Ето една много, много любима песен...

С какво я свързвам ли? С много неща! Свързвам я с едно прекрасно лято в София, свързвам я с първата си голяма любов, която за жалост остана несподелена, свързвам я с едни много хубави и нежни спомени от един живот, който отдавна си замина от мен... Навежда ме на едни такива мисли покрити с прах, малко тъга и много носталгия...

Поне спомените остават, слава богу! 

A stones's throw from jerusalem
I walked a lonely mile in the moonlight
And though a million stars were shining
My heart was lost on a distant planet
That whirls around the april moon
Whirling in an arc of sadness
I'm lost without you I'm lost without you
Though all the kingdoms turn to sand
And fall into the sea
I'm mad about you I'm mad about you

And from the dark secluded valleys
I heard the ancient songs of sadness
But every step I thought of you
Every footstep only you
And every star a grain of sand
The leavings of a dried up ocean
Tell me, how much longer? how much longer?

They say a city in the desert lies
The vanity of an ancient king
But the city lies in broken pieces
Where the wind howls and the vultures sing
These are the works of man
This is the sun of our ambition
It would make a prison of my life
If you become another's wife
With every prison blown to dust
My enemies walk free
I'm mad about you I'm mad about you

And I have never in my life
Felt more alone than I do now
Although I claim dominations over all I see
It means nothing to me
There are no victories
In all our histories, without love

A stone's throw from jerusalem
A walked a lonely mile in the moonlight
And though a million stars were shining
My heart was lost on a distant planet
That whirls around the april moon
Whirling in an arc of sadness
I'm lost without you I'm lost without you
And though you hold the keys to ruin
Of everything I see
With every prison blown to dust,
My enemies walk free
Though all the kingdoms turn to sand
And fall into the sea
I'm mad about you I'm mad about you

Яничке трябва да направиш категория текстове на песни, щото моя милост (малеее какъв съм егоист - само заради мене да направиш категория!!! ) те спамва така или иначе с такива работи...

Или пък БГ музика - че това пък е другото ми разклонение в момента Та имам няколко още идеи, с които ще понапълня "твойта стаичка"

Но да започнем първо с Ахат. Много яка група - банално, но вярно.

Парчетата, които най-много ми харесват, са Земя на слепци, Черната овца, Нов живот и естествено Монолог, която смятам да споделя като текст тук.

Звезди - вокалистът на групата - играе Юда в мюзикъла (пак на Андрю Лойд Уебър) Иисус Христос Суперзвезда. Има страхотен глас и ...много дълга коса.

Спомням си веднъж на една Сиатъл найт в Маската беше седнал на бара и някакъв младеж му се обясняваше много разпалено. Та Звезди го слушаше известно време и най-накрая каза: "Виж кво мойто момче, пусни дълга коса и после пак ела да си поговорим..."

Та отнесох се... Ето и текстът, който толкова много ме вълнува. Когато не е под формата на песен, човек се замисля повече...

Вечен стълб студен, пълен с омраза тиха.

Новите мечти твойте години скриха.

О, аз се превръщам вече в прах

и падам сам със своя крах.

Няма го трепета красив младежки в мен.

Студ суров шепти тиха бяла песен.

Всичко се руши в някакъв ритъм бесен.

Не, нищо не виждам аз сега,

бял или черен е снега.

В самотата сам съм само с теб тъга.

Аз съм човек, ти време си.

Сиви са в тебе мойте следи.

Все пак се радвам, че съм ги оставил сам.

Ти след години се върни.

Виж и с тъга се усмихни.

Времето всичко друго ще изпепели.

Времето лети безпощадно бързо.

Остаряваш ти, миг след това замръзваш

и в някой прекрасен слънчев ден

земята грабва те във плен,

летен полъх и безкрайна тъмнина.

Ти си живял щастлив или не.

Всичко било е в твои ръце,

дали успял си да постигнеш нещо ти.

Дните ти са отминали.

Няма ги твойте младини,

но безрезервно вярвай във живота си...

Тъй, позволих си да го изтипосям като стихотоворение, т.е. спазвайки римата да пропускам правилната употреба на пълен и непълен член, както и в/във, но се надявам да ми простите този скромен трибут към групата...

Сетих се за една песничка, която понякога слушам. Странно е за върл привърженик на хубавия рок и хубавата чалга да слуша Мадона, но тази песен ми напомня за един филм ("Почти идеално" май се казваше) и за една невероятна жена, с която го гледах за първи път, тогава, когато всичко беше почти идеално.

