Днес много се говори за това, че жената е унизена, потисната и т.н., но не е прието да се казва, че мъжът също представлява жалка гледка.

От една страна, той всъщност е онеправдан в семейството, няма роля там. От друга страна, трябва да обезпечава семейството и да носи всичко необходимо. Но това необходимо е станало такова, че вече малко от мъжете могат да удовлетворят тази потребност. А и кризата води мъжа до там, че даже това, което по-рано е можел, вече не е в състояние да направи. Като следствие, той започва да е груб, свадлив, да бие жена си и т.н.

Намираме се във взривоопасно състояние. Затова този въпрос трябва да се решава комплексно, интегрално: да се откриват курсове към университетите, чрез телевизията, чрез домовете на културата, вечерни курсове и др.

Тоест трябва да просвещаваме! Първо, да просветим жената, защото чрез нея просвещението ще отиде по-нататък. Второ – да решим този въпрос заедно с мъжете, които трябва насила да „закараме“ на курсовете.

Трябва да повдигнем човека от животинското ниво на нивото „Човек“, защото днес той представлява жалка гледка.

Прочети

Върнах се скапана – колкото и да работя, утре става още повече. Уморих се – дяволски съм уморена от това безпричинно тичане насам-натам. Всичко ми се струва безсмислено. Накъде и защо тичам? Като кон с капаци или влак, вкопчен в разписание и релси. Защо е тази суета? Какъв е смисълът? Защо ми са всички тия „удобства“ под формата на автоматични перални, миялни, сушилни…, които съвестно вършат моята работа, без мен – къде е икономисаното ми време? Нали такъв беше смисълът, когато ги купувахме – да освободят повече време за семейството ми, за децата, за себе си.. А всъщност времето, както и по-рано – не стига. Странно, но факт! Защо? Замислих се за живота изобщо… Погледнете котките, кучето – каквито са били преди сто години, такива са си и сега. Маймуната, както е яла банан на дървото преди, така е и сега – нищо не се е изменило в нея. А погледнете човека преди сто години и сега!!! За какво се изменяме? Каква е целта и има ли таква? Какво печелим от всичко това, от цялото това развитие, ако ставаме все по-нещастни?

Ще ни завиди даже древен Рим

Поквара, мъст делят пиедестала.

На стойността заветна не държим,

В безумие потъпкваме Морала.

Пороци страшни как ще победим?

Греховен устрем как ще обуздаем,

Като сме с отворени очи, а спим -

За всичко свято, стойностно нехаем.

В сън-мираж живеем ослепели

Властта, парите, сексът са ни култа.

Ще ли има мисли оцелели,

Когато сметката направим будни?

Като ми тръгне на опаки все на обратно ми върви. Но този път каруцата си я обърнах сама.

Преди няколко седмици на гости ми дойде една позната, която чула от друга позната, че съм си донесла картите „Таро” и решила да ме изпита. Донася ми у дома най-тъжната си физиономия и ми обяснява, че тя таковата не е на гости и съвсем случайно ми купила един сладолед, ама ако може между другото да и’ хвърля едни карти. И аз като патка с пилешки мозък взех, че и’ изпълних желанието. За нейно огромно съжаление не можах да и’ кажа нищо лошо и тя остана с впечатлението, че не разбирам от врачуване, което е най-хубавата част от историята, защото се успокоих вътрешно, че няма да има втори набег, но не стана по моя план, защото след две седмици ми домъкна и двете и’ дъщери, но без сладолед, че да ми понатяква, как не съм и’ познала, ама мога да се пробвам с момичетатаJ. Както и да е тук врачуването е само фон и няма отношение към историята. А историята е свързана с една от „10-те божи заповеди на емиграцията”, може би първата, която ГЛАСИ: „Никога не помагай на сънародник, нито да си търси работа, нито да си намери квартира, защото каквото и да се случи, винаги ще си виновен!!!”

