Пирински обяви, че парите за депутатските премии няма да струват нищо на бюджета, защото това са икономисани средства от парите отредени на Народното събрание.

Забележете, че парите, които депутатите си разделиха са от спестени харчове за експерти. Тази година Народното събрание изработи и прие редица закони, позовавайки се предимно на експертното мнение на депутатството. Резултатът са спестени пари, които всъщност не са спестени, а ще отидат при тези, които реално са свършили работата на експертите.

Механизмът е прост и много добре работещ.

Депутатите X, Y и Z, в качеството си на експерти подготвят законите. Депутатите от А до Х им се доверяват и ги гласуват, за което получават премия. Всички са доволни.

Пряк резултат от неизползването на експерти е Законът за енергийната ефективност, чиято съдба още не е решена, но както изглежда консенсусът ще надделее над гражданския интерес. До момента този "закон" беше - изработен, доработен, гласуван, приет и обнародван...

Лобитата от енергийния сектор спестиха на депутатите пари за премиите им.

Получава се нещо, като да си уредиш да те направят областен управител за да можеш с едната ръка да даваш пари за обществени разходи, а с другата да ги прибираш, чрез приятелските си фирми. /както се казва, приликата с действително съществуващи лица и събития е случайна/

Законът за енергийната ефективност е така добре направен, че да може да гарантира постоянни приходи в продължение на десетилетия за тези, които го съчиниха.

Съберете 2+2 и сами преценете кой ще плати масрафа.


Публикувано от БАЛТАЗАР ИВАНОВИЧ в Наръчник поДЕМОКРАЦИЯ

Напоследък ставаме свидетели на чести скандали свързани със злоупотреби със средствата за субсидиране на бизнеса. ОЛАФ, молаф и компания постоянно вдигат шум с твърдения, че има данни за корупция на високо равнище. Казва се постоянно, че разни фирми приближени до някоя партия се ползват с политическа протекция при извършването на нередни неща. Казва се направо, че подставени фирми източват фондовете на ЕС за да финансират политически партии. Казват, че има голяма корупция.

У нас от години предимно, който е в опозиция цитира популярната поговорка за баницата и яденето. Така е и с европарите.

Къде е причината?

Причината за тези злоупотреби се корени в самата система за регулиране на икономиката посредством раздаването на субсидии. Тази практика, която е в основата на съществуването на Евросъюза е изключително порочна, противоречи на всичко, което наричаме пазарна икономика и създава условия за корупция с невиждани досега размери. Самата система на дутиране на бизнеса изисква изграждането на огромна администрация, която да осъществява този процес. Известно е, че колкото е по-голяма дадена администрация- толкова възможностите да се осъществяват корупционни практики стават по-големи, а вероятността да бъдат хванати става по-малка.

Към момента всички са ревнали, че българските компании правят злоупотреби- вярно е. В България има странна представа за правенето на бизнес и това през годините започна да заразява и влезлите у нас големи международни корпорации. Проблемът е по-сериозен, отколкото изглежда на пръв поглед. Правенето на проекти с цел усвояването на някакви пари започва да взима връх над бизнеса. То става вече основна дейност за много фирми в различни сектори. Голяма част от креативната енергия на бизнеса е насочена да прави проекти. Съответно много средства отиват за консултантски и друг вид услуги свързани с изготвянето на тези проекти. Предметът на дейност на дадената фирма в един момент става само съпътстващ и повод да се търсят пари от фондовете.

Това ще погуби бизнеса. Ситуацията все повече започва да прилича на познатото ни от миналото планово стопанство, а то доказа своята несъстоятелност и цялата система рухна.

В следващите десет години ЕС ще затъне в блатото на администрацията. Корупцията тепърва ще набира скорост сред еврочиновниците, а икономиките на страните членки ще изпаднат в дълбока рецесия.

Бизнесът с правенето на проекти за усвояване на субсидии е като да се пусне печатницата за пари. В момента, в който икономическата изгода от гоненето на тези европари се доближи да изгодата от развиването на реален бизнес, балонът ще изгърми. Последствията ще бъдат катастрофални.

Преди няколко лета се случиха безредици в Парижките предградия и в още няколко големи европейски града. Това е само началото на това, което предстои да се случва.

Публикувано от БАЛТАЗАР ИВАНОВИЧ в 20.7.08

След това видяхме куп скандали с кражби по тази линия.

Ден първи, Ден втори, Ден трети, Ден четвърти, Ден пети.

