А аз мисля, че не помните, защото тя си отива незабелязано. После се появява раздразнение, недоволство, отблъскване. А отначало нищо не се случва.

Просто навикът дотолкова притъпява първоначалното, изострено чувство на влюбеност, че после не забелязваш, че ТОВА Е ТВОЯТА ЛЮБОВ. Във всеки случай, така си мислел/мислела някога.

Любовта се разтваря в обикновеността и рутината, става незабележима. При това, изчезва ли тя?

Но най-напред, трябва да отговориш на въпроса: нея имало ли я е? И как точно да узнаеш това?

Обичайното възприятие ни диктува следния алгоритъм: когато ти е хубаво, сърцето изкача от гърдите, краката сами те носят към него/нея – тогава това е любов. Даже когато страдаме, тъгуваме, това също се смята за любов. И когато ревнуваме, и когато се ругаем за дреболии…

Но когато гледаме „любовта си” и вътре в нас нищо не откликва, то се смята, че всичко си е отишло. Но това само така се смята. А какво се случва в крайна сметка?

В крайна сметка, всичко прилича на игра с играчка. Първо, я виждаш, после тя те възхищава и накрая я пожелаваш. После я взимаш и си играеш. Играеш си, играеш си – дотогава, докато ти радва очите (тоест сърцето)!

А после? Както в известния анекдот за въздушните балони: „Е, те не ме радват!”.

И какво правим ние? Оставяме играчката си. За какво ни е сега, вече не ни доставя удоволствие?

И къде е сега любовта? А какво е това тогава, питате вие?

Да вземем, например, обичайната любов – на майката към детето. Помните ли? Боледува – не боледува, работи – не работи, заета – не заета, в добро – в лошо настроение: тя, независимо от това, мисли за малкото си, грижи се за него, предугажда желанията и потребностите му. И то се чувства защитено и спокойно.

А как се случва това между нас?

Аз днес много работих, затова те обичам по-малко, тъй като съм уморен/а. Или днес сънувах лош сън и не съм в настроение, да ти обръщам внимание. И въобще, в последно време искам да остана сам/а – изведнъж в мен възникват такива вътрешни искания.

А каква е нашата любов? Тя е като дете, винаги изисква внимание и топлота! А най-главното, спокойствие и увереност. Тя очаква, че независимо от някакви „лоши времена”, настроения, заетост, несъгласия и прочее причини, нея ще я пазят и охраняват.

От какво? От нашето подобие на любов.

Природата ни води към съвършено състояние. Досега се движихме напред по задължителен и принудителен начин. Оттук нататък, ще можем да напредваме само, прибавяйки от своя страна осъзнаването на това – по какъв начин се развиваме.

Занапред ще можем да подобрим, да смекчим и ускорим своето развитие с помощта на средата. Всички деца и възрастни се развиват с помощта на средата. Обществата на анонимните наркомани, защитниците на животните, курсовете за отслабване – всичко това се базира на въздействието на средата върху човека. Ето и ние сме длъжни да направим същото.

Развивайки се в добра среда, ние ще бъдем като добри деца и, допълнително към това, ще създадем същите рамки и за децата си. За да може, като резултат, от тях да излезе нещо хубаво. В крайна сметка, човечеството няма друг проблем, освен добрата среда.

Всеки родител би се радвал да доведе децата си в такава среда, където струи топлина и царят добри отношения, където ги учат на обединение, която носи увереност и позволява да се избегне страхът от беди, страданията  на гордостта и прочие проблеми, заложени в човешката природа. Там няма нищо такова – това, наистина е добра среда, предоставяща на човека „меко място” за развитие.

И тогава, те се разкриват, придобивайки възможност да възприемат и попиват, без да се чувстват в отбранителна позиция и във враждебна среда. Дори ние, възрастните, не разбираме какво е това – да пребиваваш в добра среда. По този начин бебето, намиращо се в ръцете на майка си, не усеща нищо, освен нея. Само такова усещане  му дава сила за развитие.

Ние, обаче, нямаме такова чувство и затова се спряхме, сблъсквайки се с глобалната криза. Във всички сфери, където преди сме имали успех, няма да можем да продължим напред. Напротив, заплашени сме от падение.

Кризата може да се окаже, от една страна, катастрофа , а от друга  –  ново раждане. Самата дума е дошла от гръцки език и по своята етимология означава ново начало. Но ние не го използваме вярно.