И такааа, от врачуването до споделянето и реването на моето силно емигрантско рамо има само 1 сладолед и 1 бутилка студена вода. Та по някое време, по средата на врачуването, се стигна до споделянето и реването, че кризата е скапала всичко и няма работа.  Да тя, кризата, скапа много неща и още много ще скапе, но се надявам да не успее да ми скапе лятното емигрантстване, защото ми е свързано с морето и почивката, ама не за 1-2 седмици, а с цялото лято. Защото аз ходя на море от май до октомври включително и ако не го комбинирам с емигрантстване просто няма да ми се получи достатъчно финансово изгодно.:)

Щом дамата зарева и в моята тъпа глава веднага просветна мисълта, че всъщност, който търси работа винаги намира и казах на сънародничката къде да иде и не само че и’ казах, но и я заведох, пък и с шефа я запознах. На всичкото отгоре понеже се ангажирах с прословутото търсене на работа ходих 2 пъти да досаждам на човека, а дамата, търсеща работа вместо да дойде с мен и да си говори лично с шефа стоя на 2-3 метра разстояние и като няма мумия, една дума не обели сякаш не е от 15 години емигрантка и не знае как се търси работа. Тя не благоволи да се представи, а аз направих каквото можах, поне я накарах да си остави телефонния номер за връзка или поне заради развръзката. Както и да е. В края на краищата не я взеха на работа и разбира се тя дойде пак у дома да ми каже, че не са я предпочели, нещо повече реши да ми понатяква и да ме накара да се почувствам виновна. Проблемът е че не се почувствах както и’ се искаше. Е, веднъж наруших емигрантската божа заповед – този грях ми стига, защо пък и да съм виновна на някой, който не се е постарал да се понапъне и да си намери работа? Аз, разбира се, напълно разбирам, когато изгаднявам, но понякога просто не мога да се въздържа.:)))

Из "Емигрантски изповеди"

Преживели сме толкова години на трагично управление, че всеки път, когато мислим, че не може да стане по-лошо идва някой и ни опровергава. Докато търсех отговор на въпроса какво пък ще стане, ако в 21 век изобщо нямаме правителство и управници – попаднах на една интересна статия, разказваща за проблема на Белгия от последната година. Да припомня – те биха наскоро рекорда за най-продължителен период без правителство. И се справят добре...

Това е европейска страна, раздирана от етническо напрежение. Публичният й дълг е близо колкото брутния й вътрешен продукт и е в средата на политическа криза, толкова дълбока, че миналата седмица изпревари Ирак като държавата, която най-дълго време в съвременната история е била без правителство.

Въпреки това автобусите пристигат навреме, боклукът се събира два пъти седмично, износът на лекарства, стоманени корди, шоколад и бира си върви без прекъсване и все още е нужен месец за да ви прокарат нова телефонна линия.

Управлението никога не е било лесна работа. В последните година и нещо изглеждаше на моменти невъзможна. Ако не вярвате – питайте управниците в Северна Африка, които след толкова години на управление, без да броим репресиите и насилието, станаха жертва на народното недоволство, довело до отстраняването им. В САЩ двете големи партии, пък, станаха по различен начин жертва на нарастващата популярност на Чаената партия. В Европа правителствата във Великобритания и Ирландия бяха изритани, като последствие на финансовата криза. Този месец се срина и правителството в Португалия.

Междувременно в Белгия, чийто френско и холандскоговорящи партии не могат да се споразумеят по това какви права трябва да се делегират от центъра на регионите, липсата на правителство вече рядко се коментира. Повече от девет месеца след изборите през юни 2010, разговорите в баровете и кафетата рядко се спират върху политическата ситуация в страната.

„Вече не го следим“ – коментира барман във фламандския град Мехелен вдигайки рамене

– „Това е криза без публика“ – казва Карл Девос, професор в университета в Гент – „Малко е абсурдно“

В свят на размирици фактът, че една от най-старите демокрации продължава да си функционира без политически лидери е забележителен, въпреки че гражданите не го осъзнават.

Белгия изкара цели 6 месеца в които председателстваше ЕС миналата година с временно правителство. Същото изготви бюджета за 2011 и одобри участието на изтребители във военната операция на съюзниците срещу Либия. За първите три месеца то реализира близо половината от целите си за пласиране на държавен дълг за тази година.

