Може би едни от най-трудните за адаптация деца са необщителните. В първа група тези деца идват без особени сътресения, те не показват "истерично" разстройване при раздялата с родителя, но се и дистанцират от всички дейности в групата. Често те са мълчаливи наблюдатели или, в по-тежкия вариант, постоянни "отрицатели" на всичко случващо се. Трудно общуват както с деца, така и с възрастни. Понякога могат да минат месеци докато детето реши да се включи в някоя дейност или да играе съвместно с друго дете. Практиката ме навежда на мисълта, че основният проблем при тях е изграждането на доверие, т.е. това са деца с проблеми при общуването с родител /родители/ или особено протежирани деца, които нямат опит с взаимодействие в среда, различна от семейната.
  Подходяща стратегия в такива случаи е внимателният опит за установяване на опосредстван контакт: 1. По линия на общуването с родителите на детето в негово присъствие. Установяването на доброжелателни и сърдечни отношения между възрастните помага детето да преодолее бариерата; 2. Оставете детето на спокойствие! - не го насилвайте, оставете го да наблюдава, дори това да създава неудобство при организираните ситуации; колкото по-малък е натискът, толкова по-голяма е вероятността то да се отпусне по-скоро; 3. Поощрете го да донесе любима играчка от дома и говорете чрез нея при контактите си с него - това ще му даде усещане за неприкосновеност, а Вие ще можете да наблюдавате реакциите му и деликатно да стимулирате установяването на контакт; 4. При новопостъпили родители в групата не е много целесъобразно директно да дискутирате проблема, но насочвайте взаимоотношенията в посока на доверяване на информация, като споделяте с тях и най-дребните ежедневни прояви на детето, така че на един по-късен етап да можете да проведете ефективен диалог за емоционалната специфика на тяхното дете.
  Това са изводи, които съм направила в течение на практиката си, надявам се да са полезни и да ги дообогатите.

...Започнах работа след седемнадесетдневна отпуска. Вчера с изненада установих, че някак си децата са много по-спокойни от друг път, независимо че бяха много. Сигурно и на самата мен се е отразила добре тази почивка, но определено техните игри, атмосферата в групата като цяло беше някак си лежерна, все едно това не бяха същите тези припряни и вечно готови "за подвизи" мои деца. Реших, че все пак това е само първия ден и днес вече нещата ще си дойдат по местата :) но всичко се повтори, е доколкото е повторимо в детската градина!
За мен лично се налага следният извод: ваканцията е необходима не само за учениците в училище, но и за децата в детските градини. Стресът, от който не можем да избягаме поне може да бъде ограничен по този начин. Децата са прекарали вкъщи един период, в който се сменя ежедневието им на пребиваване в групата, колкото и полезно и приятно да им е то. Те са с ново желание, нова мотивация за игри и взаимоотношения с връстници и учител. Резултатите от заниманията ни определено носиха отпечатъка са ползотворност и готовност за напредък.
Иска ми се тези над нас да се замислят над това. Много ми се иска да можем да осигурим спокойствие на децата в големия им дом - детската градина.

  Празниците събират в себе си много положителни емоции; нерядко обаче те са много изнервящи за родителите. Оказва се, че не е никак лесно да издържаш 12-14 часа на шумната и палава ен-годишна експанзия. Модерните родители предвидливо са се обградили с "охранителна техника" - компютри и игри от последно поколение. Вторачването на децата в мониторите и екраните им осигурява така мечтаното празнично спокойствие. И лъжливото усещане за изпълнен родителски дълг - децата не са безпризорни, на топло са и на всичкото отгоре - доволни.
  Медалът обаче има и друга страна - голяма част от родителите пропускат да внимават какво точно гледат децата им или с какви точно игри се забавляват /нещо, което безпогрешно разпознават учителките в детските градини по нарастващата и неконтролируема агресия у децата/. И за да не ставам досадна навръх празниците, ще ви кажа, че тайвански психиатър е открил, че компютърните игри, съдържащи насилие увреждат мозъка .
ДокторЧоу Юан Хуа от централната болница в столицата Тайпе
  е изследвал 30 души на възраст 25 години. Преди и след игрите, психиатрите са измервали кръвообращението на доброволците в експеримента. Оказало се е, че игрите снижават притока на кръв в мозъка, като в по-голяма степен това се случва при игрите с насилие, което довежда до трайни мозъчни увреждания.
   Така че, бъдете бдителни - играчката да не стане плачка.

