Дванайсетте най-добри снимки във вселената – така бяха определени поредица от фотографии, заснети от космическия телесткоп Хъбъл.

Преди 13 години до космическия телескоп на НАСА Хъбъл е транспортирана широкообхватна планетарна камера и това са някои от най-забележителните гледки, заснети оттогава насам. Много от снимките се фокусират върху небюла – междузвезден облак от прах, газ и плазма, където се зараждат звездите.

Ето и някои от тях:

Мравката-небюла е облак прах и газ (с научно име Mz3), напомнящ мравка за учените, наблюдаващи явлението с наземни телескопи. Тази небюла е открита в нашата галактика на разстояние между 3 000 и 6 000 светлинни години от Земята.

Сияещите очи – Ядрата на две сливащите се галактики на растояние 114 милиона години от Земята в отдалеченото съзвездие Canis Major (Голямо куче) образуват две дявилити очи. Двете смесващи се галактики са започнали да се сливат преди 40 милиона години, предизвиквайки едно ново звездно образувание.

Небюла-пясъчен часовник обгражда една умираща звездда на 8 000 светлинни години от нас. Формата й, напомняща пясъчен часовник, се е формирала или от звездни ветрове, които са по-слаби в центъра, или от невидима придружаваща звезда и съспитстващите я гравитационни ефекти.

Галактиката Сомбреро е на 28 милиона светлинни години от Земята. Тя е толкова грандиозна, колкото изглежда. В нея има 800 милиарда слънца и е дълга цели 50 000 светлинни години. Отличителната й черта е блестящото бяло, закръглено ядро, обрамчено от дебела ивица прах, разкриващи спираловидната структура на тази галактика.

Цялата галерия със снимиките на Хъбъл можете да разгледате тук.

Наслаждавайте се!

Преди четири години, на път за морето с колата на една приятелка, решихме да спрем на едно крайпътно пазарче недалеч от Сливен, за да си купим плодове. Разгледахме пазарчето, купихме си праскови и а-ха да се качваме обратно в колата, когато моята приятелка възкликна:

“Колко хубаво подредени круши! Защо не ги снимаш?”

Погледнах и наистина – на една малка, очукана сергийка наредени на правилна купчинка хубави, узрели, жълти, български круши. Сочни, да ти се напълни устата със люнка. Извадих аз фотоапарата да заснема тази проста красота.

Тъкмо щях да щракна и отстрани се чу мъжки глас:

“Рачо, що не застанеш и тебе да те фотографират със сегията?”

Обърнах се и току зад мен няколко мъже – всичките продават по нещо на зеленчуковото пазарче. Единият от тях – въпросният Рачо, явно собственик на брилянтно подредените зрели, жълти круши, плахо се приближи към сергийката си да види какво става.

Какво ще ме снимат мене момичетата? Гледай ме какъв съм?”, каза все така скромно дядо Рачо.

“Че защо да не те снимаме?! Ще те снимаме,” отвърнах. Това веднага предизвика още подканяния от страна на наборите на дядо Рачо, който, все още недоумяващ, седна на малко сгъваемо столче до сергията и се подготви за снимка. Снимах – дядо Рачо седнал, леко прегърбен (а той иначе е едър мъж), с едно такова скромно изражение, а до него – сергията с подредени като в каталог сочни жълти круши.

“И тая снимка сега какво? Трябва да му я изпратите!”, извика един от мъжете.

“Ще я изпратя”, обещах аз. “Само дайте адреса.”

И някой извади молив, друг някакво картонче (после видях, че е част от кутия за цигари) и дядо Рачо, притеснен, си написа адреса. Погледнах – на картончето само двете му имена, селото и областта.

“А улица, номер ... ?”, попитах и всички прихнаха да се смеят.

“Каква ти улица в наше село?! Така го пиши – ще стигне!”, увериха ме и аз, какво да правя, се съгласих. Качихме се на колата и потеглихме за Созопол.

Отпуската на морето мина. Минаха още една-две седмици, преди да се наканя да извадя снимките на хартия. Извадих и снимката на дядо Рачо. И, както бях обещала, я изпратих на посочения от него адрес, който все още пазех на онова малко откъсляче от цигарена кутия.

След още 2 седмици получих картичка – от дядо Рачо и жена му. В нея двамата ми благодаряха за снимката с толкова мили думи, че направо се просълзих. Много се бяха трогнали явно.

Мина малко време и аз позабравих дядо Рачо и случката, макар снимката му да си седеше в албума заедно с купонджийските снимки от морето.

И не щеш ли, няколко дни преди Коледа на същата година, получих известие, че имам пратка с подател ... дядо Рачо. Отидох до пощата и оттам ми дадоха един доста тежък колет – много старателно опакован на няколко ката и омотан с канап. Занесох го при нашите (постоянният ми адрес още се води там) и двете с мама малко по малко го разопаковахме. А вътре що да видиш! Круши, ябълки, пакет ошав, буркан домашен мед, торбичка цели орехи с черупките и бутилка домашна ракия. Всичко това около 5 кила! А най-отгоре – малко писъмце от дядо Рачо и бабата - също така мило и трогателно, подписано “с почит и уважение”. И двете с мама наистина се просълзихме.

После аз изпратих на дядо Рачо и жена му мартеници за 1 март, с картичка. После те също. Но малко по малко кореспонденцията ни секна. Не зная защо, просто така се случи. Но този колет и тези писъмца – никога няма да ги забравя. “С почит и уважение”.

И всичко това заради една снимка.

Колко малко е нужно понякога, за да внесеш радост в живота на някого!