържа бебето достатъчно близо до майката/, «слинг» - представлява нещо като хамак от плат, който носим през рамо, или просто шал или дълго парче плат, увито около тялото ни. Тъй като терминът няма точен превод на български, в статията ще използвам условно думата «носило».).

Терминът «babywearing» е въведен от педиатрите д-р Уилям Сиърс и съпругата му Марта Сиърс. Родители на осем деца, те казват: «Младите родители най-често си представят бебето, лежащо си кротко в люлката, зяпащо безучастно клатещата се въртележка над главата му; него го взимат и носят, само когато трябва да го нахранят или да си поиграят с него, а после отново го поставят в легълцето. Те смятат, че миговете, в които бебето е на ръце, са интервали, в които ТРЯБВА да успокоят бебето си, след което веднага го слагат обратно в креватчето му.» Сиърс преобръщат тази идея: «Носете бебето си в «носило» часове наред и след това го слагайте да спи само!»

Разбира се, много хора ще възразят!

Но не само някои психолози на запад, а и самият ми опит показва: едно бебе или дете не може да се «възпита» чрез спартански режим на лишения. Но нека да видим какво казват различни изследователи!

Според психиатъра М. Скот Пек през първите няколко месеца от живота си бебето не може да направи разлика между себе си и останалия свят. Когато маха с крачета и ръчички, за него целият свят маха с крака и ръце, когато майка му пее, то не може да разбере дали тя пее или то пее. Няма разлика между одушевеното и неодушевеното, между него самото и неговото креватче. То не разграничава между «аз» и «ти». Не съществуват граници, няма и само-определение.

Постепенно детето започва да изгражда така наречените «граници на Аз-а». В първите месеци до първата една година от живота му ролята на майката или родителя, грижещ се за него, е много важна за изграждането на неговата самостоятелност и светоусещане. Колкото по-хармонична е връзката между бебето и родителя, толкова по-самостоятелно психически и физически здраво израства детето.

В книгата си «Аз съм добър – ти си добър»   (Бел. ав.: Thomas Harris “I’m OK, You’re OK” Pan Books. London. 1973, p. 38-42) Томас Харис говори за няколко момента на раждане. Първото раждане (или «за-раждане») е клетъчното, или зачатието. През тези първи девет месеца човек се намира в най-хубавото състояние - на сигурност и топлина. Следващият момент е физическото раждане. То представлява шок за човека, който бива изхвърлен в крайните условия на студ (в сравнение с температурата в утробата), грубост на усещанията, налягане, шум, ярка светлина, отделеност и изоставеност. Но за по-малко от минута детето бива «спасено» - то е дадено на друго човешко същество (майката), което го поема, притиска до себе си, започва да кърми, повива… Оказва се, че този свят все пак не е чак толкова лош. Това е моментът, който Харис нарича «социално раждане». Това е моментът, в който започва да се осъществява така нареченото от него «милване». Милването, възстановената близост, е от изключително значение за малкия човек. То възвръща волята за живот, и без него човекът може да умре, ако не физически (макар че Харис ни представя и такива случаи), то психологически.

В подкрепа на това е историята за експеримента, проведен от императора на Свещената Римска империя над новородени деца. Той искал да разбере на какъв език ще проговорят децата, ако никога не чуват човешка реч. Взели младенците от майките им и ги дали на дойки, които трябвало да ги къпят и хранят. Забранено им било, обаче, да носят бебетата и да им говорят. Експериментът завършил с провал. Всички бебета умрели. Един историк от ХIII в. заключил: «Фридрих е положил напразни усилия – едно дете не може да живее без ласка!
Но коя ли от нас оставя бебето си без ласка, не го къпе, повива, кърми или храни; не му говори, носи, гушка и целува? Това казва и Томас Харис: «В повечето случаи в първата година от живота си детето винаги бива «милвано», дори само поради факта, че трябва да бъде взето на ръце, за да го преповият или нахранят. Без минималното количество «манипулации», както вече се спомена и по-горе, детето не би могло да оцелее.» При все това смятаме, обаче, че не винаги, когато плачат, трябва да носим бебетата си: «За да не ги разглезим». Вярваме, че ако не обръщаме внимание на капризите на детето, то ще се научи да бъде самостоятелно. Но кое наричаме каприз – да речем плача за нещо - да бъде взето на ръце, или някакъв необясним за нас плач. И дали това е каприз? Не е ли някаква потребност, която ние не разпознаваме като такава и погрешно назоваваме «каприз”. И психолозите предпочитат вече да говорят за потребности, вместо за капризи. Във връзка с плачещото бебе, което според нас няма «основателни причини» да плаче, Жан Лидлоф казва: «Природата дава ясни сигнали, че някой преживява страдание, само в случаи, когато това наистина е така.» (Бел. ав.: Jean Liedloff, The Continuum Concept (In Search of Happiness Lost) p. 63
Лишаването от «милване» се нарича «синдром на депривация» (лишаване) и е изследвано от Жан Лидлоф, друг теоретик на носенето на бебето.