 Педагозите често се сблъскват с упоритото желание на децата да участват само в еднотипни дейности. В режмните моменти, отделени за игра, някои деца упорито играят на едно и също. Също така и в задължителните регламентирани ситуации има деца, които с нежелание участват в предложената дейност, реакцията в повечето случаи е : "Не искам.", "Не ми се рисува" и т.н. Важно за развитието на децата е мотивирането за участие във всички дейности, развиването на всички техни умения и преодоляването на негативната настройка към определени занимания.  Проучването показва, че в повечето случаи, нежеланието на детето да участва в дадена дейност  е обусловено от придобит негативен опит емоционален опит в хода на дейността. В търсенето на система от стимули, които да го ремотивират за включването в нея, в практиката си използвам успешно т.нар. от мен "специално време" на детето, в което то представя подготвена заедно със семейството и планирана от педагога "изненада", пряко свързана с неговите затруднения за избор на определена дейност. Съгласуваната дейност между педагогическия екип и семейството играе ролята на външен, добавъчен стимул, който, образно казано,  "пренася" детето през страшния за него момент на вземане на решение за изява в непредпочитаната от него област. Ако детето се страхува или не обича да рисува, това може да бъде рисунка, изготвена с помощта на мама и татко; ако има проблеми с разказването - може да бъде кратък разказ по тема, заложена в седмичната програма, а може да бъде и начин за запознаване с буквите и откриване мястото на звуковете, като децата носят предмет -"домашно", който започва с определена буква и разказват за него. Възможността то да представи своя продукт, изготвен заедно със семейството в специален момент, отделен само за него пред цялата група, довежда до намаляване на отрицателните емоции /страх, липса на интерес, неувереност в собствените възможности/ и укрепва положително неговата относителна самооценка по повод дейността. Планиран и внимателно подготвен заедно със семейството, този момент може да бъде не само трамплин за детското самочувствие и емоционален комфорт, но и добра основа за изграждане мотивационното ядро на саморегулацията на детското поведение.

Днес твърде много деца стават жертва на агресия у дома и на насилие на улицата. Невротизирани родители, неадекватни баби и дядовци, социална нестабилност и оттам несигурност на улицата и в детската градина и училище... Сведеното от 4 годишна възраст„учене" в детските градини, невъзможността да играят по улиците лишава децата от един много важен елемент на социалното развитие - сюжетно-ролевата игра. Всичко това води до травматични преживявания у децата, които водят до формиране на страхове и фобии, загуба на доверие към близките, чувство за отхвърленост в групата от връстници... Децата просто стават жертви, без възможност да намерят изход и обяснение за случващото се. Докато в тийнейджърска възраст едно дете може да говори за негативните си емоции и да излее гнева, то едно малко човече на 3,4 или 5 години не знае как да извади от себе си чувствата, как да ги осмисли и преодолее. То може само да преживява, неразбирайки защо това се случва с него. Така че, игровата терапия е предназначена именно за такива деца във възрастта от 3 г. до 10 г. ЗАЩО СЕ НАРИЧА ИГРОВА ТЕРАПИЯ? Този метод е базиран на детските игри, фантазии и способността на малките умело да имитират действителността в различните игрови роли. За целта се използва специфично оборудвана стая с играчки, пособия и кътове. Това място е умален модел на „големия" свят и децата създават там свой паралелен на ежедневието, избират роли, екстраполират живота.... Например момиченцата обичат да играят на майки и деца, да готвят, да перат и подреждат, да гледат бебетата... Момченцата пък играят на войници, имитират бащите си, стрелят и обичат да са силни. Всички рисуват, майсторят с удоволствие. Така децата успяват да изкарат на повръхността негативното отношение и емоция спрямо даден човек или друго дете. В символиката на тази игра добрият детски психолог вижда оригинала на травмите и механизмите , които ги движат Една от най-честите ситуации е следната: Вашето дете страшно много ревнува от своето по-малко братче или сестриче. То става все по-агресвивно, буйно, капризно, а Вие все по-нервни и нетърпеливи, към тези реакции. По този начин постепенно се губи тясната връзка и доверието помежду Ви, а у детето се появяват напластявания, които след време могат да го направят неуверено, нервно, болезнено самокритично... списъкът е дълъг. Други моменти, с които игровата терапия работи са свързани с травматичните преживявания извън семейната среда - детска градина, училище, сред връстниците. То идва от другите деца, та дори и от персонала. Колко от малките човечета се връщат следобяд или тръгват разплакани сутрин, защото нямало да се хранят, да спят, или не искат да седят до някое от другите деца? Често родителите определят подобно поведение като временен каприз, глезене, инат... Истината е, че зад това почти винаги стои реална причина, която детето не може да осмисли, а е способно само да преживява отново и отново. За малките хора нещата изглеждат ужасно големи и страшни. В игровата терапия децата могат да правят всичко, което са преживяли, да бъдат лоши, агресивни, нападателни, да изкарват напре-жението и да намират успокоение за гнева си. Могат да създават безопасно и уютно място за себе си и своята играчка, да намерят обяснения за неразбираемото и конфликтите. КАК ЗАПОЧВА ИГРОВАТА ТЕРАПИЯ? Началната сесия е съвсем ориентировъчна. Необходимо е да се проведе и разговор с родителя или родителите, в който да се изяснят чисто хронологичните дадености на проблема. От кога се чувства така детето? Какъв според тях е източникът или причината за проблема? Как се е държало детето преди този период? Какви са отношенията вътре в семейството, в детската градина или в клас. На базата на това се съставя първична или ориентировъчна хипотеза, която се допълва, надгражда, отхвърля или потвърждава в процеса на работа с детето. Всъщност, в игровия процес се работи с емоциите на детето, защото то е далеч от възрастта, в която може да рационализира и осмисля събити- ята извън усещанията си. Разбира се и родителите вземат помощно участие в изчистващия травмите процес. За тях също има „домашно", съобразно със спецификата на случая и нуждите на детето. КОЛКО ПРОДЪЛЖАВА ЕДНА ИГРОВА ТЕРАПИЯ? Абсолютен стандарт няма. Всичко зависи от възрастта, характера и тежестта на травмата, от средата и от психическото състояние на детето. Така например, колкото по-малко е момиченцето или момченцето, толкова по-успешно и бързо се изчиства проблема. Ако детето има и съпътстващи психиатрични проблеми, то тогава методиката се използва като подпомагаща основното лечение. Обикновено са нужни 3,4 сесии, за да се диагностицират емоционалните конфликти и травматичните ситуации. Честотата на посещение също е ндивидуална и се определя от терапевта, съобразно състоянието на детето. Най-често един път седмичното посещение е задоволително. КАК СЕ РАЗБИРА КОГА ДЕТЕТО ВЕЧЕ Е ДОБРЕ? Индикация за това е отшумяването и изчезването на симптоматиката, която ни е тревожила. КАК ДА НЕ ПОЗВОЛИМ ВСИЧКО ДА СЕ ПОВТОРИ? Естествено, родителите не са психолози, но имат предимството да са близо до децата си. Те трябва да използват тази близост, да развиват уменията си да общуват с децата и да надникват в тревогите им. Това е част от превенцията, защото игровата терапия е и училище за родителите. Другото е в ръцете на психолозите, които дават на родителите конкретни наставления, издващи от самата методиката. За всичко това се предлагат специално оборудвани кабинети,специлаисти, с които да уговаряте посещенията и постоянна обратна врзка с родителите, които са пряко свързани с работата с детето.Изборът е ваш-от клиника Торакс до частните психотерапевтични кабинети. Преди това не е лошо да се посъветвате с преподавателите на децата, на които имате доверие.

