Свалям шапка на програмните редактори на TV7 – от няколко седмици насам всеки четвъртък в праймтайма им от 21.00 тече панорама на творчеството на безсмъртния Чарли Чаплин. 
        Филмите на Чаплин, с които израстна не едно поколение, са, може би, най-задължителния багаж за нас от богатия на превратности 20 век. Сигурно няма човек по земното кълбо, който да не се е възхищавал на таланта на великия комик, пресътворил на черно-белия екран безподобно образа на “малкия човек”. Дори такива сатрапи като Сталин и Мао са изпадали в делириум от ненадминатите гегове на Малкия-Голям Чаплин.
        Но само геговете ли са всъщност нещото, донесло на твореца неувяхваща слава? При все, че за повечето от тях Чаплин спокойно би могъл да претендира за авторски патент, основното в неговите филми прекрачва далеч отвъд набиващия се на очи гег. 
        И хубавото на тези филмови ретропанорами е, че човек може да усети цялостното израстване на твореца, а заедно с това и израстването на самото изкуство. Във всеки следващ филм зрителят е свидетел как Чаплин все по-дълбоко навлиза в човешката душа, а погледът му става по-точен, по-остър. И в същото време по-обърнат към наболелите проблеми, способни истински да разкрият човешкото в човека.
        Няма филм на Чаплин, който да не е смешен. Но колко по-различен е смехът във “Великия диктатор” от този в “Треска за злато”!
        Много филмови критици на времето обвиняват световния кумир в неглижиране на прохождащото през 30-те години на миналия век звуково кино. Без да си дават сметка, че звукът в киното за вечни времена слага един твърде нелицеприятен етикет на всичко, сътворено преди него. “Нямото кино” става демоде и това никого не учудва – от средата на 30-те та чак до средата на 50-те еуфорията от звука в киното е толкова силна, че са били необходими още няколко десетилетия, за да може кинокритиците да отбележат един неоспорим факт: в първата двадесетица филми за всички времена немите филми са няколко, три от които - на безсмъртния Чаплин...
        В четвъртък предстои да гледаме “Светлините на града”. Създаден в залеза на “нямото кино” (1931 г.), този филм обаче идва да ни покаже колко много неща вече е можело да сподели с нас то. От просто забавление за градския плебс в началото на века със задължителните влакове, коли,  файтони и цял реквизит от плоски гегове, киното междувременно се е превърнало в истинско изкуство. И то най-демократичното от всички, щом като за майстор е обявен един довчерашен уличен клоун. 
        Само за някакви си 20 – 30 години смешните картинки, които са се преразказвали от уста на уста редом с анекдотите по кръчмите се превръщат в престижно занимание за познавачи, чиято работа става обект за оценка на цели филмови академии!
        Питам се и сега – какво ли би станало, ако Чарлз Спенсър Чаплин бе насочил другаде своя талант? Би ли прогледнало киното към животрептящите проблеми на обикновения, на малкия човек? И то в една такава съвсем младенческа възраст като тази на “нямото кино”? По всяка вероятност, не... 
        Ние често казваме за такива творци – “изпреварил времето си”. Не, Чарли Чаплин се появява на точното място и то тъкмо навреме, за да предаде на прохождащото ново изкуство онова виждане за живота и нещата от живота, което в края на краищата направи киното на 20 век ЗРЯЩО.
        Зрящо в момент, когато и в Европа, и в Азия започват да набират сила тоталитарните режими, хвърлили само след няколко години света в ада на Втората световна война. Да, киното успя да надмогне трескавите въжделения на вождове като Хитлер, Мусолини и Ленин, но не се знае дали то нямаше да си остане онази сляпа цветарка, ако един на вид малък и смешен човек не бе вече сътворил чудото...

Шампион е едно самотно момче осиновено от баба си, Мадам Суза.
Забелязвайки, че хлапето е щастливо само когато кара колело, Мадам Суза го записва на усилени тренировки. Благодарение на това, с течение на времето Шампион става достоен за името си и вече е готов за участие в световно известното колоездачно състезание “Тур дьо Франс”.