Като цяло, човек трябва да разбере какво му е необходимо, за да бъде щастлив. А му е необходимо нова добра среда. Благодарение на добрата среда, ние просто ще се радваме на добър живот. „Аз усещам сигурност, имам приятели, целият свят се отнася добре към мен и иска да ми дарява само добро. Всички се грижат за мен и аз се грижа за всички. Ние живеем в свят, който изцяло е пропит от топлина, увереност и доброта. Целият той е любов”.

Любовта, или законът на пълното взаимно отдаване, е основното обединяващо свойство на мирозданието. На законът на всеобщата любов се подчинява цялата природа – „неживото”, „растителното” и „животинското” нива, освен нивото „човек”, където ние, оставени сами на себе си, вършим всичко, каквото си поискаме, действайки против него.

Като говорим за човека, ние нямаме предвид жизнените функции на нашия организъм на ниво животинско тяло. Разбира се, на това ниво неговото функциониране се подчинява на законите на природата.

Нивото „човек”, нашето „аз”, – това е нивото на нашите взаимодействия, усещания, мисли. Тук ние сме абсолютни егоисти. Ние не искаме да вземем под внимание интегралността на света, взаимодействието между неговите части. Явявайки се неразделна част от природата, ние чрез своите мисли, желания, действия нанасяме на тази интеграция огромна вреда на всички нива. И тя, в крайна сметка, се връща към нас във вид на отрицателно въздействие от страна на всички части на природата. Днес ние започваме да усещаме това. 

Съществуването на всеки организъм и неговото развитие има за основа пълното интегрално взаимодействие на неговите елементи. В съответствие с това, всяка клетка се грижи за поддържането на неговата жизнеспособност, тоест тя автоматично отдава всичко, което е необходимо, като даже се подчинява на заповедта за самоунищожението си. След като е изпълнила своята функция и е отработила своя ресурс – програмата се изключва и клетката се самоунищожава.

В наше време сме свидетели на пълното разпадане на човешките взаимоотношения. Всичко е изградено на проста егоистична сметка. Всеки се стреми да използва всекиго – в секса, в семейството, в обществото – за своето мнимо благо. Мнимо, защото накрая човек не получава никакво благо. И това е добре, защото виждайки истинското си лице, пагубността на своето поведение, ние все повече се приближаваме към проблема и неговото решение.

Искреното желание на човека доброволно да приеме закона на интегралното развитие ще му разкрие онези части на природата, които той все още не може да почувства. Нови измерения, нови светове, където съществуваме в изконно вечното си състояние, където се намираме до раждането и след смъртта си, където пребиваваме като неразделни части на природата – това, което за сега е скрито от нас.

Днес ни се дава възможност да разкрием тези области на мирозданието, които засега не усещаме. Но те са реални. Нашият егоизъм – защото в него е основният проблем – не ни позволява да направим живота си, нашите отношения в обществото и семейството прости и хармонични.

Не е възможна връзка между мъж и жена, които въплътяват в себе си две абсолютно противоположни свойства, ако между тях не се разкрие чувството на любовта, управляващо мирозданието. Но за това, трябва да видим как този закон действа на Духовно ниво, откъдето към нас слизат сигналите на управлението и на тази основа, да изградим отношенията помежду си.

Днес приемаме за любов свойство, абсолютно противоположно на това, което съществува в природата. Под думата „любов” ние подразбираме своето отношение към това, което ни носи наслаждение.

„Обичам тази жена” – днес означава, че обичам да я използвам за себе си. Аз имам такива потребности, празноти и тя ме насища, наслаждава. Тогава, нея ли обичам или онова наслаждение, което получавам от нея? – Аз обичам себе си, а нея я обичам като източник на наслаждение както, например, сутрешното кафе или следобедния сън…

Любовта не е получаване на наслаждение от някого, а отдаване, насочено към обекта на любовта. Почувствай какво желае любимият и напълвайки го, ти ще изразиш своето отношение към него, което се нарича „любов”.

Дори при получаването има възможност да изразиш любовта си, когато използваш получаването, за да отдадеш. Така, например, детето, знаейки, че любящата майка желае то да си изяде кашата, я изяжда, за да достави наслаждение на майка си. То трябва да се наслади от това, което тя му дава, и тогава тя ще се наслаждава, че то получава от нея.

Даже от такъв прост пример се вижда, че понятието „любов” е много сложно взаимодействие. Какво да кажем за такива сериозни системи, като взаимодействията на нива „жена – мъж”, „бащи – деца” и т.н. Това е цяла наука, която трябва да се изучава от детска възраст. Иначе човек не пораства и не разбира най-важното – как да живее, как правилно да изгради човешкото общество.