Шестият ден след убийството на Зипъра. Филипов седеше в кабинета си с дръпнати щори и угасени лампи. Присвитите му зачервени очи безразлично и тъпо гледаха купчината следствени материали. Ксерокопия на бележките на поетите, досиета на убитите, десетки снимки на окървавени трупове.

В това време същите снимки бягаха с мълниеносна скорост по екраните на национални телевизии и прости селски кабеларки, говорителите с приповдигнат тон съобщаваха за справедливия край на бандата главорези, кръвожадни малоумници от Интернет форумите викаха на латиница "uraaaaaa". Държавата празнуваше с удивителен карнавален ентусиазъм смъртта на четиримата "Поети".

За Филипов обаче това съвсем не беше последния километър от преследването. Той беше убеден, че злият гений зад цялата кървава баня от изминалата седмица е все още жив. И не само... Той е достатъчно способен след време да вербува или купи нови изпълнители, нови касапи, които да започнат да "разчистват терена" по негово нареждане.

Филипов бутна картонената корица на папката с надпис "Дело" и за стотен път зачете досиетата на четиримата разстреляни похитители. Военните се бяха оказали двама, не един. И двамата - ветерани от задгранични мисии. Третият - бивша барета, снайперист. Четвъртият... четвъртият беше черната овца. Млад учен, неотдавна защитил докторантура. Споделял на колеги, че тренира някакво източно бойно изкуство. Може би той беше човекът с мечовете.

За миг Филипов беше склонен да предположи и че ученият е мозъкът на операцията... но само ако го нямаше онова гадно чувство под стомаха. Чувството за предател. Къртицата... къртицата в следствието не беше сред убитите. "Сто процента има къртица, иначе нямаше начин да очистят Началството толкова незабелязано. Нито една камера в сградата на следствието не е засякла нарушител оня ден. На филмите имаше само познати лица... лица на колеги...".

"А ако има къртица, който е оцелял... ако има и мозък, който е оцелял... То те трябва да са един и същи човек... Най-важната фигура - царят, генералът, командващият, човекът в сянката, този, който влиза в бой само, когато пешките не могат да се справят. Например, когато трябва да се убие Началството...."

Филипов издърпа изпод тлъстата купчина хартия вчерашното одъвкано листче. Срещу "МОТИВЪТ:" с големи букви, подчертано няколко пъти, беше написал: "справедливост".

"Надали им е платил... по-скоро ги е карал да вярват, че се бият за някаква кауза... А може би наистина е имало кауза... Може би дори тя е истински справедлива... Стига съм си чоплил главата над глупости!... Мозъкът... Мозъкът трябва да се е познавал с всички, за да е успял да ги вербува. Той е бил и връзката между тях, няма данни да са се познавали. Мозъкът трябва да е имал отношение и към всички, убити досега. Трябва да е бил навътре с фактите... трябва той да им е разследвал случаите!"

Филипов за миг захвърли умората и отчаянието си и скочи рязко на крака. Архивът беше мястото. Там, в прашна папка лежеше името на човека. На Мозъка. Дебелият Асен надигна глава от бюрото. Събуди се от грохота на съборен от Филипов куп хартия.

-Айде малко тихо, бе, мааму начи... не мо'а се наспа от тебе!

Филипов изобщо не му обърна внимание и се втурна по коридора към подземието. Мара Архиварката - прегърбена куца лелка с несменяема през сезоните вълнена жилетка, беше удивително чевръста за външния си вид. Двайсет минути по-късно следователят крачеше отривисто по обратния път към стаята си, награбил под мишница няколко дебели папки. Делата на четиримата убити. Още кратък миг и Мозъкът щеше вече да си има име.

Филипов се втурна в стаята, без дори да затвори вратата след себе си. Дебелакът се беше разкарал, щеше да почете на спокойствие. Той тъкмо замахна, за да хвърли папките на бюрото си, когато изненадваща гледка го отблъсна рязко назад. Бюрото беше празно. Цялата бумащина, трупана с години и най-вече - през последната седмица, беше изчезнала. А върху архаичната полировка на бюрото в стил добрите години на мебелно соцпредприятие беше издраскано с нещо остро: "Мозъкът го има, за да мисли. Един ход напред."

Филипов чу стъпки. Обърна се, защото знаеше кого ще види. До отворената врата на стаята стоеше Мозъкът.

Следва последен ден.

Ден първи, Ден втори, Ден трети.