Дали за някои страни не е по-добре да нямат правителства? Може ли светът да научи нещо от опита на Белгия?

Четете ми устните

Едно от нещата, които е гарантирано, е че да си без правителство излиза по-евтино. Новите администрации носят нови проекти и нови разходи.

„Едно от последствията на това да нямаш работещо правителство е, че нивото на публичните разходи не е толкова високо“ – коментира Филип Ледент, икономист на ING -Белгия.

„В краткосрочен план – няма реален негативен ефект. Смятах, че ще има по отношение на доверието към страната, но в крайна сметка ефектът е доста ограничен“

Финансовите пазари бяха разтърсени от парализата на страната в края на ноември и началото на декември, но от февруари насам се успокоиха. Доходността по 10-годишните ДЦК на страната е малко над 4%, около 1% спред от германския им еквивалент.

За сравнение – при спасените от ЕС Ирландия и Гърция тези спредове са съответно 7 и 9%. Тази година се очертаваше като предизвикателна за страната, тъй като държавен дълг за 26 милиарда долара достига матуритет през 2011, но здравото емитиране през 2010 позволи на дълговата агенция да изкупи около една трета от достигащите матуритет книжа предсрочно.

Въпреки че белгийският дълг е значително над средния за еврозоната, страната не стартира мерки по съкращаване на разходите, подобни на тези в други европейски страни, тъй като няма правителство, което да ги наложи.

„Чувал съм да казват, че временното правителство е най-доброто, което може да има, тъй като е почти сигурно, че няма да вдигне данъците“ – коментира Руди Андевег, професор по политически науки на университета в Лайден. В момента бизнес доверието е на най-високото си равнище от юли 2007.

Досега имаше много малко проблеми – някои IT компании, зависими от договори в публичния сектор се оплакаха, че имат проблеми с това, че правителството подписва договори само за малки суми и не стартира нови конкурси. По-малките банки вероятно щяха да се облагодетелстват от корекциите в данъчното облагане на банковия сектор, които бяха подкрепени от финансовата общност, но не бяха приложени, тъй като няма постоянно правителство.

Но фактът, че е в еврозоната предпази страната от най-драматичните последици. От 1999 година белгийската монетарна политика се определя от централните банкери във Франкфурт.

Една от тайните на стабилността на Белгия е силата на навика. Подобно на съседите си от Нидерландия, нацията от 11 милиона е свикнала с временни правителства за дълги периоди.

Пропорционалната система означава, че е обичайно правителствата да управляват в коалиции, тъй като рядко има един явен победител, а коалициите искат време за да се формират.

Това не е необичайно за Европа – австрийци, италианци, германци са доста спокойни по отношение на времето необходимо между избори и формирането на ново правителство, което да поеме властта. В Германия, на голямата коалиция, на основните десноцентристки и левоцентристки партии през 2005 й трябваха два месеца за да се формира, а в Австрия – четири месеца на християндемократите за коалицията с крайно дясната Партия на свободата.

В страни със систимата „Победителят взима всичко“ управлението на една партия е норма и перспективите за коалиция са доста по-тревожни. Великобритания е добър пример. Миналата година перспективите за продължителни борби между трите основни партии разтърсиха пазарите преди майските избори, като предизвикаха разпродажби на държавни ценни книжа. В крайна сметка консерваторите и либералдемократите формираха правителство, но не преди паундът да е паднал здраво, а британските ДЦК и акции да се представяха на пазарите по-зле от германските им еквиваленти.

Белгийците са свикнали на подобни трайни дискусии. Причината за последната датира от десетилетия назад, до създаването на отделните региони, на база на езика през 1962, което доведе до настоящата структура на страната.

Това, от своя страна, се виждаше като зараждащ се проблем от години. Днес, въпреки предложенията страната да се раздели на две части, по границите на двете етнически линии, белгийските лидери не спират да говорят.