В нашия свят започваме да откриваме, че сме абсолютни егоисти, че не обичаме, а само се опитваме, по пътя на компромисите, да се договорим помежду си, защото друг път няма. Ту се караме, ту се помиряваме, свързват ни общи деца, живеем като съквартиранти – но това не е любов! Без свойството на отдаването не е възможно съществуването на елементарна човешка връзка, затова истински съпруг и съпруга могат да бъдат само тези, които работейки върху себе си, се издигат до това ниво.

Това не е никак лесно, но страданията от опустошеността, от разбиването на взаимоотношенията – в семействата, между децата и родителите, в обществото – ще доведат до там, че хората ще са готови да положат всякакви усилия, за да достигнат това свойство. Подсъзнателно, инстинктивно те ще започнат да разбират, че този идеал съществува, той е далечен, но трябва да бъде достигнат. Именно в дълбините на падението те ще усетят възможностите за възход и ще бъдат принудени да го направят.

Проблемът е там, че човекът не е достатъчно развит, за да разбере, че неговият вътрешен свят – това е светът на наслажденията. Когато той се наслаждава на красива картина, музика, жена, дете, супа, – това е едно и също. Протичащите в нас процеси са чисто животински, потребителски. Незнайно защо, представяме някои от тях като някакви нереални чувства и искаме от другите същото. За каква любов говорим? Ще ви инжектират определен вид хормони и съвсем по друг начин ще започнете да се отнасяте към обекта на любовта.

Любовта се изгражда от взаимни отстъпки, от придобиването на алтруистично движение един към друг, когато всеки живее в другия, напълва другия. Такава духовна двойка култивира взаимоотношения над нашите животински желания и на тази основа създава единение. Ние имаме потребност от това – чрез сливането на телата да достигнем сливане на душите.

Нивото на висшите животни и човека е изградено на основата на взаимодействието.

Защо? Природата се стреми да извиси човека до такова ниво на развитие, когато той би взел съзнателно участие в този процес, би разбрал, оценил, постигнал вселенския му мащаб и би го одобрил.

Израстването заема една трета от живота на човека. Човешкото дете – за разлика от животинското, което от първите дни на живота си се приспособява към заобикалящата го среда, – се нуждае от грижи, от огромен обем информация, за да стане годно за съществуване в този свят. Затова бракът – съединяването на мъжката и женската част – трябва да бъде дълъг и съвършен. Природата предизвиква в нас любовта към децата, иначе ние не бихме се съединили и не бихме им дали възможност да просъществуват.

Институтът на брака не е създаден за таткото и майката, за съпруга и съпругата, а изключително за продължаването на рода, тоест за децата. Недоволството, че в семейството нещо не е така, че не получавам достатъчно, че по-малко ме обичат, по-малко ме наслаждават, е следствие от това, че всичко се прави в противоречие на отдаването – всеки търси в брака собственото си наслаждение, без да разбира, че бракът е създаден за детето.

Днес в развитите страни хората не искат да имат деца, стремят се към егоистично напълване, към усещане за свобода. Да съединят живота си с друг човек, да живеят в един дом, да раждат деца, да ги възпитават, да мислят за тях от сутрин до вечер… Защо? Какво удоволствие ще ми даде семейството?

Семейството е необходимо, за да може човекът да се научи да се грижи за ближния си. То съществува само за това. Затова сме създадени с желанието да раждаме, да отглеждаме и да възпитаваме. Природата влага в нас инстинктивна, животинска любов, за да можем по неволя да се учим и постепенно да се издигаме на други нива на отдаване.

Целта не е да родиш подобен на себе си малък егоист и безцелно да го отглеждаш. Човек трябва да осъзнае, че крайната цел е достигането на най-висшето природно ниво – свойството на отдаване и любов. Затова мъжът и жената са създадени такива, че да имат нужда един от друг и от деца, за да могат – на примитивно животинско ниво – да разберат, да почувстват това свойство и да го издигнат на човешко ниво. Ето тази е причината да сме създадени като разделно съществуващи мъжки и женски елементи, които, съединявайки се, пораждат следващото поколение. В това е смисълът на съществуването на института на брака.

