Границите разделят държавите; Границата, като понятие, може да се отнася и за граница на математическа функция; Границата може да се отнася и за граница на възможности; а може и да се отнася до граница на морала;

Тук възниква въпросът - това, което ни разделя, полезно ли е? Или напротив?

Исторически, границите на държавите, са резултат на войни, или поне аз не мога да се сетя за случай, в който дадена граница да не е възникнала в резултат на битка или мирен договор /а мирния договор е резултат на военни действия/.

По същия начин според мен стоят и нещата свързани с границите на възможностите на един човек: Когато бях на 17 за първи път започнах работа на морето. Наложи ми се в резултат на един спор с един по-голям човек, да остана да работя 48 часа в кухнята без да спя. Спорът беше - кой от двамата се справя по-добре - аз за една нощ успях да вкарам кухнята в порядъчен ред, а той за една нощ да съсипе подредбата (щото реши, че за една нощ може да вкара в ред подредбата). На сутринта след неговия престой - всички кашони бяха извадени, както и съдържанието им и де факто бяхме в блокаж. На следващата нощ - аз бях вкарал в ред 3/5 от кашоните, но нямаше нищо разхвърляно. Тази борба (война) ми показа, че 1. Аз мога да работя много време без да спя (нещо, което в момента доста често правя) и 2. Че съм организиран в някаква степен

Не бих могъл да увелича териториите на собствените си възможности, ако не бях водил тази война (от една страна с ози батко, от друга страна със самия себе си)

Когато говорим за границите на морала, примерът за който се сещам е "еднополовия секс". Четем, че в Древна Елада това е било нормално явление, като в резултат на християнската експанзия това бива обявено за грях (Източник на тази философия са и Вехтият Завет, и Новият Завет). Днес в резултат на много действия от страна на ЛГБТ движението имаме отново промяна в границите на възприятието към това явление.

От трета страна индустриална революция съществено е променила и икономическата граница на пределните възможности. И ако преди с пет работника и пет декара земя сме произвеждали 500 кг жито, то днес произвеждаме 2000 кг. Това се дължи именно на редица открития в областта на биологията, химията, физиката и прочие. Но тези открития са дали и своите жертви, нека не забравяме случката с нобеловата лауретка Мария Кюри.

От една страна промяна в някои от границите е необходима, нужна, от друга страна други граници не бива да се променят. Тук въпросът, който стои пред нас е Каква е цаната, която трябва да платим за да се почувстваме Възвишени (Според нашите собствени възприятия)?

Граничната зона, разделяща Пакистан от Индия, е красиво оформен парк, с цветя и зелени площи, малки спретнати постройки и две амфитетрални трибуни, с места за няколко хиляди зрители на грандиозния спектакъл, с който всеки ден е съпроводено затварянето на граничен пункт ' WAGHА BORD".


АРКАТА


Трибуните, разположени от двете страни на граничните порти бяха препълнени с народ. Гърмеше силна музика. От индийска страна – песни за Индия, от страната на Пакистан – съответно песни за Пакистан.


Около нас се настани голяма и шумна група момичета, нали бяхме настанени в “женското отделение”! Явно бяха от постоянните клакьори на церемонията, защото дигнаха голяма врява още с появявянето си, като запяха на висок глас весели песни на урду. Ръкопляскаха в същото време и подвикваха “Пакистан” в един глас. Бяха си донесли сладкиш в картонена опаковка и се черпеха, подавайки си го от ръка на ръка.


С наближаване на началния час на церемонията, градусът на настроението видимо се покачваше. Едновременно в двата лагера се появиха знаменосци с огромни флагове на двете страни, които застанаха един срещу друг, всеки в близост до своята гранична порта. Започнаха енергично да развяват двата национални флага в кръг и да се предизвикват символично, като на дуел!

Покрякаха така 10-тина минути и се юрнаха да бягат презглава, всеки към своята публика. Започнаха разгряване на публиката, която според мен вече беше почти прегракнала от викане. Трибуните заприличаха на бурно море и действията запреливаха едно в друго, дирижирани от невидим сценарий. Точно в 17,30 се чуха фанфари и всичко утихна. На площадката, намираща се в горната част на наподобяващата на арка постройка, се строиха десет приказни воини.