„Колкото и да е комплексна ситуацията в момента, тя все още е доста по-проста в сравнение с това, което би било, ако белгийската държава трябва да бъде разделена“ – коментира Карл Хайнц Ламберц, лидер на малката група немскоговорящи белгийци, които традиционно се считат за неутрални в битката между френско и холандско говорящите.

Едно изискване за страна, която иска да изкара без правителство е функционираща бюрокрация. Белгийците обичат да говорят със сарказъм за размера и разходите по тяхната – според бизнес федерацията на страната белгийската администрация има 7 служители повече на 1000 души от населението, спрямо съседните страни, като те носят допълнителни разходи от 5 до 6 милиарда евро на година. Но поне засега нещата вървят, което може да означава, че цената си струва.

„Може и да е обект на критики, но администрацията ни определено функционира“ – коментира професор Девос. За разлика от много страни, като САЩ, водещите фигури в администрацията не са изборни длъжности и не се назначават от управляващите партии, което прави всеки период на преход по-гладък.

„Системата е по-малко зависима от доминантен лидер. Имате профсъюзни и работодателски групи, които контролират агенциите. ЕС, международните организации и договорености също определят границите до които може да стигне правителството“ – коментира професор Койкелер от университета в Льовен.

Всъщност, белгийското правителство няма толкова власт. То е ограничено до управлението на публичните финанси, армията, съдебната система, външните работи и определени други дейности, като социалното осигуряване и ядрената енергетика. Това прави властта много по-малко привлекателна от много други централизирани страни.

 http://www.spekulanti.com/2011/03/30/%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B3%D0%B8%D1%8F/

Преживели сме толкова години на трагично управление, че всеки път, когато мислим, че не може да стане по-лошо идва някой и ни опровергава. Докато търсех отговор на въпроса какво пък ще стане, ако в 21 век изобщо нямаме правителство и управници – попаднах на една интересна статия, разказваща за проблема на Белгия от последната година. Да припомня – те биха наскоро рекорда за най-продължителен период без правителство. И се справят добре...

Това е европейска страна, раздирана от етническо напрежение. Публичният й дълг е близо колкото брутния й вътрешен продукт и е в средата на политическа криза, толкова дълбока, че миналата седмица изпревари Ирак като държавата, която най-дълго време в съвременната история е била без правителство.

Въпреки това автобусите пристигат навреме, боклукът се събира два пъти седмично, износът на лекарства, стоманени корди, шоколад и бира си върви без прекъсване и все още е нужен месец за да ви прокарат нова телефонна линия.

Управлението никога не е било лесна работа. В последните година и нещо изглеждаше на моменти невъзможна. Ако не вярвате – питайте управниците в Северна Африка, които след толкова години на управление, без да броим репресиите и насилието, станаха жертва на народното недоволство, довело до отстраняването им. В САЩ двете големи партии, пък, станаха по различен начин жертва на нарастващата популярност на Чаената партия. В Европа правителствата във Великобритания и Ирландия бяха изритани, като последствие на финансовата криза. Този месец се срина и правителството в Португалия.

Междувременно в Белгия, чийто френско и холандскоговорящи партии не могат да се споразумеят по това какви права трябва да се делегират от центъра на регионите, липсата на правителство вече рядко се коментира. Повече от девет месеца след изборите през юни 2010, разговорите в баровете и кафетата рядко се спират върху политическата ситуация в страната.

„Вече не го следим“ – коментира барман във фламандския град Мехелен вдигайки рамене

– „Това е криза без публика“ – казва Карл Девос, професор в университета в Гент – „Малко е абсурдно“

В свят на размирици фактът, че една от най-старите демокрации продължава да си функционира без политически лидери е забележителен, въпреки че гражданите не го осъзнават.

Белгия изкара цели 6 месеца в които председателстваше ЕС миналата година с временно правителство. Същото изготви бюджета за 2011 и одобри участието на изтребители във военната операция на съюзниците срещу Либия. За първите три месеца то реализира близо половината от целите си за пласиране на държавен дълг за тази година.

Дали за някои страни не е по-добре да нямат правителства? Може ли светът да научи нещо от опита на Белгия?