По време на състезанието двама мистериозни мъже, облечени в черно, отвличат Шампион. Мадам Суза и вярното й куче Бруно се втурват да го спасяват и това приключение ги води от другата страна на Океана, в гигантски мегаполис, наречен Белвил. Там те случано се срещат с възобновеното “Трио Белвил” – три ексцентрични дами, музикални звезди от 30-те години, които решават да ги приютят под крилото си.
Благодарение на брилянтния нюх на Бруно, смелата двойка скоро попада на следите на Шампион.
Но дали ще успеят да преборят дяволския план на злата френска мафия?

"Трио Белвил" не е семеен филм. Той е строг, графичен, ироничен и болезнено сатиричен френски филм. Двуизмерната ръчно рисувана анимация в европейски стил слага в джоб армиите компютърджии на "Дисни". Тази трагикомична история, повече за възрастни, отколкото за деца, е разказана с необичайно чувство за хумор, в саркастичен тон и почти без думи, като изключим няколкото промърморвания и промрънквания, както и заразителната мелодийка от коронния номер на певиците. Като прибавим към това ценно качество на "Трио Белвил" и супер-добрата умишлено-ретро анимация - в очарователен гротескно-карикатурен стил с цветове предимно от есенната, охра гама, получаваме наистина оригинален анимационен филм. А хуожественият директор на продукцията - Евгени Томов, е с български произход.
Това е строг, графичен, ироничен и болезнено сатиричен френски филм. Двуизмерната ръчно рисувана анимация в европейски стил слага в джоб армиите компютърджии на "Дисни".

Любопитен, мрачен и доста смахнат филм. Историята започва на една жп линия под Айфеловата кула, където малкият Шампион получава първото си колело и започва да се готви за Тур дьо Франс, а кучето Бруно лае по преминаващите влакове. По-нататък историята ни отвежда в Манхатън, където Статуята на свободата размахва хамбургер, а бабата на отвлечения Шампион обединява сили в издирването му с три кабаретни певици (именно триото "Белвил"), прехранващи се с жабешки бутчета. И тъй нататък. Анти-Холивуд at its best.


Награди и номинации: 2 номинации за ОСКАР ‘ 04 - за най-добър анимационен филм и песен
3 номинации за Сезар `03

Официален сайт: Les triplettes de Belleville

Все се чудя, кой може да е първият ми спомен от киното. Дали това е един мъж, който удря огромен гонг с една желязна бухалка, или е Джулиано Джема, който яде бой в каубойски бар? Тук нещата малко се размиват. Винаги в спомените ми се навира една сцена на самотен отчаян мъж, който скрит зад километричен камък обстрелва няколко камиона жандармеристи. Началото на “На всеки километър”. Сега като написах заглавието на този филм, с учудване забелязах как изглежда то - за мен винаги е било “Навсекикилометър”!

Дали са ме водели на кино защото не е имало кой да ме гледа в къщи, не че фамилията е малка, ама всички вкупом са ходели на това мероприятие, или са искали отрано да ме свикнат с неповторимата атмосфера около големия чаршаф - не знам. От цялата работа най- си е пател баща ми, който е трябвало да ме извежда на средата на филма я за да пикая, я за да пия вода. За сметка на това пък, аз бързо си наваксах със седмото изкуство, когато започнаха да ме оставят сам с телевизора. Там, напук, гледах всичко, като се почне от новините, производствената гимнастика, телевизионният театър и се стигне до тъжната музика, с която телевизионната програма приключваше. Очите ми ставаха на палачинки.

Много работи не разбирах, но и много работи научих. Отрано научих например, че истината винаги е някъде ТАМ. В един телевизионен театър например, възрастен мъж защити блестящо, в една болнична стая теорията си, пред един по-млад мъж, но за мой ужас после пък младият мъж блестящо я обори. В крайна сметка възрастният мъж умря, младия го изписаха, а аз се научих винаги да си имам едно на ум. Но, да се върнем в киното...

Веднъж изцедих цяла пуричка крем на главата на човека пред мен...