Лидлоф прави своите наблюдения върху индианците йекуана в Южна Америка, чийто стадий на развитие отговарял все още на Каменната епоха. Тя открива, че бебетата, носени през повечето време, плачели по-малко и изненадващо за нас не размахвали ръце, не ритали, не се извивали, нито свивали пръстчетата на стъпалата си и ръчичките си в юмручета. Те седяли кротко в «носилата» си или спяли на нечий хълбок. Освен това те не връщали храна (освен ако не били много болни), нито страдали от колики. Когато за пръв път щастливи пропълзявали или прохождали, не очаквали някой да отиде при тях да ги вземе; вместо това те сами отивали при майките си или друг възрастен техен опекун. Оставяни без наблюдение, дори най-малките много рядко се наранявали.

Ето няколко обобщения, направени от привържениците на «babywearing»:

Носените бебета:

1. Плачат по-малко. Произволен контролен тест, докладван за Педиатрията, показва, че носенето на бебето, завързано за майката, намалява плача и нервността при бебетата с 43% през деня и 51% нощно време.
2. Растат и се развиват по-добре, във физически и психологически план. «Скачените майка-бебе» (или «тандемът майка-бебе») представляват не само психологическа, но и (което е много важно) физическа връзка! Колкото по-голяма е близостта на майката до бебето, толкова по-големи са заложбите за развитието на детето като пълноценно човешко същество (д-р Мизин Кавазаки, Родителски грижи, есента на 1997).
3. Когато едно бебе се носи завързано за своя родител/опекун, то е защитено от излишно количество стимули, идващи от заобикалящия го свят. Според д-р Т. Бери Бразелтън всяко бебе има собствен праг на възприемане на стимули, които то може да използва за организиране и изучаване. Стимулиране от страна на външния свят, което превишава този праг, пренатоварва детето и създава бариери, които много често представляват препятствия в по-нататъшното му развитие. (Nugent, 1985)
4. Клинични проучвания показват, че честото носене прави бебето по-малко податливо на нежелани пристрастия в бъдеще. Чуството за несигурност ни прави по-неспособни да се справяме по подходящ начин с трудностите в живота. Като компенсация развиваме нездравословни пристрастия – от алкохол и наркотици, до ядене в големи количества, неограничено харчене, работохолизъм.

С две думи, носените бебета научават повече, те са по-подредени и по-схватливи.

Идеята на Лидлоф като цяло е, че чувството за сигурност, продължаването по изкуствен начин на условията, в които бебето е живяло девет месеца в утробата, помагат на малкото дете да се адаптира по-добре в новата среда и, противно на нашите представи, по-леснода развие чувство за независимост. Освен това бебето има нужда от стимула «движение» (защо не сравним това с успокояващото чувство, което изпитваме, докато се движим в превозно средство, любовта на децата към люлките, удоволствието от карането на велосипед или от това да се носим надолу по пистата със ски или с шейна, и още многодруги?), както и да бъде подлагано на различни стимули – на случващия се наоколо му свят, без да бъде оставяно извън сигурността на ръцете, които го държат. Човешкото същество става независимо от майката единствено чрез майката (или бидейки с майката), само ако тя изиграе вярната си (заложена от природата) роля, като му дава опита, от който то се нуждае, да бъде носено и като му позволи то да постепенно да го израсте, съдавайки в него правилното чувство за връзка с и увереност в обкръжаващия го свят! (Бел. На автора:  Jean Liedloff, с. ХIV – ХV)

Това за мен е най-силният аргумент на Лидлоф:

«Родител, чиито грижи се концентрират главно върху детето, не само е най-вероятно застрашен от това да изпита скука и да изгуби мотивация, както и да стане скучен за околните - такъв родител най-вероятно не би предоставял и най-пълноценния вид грижи на детето си. Едно бебе има необходимостта да се намира не в центъра на вниманието, а в центъра на активен личен живот, в постоянен допир с него, като става свидетел на всички онези дейности, които по-късно в живота то самото ще може да упражнява. Докато е носено, детето е пасивно и наблюдаващо с всичките си сетива. Разбира се, то е щастливо в моментите, когато вниманието е насочено и към него: целувки, гъделичкане, подхвърляне във въздуха. Но основната му работа е да възприема и поглъща дейности, взаимоотношения (общуване) и заобикалящата среда на родителя си. Всичката тази информация му помага да разбере какво вършат обкръжаващите го същества и по този начин го подготвя да заеме мястото си сред тях.»  С две думи, за бебето и малкото дете отговорността да бъде център на внимание е твърде голяма! То иска да бъде пасивен наблюдател и участник вътре в самия «случващ се наоколо» свят!

Бебетата, прикачени към родителя си, като участват в неговите дейности, не само улесняват родителя, докато той работи или върши домашната работа (стига да не готвите или пиете горещ чай, което може да е опасно). По този начин и бебето участва активно в живота - дали работите, разговаряте с приятел или се разхождате, - а това сякаш го прави по-спокойно. Освен това така то се научава, че работата, дейността не означават «неприятно задължение», а удоволствие, игра, общуване. Може би по такъв начин децата ни не само няма да намразят, но и ще обикнат да готвят, чистят, подреждат стаите си? Като си помислим, ние защо често смятаме работата за неприятно задължение? Защото е самотна, нали? Вероятно, ако се разровим в етнографските сборници, ще открием, че седенките са били весели и забавни!

Но, действително, когато Анна не иска да заспи, връзвам я на гръб и започвам да готвя. И тя съвсем скоро е заспала! А моята Анна много трудно заспива! Може би защото не я нося достатъчно?

И да не забравим едно безспорно предимство от носенето на бебето! Близкият контакт с бебето, както при носенето му, така и ако спите заедно, има лактогонен ефект! Сиреч спомага за образуването на кърмата.

Разбира се, в живота на модерния човек не е толкова лесно да носиш бебето си, както изглежда, че е при индианците или ескимосите, или пък е било с нашите баби и прабаби с цедилките на село. Но малко повече носене едва ли ще е от вреда? И колкото по-малко е бебето, толкова по-добре е за него и толкова по-лесно за нас! Както казва Жан Лидлоф, идеята да носим бебета си не е да го правим, защото някой ни е казал. Нека носим бебетата си, защото е полезно за тях, но и ако открием колко хубаво, очарователно и удобно е това за нас. Топлината на малкото човече до тялото Ви, личицето му, толкова близо до Вашето, сладостта, която изпитвате, докато спи, забило носле в пазвата Ви или опряло бузка на рамото Ви – вие сами ще откриете това вълшебство! Във всеки случай, това е времето да ги носим – докато са мънички! След това са вече големи, тежки и искат да тичат сами!…