Бяха толкова красиви, приличаха на картинки от илюстрирана книжка. Шапките им в горната част завършваха с ветрило, изправено право нагоре, а в долната си част прерастваха в нещо като пелерина, падаща по гърба им малко под нивото на раменете. Чу се команда, която се проточи няколко минути, отекваща в притихналите трибуни. Воините се спуснаха по стълбите с каменни замръзнали тела и лица и се отправиха в две стройни редици към граничната порта.

Разнесе се тътен от марша на подкованите им обувки.
Само, че марша след няколко крачки буквално премина в нещо като бързи танцови стъпки.

В идеален синхрон индийските и пакистански войници се изнесоха на пътното платно със 100 км в час ( по моя преценка) и с нещо като марширащ спринт се отправиха към граничните врати, размахвайки ръце напред и назад до височината на лицето си.

Заковаха на метри от тях. Тогава двама се отделиха от строените в две успоредни редици едни срещу други “ рицари на женското сърце” и се спуснаха към вратата, като стъпките наподобяваха маршировка, но краката си вдигаха в шпиц чак до нивото на носа си, че и по-високо. Пред вратите и от двете противоположни страни се разигра забавен и очарователен спектакъл. Войниците почти танцуваха напред-назад и се перчеха едни срещу други, предизвикваха се с въртеливи движения на тялото и поклащаха “ перата” на шапките си.


Сладури и половина е малко да се каже. Публиката откачи централно. Отново се разнесе проточен вой на гърлена команда. За части от минутата рязко и неочаквано пристъпиха към портите и ги отвориха. Това, което изпитах ми напомни на отприщване на две язовирни стени, чийто води се втурват една в друга, преливат се в страстна прегръдка и утихват, потичайки като спокойна мътна река. Две реки, изкуствено затворени в устието си зад бетонни стени. Две реки, тръгнали заедно от недрата на една планина, вървели заедно дълго по течението на едно корито, от няколко века назад. Такава фиеста, невероятна. Не съм способна да я пресъздам в цялото й величие. Само ще се опитам.

Още двама от войниците се отделиха от групата и затанцваха с пресечени стъпки към отворените врати. Цялото действие се развива в един огледален образ, еднакво и от двете страни на границата. Когато се срещнаха в точно в средата, между отворените гранични порти, протегнаха ръце и се ръкуваха, покланяйки се леко напред. Това предизвика залп от аплодисменти и викове. Момичетата около мен свиркаха силно с уста. Така се започна размяна на визити на територията ту на Пакистан, ту на Индия. Всичко беше като един красив и странен танц, енергичен, динамичен, очароващ.

Продължи така около 40 минути. В последващите десет минути се строиха за сваляне на знамената на държавната граница. Две от “петлетата” откачиха с бързи и рязки движения въжетата, обърнаха се кръгом и с няколко стъпки си размениха местата, като при това кръстосаха въжетата. Започнаха бавно да спускат знамената, като спираха за по няколко секунди, задържаха ги така и пак продължаваха. Всичко това беше съпроводено от бурни скандирания за Индия и Пакистан! Индийците скандираха, за мое учудване : “ Да живее Индустан”, а пакистанците : “ Пакистан завинаги, Пакистан е велик , Аллах “ и т.н. След спускане до долу, знамената бяха откачени и сгънати на нъколко пъти.



Група войници се отдели и с бърз марш се насочи обратно със сгънатите знамена.


Сваленото знаме бе връчено на главнокомандващия на граничния пункт, стоящ върху площадката на арката.
Последваха отново дълги команди, които се проточиха почти 5 минути.
В мигът, в които секнаха, вратата бе затворена само с един замах.



Спектакълът свърши! Завесата падна....

До утре вечер, в другия спектакъл !!!

Събудихме се по тъмно, точно в пет.
Тътнещият и бушуващ Лахор беше странно укротен.
Във въздуха трептеше загадъчна тишина. Даже и   прахоляка се беше утаил, застилайки спокойно паважа като мека завивка. 
<?xml:namespace prefix="v" ns="urn:schemas-microsoft-com:vml"?> <?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>
Нямаше време за кафе и други сутрешни капризи, трябваше да стигнем първи на границата( поне си мислехме, че има такава възможност).
Спасителният воден канал отново ни послужи като ориентир за излизане от града и по показанията на картата, по него трябваше да стигнем точно до Wagha Bord.

