От най-дълбоката, от най-светлата, от най-ефирната част на „Извора на живота” се сътвори тя – душата на твореца. Идването и’ бе съпроводено с невиждан блясък и другите души, които бяха сътворени в същия момент разбираха, че тази е някак по-различна, по-специална и очакваха с нетърпение да видят какъв избор ще направи душата на твореца. Дали ще остане векове да танцува своя ефирен бляскав танц около бялата светлина на „Извора на живота” или ще предпочете оковите на материалното тяло?

Но тя – душата на твореца - бързаше да твори и с нетърпение избра първото тяло дошло на бял свят заедно със собственото и’ сътворение. Беше едно много сладко момченце, което в първите дни изключително много зарадва своите родители, но с времето започна да се превръща в истинско изпитание за тях, докато в един момент те разбраха, че той е тяхното съдбовно наказание.

В началото плачеше, после ревеше, накрая направо се дереше от рев, но душата на твореца намираше във всеки тон на този непрестанен рев някаква красота и живееше с надеждата, че този ревльо ще стане изключителен певец.

Трябваше и’ доста време, за да разбере, че никой друг не се диви от способността на бебето да издава ужасяващи тонове, но въпреки че със всеки изминат ден да разбираше, че пеенето е изгубена кауза за този малък човек, душата на твореца знаеше, че той има някакъв изключителен талант и все някога ще го изяви. И точно, когато бебето проходи, душата на твореца разбра, че от него няма да стане танцьор.

Просто до този момент изключителният му талант не се беше проявил, но пък имаше безкрайно много време да го изяви. Затова душата на твореца проявяваше разбиране към растящото дете и чакаше онзи изключителен момент, в който той щеше да стане творец и да сътвори нещо изключително.

Така на душата творческа и’ се наложи да почака докато човечето поне се научи да чете. И той се научи. Но това не беше най-любимото му занимание, а понеже четенето не го привличаше душата скоро откри, че и’ писането няма как да го привлече, следователно от това дете нямаше да стане писател. Уморена от чакане душата на твореца започна неистово да крещи:

-         Гладна съм! Глаааадна съм! Гладна съм!

Усетил позива на глад отвътре малкия човек се зарови в хладилника и започна да омита всичко що можеше да се изяде. Когато се измори да нагъва салами, кашкавали и какви ли не други боклуци отиде в хола пусна си телевизора на детския канал и продължи да набива чипс, пуканки, семки.

Когато душата се умори да крещи колко е гладна, хлапето хвърли небрежно поредния изпразнен плик от някаква храна, оригна се шумно и се замисли какво да прави, а едновременно с това се учуди, че може и да мисли. И като се замисли само...

Душата на творецът пък се зачуди какъв гладко шлифован мозък може да роди такива мисли.

Та мислите бяха: „Ами сега, като няма какво да се прави, дали да не взема да викна някой да си поиграем? Но мама като не дава да си играем у нас, къде да идем да си играем?”

В края на краищата малкия човек не достигна до никакви мислителски открития и душата съвсем отчаяна от резултата реши да си почине от своя приемник и се сгуши в най-тихата част на пухкавото му телце, прииска и’ се да заплаче, но после мислено и съвсем добронамерено се самоуспокои и си каза:

-         Та той е още дете. Още не е открил твореца в себе си. Аз малко ще почакам. Може би след няколко години той ще намери своята същност и тогава ще сътвори нещо голямо.

Така сгушена в дълбините на едно незаслужаващо я тяло душата на твореца прекара тихо няколко години в очакване детето да открие себе си, но с времето нищо не се променяше. Малкия човек стана голям човек и душата откри, че малкият мързеливец вместо в творец се е превърнал в голям мързеливец.

Това може би щеше да продължи още мнооого дълго, но в един прекрасен момент се появи ТЯ – неговата първа любов. Усетила трепета на сърцето душата на твореца се размърда, направо изскочи от убежището си и с нетърпение зачака момчето да прояви таланта си. Душата така жадуваше този миг, че закрещя:

-         Жадна съм! Жаднааа съм! Жадна съм!

