Съвременното общество прилича на болен човек - с безброй изисквания, но без да вижда своите здравословни проблеми, които пречат на душата му да бъде щастлива. 
Няма божия заповед която да не е погазена - волно или неволно.
А това погазване често е въведено като нещо нормално.
 Затова който държи на християнството нека да продължи!
Защото това е заветът на Бог - неговото желание е да има хора святи, чисти, които да пазят Божиите заповеди за да може всеки човек да е щастлив.
Вече съм разгледала защо 10-те Божии заповеди са път към щастието.
Те са заповеди, в които Бог е промислил не само за себе си, но и за облика на обществото, както и за здравето на човек - общество без зло като убийства, изневери, клюкарства и интриги, неуважение към родителите.
Но за съжаление, новините всеки ден са доказателство какво става ако не спазваме заповедите - родители на мъртви деца, искащи справедливост, съдебна система която уважава хората с възможности, разводи и нападения...
Защо се случва това?
Защото когато човек е болен, то и обществото се разболява. 
Много болни хора не могат да създадат здраво общество.
Затова те призовавам - повярвай в Бог! И Бог ще ти въздаде мир и щастие на душата.
Повярвай в Бог и започни да четеш Новия Завет!
Защото Новия Завет е заветът, който Бог сключи с хората - даде своя единороден син за да не умре нито една човешка душа и да отиде в ад@... Защото колкото повече грехове са направили нашите прадеди, колкото повече грехове правим ние, толкова повече сме отдалечени от Бог!
Саможертвата на Божия син - Исус Христос - направи път към Бог, който да ни събере отново заедно.
Защото само в Бог нашата душа може да изпита щастие. 
Сам, Асен Мирчев, проповедник, отбелязва: "...днес живеем в свят, който претендира, че е „научен“ и „логичен“, но никога човечеството не е било по-гладно за свръхестественото."
Защо мислите, че е така? 
Защото човешкото сърце е създадено с празнина, която може да се запълни само от Бог. И ако изтласкваме живата вяра в Исус Христос от ежедневието и човешките ни цели, тази празнина не остава празна – тя изисква да се запълни! и ние, хората я запълваме с фалшификати.
Затова отдели от днешното си време да погледнеш Библията.
Потърси истинският Бог, който милее за теб!
И когато го намериш започни да пазиш  заповедите си по най-добрия начин и да помагаш на околните да ги пазят!  
Защото няма друго щастие, освен това да си добър и да си близо до Бог!
Бог те обича още от преди да се родиш!

Грехът е действието, което отделя човечеството от Бог. Няма човек който да не е направил грях. Дори и да е само мислено. Мисълта е равна на действие. И това е потвърдено в Новия Завет.

Марк 7:20–23 казва:

„Това, което излиза от човека, то осквернява човека.
Защото отвътре, от сърцето човешко, излизат лошите помисли…“

Дори и сред най-праведните хора, има хора, които са грешни. Но тяхната вяра в Исус Христос, разкаянието и непрекъснатите опити да станат по-добри, да не повтарят греховете и да живеят праведно е това, което ги прави християни. Всеки човек може да се разкае и да повярва, при това греховете му ще бъдат опростени, а той няма да е пренебрегнат от Бог. Притчата за блудния син в стиховете на Лука 15:11–32 разказва за един син, който настоява за наследството си и за правото да живее отделно. Той пропилява наследството си в разпуснат живот и изпада в нищета. Решава да се върне и да поиска прошка, като помоли баща си да го наеме като наемник (слуга) в дома си. Бащата обаче го посреща с радост, прегръща го и му връща достойнството на негов наследник. А това е олицетворение на думите на Христос, че Бог приема покаялия се човек, без да му напомня за вината му.

Но кое е това което държи толкова много хора далеч от истинското християнство? Те или се правят на християни, или не искат изобщо да чуят за християнството.