Но филмът го няма, жената също, остават само приятните спомени и хубавата песен:

American Pie
Don McLean 

A long long time ago,
I can still remember how that music used to
make me smile
And I knew that if I had my chance
I could make those people dance
And maybe they'd be happy for a while

Did you write the book of love
And do you have faith in God above
If the Bible tells you so
Now do you believe in Rock 'n' roll
And can music save your mortal soul
And can you teach me how to dance real slow

Well, I know that you're in love with him
'Cos I saw you dancin' in the gym
You both kicked off your shoes
Man, I dig those rhythm and blues

I was a lonely teenage broncin' buck
With a pink carnation and a pick-up truck
But I knew that I was out of luck
The day the music died
I started singing

Bye, bye, Miss American Pie
Drove my Chevy to the levee
But the levee was dry
And good old boys were drinkin' whiskey and rye
Singing this'll be the day that I die
This'll be the day that I die

I met a girl who sang the blues
And I asked her for some happy news
But she just smiled and turned away
I went down to the sacred store
Where I'd heard the music years before
But the man there said the music wouldn't play

Well now, in the streets the children screamed
The lovers cried, and the poets dreamed
But not a word was spoken
Tho church bells all were broken
And the three men I admire the most
The Father, Son and the Holy Ghost
They caught the last train for the coast
The day the music died

We started singin'

Bye, bye, Miss American Pie
Drove my Chevy to the levee
But the levee was dry
And good old boys were drinkin' whiskey and rye
Singing this'll be the day that I die
This'll be the day that I die

Bye, bye, Miss American Pie
Drove my Chevy to the levee
But the levee was dry
And good old boys were drinkin' whiskey and rye
Singing this'll be the day that I die
This'll be the day that I die

Пиша това, след като прочетох поста на Яничка, в която се казва, че баща и е бил музикант.

Едно време като малък мошморок. Бях сигурно първи или втори клас влязоха няколко човека и водеха допитване кой иска да свири на гъдулка. На мен ми беше много интересно и веднага вдигнах ръка. Да но не казах на нашите. И аз не знам поради каква причина.

След няколко дена тези хора се върнаха и казаха да потвърдим съгласието си. Аз този път не вдигнах ръка. Те ме попитаха защо съм се отказал, а аз без да мисля им казах, че нашите не са ме пуснали.

По-късно същата вечер те се обадиха до вкъщи да попитат защо не са ме били пуснали на уроци по гъдулка :) Майка и дойде като гръм от ясно небе и започна да обяснява, че не съм и бил казал и т.н. През това време аз слушах разговора и бях много щастлив, че щях да се науча да свиря на музикален инструмент.

И така започнах. В началото нямах гъдулка. Майка ми намери от едно село, една почти щупена. Малко по-късно си поръчах една гъдулка от един майстор, живеещ в село Сборище(това е селото на баба ми (бог да я прости), а Майстора май се казваше Дядо Стоян). Че взех си моя собствена гъдулка, баба ми уши калъф, а аз всяка седмица ходех да стържа в центъра за работа с деца.

Беше ми голямо удоволствие да разсвирвам мелодиите.Това чувство може да се сравни с програмирането. От нищо, малко по малко, пред тебе се получава нещо красиво. Беше наистина голям купон. Дори имах няколко концерта. Преподавателя уж много ме хвалеше и казваше, че от мен щяло да излезе голям гъдулар(не знам може и да е гАдулар). Но за мен беше много чудно как, при положение ,че нямах музикален слух. Беше ми елементарно примерно да науча дадена мелодия, но не и да изсвиря някоя, след като съм я бил чул от някъде си.

Така всяка седмица с няколко прекъсвания стъргах до 7ми клас. Значи общо 5 години. До толкова бях научил мелодиите, че пръстите ми сами се движеха машинално по грифа.

Но после ми попадна едно списание за компютри, харесаха ми и започнах да се занимавам с умните машинки. Така съм и досега. Гъдулката ми сабиура прах. Преди около година се сетих да я пробвам. Пръстите ми все още поналучваха мелодията и продължаваха да се движат сами, но за жалост киминчата беше доста разстроена и се чуваха много грозни звуци. От тогава не съм пробвал да я хвана отново.

Но иначе като се сетя за отминалите дни, за концертите ми, за свиренето пред бабите, за момента в който един гадулар ми беше казал, че в мен имало бъдеще(Това пък е една стара история. Още преди да се запиша да свиря и дори преди изобщо да съм си помислял, че мога да свиря някога на гъдулка, един гадулар беше дошъл в къщи с инструмента си. Аз го бях хванал и взех да дрънкам нещо. Той ми каза, че съм я бил хванал правилно, и че в мен ималко бъдеще.) и за още много подобни, всичко ми се струва толкова далечно. Все едно е била приказка.

Интересно ми е, ако бях прдължил с гъдулката, по какъв начин щеше да ми се развие животът?...