Да, но картите да не би да са измислени само да те улесняват, трябва да има и малко тръпка. Някой обекти, като държавна граница, например, са само загатнати като посока и местоположение, пък си ги намирай сам. И табели няма никъде и никакви, ха сега да ви видя, кой е бягал от часовете по ориентиране като малък. Нравоучително отклонение :( Мили деца, изпитите ни не свършват с успешно взетите матури или сесии, а започват след това.. и няма кой да ни подскаже темата, цък).

 Пътувахме дълго през града, до края на водния канал. Накрая го пресякохме и пътя с асфалт свърши, премина в черен път, който ни поведе в обратната посока. Решихме, че пак сме се объркали. 
При липсата на други жокери, прибягнахме до изпитаната стара максима : С питане и до Цариград се стига. Отбихме се в насрещното крайпътно заведение, което беше – четири дървени колеца, забити в земята и покрив от къдрави ламарини, дървено скеле с наредени кръгли казани върху него. Любезният съдържател ни посочи с един откос на ръката си, че калното продупчено пътче е точно пътя за границата.

Поехме по него със свити сърца, имайки усещането, че тази граница е неизплзваема от години и само сме били път напразно. 
Но след километър излязохме на широк път, с по две еднопосочни платна, който все още беше в ремонт в по-голямата си част. Прелитащите около нас вече товарни камиони ни подсказаха, че сме на прав път.
Тук те са като детски играчки. Изрисувани са целите от край до край с всякакви мотиви - дървета, птици, цветя и етюди от живота на местните хора. Окичени са с разноцветни лампички и въртележки, абе вечер са направо като пътуващ цирк. Автобусите също. Желанието ни да стигнем първи до границата направо се сбъдна. 

Когато пристигнахме, все още беше сивкав сумрак. Вдясно от пътя имаше колона от товарни камиони, наредени чинно един след друг и чакащи реда си за преминаване( така си помислих тогава).

Само, че нищо не се движеше наоколо, нито хора, нито камиони. Стигнахме до малка метална врата. Стоящият там часовой ни отвори и посочи да отидем с колата вдясно до ниска дълга тухлена постройка, където трябваше да обработят паспортите ни.
Оттам преминахме няколко метра напред, където трябваше да минем и задължителния миграционен контрол. След като чухме : О’кей сър, всичко е наред, можете да продължите, господина от миграцията ни поведе сам нанякъде. 

Преминахме още една метална висока врата и там ни предаде на един войник, който всъщност беше и единствения жив човек наоколо. Момчето беше много симпатично и усмихнато, на име Янис.
Говореше разбираем английски и беше от окупираните територии на Кашмир. Запознахме се и той ни преведе до една висока хубава постройка, наподобяваща арка. Обясни, че тук трябва да изчакаме и започна да вика във всички посоки: Чужденции, дипломааатии... !
Появиха се от някъде двама видимо сънени военни, с по висш чин и ни обясниха, че границата официално работи от 9,30 сутрин до 15,30 ч. след обяд. Но за нас, като служители на чужда дипломатическа мисия, ще отворят сега.
Направиха отново преглед на паспортите и разрешителните ни, пожелаха ни лек път и ни съпроводиха до голяма, висока и красиво извезана и с множество позлатени орнаменти метална врата.
На метър от нея се виждаше друга такава врата, на индийската страна. Войникът повтори процедурата с викането, само, че сега се обърна към колегата си от другата врата.
След минута дойде при нас и обясни, че ще се наложи да изчакаме около 15-20 минути, тъй като индийците не били така ранобудни като тях и по- трудно се организирали. 
Използвахме това време, за да се огледаме наоколо. 
Чувствахме се адски странно. Часът е седем сутринта, едва се развиделява. Тишина. Ние сме някъде, на място непознато, абсурдно и непредполагаемо, така далечно от милата България.

Интересен е фактът, че всеки ден тази граница се затваря в 15,30 ч. с грандиозна церемония. В ляво и в дясно от пътното платно са разположени амфитеатрални седящи места, които се изпълват със зрители по време на церемонията. Събират се много хора и от двете страни( пакистанска и индийска), окрасява се празнично, войниците са с парадни униформи.
Нашият войник беше горд да ни демонстрира, как маршируват по време на церемонията, с гвардейска походка – крака в шпитц и повдигане над 90 градуса. После казва, все хващам мускулна треска.