А младия човек вместо да запретне ръкави и да сътвори нещо изключително в името на любовта просто измъкна една бутилка с алкохол и се напи до безсъзнание.

Душата се отчая и за първи път заплака, но пияното тяло, което я държеше в плен изобщо не чу болката и’, така както през всичките тези години не бе разбрало нито предназначението и’, нито нуждите и’.

Душата бавно събра смачканите си ефирни крилца, избърса сълзичките си и пак се прибра в убежището си.

Беше сигурна, че ще чака още много дълго миг на прозрение, а може би този миг изобщо никога нямаше да  дойде, защото въпреки че тя беше душа на творец все пак не беше избрала за свой дом тяло на творец и затова с цялата си същност вече разбираше, че това тяло няма да разгърне творчески способности, защото по никакъв начин не разбираше душата, която носеше в себе си, така както душата не бе разбрала какво тяло е избрала да я носи твърде многооо земни години.

Статия на френската галеристка и кураторка Farideh Cadot, публикувана във вестник Liberation на 2 юни 2011 г., предизвикала сериозна реакция в артистичните среди и сред обществеността във Франция.

    В глобалния комерсиализиран свят, където всичко, както се смята, трябва да носи колкото се може повече приходи, изкуството не е в състояние да избегне общите правила. То се счита за своево рода бизнес. Неговите традиционни деятели – художници, интелектуалци, галеристи, критици – днес не се виждат и чуват. Обаче болшинството от тези професионалисти продължават да вършат работата си, живеят от своя труд, страдайки мълчаливо от равнодушието на пресата, която говори само за финансовото или комерсиалното измерение на изкуството; измерение, разбира се, важно, но към което изкуството не принадлежи. „Ударен е джакпотът”, „вълнения на артпазара”, „колекционери-законодатели на модата”, „фантастични приходи” – ето с какви думи се описват днес художествените събития. Читателите са заливани с информация за рекорди: „24 милиона евро за два часа”, „Изпод чукчето на аукциониста се разхвърчаха стружки злато”... Цифри, цифри, до опиянение, до главозамайване, до отвращение!

    Тези крайности в света на съвременното изкуство ме принуждават да прекъсна мълчанието. Вече тридесет години имам галерии в Париж и Ню Йорк, била съм куратор на няколко изложби в музеи и изложбени зали във Франция и извън пределите ѝ, но вече просто губя дар слово. Парите днес са единственият критерий за преценка. Пресата пише само за „локомотивите” на пазара, раздувайки имената на тези, които управляват комерсиалните империи. Тези PR персонажи се оказват на най-високите нива на всички рейтинги. Но опитайте се да вкарате рейтингите в изкуството – това само по себе си е скандал. Много вестници и списания публикуват списъци: петдесетте или стоте най-важни художествни деятели. „Най-влиятелните хора в света на съвременното изкуство” имат своя табела с ранг, както при най-богатите наследници и изгодните борсови продукти. Но ролята на пресата не се състои в това да преследва сензации.

    Все по-рядко може да се срещнат текстове, в които става реч за историческото или културното значение на това или онова явление. Разбира се, пазар на изкуствата съществува, и е напълно нормално да се съобщи колко струва това, което се предлага на него. Но все пак тук не става дума за нефт! Изкуството не е обикновена стока, не е борсов продукт. Но цените достигат такива висоти, че това замърсява информационното поле.

    Да се притежава произведение на съвременното изкуство се превръща в признак за принадлежност към висшата класа. Всички новобогаташи се стремят към това. Професионалната преса ни представя хора, които, бързо натрупали състояние, купуват произведения на изкуството в поразяващи въображението количества. Техните методи са невероятно прости: купуват всичко подред, от всеки подред и без значение на каква цена. А след това се избавят от всичко това, когато им хрумне каквато и да е нова идея. И в този процес прибират нелоша добавена стойност в ущърб на наивни колекционери. 