Това е мисълта „греховете ми са толкова големи, на практика няма заповед, която да е била спазена в живота ми и мислите. Аз не съм достоен/достойна за да саможертвата на Христос. Не може той да ме приеме за свое дете, защото няма нищо по-страшно от това, което съм извършил“ Тази мисъл и всяка нейна вариация е това, което ни държи далеч от църквата, от Бог и въобще дори и от най-беглия опит да променим живота си и да повярваме в Него. Но това е мисъл, която се вкоренява от неприятеля на Бог – дявола. Ние, хората, можем да я наречем всякак, дори и съвест, но истината е, че тази мисъл е капанът който ни кара да обръщаме гръб на Бог и да си затворим очите пред саможертвата на Исус. А всъщност Исус дойде не само за всички, които вярваха в Бог-Отец и имаха праведен живот, но и за всички останали, които не вярваха. Без значение как и колко често си грешал, Исус е дошъл и за теб! И твоите грехове са понесени от него на кръста!

В Православието има термин радостопечал – радост, че Бог е дошъл и за нас, печал, че и нашите грехове са били причина, Той да умре на кръста. Печал, че Той е умрял заради нас (човечеството), радост, че е възкръснал и така е победил дявола и греха. И дявола няма власт над нас в смъртта ни.

Затова и дявола така отчаяно иска да ни покори в греха. Защото колкото повече ни отдалечава от Бог, толкова повече намалява вероятността да се върнем към Него. Но не е така!

Бог те обича! А да спреш днес и промениш живота си, разкайвайки се за греховете си, и повярваш в Бог не е късно. Никога не е късно. И Бог ще те обича толкова, колкото и хората, които не са направили толкова грехове, колкото мислиш, че ти си направил.

Стопанин на лозе излязъл рано сутрин да наеме работници и се споразумял с първите за една драхма надница. По-късно през деня, дори и почти в края на работния ден наемал още хора на същата надница. Вечерта наредил да се плати, като започнал от последните дошли. Първите работници недоволствали, защото били работили повече, а получили колкото и по-късно наетите. Отговорът на стопанинът е: „Приятелю, не те ощетявам. Не ли за драхма се уговорихме? Вземи своето и си върви. Аз искам да дам на последния колкото и на тебе.“

Бог дава едно и също Царство и на „отдавна вярващия“, и на „късно покаялия се“. А миналото не е решаващо за Неговата любов. Божието „мерене“ е различно от човешкото пресмятане.
Бог ни обича!

Здравейте приятели,

Искам да споделя с всички вас как се запознах с моята половинка и успях да спечеля сърцето му. (буквално)

Всичко започна есента на 1974 в Казимир Долни, Полша. Бях в Полша по работа като шивачка и се запознахме в ателието, в което работех. Беше любов от пръв поглед за мен - той изглеждаше великолепно! Изглеждаше като полския Тодор Живков, но по-красив и по-строен. Аз от друга страна бях малко нисичка, дебеличка и леко грозна, но това не ме спираше да преследвам любовта! Многобройни пъти се опитвах да го заговоря, но някак все не се получаваше. Оказа се, че е познат на тогавашната ми другарка от училище, с която заедно живеехме там. Помолих я да ни уреди среща, за да може да се опознаем по-добре, но той отказа... Бях съкрушена, но това не сломи духа ми! 

От баба ми бях чула за една полска врачка, която била много добра в любовните магии. Отидох при нея за съвет и дискутирахме вариантите за прелъстяване. Тя реши, че най-добре би било да се добера до косъм от главата му, мигла от окото му и слюнка, за да може да започнем ритуала. Не ме питайте през какво трябваше да мина, за да се снабдя с тези неща.. беше нелепо, но нямаше да се откажа! Той трябваше да бъде мой! След като успях да събера материала бях инструктирана да смеся всичко в пликче заедно с моята менструална кръв. Няма да ви лъжа - бях малко погнусена, но какво да ви кажа.. всичко за любовта! След като изпълних инструкциите трябваше да сложа пликчето върху петолъч, който е заобиколен от свещи. Наложи ми се да повторя "Пшемислав и Жасмина, завинаги двамина" докато не изгорят свещите и трябваше да се въртя през цялото време по часовниковата. Ужасно ми се зави свят и на няколко пъти щях да падна, но силата на любовта ме държеше изправена. Отне ми време да се освестя, но след като се осъзнах приятелката ми ме заведе у Пшемислав и сложих пликчето в матрака му. Наложи се да разпоря матрака и след това да го зашия, за да подейства магията.