В това време публиката скандира неуморно, всеки за своята страна : Да живее Пакистан, най - великата и могъща страна......или : Да живее Индия, Индия и т.н. Отсреща се разшаваха. Започнаха да се суетят хора с метли и торби за боклук. Явно още не бяха разчистили терена от вчера. Янис спомена, че е било голямо стълпотворение. Обеща да ни запази най-хубавите места отпред и когато се връщаме обратно, да му бъдем гости на церемонията. С удоволствие приехме поканата.

След около тридесет минути към отсрещната гранична врата се приближиха двама военни и явно наредиха на войника да отвори. Янис се приближи до нас и подаде ръка. Тръпки ме побиха от вълнение, и сега, когато пиша, изпитвам същото. 

Тези страшни на вид, въоражени до зъби хора, всъщност не са толкова страшни и това, че носят денонощно пушки, не им е отнело нормалния човешки облик и човещината. Сбогом Янис и благодарим, непременно ще ти гостуваме след седмица на церемонията.

            

Точно в 7, 35 часа, на 25 декември 2006 г.сутринта, с трясък и величие за нас отвориха единодушно двете врати на “Империята”. 

Преминахме през този символ, невярващи на очите си, ние двамата българи, посланици на малката далечна България, разбудили неволно спящия титан.
И той ни прие.
Вече сме на индийска земя. Много от хората, работещи на границата, не бяха чули за България. И много други също не са. 


Но вече не е така. Вече на Wagha Bord знаят какво и
къде е България. И ще разберат във всяко кътче на тази огромна страна, стига да мога да стигна дотам. 

Следва паспортен контрол и Амритсар, Златният град на сикхите................. 

Много съм чела и слушала за Индия, като за една далечна, многоцветна и загадъчна страна.  И не случайно съдбата ме доведе на крачка от нея, а именно в страната, с която до преди само 60 години са били едно цяло, могъщата и необятна империя – Индустан. Не съм и предполагала, че един ден ще мога да я видя наистина с очите си. 
Но...както често ми се случва, спонтанността при вземането на решения неведнъж е обръщала живота ми наопаки. 
Този път ни заведе в Индия, за да сбъдне една романтична мечта. 
Kакто се оказа, едно пътуване из тази огромна страна с кола си е сериозно изпитание и доста рисковано начинание. 
И така, набързо взетото решение да оползотворим очерталата се почти едноседмична коледна ваканция, като начало заведе мен и Крис пред посолство на Индия в Исламабад. 

Ентусиазмът ми леко се спаружи, като видях хилядите човеци, струпани пред входа на посолството и увити в одеяла, предимно в пастелни тонове от всички нюанси на кафявото. Имаше от едномесечно бебе до 101 - годишни баби (поне на мен на толкова ми напаснаха). 
Веднага сметнах на око, че тук имаме чакане кажи-речи до месец и след това, при този наплив, за добиране до границата още толкова и като теглих чертата - май някъде за Трети март ще влезем триумфално в Индия. Но, никакво отказване, само напред и презглава.
Тук, по тези географски ширини, трудно можеш да предскажеш всякакво развитие на нещата. Най-черното и отчайващо начало на НЕЩО, може да получи щастлив обрат и приказен край. И сега проработи. 
След седмица имахме вече желаните етикетчета в паспортите и още куп разрешителни за движение на колата, за излизане от страната, за влизане и пак за излизане от другата страна и т.н.
По спретване на багажите съм цар, само ми дай задание и направление - и хоп, вече пътуваме за град Лахор, изходната точкаотПакистан към Индия, по най-хубавата и единствена истинска магистрала. 
Какъв кеф, доживях да се радвам на шосе и асфалт, но това си е то, факт. С хубави бензиностанции и истински отбивки с малки тоалетнички, заведения за хранене и мотелчета. Надушвам наближаващата цивилизация. 
Пътят е живописен на всичкото отгоре, малки фермички с козички и крави, палми и златен изгрев, който видях по изключение, защото тръгнахме много рано. Иначе съм сънчо, не отлепвам сутрин преди 8. 

Пристигаме в Лахор. Огромен град, по статистика между 7 и 14 милиона население, но тук е невъзможно да засечеш точно броя на населението. Лахор е стара столица на Пенджаб, щата на сикхите. В онези времена е бил символ на богатство, разкош и великолепие. Днес в по-голямата си част градът е един огромен и несвършващ пазар, плетеница от паянтови дюкяни и лъскави модерни офиси. Може да се види всичко - от различни степени на еволюция на човека до стадий на развит късен феодализъм, трябва ти само молив и четка, жадно око и можеш да твориш до края на живота си.

