Една моя отдавнашна мечта е да се направи клип, разказващ историята на четиридесетте девойки, предпочели смъртта пред потурчването. Преди да скочат в морето момичетата заплели косите си, за да бъдат неотлъчно заедно в този последен миг. Дани знае за тази моя идея и съм сигурна, че тя по-добре от мен би се справила със задачата, ако имаше време да се заеме с нея.
Всъщност, изказванията в блога през последните дни ме провокираха да направя клипа. Не съм съгласна историята ни да се поднася по такъв начин, че нашите ученици да се срамуват от факта, че са българи. Не съм съгласна с позицията, че знаем със стопроцентова сигурност какво се е случвало някога и по отношение на минали събития да твърдим най-категорично, че сме прави. Не съм съгласна да се внушава на обществеността, че не е имало турско робство не само поради факта, че много българи са били продадени в робство, но и защото по онова време народът ни по всякакъв начин е бил унижаван, подтискан, мачкан, обругаван.
И какво от това, че сме били имали данъци? И с тези също данъци сме били превръщани в „робове”. Що за данък е бил кръвният? От всяка гледна точка – етично-морална, човешка, правна, той е представлявал страшно, непростимо престъпление спрямо българското население.
Спирам до тук, защото започнах да се отклонявам от темата на поста. В клипа имам две неправилно поставени ударения, но така ми идва да произнеса думите, без да наруша ритъма на стиха.
Comments5