А на животинско ниво никакви задължения и клетви няма да помогнат. Ние искаме да удовлетворим ежеминутните си желания. Ние не търпим нито натиск, нито ограничения. Не се нуждаем от постоянни връзки. Такъв е днешният егоизъм. С това се обяснява статистическият бум на разводите по света.

Цялата ни история е процес на постепенно, но непрекъснато развитие на егоизма, който в наше време хиперболично нараства и не се поддава на никакви ограничения и рамки. Затова институтът на брака не може да бъде опазен нито от морала, нито, още повече, от лицемерни забрани. Всички разбират безполезността и безсмислеността на такъв подход. Значи, на човек ще му се наложи да осъзнае истинския закон на природата, духовния закон, а за да го направи, ще трябва да се издигне над животинското си ниво.

Желанията слизат в човека свише и се проявяват вътре в него.

В следващия миг в мен ще се прояви някакво друго желание. Аз мога да го потисна, заплашвайки го с наказание, но няма да мога да спра да желая. Да заповядаш на човека „не желай” – това е равносилно да заповядаш на котката да не желае мишка. Това е невъзможно, защото противоречи на природата. Да не желаеш – значи да се поправиш. Поправянето е издигане на нивото на отдаване, на нивото на силите, които ни управляват. А това е процес на полагане на осъзнати усилия и задълбочено обучение.

У нея е дълго всичко, което трябва да бъде такова – краката, косите, ноктите. У нея е закръглено всичко, което трябва да бъде такова (няма да изброяваме от скромност). Тя ходи на срещи без бельо, затова на лицето й играе загадъчна усмивка и сексуална аура я обгражда от главата до петите. Изкарва прилично заплащане и изглежда стилно. Тя излъчва изключително положителна енергия.

Може да се каже, че в нея всичко е прекрасно – и лицето, и мислите, и душата, и дрехите. И не се занемарява, а през цялото време се усъвършенства! Вече владее „позитивното мислене”, тоест пресича всякакви негативни мисли и чувства, които я спохождат. И почти се е научила да се обича.

Нищо друго не и трябва. Защото освен че обича себе си, нея я обича някой си. При всичките й достойнства, никак не й върви с мъжете. Тя започва да подозира, че сегашните мъже са се изпарили. И вече е готова да се учи в „училището за кучки”.

Това е портретът на съвременните госпожици на възраст за женене от 20 до 50 години. Те стават все повече, като серийно производство „умници и красавици”, мечтаещи да намерят женското си щастие. И първият, който откликна на стона на самотните сърца, се оказа Пазарът. За любовта и семейството се появиха предавания и ток–шоута. Примамващата литература е изпълнена със съвети: къде да намериш мъж, как да го разбереш и как да се подготвиш за брак. Но особено върлуват психологическите тренинги. Сякаш фабрика за мечти, бълваща кукли на конвейер.

Спомням си, че когато бяхме малки, ни заведоха във фабрика за играчки. Там имаше цех, където правеха пластмасови кукли. Слепваха ги от две половини. От ляво лежеше купчината с дупетата, от дясно купчината с лица. Работничката от фабриката не гледаше, а взимаше половинка от ляво и от дясно – и хоп, готово. По-нататък съвършено еднакви, без очи и ръце, кукли вървяха на конвейера, в очакване да бъдат разкрасени.

Възможно ли е психологическите тренинги да се ръководят от същите тези принципи: бъди стандартен и лесно ще намериш половинката си?

***

В последните години писмата, които пристигат до мен в сайта, са все на една тема: как да се сдобия с щастие в личния си живот? Едни се жалват от съдбата, други от мъжете, но абсолютно всички искат прости рецепти: как да се държат в отношенията с мъжете – смели и активни или кротки и очакващи? Каква стратегия да изберат, за да не им се изплъзнат? Как да „завлекат” мъжа до олтара? И главният въпрос: какви кукли сега се търсят най-много?

Психотерапевтът винаги трябва да е и малко ясновидец. В амбициите и претенциите, прозиращи от писмата, мога да предскажа съдбата на авторите им. Никаква любов няма да ги огрее. Нито любов, нито щастие… Никога.

Защото болшинството от съвременните  госпожици на възраст за женене и потенциалните им кандидати са поразени от много опасно заболяване. Неговото име е „инфантилност“ и то уверено крачи из планетата ни. От него не е застрахован нито развратният плейбой, нито невинната девойка, за него лекарство няма, но то осакатява съдби и погубва животи.

Трябва да погледнем врага в лицето. Ще се опитам да обясня що за чума е това, разрастваща се в обществото ни. В това ще ми помага К. Г. Юнг.