Източник: Български бебе център

Дискусия по темата

консултант по кърмене
и естествена грижа за бебето
Лилия Валентинова Казакова

Изхождане на бебето. Какво е това? Много смятат, че това е приучване към гърнето. В определена възраст бебето трябва да започне да се слага на гърнето и да се цели то да върши своите работи там и да се справя... Счита се, че има смисъл да се занимаваме с това не по рано отколкото бебето може успешно да седи, а това означава например след навършване на 6-8 месеца. Аз изхождам своето бебе от раждането му. Удивително? Съвсем не. Още до неговото раждане аз се познавах с няколко майки, които са постъпвали по същия начин, както и аз сега. Не са използвали памперси, а са изхождали бебето. Памперси са използвали само за разходки на улицата „за всеки случай”. Сега аз постъпвам точно така, и в повечето „случаи” моето бебе се връща от разходката сухо. Разхода на памперси при нас е 3-4 бройки на месец. Понякога изхвърлям памперс не защото сме го използвали по предназначение, а защото е започнал вече да си губи формата. Изхождането, с което се занимаваме с бебето за сега няма отношение към гърнето. На гърнето никой не седи. Гърнето, честно казано, не е много удобно за изхождането. Счита се, че ако бебето периодически се оказва в мокри пелени и изпитва дискомфорт по този повод, то постепенно установява връзка между уринирането и неприятните усещания от студените мокри пелени и постепенно започва да иска на гърне за да избегне това неприятно усещане. В действителност, бебето изпитва дискомфорт още преди да намокри пелените. Ще се удивите, но бебето на 3-4 месеца, което пишка под себе си вече е загубило вродената си способност към съхранението на собствената си чистота. То не изпитва никакъв дискомфорт във връзка с изпишкването. Ще минат много месеци преди да започнат да го учат да бъде сухо и чисто и успеха, най-вероятно, няма да дойде веднага... Желанието да бъде сухо и чисто може да се счита вродена способност на бебето. Знаейки за тази негова способност, тя трябва да бъде използвана. По някаква, засега неизвестна причина, през първите месец и половина за бебето уринирането представлява определен проблем предизвикващ дискомфорт. Бебето винаги проявява безпокойство преди да намокри пеленките. Това безпокойство може да се проявява в различна степен, от тихо мрънкане или опити да се обърне до силен внезапен плач. Всичко зависи от индивидуалните особености на бебето, от това как е понесло раждането, как се чувства, от неговия характер, темперамент... Независимо от тези особености, всички бебета започват да проявяват безпокойство под действието на изпитвания дискомфорт и викат за помощ. На новороденото е нужна мамината помощ. За всичко. И за освобождаването на пикочния мехур също! Как майката може да помогне на бебето? Много просто... да вземе поза, удобна за изхождане, да го постави на гърдата и да потупа (леко да потупа, а не да шляпа!) по половите органи, изговаряйки на всички познатото пис-пис, а-а... Когато бебето започне да суче, става рефлекторно разслабване на сфинктерите на уретерния канал и на правото черво и бебето чишка, а ако иска, то и ака. Потупването е нужно от една страна за да му помогне да се отпусне, а от друга за да се покаже на бебето какво чакаме от него и от кое място... А думите изговаряме подготвяйки се за в бъдеще... Ако молбите на бебето в тези ситуации остават непонятни след известно време то престава да ги подава и започва да пишка „без предупреждение”. Това става, примерно, след един и половина-два месеца след раждането. Какво става, ако мама знае за потребностите на бебето и за своята помагаща роля? Мама започва да изхожда бебето от първия ден на неговия живот, помагайки му в нужния момент да се отпусне с помощта на сученето и потупването. Бебето свиква с това, че мама му помага в тази засега не проста за него работа и продължава да й подава сигнали за своите потребности. Постепенно внимателната майка и бебето започват да се разбират един друг така добре, че майката ще започне да предчувства желанията на бебето, помагайки му да се изпишка още преди да е дал сигнал за остра необходимост. Получава се, че важността на изхождането не е в икономията на памперси или в намаляването на обема пране, а в установяван ето на взаиморазбирателство между майката и бебето, във формиране у бебето на увереност в надеждността на майката, в нейните способности да му помогне във всяка ситуация. А намаляването на разходите или прането - награда за майката за добре наложеното разбирателство със собственото й бебе. А каква може да бъде връзката между изхождането и кърменето на поискване? Връзката се оказва много тясна. Кърменето на детето на поискване подразбира поставяне на бебето на гърдата в отговор на всеки плач или безпокойство. При наблюдаване на здраво новородено се оказва, че то проявява безпокойство главно по два повода - иска да пишка или е вече изморено и иска да спи. Бебето през първия месец от живота си проявява безпокойство и желание да посуче например 16-20 пъти в денонощие и примерно толкова пъти пишка. Майките, които умеят да изхождат децата си постъпват така... при безпокойствие дават на бебето гърдата и го изхождат. Бебето пишка и продължава да суче, може даже да заспи, а може, насуквайки се, спокойно да пободърствува известно време. С възрастта необходимостта да се поставя на гърдата възниква по-рядко отколкото потребността да уринира. Бебето може да чишка и без да се поставя на гърдата. Но в някои