А, грешка, това май беше в цирка... Ето – така става от гледането на много телевизия.

Киното в моето детство беше широко-достъпно и евтино. Десет кина имаше в града и въпреки това често гледахме на правощоящ (както казва Пипи – Дългото чорапче). Бяхме трима приятели тогава и често след часовете отивахме в задния двор на една кооперация, до самото училище, където разигравахме някой наскоро гледан филм. Всъщност, играехме само двама. Третият стоеше отстрани и ни гледаше като двама малоумници – никога не се включи в никоя роля. Но не си и тръгваше. Сега ми идва на ум, че може би е изпълнявал ролята на публиката.

Гледаше ни например, как разиграваме началото на “Сандокан”, като преди това се бяхме изпокарали порядъчно, кой ще бъде жената–бодигард, която така красиво бива убита, след като е усмъртила пет-шест нинджи. Всъщност май не беше много красиво убита, но определено беше красива, и умря красиво... Бе важното беше бой да става.

Ако си изтървал някой филм, винаги се намираше кой да ти го разкаже. С часове сме седели в дъжда, на някой ъгъл, само и само да чуем какво е гледал някой от нас. Пикае ни се, ама стискаме и слушаме...

И маски на Зоро сме си правили – веднъж ме подгониха и набиха, когато излязох на двора с такава маска – то вярно, че няколко версии на Зоро вървяха тогава по кината и телевизията, и може малко да беше дотегнал Зоро на всички ама...

В общи линии с възрастта героиката във филмите постепенно бе изместена от еротиката. “Оцеола” например, беше доста популярен сред нас, само заради няколко-секундната сцена на две голи индианки, крайно разфокусирани и в дребен план, но иначе просто нямаше да можем да го гледаме – щеше да е забранен, нали... Легенди се разказваха тогава за забранените филми... Помня, как се тръшках и ревах, че не ме пуснаха да гледам “Синият войник” с приятелите си и като си помисля само, че най-ме беше заинтригувал факта, че във филма в близък план дават две голи женски гърди... Невинно време!

Постепенно пораснах и забранените филми ми станаха безинтересни. Преди да напуснем, все пак, този период в моя киномански живот, който бих нарекъл “неосъзнат”, бих искал да спомена и организираното посещение на филми. От училище де...

Това са едни от най-приятните ми спомени – странно наистина, защото обикновено ни водеха на тъпи филми, но в компания от подходящи говеда тези филми се превръщаха в неизчерпаем извор на смях. Охоо, колко от вас си спомнят колективните посещения на “Човек от народа”? Беше тъмно и беше трудно да се види кой точно се смее на детската снимка на Тодор Живков - цялото кино се смееше, в общи линии. Да ме прости Господ, много сме се смели и на патриотичните филми, които трябваше да се гледат задължително, но то затова и периодът го наричам “неосъзнат” – важното беше, че е тъмно и че скуката трябва да се разсее по някакъв начин... по ВСЯКАКЪВ начин...

Всъщност това е една от магиите на киното – сплотява хората и ги откъсва от действителността. Най-фрапиращият случай за мен бе на една прожекция на “Лешоядът” – един унгарски филм, когато цялата зала изръкопляска на героя, който много ловко успя да отмъкне куфар с пари. А дали екипът на филма е успял да чуе овациите? Как мислите?

Хората се отпускат в киносалона. Стават анонимни, свалят своите несъвършенства и из въздуха се впускат краткотрайни, но искрени духовни приятелства. “Давай бат’Гойко!” – това е нищо, като пример! На една прожекция на “Амадеус” в залата изведнъж настана пълна тъмнина – беше спрял тока, нещо съвсем нормално за периода в който “Амадеус” шестваше по кината. В настъпилата гробна тишина, някой много ловко се изхили, по същия начин, както се хилеше Амадеус почти през целия филм - мигом залата избухна в смях и рукоплескания.