    Рискувайки да изглеждам смешна ще кажа, че колекцията е дело на цял един живот, това е история на чувствата, тя работи като един вид психоанализа, тя съпътства колекционера и го открива за самия него. Най-страшното е това, че именно тези нови колекционери, хора, които не си правят труда нито да разгледат произведенията на изкуството, нито да размишляват върху него, създават днес „вкуса на времето”. Една шепа от така наречените меценати, възползвайки се от данъчните облекчения (за които се борехме през 1980-те години), диктуват модата. Към това се прибавя и мафиотското измерение – всички знаят, че покупката и продажбата на произведения на изкуството става един от най-бързите и надеждни способи за пране на мръсни пари. Възниква тотален, непоносим хаос! Много професионалисти, подобно на мен, чакат и се надяват самозванците, които изкуствено раздуват цените на няколко художници-звезди, да бъдат разобличени. Защото цялата нестабилна структура се базира на невежеството и безкултурието на новите купувачи.

    Онези, чиито имена са в устите на всички, защото финансират големите изложби, не се лъжат: за своите лични колекции те купуват нещо наистина ценно, докато гръмките имена използват само за реклама в медиите. Други царе от сферата на изкуството плащат твърде много на своите придворни, за да сноват по света в търсене на милионери, незнаещи какво да правят с парите си. Руските олигарси купуват аукционни къщи, където водят клиенти, още по-необразовани от тях самите, готови да купуват каквото и да е със затворени очи, стига да струва страшно много пари. Милиардерите от Катар купуват всичко в движение. Принцовете от арт-света използват това, за да се избавят от всичко, което са купили, на тройно по-високи цени. Светът на изкуството се управлява от шепа Мейдофци (по името на Bernard Lawrence Madoff, американски бизнесмен, обвинен и осъден през 2009 г. за създаването на най-голямата в историята финансова пирамида и за присвояването на над 50 милиарда долара, на 150 години затвор), които, не вярвайки в собствената си стока, продават всичко в движение, прехвърляйки от руски ръце в джобовете на шейховете това, което иначе биха оставили за себе си, ако бяха уверени в ценността на този боклук. Пред нас е сцената „да се спасява, който може”, където всеки бърза да се избави от това, което би следвало да се нарече токсичен финансов продукт, и не пита какво ще стане утре. Пред нашите очи художественият свят потъва към дъното, а ние мълчим.

    Някои крещят от негодувание, като историка по изкуствата Жан Клер (Jean Clair), който въстава против „изкуството на трейдърите” и разкрива порочния механизъм, водещ „от култура към културност, и от културност до култ към парите”. Наталѝ Ейнѝш (Nathalie Heinich) поставя въпроса за напълно безвъзмездното финансиране от страна на държавата (има се предвид Франция – В. К.) на произведения и институции, които при това остават частна собственост.

    Време е пресата да предостави думата на тези, които все още вярват в изкуството и художниците. Тя е длъжна да изпълни дълга си, информирайки читателя не само за това кое колко струва. Дошло е времето да се поговори за художниците, за това, което те творят и излагат. И не само за тези, привличащи вниманието на милионерите, които не са в състояние да запомнят имената им, хвалейки се, че са купили три килограма китайци и пет килограма индуси. За мен всичко това е дълбоко отвратително, и много други, както и аз, чувстват, че стават жертва на вкуса и парите. Тъй като ценността на творбите днес се свежда само до тяхната цена, предишните любители на изкуството са напълно дезориентирани. Когато ушите подменят очите, спекулациите задушават интуицията и чувствата, които все пак се явяват най-важните критерии за избор. Време е професионалистите в изкуството да излязат от дълбоките резерви и мълчаливото мнозинство най-накрая да бъде чуто.