Тук ще преспим и имаме половин ден за разглеждане на града. Ориентираме се лесно, по карта и благодарение на канала, който пресича целия град и е чудесен ориентир за връзка със всички точки на града. 
Намираме хотел Амбасадор, забутан в старата част на града, сред лабиринт от малки улички и кривки, прахоляк и естествено, безброи магазинчета наоколо. 
Хотелът минава за престижен, но стаите не са особени чисти и приветливи. За 100 долара на вечер, толкова. По добър в Лахор е единствено хотел от веригата "Pearl Countinental", където срещу 150-200 долара за нощ получаваш чиста и луксозна стая и всички глезотии, предлагани от скъпите хотели по света. С евтини хотели тук не може и не бива да се рискува.
Разглеждането мина бързо. Както и предполагах, след няколко тигела из града, изтощени да се губим и да се намираме, решихме единодушно, че ако намерим хотела от първия път, веднага се прибираме. Беше 24 декемри, а в Лахор си беше направо жега и смесена с безумния трафик и нестихващите прахоляци, направо ти изпива кръвчицата на екс за отрицателно време.

Все пак, добихме основно впечатление от града. 
Огромен град, състоящ се от стара и нова част! 
Старата част е от " слабите” ми места. Когато попадна на такова място съм като муха без глава. Изобщо не разбирам какво става край мен, кой на къде отива, аз накъде вървя и се чувствам като в една голяма и ръждясала месомелачка. 
Успяхме пак да се наврем в един от ония адски места, наречени невинно пазари, където те засмукват онези жители на ада, работещи под прикритие като търговци..и гориш, няма измъкване оттам с часове.
Сякаш умишлено така са проектирани, та като влезеш там да се затриеш завинаги, или поне докато свършиш сухото.

Виж новата част си е друго нещо! Навлизайки в района на новия град имаш усещането, че току що си се измъкнал от тъмното царство на граф Дракула и се радваш на първите слънчеви лъчи, пробили с мъка черната непрогледна тъма.

Хубави и чисти улици, облечени в цветя и зеленина. Край тях се редяха гордо изпъчени високи лъскави сгради, отразяващи светлината в синьо-зелените си стъклени фасади.

Огромни и разкошни къщи, всяка със собствен стил и изпълнение, с малки цветни градинки отпред и задължително с богато извезани високи метални порти.

Просторни зелени паркове английски тип, препълнени с играещи деца и хора, седящи на меката тревна покривка.

Тишина, спокойствие и благодат.

Не намерихме хотела от първия път, от шестия, но се прибрахме успешно. Хапнахме микс от разни манджи на динер буфета. Тук тарикатите, като има салатен бюфет, ти дават една малка чинийка, и познаите от 6-7 вида салати, колко можеш да побереш в тази чинийчица. Като за 2-3 долара имаш право само на едно бъркане в меда. Не се бях сетила така да прецаквам гостите си. Отрупвам значи, масата с десетина блюда изкушителни и давам да си сервират в подложни чинийки за кафе - хитро. И два пъти да си сипят, на третия ше се притеснят вече. Всичко става по белия свят. 
        Спи ми се, защото вече е почти 12 посред нощ. Много исках тази вечер да разкажа как щуро минахме границата, но ще остане за утре.

 Да мине досадното спане - и напред, към “ Wagha Bord “, вратата на една империя, разделена на две. 
       
        Най-сетне бе пред нас - Industan !!! 

        Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му и е толкова велик, колкото мечти е превърнал в реалност!

Много съм чела и слушала за Индия, като за една далечна, многоцветна и загадъчна страна.  Не съм и предполагала, че един ден ще мога да я видя наистина с очите си. 
Но неочаквано.....както често ми се случва, спонтанността при вземането на решения неведнъж е обръщала живота ми наопаки. 
Този път ни заведе в Индия. 
Kакто се оказа, едно пътуване из тази огромна страна с кола си е сериозно изпитание и доста рисковано начинание. 
И така, набързо взетото решение да оползотворим очерталата се почти едноседмична коледна ваканция, като начало заведе мен и Крис пред посолство на Индия в Исламабад. 