***

Инфантилният – това е възрастен по паспорт човек, но с детински ценности и ориентации. А инфантилността е страшна с това, че тя не позволява на човека да израсне до Личност. Представите за света, за живота и за хората у инфантилния са опростено сгъстени. И ако Личността живее в реалния свят, то инфантилният е в илюзорния. Личността вижда живота като сложен и многоизмерен. Инфантилният си го представя един вид като „Киндер сюрприз“. Трябва само да разбереш от коя страна да го отвориш, а по-нататък те очаква чист шоколад и малко подаръче вътре.

Личността се учи от своите и от чуждите грешки. Инфантилният, независимо от ударите, всеки път се удивява.

Личността се опитва да разбере Законите на живота. Инфантилният очаква рецепти, съвети и схеми.

Личността иска да разбере какво точно е щастието лично за нея. Инфантилният се ръководи от принципа „така е прието”.

Личността с годините става все по-дълбока, по-интересна, по-умна. Инфантилният не се променя.

Личността създава своя живот. Инфантилният умее само да подражава. Затова всички инфантилни в действията си са като щампирани. Но има различни случаи в живота: от простия, който се надява, до сериозния, който мисли как да живее.

Действително, нашето спокойно и доволно време създаде такова количество клонинги, което не се присъни дори на Съветската власт в най-щастливия и сън. Разумният човек стремително се превръща в „стандартен“ човек…

***

Понятието за любовта у инфантилния е като Дисни филмчета. От мъжете се иска: да ни е леко с тях, топло, весело и приятно. Да ни обезпечават, да се грижат за нас и да ни пазят. Да са умни, красиви, с дълбока душа, щедри, с чувство за хумор и, разбира се, богати…

Тоест прахосмукачка, хладилник и пералня в едно. Чудесно би било това чудо на техниката още да е и люлка за спане.

А в замяна тя му обещава да му посвети най-хубавите си години, да му дава ласките си, любовта си и да го стимулира за още по-големи постижения.

Лъжат! Инфантилният човек е способен максимално да се увлече. Чувствата на инфантилния могат да бъдат сравнени с бенгалски огън, който бързо се възпламенява, ярко свети и също толкова бързо угасва. Гледайки обгорялата пръчица, инфантилният решава, че отново не му е провървяло. Възможно е затова да не може да поддържа дълго време сериозни отношения с някого. Те прехвърлят отговорността за това на разликата във вкусовете, темпераментите, на обстоятелствата…

А работата е съвсем друга. Инфантилният е прекалено погълнат от себе си и интересите си. Той е като малко дете, неспособно понастоящем дълбоко и правилно да усети друг човек. Главната му ценност остава удовлетворяването на собствените потребности – за защита, за топло, за насъщния (Юнг). Ето защо всяка втора госпожица е уверена, че само в брака може да се почувства защитена.

Между впрочем, инфантилният никога няма да каже: „не разбирам хората“. Той казва: „хората не ме разбират“.

По такъв начин инфантилният не вижда околния свят, а си измисля. Създава някакъв образ в съзнанието си, който е далече от действителността.

Навярно всеки сред познатите си има човек, на когото роднините в детските му години са му повтаряли, че е талантлив и необикновен. По принцип, животът на такъв човек не се стича, а съдбата никога не се оказва такава, каквато той си я е представял (Юнг). И всичко е поради това, че фантазиите му за собствената значимост никак не съответстват на реалността.

Днес ролята на осакатените от родствениците души са поели отговорността за психологическите тренинги и популярната психологическа литература. Там ви обясняват какви „съкровища“ трябва да се чувствате, за да се сдобиете с успех. Трябва да вярвате, че сте обаятелна, привлекателна и чисто и просто привличаща към себе си любовта душица! И какво от това, че потвърждение на казаното няма… Далеч от съмненията и страха, далеч от умните и трезви мисли – те не са позитивни.

***

Съвременните мъже са не по-малко инфантилни от жените. Само че, къде е проблемът? Инфантилният среща инфантилна, имат еднакви ценности, защо да не се оженят? Аа, не, те като отрицателно заредени електрони се отблъскват един от друг!

Работата е в това, че в тях има един и същ недостатък – незрялата психика на всеки инфантилен е свойствена, безсъзнателна, стихийна защита от отговорностите (Юнг).