Четете ми устните

Едно от нещата, които е гарантирано, е че да си без правителство излиза по-евтино. Новите администрации носят нови проекти и нови разходи.

„Едно от последствията на това да нямаш работещо правителство е, че нивото на публичните разходи не е толкова високо“ – коментира Филип Ледент, икономист на ING -Белгия.

„В краткосрочен план – няма реален негативен ефект. Смятах, че ще има по отношение на доверието към страната, но в крайна сметка ефектът е доста ограничен“

Финансовите пазари бяха разтърсени от парализата на страната в края на ноември и началото на декември, но от февруари насам се успокоиха. Доходността по 10-годишните ДЦК на страната е малко над 4%, около 1% спред от германския им еквивалент.

За сравнение – при спасените от ЕС Ирландия и Гърция тези спредове са съответно 7 и 9%. Тази година се очертаваше като предизвикателна за страната, тъй като държавен дълг за 26 милиарда долара достига матуритет през 2011, но здравото емитиране през 2010 позволи на дълговата агенция да изкупи около една трета от достигащите матуритет книжа предсрочно.

Въпреки че белгийският дълг е значително над средния за еврозоната, страната не стартира мерки по съкращаване на разходите, подобни на тези в други европейски страни, тъй като няма правителство, което да ги наложи.

„Чувал съм да казват, че временното правителство е най-доброто, което може да има, тъй като е почти сигурно, че няма да вдигне данъците“ – коментира Руди Андевег, професор по политически науки на университета в Лайден. В момента бизнес доверието е на най-високото си равнище от юли 2007.

Досега имаше много малко проблеми – някои IT компании, зависими от договори в публичния сектор се оплакаха, че имат проблеми с това, че правителството подписва договори само за малки суми и не стартира нови конкурси. По-малките банки вероятно щяха да се облагодетелстват от корекциите в данъчното облагане на банковия сектор, които бяха подкрепени от финансовата общност, но не бяха приложени, тъй като няма постоянно правителство.

Но фактът, че е в еврозоната предпази страната от най-драматичните последици. От 1999 година белгийската монетарна политика се определя от централните банкери във Франкфурт.

Една от тайните на стабилността на Белгия е силата на навика. Подобно на съседите си от Нидерландия, нацията от 11 милиона е свикнала с временни правителства за дълги периоди.

Пропорционалната система означава, че е обичайно правителствата да управляват в коалиции, тъй като рядко има един явен победител, а коалициите искат време за да се формират.

Това не е необичайно за Европа – австрийци, италианци, германци са доста спокойни по отношение на времето необходимо между избори и формирането на ново правителство, което да поеме властта. В Германия, на голямата коалиция, на основните десноцентристки и левоцентристки партии през 2005 й трябваха два месеца за да се формира, а в Австрия – четири месеца на християндемократите за коалицията с крайно дясната Партия на свободата.

В страни със систимата „Победителят взима всичко“ управлението на една партия е норма и перспективите за коалиция са доста по-тревожни. Великобритания е добър пример. Миналата година перспективите за продължителни борби между трите основни партии разтърсиха пазарите преди майските избори, като предизвикаха разпродажби на държавни ценни книжа. В крайна сметка консерваторите и либералдемократите формираха правителство, но не преди паундът да е паднал здраво, а британските ДЦК и акции да се представяха на пазарите по-зле от германските им еквиваленти.

Белгийците са свикнали на подобни трайни дискусии. Причината за последната датира от десетилетия назад, до създаването на отделните региони, на база на езика през 1962, което доведе до настоящата структура на страната.

Това, от своя страна, се виждаше като зараждащ се проблем от години. Днес, въпреки предложенията страната да се раздели на две части, по границите на двете етнически линии, белгийските лидери не спират да говорят.

„Колкото и да е комплексна ситуацията в момента, тя все още е доста по-проста в сравнение с това, което би било, ако белгийската държава трябва да бъде разделена“ – коментира Карл Хайнц Ламберц, лидер на малката група немскоговорящи белгийци, които традиционно се считат за неутрални в битката между френско и холандско говорящите.