Минаха ден или два без ефект и бях малко разочарована, защото в интерес на истината не вярвам в такива неща. На третия обаче приятелката ми сподели, че Пшемислав е питал за мен - бях във възторг! Казах си "О, Боже, подействало е!" и бях наистина изненадана. Не след дълго Пшемислав ми дойде на гости и ме  покани на вечеря. Заведе ме в една малка механа, която чичо му държеше. Храна беше чудесна, приказвахме си през цялото време и наистина имах възможността да го опозная по-добре. Не можех да спра да го гледам в очите и да си мисля как искам да съм пържолата, която погълва като мечка стръвница. След вечерята ме заведе у тях, където прекарахме най-бурната нощ заедно. Не съм очаквала да е толкова надарен и умел в любовната игра. Минаха няколко месеца в тайни срещи в ателието ми, сладки пикници в градината на дядо му и среднощни разходки. На годишнината ни той ми предложи брак и аз, разбира се, приех на драго сърце. 

Няколко месеца по-късно правехме пролетно почистване и ме помоли да му донеса кутията с инструменти, която беше на тавана. Трябваше да му подам отвертката, но за мой шок, която отворих кутията там беше същото пликче, което бях скрила в матрака му преди време! Не можех да повярвам на очите - бях в тотален шок. Попитах го дали знае какво е това и той ми каза, че не знае нищо. От този ден насетне Пшемислав започна да се държи изключително странно. Прибираше се много по-късно от обикновено, дори осъмваше понякога навън... Наши познати ми съобщиха, че са го видяли в гората близо до кръчмата, от която са се прибирали една вечер. Изглеждал ужасно - целия бил в пръст, мръсен и объркан. Една вечер се скарахме заради неговите среднощни прояви. В разгарът на скандала му казах, че е луд и той откачи. Очите му изпъкнаха, целия стана червен и посегна към кухненския нож. Студени тръпки побиха тялото ми. Знаех, че нещата не отиват на добре и хукнах да бягам за помощ. Успях да стигна до съседската врата и за мое щастие те тъкмо се прибираха. Съседката Агнежка ме видя и веднага усети, че нещо не е наред и викнахме мъжа й Хубърт, който по онова време работеше в милицията. След като разказах всичко на Хубърт, той тръгна с няколко негови колеги да търсят Пшемислав. Намерили го гол в гората и се опитали да го осмирят, но Пшемислав се нахвърлил върху тях и наръгал Хубърт, отхапвайки лявото му ухо. За нещастие Хубърт загина на място след сблъсъка, а Пшемислав беше арестуван и до ден днешен е в затвора. 

След всички тези години Пшемислав ми пращаше по едно писмо всяка седмица. Всяко от писмата бе изпълнено с любов, молитви и истории за премеждията му с другите затворници, но последното му писмо, което получих през 2012 ме стъписа. В него беше снимка на Агнежка, която по онова време работеше като медицинска сестра в същия затвор. Нещо не беше наред със снимката.. беше цялата в капки, които изглеждаша като кръв и Агнежка се усмихваше, но бе някак разстроена. Когато докоснах пликът, в което беше писмото усетих, че има още нещо в него. Бях шокирана да намеря изсъхнало ухо, което приличаше на противен хербарии. Подозирам, че беше на Хубърт.

Не знам какво се обърка и дали врачката има пръст във всичко това, но все още обичам Пшемислав и мисля за него.