Госпожицата, внушаваща си, че е подарък, способен да украси живота на всеки мъж, в крайна сметка, трябва да намери някого, на чиято шия да увисне. Кой би я издържал, предпазвал, не преставайки да я разбира… А на мъжа инфант защо му е такова бреме? Битът в наше време не е проблем, от практическа гледна точка жената не е необходима в домакинството. А госпожици наоколо с лопата да ги ринеш. Заедно могат отлично да си прекарват времето – докато му е комфортно с дадена госпожица. И докато тя не се сдобие с брак с него.

Ако всички инфантилни се оженят, съвместният живот ще се гради на принципа кой кого ще „изманипулира”. Добавете тук и незряла емоционалност и следствие на това безразличие и равнодушие към чуждите проблеми, болка и радост. ”Оковани с една цел”, живеят заедно и независимо от това, не виждат, не разбират, не се уважават един друг. При все това, се считат за нормално семейство. Колко много са подобни бракове.

А сега трябва да огорча всички заседели се моми. Има мъже сега, но кажете, за какво му е притрябвала на човек жива кукла?

***

Интересно, от къде се взе легендата за това, че всички хора се женят и омъжват само и единствено по любов? Има и сексуално влечение. Има и страст. Има и „той (тя) ми харесва”. Има и страх от самота. Има и „така трябва”. Имат общи интереси и общ кръг от познати… Кому е нужна тук любов?

В крайна сметка, на болшинството хора им е нужен партньор за съвместно съжителство. В това няма нищо лошо. И преди 100 години така са се женили и дворяните, и селяните. Но за да се ожениш е необходима трезва мисъл и елементарна честност, на които инфантилният не е способен. Спомням си как съвсем обикновена жена ми описваше брака си: „Мъжът ми ме уважава – стопанката съм аз. И аз го уважавам – пие рядко, златни ръце има, а това, че не говори никога с мен – затова ходя при съседката”. Цинично? Не, честно е.

Поради всичко това, навярно, се сключват толкова бракове. При все това, най-често споменаваната дума в писмата е „любовта“. И всички очакват любовта! Готови са за нея! Просто до сега не им и е провървяло…

Стара приказка. Добре лансирана измислица. Сладка илюзия. Врели некипели.

Слушайте, даже за музиката и математиката са способни далеч не на всичко. Не съм за простия валс или за обикновените аритметични действия, а за настоящата музика и за висшата математика. А любовта, типът за всички желаещи?

***

Любов има, но тя не е за инфантилните. Това е зряло чувство. Него не можеш да го купиш, не можеш да си го доставиш чрез връзки, не можеш да го откраднеш, да го подбереш, да си го изпросиш. За него можеш само да узрееш. Да дораснеш!

Мога да подскажа едно изпитано средство, за което в лъскавата литература, за да не изгубят клиентите си, няма да споменат: само болката може да накара човек да се промени. Така, както болката от собствената глупост те кара да поумнееш и болката от собственото безразличие те кара да взимаш нещата присърце. Инфантилният обаче, също както дяволът бяга от тамян, така и той се страхува от страданията.

Затова на самотната „умница и красавица” нищо друго не й остава освен да следва съветите в песничката „Остани такава, каквато си”. Студено и мрачно й е, но си остава „каквато си е”.

Ще завърша с думите на Юнг: Инфантилният не може да си позволи да застане лице в лице с живота – защото ще види, че животът му е празен. И той бяга от тази среща. От едната страна е сивото съществуване, а от другата е пропастта: евентуалната среща с живота.

Евгения Белякова

Момче съм, харесвам момичета ( надявам се това още да се приема за нормално ). Предполагам, че повечето от вас са се сблъсквали с любовта и всички нейни отенъци. И аз съм бил влюбен и са ме наранявали, при което все си казвам, добре защо жените ( момичетата ) са такива, защо това защо онова, няма ли някоя, която ще е добра, ще ме обича, ще ме слуша, няма да ми изневерява и прочие. Когато обаче се намери някоя такава, която ти се води по акъла, напълно вярна ти е ( не се знае доколко ), въпросното момиче започва да те отблъсква. Ти започваш да я приемаш за даденост, няма го онова чувсто ( тръпката ), което те кара да се бориш за нея, няма почти нищо. И все пак, да кажем, намери ли сме този човек, и същевременно започват да ни привличат вниманието други хора, които се дърпат например ( говоря за един прост флирт например ). Знам, че и при жените е така. Това животински инстинкт ли е? И за другите неща от живота ли важи?