Ентусиазмът ми леко се спаружи, като видях хилядите човеци, струпани пред входа на посолството и увити в одеяла, предимно в пастелни тонове от всички нюанси на кафявото. Имаше от едномесечно бебе до 101 - годишни баби (поне на мен на толкова ми напаснаха). 
Веднага сметнах на око, че тук имаме чакане кажи-речи до месец и след това, при този наплив, за добиране до границата още толкова и като теглих чертата - май някъде за Трети март ще влезем триумфално в Индия. Но, никакво отказване, само напред и презглава.
Тук, по тези географски ширини, трудно можеш да предскажеш всякакво развитие на нещата. Най-черното и отчайващо начало на НЕЩО, може да получи щастлив обрат и приказен край. И сега проработи. 
След седмица имахме вече желаните етикетчета в паспортите и още куп разрешителни за движение на колата, за излизане от страната, за влизане и пак за излизане от другата страна и т.н.
По спретване на багажите съм цар, само ми дай задание и направление - и хоп, вече пътуваме за град Лахор, изходната точка отПакистан към Индия, по най-хубавата и единствена истинска магистрала. 
Какъв кеф, доживях да се радвам на шосе и асфалт, но това си е то, факт. С хубави бензиностанции и истински отбивки с малки тоалетнички, заведения за хранене и мотелчета. Надушвам наближаващата цивилизация. 
Пътят е живописен на всичкото отгоре, малки фермички с козички и крави, палми и златен изгрев, който видях по изключение, защото тръгнахме много рано. Иначе съм сънчо, не отлепвам сутрин преди 8. 

Пристигаме в Лахор. Огромен град, по статистика между 7 и 14 милиона население, но тук е невъзможно да засечеш точно броя на населението. Лахор е стара столица на Пенджаб, щата на сикхите. В онези времена е бил символ на богатство, разкош и великолепие. Днес в по-голямата си част градът е един огромен и несвършващ пазар, плетеница от паянтови дюкяни и лъскави модерни офиси. Може да се види всичко - от различни степени на еволюция на човека до стадий на развит късен феодализъм, трябва ти само молив и четка, жадно око и можеш да твориш до края на живота си.

Тук ще преспим и имаме половин ден за разглеждане на града. Ориентираме се лесно, по карта и благодарение на канала, който пресича целия град и е чудесен ориентир за връзка със всички точки на града. 
Намираме хотел Амбасадор, забутан в старата част на града, сред лабиринт от малки улички и кривки, прахоляк и естествено, безброи магазинчета наоколо. 
Хотелът минава за престижен, но стаите не са особени чисти и приветливи. За 100 долара на вечер, толкова. По добър в Лахор е единствено хотел от веригата "Pearl Countinental", където срещу 150-200 долара за нощ получаваш чиста и луксозна стая и всички глезотии, предлагани от скъпите хотели по света. С евтини хотели тук не може и не бива да се рискува.
Разглеждането мина бързо. Както и предполагах, след няколко тигела из града, изтощени да се губим и да се намираме, решихме единодушно, че ако намерим хотела от първия път, веднага се прибираме. Все пак, добихме основно впечатление от града. 
Огромен град, състоящ се от стара и нова част! 
Старата част е от " слабите ми  
Успяхме пак да се наврем в един от ония адски места, наречени невинно пазари, където те засмукват онези жители на ада, работещи под прикритие като търговци..и гориш, няма измъкване оттам с часове.
Сякаш умишлено така са проектирани, та като влезеш там да се затриеш завинаги, или поне докато свършиш сухото.
Не намерихме хотела от първия път, от шестия, но се прибрахме успешно. Хапнахме микс от разни манджи на динер буфета. Тук тарикатите, като има салатен бюфет, ти дават една малка чинийка, и познаите от 6-7 вида салати, колко можеш да побереш в тази чинийчица. Като за 2-3 долара имаш право само на едно бъркане в меда. Не се бях сетила така да прецаквам гостите си. Отрупвам значи, масата с десетина блюда изкушителни и давам да си сервират в подложни чинийки за кафе - хитро. И два пъти да си сипят, на третия ше се притеснят вече. Всичко става по белия свят. 
        Спи ми се, защото вече е почти 1 посред нощ. Много исках да минем границата тази вечер, но ще остане за утре. Да мине досадното спане - и напред, към Wagha Bord, вратата на една империя, разделена на две. 
       
        Най-сетне бе пред нас - Industan !!! 

        Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му и е толкова велик, колкото мечти е превърнал в реалност!