Било някога, много отдавна. Страшен морски звяр обитавал морските дълбини. Наричали го Демонът на завистта. Когато бил малък, бил прекрасен като ангел, но завистта полека-лека го превърнала в най-грозния обитател на планетата. Поотраснал и постепенно заприличал на змей и на крокодил едновременно.
Демонът на завистта мразел целия свят, защото, както сигурно се досещате, винаги намирал за какво да завижда на всяко живо същество. Някой му се струвал по-красив, друг – по-щастлив, трети – по-умен… И така нататък, и така нататък…
Живеел в непрекъсната злоба и цялото си време посвещавал да потапя или да поглъща цели кораби. Попадналия между зъбите му човек тутакси го схрусквал като бисквитка.
Минали векове и ужасното морско чудовище остаряло, а силите му започнали да го напускат. То разбрало, че въпреки всичките си старания да унищожи света, животът продължавал. Причината била ясна. Чудовището имало власт само над моретата и океаните, но не и над сушата.
От безпомощност и яд започнало да се самоизяжда. Отхапвало части от тялото си, късало парченца от крайниците си, но след това раните му не можели да заздравеят. Престанало да се движи и да се храни. Настъпил предсмъртният му час.
Демонът на завистта повикал единствената си дъщеря, за да се сбогува с нея.
- Енви, аз умирам! Ти ще наследиш всичко, което имам, и ще довършиш моето дело. Знай, че ти си по-силна от мен, защото твоята майка беше земна жена. Затова ти ще можеш да властваш не само над моретата и океаните, но и над сушата. Давам ти моя отровен спрей, с който ще можеш да впръскваш в душите на хората завист. Едва сега разбрах, че вместо да ги убивам, на хората е трябвало да давам от моята завист и те сами щяха да се погубят взаимно.
Спреят никога няма да свърши. Пази го и го използвай на воля. Когато отровиш със завист и последния земен човек, планетата ще бъде само твоя. Ти ще властваш над нея завинаги.
Помни още, че спреят действа само върху намръщени, недоволни, сърдити хора. Видиш ли усмихнат и добронамерен човек, подмини го и чакай мига, когато той ще се почувства слаб и беззащитен. Тогава му вкарай отровата.
Енви, чието име буквално значи „завист”, била любопитна и напориста девойка. Умът й се намирал в гъстите черни коси и не била способна да мисли логично. Тя наследила от баща си желанието да поразява мними и реални врагове, но за целта използвала лъжливия си заядлив език. Освен това гледала глупаво и все се мъчела да измисли как да подхлъзне или измами своята жертва.
Около Енви се виждали само руини и пустош. Тя живеела в пълна самота, защото никой не искал да я доближи. Не била способна да се гордее със себе си, тъй като смятала, че е неудачница за разлика от всички други хора. Вярвала, че животът е безкраен низ от несправедливости. По тази причина тя не желаела никому добро освен на себе си.
Старият демон умрял, но Енви нямала време да страда за него, защото вече си представяла, че е скорошна властелинка на света. След като получила отровния спрей, с който да заразява хората с вируса на завистта, сърцето й за пръв път се изпълнило с радост.
Без да губи време тръгнала по света. Повечето хора, които срещала, били такива, каквито искала – с навъсени лица и недоверчиви погледи. Пръсвала частички завист върху тях, които бързо прониквали в душите им. Завистта мигом пораждала омраза и злоба към околните. Заразеният човек започвал да вярва, че е нещастен, защото някой друг го превъзхождал с нещо.
Така приятелки се разделяли, понеже едната започвала да завижда на другата, заради това, че е по-красива. Мъже спирали да си говорят, защото единият се ядосвал, че другият си е купил хубава нова кола. Деца разваляли приятелството си, тъй като едното се дразнело, че другото си има по-интересни играчки. Тийнейджъри скъсвали отношенията си, защото единият можел да си купува по-модерни дрехи от другия. Съученици намразвали другарчетата си с по-висок успех. Колеги от една фирма започвали да завиждат на онзи, който по-бързо се издигал в кариерата си.
И така нататък, и така нататък… Причини за завист се появявали лесно и бързо, но макар и глупави да изглеждали отстрани, хората страдали истински. За жалост, завистниците измъчвали не само себе си, но търсели начини как да навредят на щастливците.
Едни отмъщавали с груби, обидни думи и демонстрирали неуважението си. Други клюкарствали и сплетничели. Трети интригантствали. Четвърти клеветели. Пети лъжели безобразно. Шести биели. Седми… убивали от завист.
Енви била във възторг от постигнатото. Завистта отравяла първо душата, а след това и целият човешки организъм. Някои започвали тежко да боледуват, влошавали здравето си и умирали, а други се избивали. Така човечеството било изправено пред самоунищожение.
За да изпълни изцяло пъкления си план, на Енви й пречели само онази част от людете, които се радвали на малкото, което имали, и чуждият успех не ги натъжавал. Това били лъчезарни хора, с усмихнати лица и добри сърца. Те знаели, че всичко е в техните ръце. Били уверени в собствените си сили. Не обвинявали другите за своите неуспехи, а се учели от грешките си.
Тук завършва приказката за завистта. Сигурно ще попитате защо тя не е довършена. Ще ви кажа защо. Защото Завистта и днес продължава да върви по света и да впръсква отровата си в човешките души. Какво ще се случи по-нататък, все още никой не може да предскаже. Развръзката предстои. Дали Завистта ще успее да погуби човечеството, зависи само от нас, хората.
========================
Тук ще сложа линкове към сайтове, където откривам копи-пейстната приказката, но без линк към моя блог:
http://bebkadany.moetodete.bg/blogpost_3717_0.html
http://www.sibir.bg/blog/ludatashmatka/?catID=13672
http://www.bis.bg/entry.php?id=64196
http://bg.netlog.com/groups/toplina/forum/messageid=17379
http://vans-eri.blogspot.com/2011/01/blog-post_5187.html
Четирима възпитаници на училище "Елин Пелин"
Comments