 Кой учител не се е сблъсквал с това явление? Това е детето, което не може да си намери място, което непрескъснато е в движение, та дори само мърдайки крака и размахвайки ръце. Много често едно такова дете е в състояние да преобърне ритъма на цялата група и да предизвика поредица от конфликтни ситуации, изнервящи обстановката и снижаващи ефективността на работа.
  Първият въпрос, който си задава учителят е : "Какво да правя, как да пренасоча енергията на това дете в позитивна за всички посока?" Много често отговор се търси дълго и той не е еднозначен. На първо време трябва да си дадем отговор на въпроса какво е в основата на хиперактивното поведение на конкретното дете. Понякога, наред с индивидуалната специфика на нервната система, са намесени неправилно възпитание и неустановена система от правила, която да маркира границите на позволеното. В други, за радост по-редки случаи, се касае за физиологични особености на индивидуалната нервна система, за нарушения при развитието на ретикулярната формация и необходимост от специализирана медицинска и психологична помощ. И в двата случая основата на придвижване на проблема към неговото разрешаване е  сътрудничеството със семейството, постигането на добронамерен, обективен и ползотворен за детето диалог между родителите и учителския екип. Спазвайки принципите за  обективност и  конфиденциалност на споделяната информация, учители и родители трябва взаимно да се информират за поведението на детето в детската градина и в  семейството и да изработят обща стратегия за снижаване на напрежението и повишаване устойчивостта на вниманието. Важно е детето да се чувства сигурно, защитено и обичано, защото директните обвинения срещу него могат да затвърдят негативизма като трайна черта в характера му. В много от случаите, наред с обичайните учителски прийоми за задържане вниманието на хиперактивното дете, е необходимо и оформянето на индивидуална програма за неговото обучение.
    Темата е мнго дълга и, според мен, особено актуална напоследък. Надявам се на Вашите коментари и въпроси, за да я продължим.