Здравейте! Отново здравейте! Пораснахме ... дали помъдряхме не знам, но пораснахме. Все по-рядко откриваме онази романтика, която ни събра в началото на този проект. Всички бяхме наивни оптимисти, романтично глупави и търсещи нови вселени ... и след това се случи живота - онзи, истинския, който не дава пет пари за това как си си го представял, а ти поднася всичко в суров вид и ти казва, че трябва да пораснеш, за да се справиш. Не е задължително да губиш нещо по пътя - нито романтиката, нито оптимизма, нито откривателския дух, но остава предупреждението, че можеш да се умориш, да се разочароваш един, два ... хиляда пъти. Ние знаехме, че ще ни се случат милион неща и знаехме, че не всички ще са красиви и топли, но въпреки това не бяхме подготвени ... никой не е подготвен, затова го наричат житейски опит, защото се учиш докато живееш, а живота те опитва и тук, и там, и после от другата страна .... както и да го погледнеш, все е опит. 

Но има и нещо друго ... както много от нас са разбрали или не са - животът е обидно кратък, а ми се иска да беше достатъчен, но никога не е ... поне за мен. Не съм грандоман, не ми тряба много за да се чувствам добре, но винаги търся и искам да откривам още ... не искам да спирам. И знам, че той ще ме разлюлее отново; и ще ме удари; и ще ме помилва; и ще ме натисне надолу, както и че ще ме издигне нагоре ... нищо никога няма да е същото, защото постоянно се променя. Сега знам, че всички глупости, които съм сторил е трябвало да бъдат; всички изплакани сълзи е трябвало да потекат; всички припадъци е трябвало да се случат, както и всички полети .... Не, спокойно, не се друсам и не съм алкохолик ... все още не - не знам какво ме чака утре, и понякога в това е обаянието на неизвестността. Не съм и песимист, не бих казал ... но си задавам много въпроси, страшно много въпроси без отговор в търсене на смисъл там, където е най-важен и там, където реално не можеш да го откриеш, защото за всеки човек смисъла е различен - така, както са различни петте пръста на ръката ви. И не, това не е меланхолия, независимо колко празни могат да се струват на някой тези брътвежи. Времето е такова, че не можем да си позволим да сме твърде чувствителни и твърде разбиращи, или твърде добри, или твърде отворени към другите, затова и 95% (съжалявам за числата - искам да е ясно сравнението) от нас, от обществото, са избрали да бъдат груби, силни, устойчиви, успяващи и т.н. ... ясна ви е картинката. Исках да споделя, и благодаря на бглог, че го има ... въпреки, че интервалите на публикуване пораснаха от 2 месеца на 2 години. Благодаря!

На тези, за които това ще е само жужене, донесено от вятъра ще кажа - извинявайте, че мислите по друг начин; и на онези, които се чувстват като мен, ще кажа - не сте сами, има и други като вас, които си задават същите въпроси, имат същите или различни дилеми, но ги имат ... ние сме приятели по съдба, надявам се и по сърце! Нека не забравяме, че сме човеци!

Споделям с вас разказ на българската писателка Здравка Евтимова, която влезе в учебник по литература за 8-и клас в САЩ заедно с писатели като Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт. 

КРЪВ ОТ КЪРТИЦА

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах. Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се. Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

автор: Здравка Евтимова

Видя ли,че може
 сред цялата плява,
да тръгне случайно
 и стръкче любов!

Видя ли стеблото,
как вие и крепне,
готово да дава
 на бури отпор!

Видя ли листенца,
подават ръчички
 в прегръдки улавят
 топъл ветрец!

Видя ли, че с обич
 и мъничко грижа,
стръкчето вече
 е вързало цвят!

Усети ли, как,
от аромата любовен,
сърцето препуска
 в щастливия такт!

Видя ли, че може
 сред цялата плява,
да стане и чудото
 с име Любов!

Видя ли,че може
 сред цялата плява,
да тръгне случайно
 и стръкче любов!

Видя ли стеблото,
как вие и крепне,
готово да дава
 на бури отпор!

Видя ли листенца,
подават ръчички
 в прегръдки улавят
 топъл ветрец!