На един друг филм пък, Силвестър Сталоун трябваше да преспи с една девица в мотел, май филмът беше “Атентатори”. Всички очакваха свалка. Девицата си легна в кревата, а Силвестър Сталоун, като истински пич си легна на земята (но не за дълго!). Та девицата взе нещо от възглавницата си – някакво малко лъскаво пакетче и го подхвърли на Сталоун. “А, бонбонче” – спонтанно извика някакво момиче в салона и с това предизвика ехидния смях на цялата зала – какви ти бонбони – всеки уважаващ себе си мотел слага презервативи на възглавниците – долу СПИН-а! – но какво беше учудването на всички (без наивницата), когато бат’Силвестър наистина лапна съдържанието на лъскавото пакетче – залата отново избухна в смях. А бат’Силвестър спа на пода. Ех - весели масови моменти!

Какво има да споменавам за водопадите от сълзи, които се лееха на “Бродяга”, или как директорката на училището ме стиска за ръката в тъмното и все пита “Ще се оженят ли? Ще се оженят ли?”, на една прожекция в пионерския лагер в Шкорпиловци (аз бях имал глупостта да кажа, че съм гледал този филм).

Като станах студент, вече бях завършен киноман, без сам да осъзнавам този факт. Всъщност за манията ми голяма роля бе изиграла пак същата телевизия, но аз не се оприличавах тогава на телеман, защото на оная телевизия какво да и гледаш освен филми – филмите вече ме караха да не мигам.

Та, по това време успях да завържа и някои приятелства, които ми придадоха окончателните щрихи - започнах да посещавам студийното кино. Макар и крахът на социализма да беше вече настъпил, все още романтиката на киното не бе отминала. Хората все още бяха съгласни да се събират в първобитни условия за да гледат някой хубав филм. И досега не мога да разбера смисъла на киното със симултантен превод, но съм гледал и такова – един черно-бял филм на Мартин Скорсезе, който слава Богу бе почти ням – нямаше какво толкова симултантно да му се превежда. Но салонът беше претъпкан.

Тогава вече гледах на киното по съвсем друг начин. Търсех скрития смисъл, майсторското решение, каламбурът и иронията. И кой знае докъде щях да стигна, ако овреме не бях гледал най-великият (според мене и по това време) филм в човешката история – “Бразилия”. След като излязох от салона, ми се струваше, че вече няма смисъл да гледам нищо – търсенията ми бяха свършили – бях достигнал нирваната на киносалона!

Но.... тъй като сърбежът продължаваше, все пак продължих да ходя на кино и вече не търсех сублимното, а просто се радвах на хубавите моменти. Бях на път да стигна до истинската същност на киното, като изкуство, а именно да забавлява и нищо повече...., но този спасителен бряг, защото неминуемо той щеше да ме изтръгне от лапите на киносалона, ми бе отнет в последния момент от ... ех, от една жена, разбира се, с която започнах да ходя на кино.

Странен начин на ухажване, разбира се, но продължил доста дълго и погълнал доста от оскъдните ми средства. По всички централни кина ни бяха научили наизуст, защото тя все закъсняваше, но нервите пред киносалона се компенсираха от наркотика, който поглъщах вътре. Много филми изгледах тогава, мноооого, мама му стара! Услужливата ми памет се бе превърнала в склад за киноактьори, режисьори и сценаристи. Познавах добре вече и тези, които винаги играеха третостепенни роли. Първите десет минути на филма ми бяха достатъчни, за да знам края му. Оставаше ми единствено удоволствието от музиката (аз и сега съм готов да гледам някой филм само заради музиката) и онова съпричастие, което може да вирее само в тъмния киносалон. Нито веднъж не я прегърнах, нито веднъж не и налетях в тъмното. Това е!

След като се разделихме безславно, все пак ми остана навикът да ходя редовно на кино (без да броим филмите гледани по кабеларката). Навик, от който жена ми бързо ме отучи, защото слава Богу, тя мразеше филмите.

А веднъж, когато онова филмово гадже ме бе зарязало по средата на лятото гледах “Десперадо” седем пъти – всеки ден от седмицата по веднъж. Ако не ме беше срам от касиерките, щях да го гледам и 20 пъти, честно ви казвам!