    Много от нас споделят това недоволство и чувството за безсилие пред лицето на агресивното малцинство. Вятърът на историята ще измете тези шарлатани, които превърнаха пазара на съвременното изкуство в страната на глупците! Ние трябва да защитаваме с всички сили другото лице на художествения пазар – това, истинското, което работи в сянка, далеч от светлините на рампата!

     Farideh Cadot,

    Le 2 juin 2011,  journal Liberation

 Много ме заинтересуваха съжденията по текстовете на Библията, които в последно време публикува Кордон и реших да си кажа мнението по последният му пост в един мой пост, защото не искам да му освинвам  блога с моите тъпоумности. Но когато става въпрос за Адам и Ева няма как да не се намеся, защото са ми най-любимите баба и дядо и защото мога да разкажа по спомен доста неща направо от кухнята  на панелния апартамент, дето го нямам, но мога да твърдя, че там баба Ева ми е разказвала много неща за онези неща из текезесарските ниви и градини, дето са ги орали, садили и брали заедно с дядо Адам.

Та ето как изглеждат липсващите епизоди от „Битие”, т.е. от автобиографиите на дядо и баба.

Баба  Ева не е създадена от ребрато Адамово, а от майка и’ и баща и’. Майка и’ била известна фурнаджийка и въртяла фурнаджийската лопата из цялото село Вселеново, пък и извън границите му, из други измерения, т.е. съседни села. А баща и варял ракия от крадени плодове, най-често крадени от Ева от комшийските градини.

Но в един момент комшийският първороден син, Адам  я съгледал как краде райски ябълки от бащиния му кооператив известен по света със звучното име „РАЙ” и решил да я хване и да я предаде на съда, т.е. на баща си, който бил завършил право и работел като съдия, а в свободното си време се занимавал с градинарство и художествени занаяти.

  Но Адам харесал Ева, а тя го почерпила с ябълков сладкиш и така започнало да им става сладко да прескачат комшийската ограда – тя да краде ябълки, той да яде ябълкови сладкиши направо в къщата на бъдещите си тъст и тъща, която по-късно щял да нарече АД, заради родата на жената.

 И всичко си било като в приказките, докато не разбрали старците.

Създателят Адамов, т.е. баща му Божко Огнянов Големанов , в днешно време по-известен като БОГ - библейски творец, човек на изкуството и съдия на човешките дела - не искал Ева за снаха, защото подразбрал, че му краде райските ябълките, дава ги на баща си, който пък вари ракия в най-големите казани от тях, без да почерпи нито един път, защото е скръндза.

 И когато милото мамино/татово синче се взело тайно с комшийката  е трябвало да се изнесе на квартира при чистачката, т.е. в чистилището или на сегашната планета Земя, или накратко казано, между бащата и тъста, за да живее с комшийката на семейни начала и да стои близо до баща си и под зоркото око на тъста си. Бе, живот ли е това - та да го опише змията, т.е. свекървата? И понеже жената на шефа е по шеф, дори и да се прави на секретарка, то е ясно, че когато е писала "Битие"-то, т.е. евроварианта на автобиография на сина и', просто е пропуснала неудобните подробности от съжителството с нежеланата снаха.:):):)

 П.П. Само заради този пост ще горя една вечност в АДа.:)

Какво ти е, човечество, защо тъжиш?

На дълъг път потеглиха сълзите ти,

противници те предизвикват на дуел,

Творецът е потресен както винаги.

Девицата, дървото и смъртта,

измамата на песента ти ничия,

мимолетните изгнания на дните

и сгромолясването, каещо разсъдъка...

Къде са твоите теории научни,

душата ти нехае пред разстрел,

а тази грозна механичност на мечтите,

те е превърнала на самозвано чучело.

Нима това е твоята Планета -

коварно пресметлива, зла?

За нея ли умираха на революция,

за тази ли тотално невъзможна свобода?

Теомира - Десислава Петкова

3 май 2009 г.