Видя ли, че с обич
 и мъничко грижа,
стръкчето вече
 е вързало цвят!

Усети ли, как,
от аромата любовен,
сърцето препуска
 в щастливия такт!

Видя ли, че може
 сред цялата плява,
да стане и чудото
 с име Любов!

Съвсем наскоро - тия дни - един от хората в жужъл+ сподели, че е търсил "recreational marijuana" но жужъл му е предложил веднага след сричката "ma" математика. И така, той се питаше "аджеба, що ли е туй развлекателно-забавна, възстановително-отпускаща математика". Заформи се много интересна дискусия около това, както и съобщения от неколцина от участниците за техни лични или на техни познати опитности с това.

Спомням си времето, когато настойчиво ми натякваха че синус е срещулежащия катет върху хипотенузата ( контекстна бележка - става дума за модела с единичната окръжност ) и колкото и пъти да питах се въртяхме зациклено върху това. Много други концепти биваха опитвани да бъдат обяснявани по подобен начин - с някаква странно неразбираема дефинируемост, повтаряща се с настойчивата припряност на сектанстка индоктринирана увереност. И, за Бога, ненавиждах това, ненавиждах смахнатата им, неразгадаемо-неразбираема наука, изкуствения неприятен вкус, който оставаше в устата само като погледнеш купчината засукано-заплетени формули и дефиниции в удебелен шрифт.
Доста по-късно бях щастлив в компанията на първия си осем битов компютър и един прекрасен ден реших да опитам в оня странен графичен режим с "тлъсти" зеленикави пиксели какво ли ще се случи ако вкарам и приложа някоя от тези тригонометрични функции. О, Боже, самата Величествена Красота откри воала си и прекарах часове в експерименти, наблюдавайки прекрасни явления и ефекти от употребата на тези функции. Това бе деня, в който наистина разбрах какво е синус, косинус, тангенс, котангенс и аркустангес ( пропуснах ли някоя ? )
През годините продължавах с експериментите и чудеса след чудеса разкриваха приказните си тайнствени небеса и хоризонти, тайна след тайна се прояваваше и проблясваше с красивите си графични, ефимерни загадъчности. Започнах да виждам в някога отблъскващо неясните формули, уравнения и системи един невероятен, безкрайно-безграничен и омайно-приказен свят. Започнах да разбирам странни и дълбинни, потайни и глъбинни неща свързани с измерения, пространства, зависимости, порядъци и какво ли още не. Трескаво прелиствах до пълното им похабяване прашасали томове, изпъстрени с формули, и все повече и повече я заобиквах. Възхищавах се на всички онези хора, които през вековете са проправяли пътищата в тази загадъчна, фантастична наука, които са изграждали идеите, теориите и хипотезите и...и които са успявали да виждат приказната и прелест дори когато не са имали компютърна графика на разположение.
И така, висшата математика е едно от най-красивите и поетични неща в безвременния и неограничен полет на мисълта.

А колкото до разговора в жужъл плюс, отбелязах им, че глагола "to re-create" е самодефинируемо красноречив. Прочее, това се отнася и за забранителите на прекрасната билка.

Re-create означава пре-създавам !

Нощес на G+-а попаднах на нечия покана, нещо като, ама не е ( тъй щото да знаете ) affiliate link беше с този, който ме покани, но беше просто кой кого е поканил.
О, да, имат и маркетингова зарибявка, раздават награди, но това е повече от добре, одобрявам го не като водеща мотивация да се регистрирам там, а защото е добре направено - приятно и достатъчно дискретно.

Та, хайде, заповядайте - цъкш ! Това е моя линк с покана за регистрация.

Освен това, те имат за цел да станем поне сто хиляди до края на месеца, тъй щото действувайте :)

Но наистина, впечатленията ми са разкошни, невероятна положителна енергия и вибрация се усеща, самите статуси са направени с формата "Днес съм щастлив(а), защото"

Очаквам ви там :)
БлагоДаря ви !