Едно изискване за страна, която иска да изкара без правителство е функционираща бюрокрация. Белгийците обичат да говорят със сарказъм за размера и разходите по тяхната – според бизнес федерацията на страната белгийската администрация има 7 служители повече на 1000 души от населението, спрямо съседните страни, като те носят допълнителни разходи от 5 до 6 милиарда евро на година. Но поне засега нещата вървят, което може да означава, че цената си струва.

„Може и да е обект на критики, но администрацията ни определено функционира“ – коментира професор Девос. За разлика от много страни, като САЩ, водещите фигури в администрацията не са изборни длъжности и не се назначават от управляващите партии, което прави всеки период на преход по-гладък.

„Системата е по-малко зависима от доминантен лидер. Имате профсъюзни и работодателски групи, които контролират агенциите. ЕС, международните организации и договорености също определят границите до които може да стигне правителството“ – коментира професор Койкелер от университета в Льовен.

Всъщност, белгийското правителство няма толкова власт. То е ограничено до управлението на публичните финанси, армията, съдебната система, външните работи и определени други дейности, като социалното осигуряване и ядрената енергетика. Това прави властта много по-малко привлекателна от много други централизирани страни.

 http://www.spekulanti.com/2011/03/30/%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%BB%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%82-%D0%B4%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D1%89%D0%BE-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B3%D0%B8%D1%8F/

Българинът си има гледна точка за всяка случка от живота, включително и за страха. У нас страха може да брани лозе, защото има големи очи, а при съседите страха така се е настанил, че от него са им се затворили очите, до толкова че не виждат как ще изкарат зимата, камо ли да погледнат по-надалеч от паницата. Та думата ми е за страха от кризата. Кризата в Гърция доста стресна местните и особено тези, които разчитат на работата през лятото, за да презимуват. Истината е че туристи има и то много, но покупателните им възможности са малки и се отдават главно на ЗЕЙ-пазар. И докато братята сърби, чехи, поляци и други чеда на бившия соц. лагер зяпат ветрините на магазините, препълнени с евтини китайски парцалки, някъде отвътре някой грък им се подиграва на родния си език, че не могат да си купят нищо, а вечер, когато чукне на касовия си апарат ТОТАЛ и апарата не покаже нищо почва да псува Богородица, защото няма да изкара за наема, за издръжката на семейството си и най-вече за нощните обиколки из кафенетата пълни с компаньонки.

Като стана въпрос за особеният им начин на псуване се сетих, че точно заради него за гърците има отделен ад и рай – в смисъл само за гърци. Макър че точно това лято го карат в чистилището – между ада и рая. :) Като че ли най-изплашени са хората от средното съсловие, защото точно те има какво да губят. Те, дори, са по-изплашени и от държавните служители, които си знаят, че ще има всякакви форми на съкращения.

А иначе морето си е все така синьо сякаш изобщо не разбира човешките кризи, а може и да не е точно така. Тази година има повече рибарски лодки и корабчета от всяка друга. Човек ще реши, че в рибарството няма криза. Всъщност кризата върна някой местни мързеливци към занаята – понеже не могат да изкарат зимата само от наеми се налага да подпомогнат семейния бюджет с работа и така рибарството процъфтява и то в условия на криза. То кризата не била толкова лошо явление – прави хората по-изобретателни или поне ги връща към корените. :)

В последно време все ме питат как се справяме ние, в България, с кризата, а аз им отговарям, че ние от 20 години все сме в криза и понеже не познаваме друго състояние, някои българи се примиряват да оцеляват с минимална заплата и люта чалга, а други, като мен, си стягат куфарите и отиват на трудова почивка близо до море или океан и задължително с различни други възможности за предвижване и транспортиране към други страни и континенти, понеже за човек с номадска душа емиграцията няма граници. 

:) Лошото е че страхът от кризата превзема душите и умовете на хората.

Та тук стените треперят от страх, защото идва зимата, а Манго и гъркът се страхуват, когато идва тя и се радват, когато идва лятото, но това лято не зарадва особено никой.

Криза е.