случаи изхождането с гърда е по-удобно, например, през нощта, а също тогава когато майката изхожда бебето по собствено желание, например, преди разходка, или преди сън. През нощта бебето се изхожда без да се събуди. Когато то започне да се върти, майката сяда, взима бебето в поза за изхождане, дава гърда и потупва. Бебето пишка и продължава да спи посуквайки. Изхождането е свързано със закаляването на бебето. Оказва се, че бебето, което го изхождат, едновременно започва да се закалява, при това по най-лекия начин. Получава се, че в течение на деня много често му се оголват крачетата и долната част на тялото. Когато престане да се увива бебето в пелени, се оказва, че е най-удобно то да се държи само в блузка, с постоянно голички крачета и дупе. Когато бебето започва да се учи да пълзи, става и ходи, най-добре това се получава с голи крачета, т.к. голите крачета никак не се хлъзгат. Децата предпочитат, примерно до тригодишна възраст, в домашни условия постоянно да ходят боси и без гащички. При това за детето, постоянно ходещо с голо дупе по-лесно се установява правилно отношение към гърнето, на него не му се налага нищо да сваля. Той по-бързо се приучава самостоятелно да ползва гърнето. В резултат, израства дете, привикнало да бяга в къщи, а по възможност (например през лятото на вилата) и на улицата, босичко и равнодушно към теченията. Бебето се изхожда като обикновено се придържа над легенче или умивалника или над всеки друг подходящ съд. Обикновено във всяка стая в къщи подобен съд трябва да присъства. В позата за изхождане няма нищо сложно... майката взима бебето така, както когато иска да го накърми седнала. В това положение, бебето сучещо гърдата лежи на мамината ръка. Майката разтваря крака без да отнема бебето от гърдата, отпуска дупето надолу, придавайки му почти седнало положение. С ръката, на която то лежи, го придържа за крачето, за бедрото малко по нагоре от коляното, другата, свободната ръка прекарва под другото краче така, че ръката се оказва в коленната сгъвка и с дланта на тази ръка потупва между крачетата (половите органи). Когато бебето пишка, особено ако е момченце, майката с тази длан направлява струйката право в легенчето. С придобиването на определена ловкост и сръчност изхождането на бебето може да става и над гърнето. А кога бебето сяда на гърнето? Най-често през втората година. Защо чак на втората? Може и на първата, но повечето деца във възрастта 6-12 месеца не искат да седят на гърне. Бебетата или се съпротивляват при опита да ги сложат на гърнето или като поседят една секунда слизат. Най-просто е за тези деца, които имат нагледен пример в образа на своя батко или кака, които ползват гърне. Но във всеки случай, гърнето трябва да се появи в интериора и да стане привичен предмет за бебето, най-малкото, тогава, когато навърши една годинка. На бебето може да му се предложи да ползва гърнето по предназначение н а 1г 3-4месеца. Всички деца успешно използват гърнето на 1г 8-9 месеца. Да изхожда бебето от раждането му може всяка мама стига да иска да се научи на това. Разбира се (поне в началото) по-голямата част от времето бебето трябва да бъде в ръцете й или в непосредствена близост до нея. Ако майката смята, че бебето не трябва да се държи на ръце и е уверена, че правилно отглежданото бебе, това е бебе, прекарващо голяма част от времето си в креватчето, посукващо биберон-залъгалка, то тя няма да може да изхожда детето си, а и то едва ли ще иска. За нея е по-добре да използва памперс. Изхождането на бебето някога е било задължителен и естествен елемент от общите грижи за бебето. Затова, в страните, където в обществото се е съхранило предаването на традиционния майчин опит и където а майките носят децата си със себе си, с приучването на бебето към чистота не е проблем. Внимателното отношение на майките към своите бебета и подпомагане на неговото желание да бъде сухо и чисто са дотолкова общоприети, че, например, в африканските страни, жена изцапана от своето бебе една седмица след раждането се счита за невнимателна майка. За цивилизованите европейки е по-сложно и защото никога не са виждали как може да се изхожда бебето. Ако младата майка по време на своя живот много пъти е наблюдавала как другите жени облекчават бебетата си, започва сама да го практикува със своето бебе, при нея това ще се получава почти инстинктивно. На нас, които нямаме такъв опит, ни е по-сложно. От момента, когато за първи път сме чули информация за това, че новородените, се оказва, могат да си искат да пишкат, до разбирането на бебето на ниво чувства: „Аха, ти искаш да чишкаш? Хайде да отиваме към легенчето...” минава известно време. Правила на изхождането:? Изхождайте бебето след всеки сън, независимо от това дали се е събудило мокро или сухо.? Изхождайте при проява на безпокойство. Постепенно ще започнете да разбирате кое именно безпокойство говори за желанието на бебето да се изчишка или изака.? Изхождайте по ваше желание, ако на вас това е необходимо, например, преди разходка.? Не очаквайте, че бебето веднага ще се изпишка като го вземете на ръце, особено, ако се опитвате да го изходите по ваша инициатива. Почакайте поне 2-3 минути.? Не настоявайте на уриниране, ако бебето не е сукало дълго. Възможно е да няма какво да изпишка.? Изхождайте бебето, ако то вече дълго не е чишкало и ви се струва, че е вече време.? Бебетата на възраст няколко месеца и по-големи, може да пишкат веднага след сън. Нагласяйте се под изменящите се потребности на бебето.