„ -Добър ден, уважаеми зрители. Четвърти ден държавата е в пълна капитулация пред кървавите сцени по улиците. Днес кръв се проля отново в София – сутринта, на малка улица в центъра беше открито насеченото до неузнаваемост тяло на Янчо Желязков – президент на столичната организация на Националния синдикат на стоманолеярните работници. Смъртта му е причинена от многобройни прорези и пробождания в тялото и главата. Вероятно жертвата е била изтезавана. На асфалта до трупа е открит надпис с тебешир: „Нали искаше процент от стоманата? Ето го.” Заподозрени са отново бандата на Поетите. Това е четвъртото убийство...”

Филипов седеше, смачкан като топка мокри парцали, притворил уморено очи. Пред очите му пробягваха десетки лилави и зелени петна от заслепилия го блясък на журналистически светкавици. Той потърка клепачи с пръсти, след това с усилие ги повдигна. Погледът му срещна жадните погледи на тълпа микрофонодържачи. Само за три дни, от прост следовател, Филипов стана медийна звезда и обществено посмешище. Журналистите се радваха до болка да задават неотговорими въпроси, да го обвиняват за безсилието на държавата, да се интересуват от биографията му. От 24 часа насам Филипов вече изобщо не искаше да хване Поетите заради едното удоволствие. А и за да насъска репортерите по тях, докато те беззащитни седят в арестантската си килия.

Той натисна копчето и червената лампичка на микрофона светна. Филипов пое въздух, за да каже нещо, но ризата го стегна като в железен обръч.
„А какво да им кажа, мамка му? Какво да им кажа, като аз за себе си още не съм решил какво да мисля... И никой не ти помага и никой не му се занимава с тебе. Само гледат да те пържат с още работа и да те хвърлят на журналята. Дебелият Асен взел още седмица отпуск... „

-Добър ден. – каза Филипов с дебилно бавен и смотолевен изказ.

„Какво да им обяснявам, като на себе си не мога да обясня? Тия тримата досега – ясно... Всичките – големи играчи. Едри риби. Дебели вратове. Ама тоя миризлив нещастник, пропит с номенклатура до корените на опадалата си косичка... защо него?”

- Във връзка с новото убийство, което беше извършено вчера в София... мога да заявя... – мисълта на Асен Филипов препускаше мълниеносно, но езикът му се плетеше като на смотан пияница.

„И най-вече – защо по този начин?”

- Че има ново, нетипично обстоятелство, което сериозно различава случая от предишните. Оръдието на престъплението са два японски самурайски меча. Открити са в контейнер за боклук недалеч от местопрестъплението. Предстои да установим подробности.

Филипов изстреля последните думи като картечница и бутна рязко стола назад. След това стана и напусна залата за пресконференции с припряни, подтичващи крачки. Зад гърба му изригна вулкан от извикани журналистически въпроси и разщракали се фотоапарати.

В момента, в който затвори вратата след себе си, Филипов усети вибрацията на мобилния си телефон в джоба. Той го погледна, само колкото да се увери, че е поредната напориста журналистка. Не. На светещото екранче пишеше с големи букви: SHEFA.

-Ало, Филипов! – сопна се началството. – Слушай к’во... Стига си се моткал с тая работа! Четри дена вече кървища, ти нищо не правиш!

Филипов замълча виновно. Просто го чакаше да се накрещи. Шефчето смени тона, мина на бащинско назидание.

- Виж, ако трябва допълнителни работи ще ти осигуря, малко момчета ще ти дам, да попребият тоя-оня, да разберат к’во става... Само гледай да я оправиш работата, че... Абе нали знаеш какво е положението. Айде!

„Знам какво е положението, продажна гад такава.” - помисли си Филипов, докато затваряше. „Я братлетата на Зипъра, я шефът на металургичния комбинат са ти бутнали някоя мръсна хилядарка, за да набараш тия, дето са гръмнали техния човек. Пък те после сами ще се погрижат, само да ги знаят кои са. Кой ни бръсне да ги арестуваме, пък да ги затваряме – има по-преки пътища...” .

Филипов натовари умореното си тяло в колата, гушнал нежно ръчната си чанта, пълна със следствени материали. После се устреми право към къщи. Щеше да прекара няколко часа в депресиращи размисли под душа, а после – да се напие сам и да заспи безпаметен сън. Пък утре – ще видим.

Тъкмо наближаваше един светофар, когато телефонът му пак почна да вибрира. Реши да не го пренебрегва – началството мразеше да не му вдигат. Филипов натисна малкото копче, без да погледне екрана и рече едно уморено „ало”.

-Ало, Иван съм. – чу се отсреща. – Ти тръгна ли си? Връщай се, брат. Гръмнаха началството.

Филипов скочи на спирачките. Отзад се изви протяжна и истерична какфония от клаксони.

-КАК?!
-Гръмнаха го, да, в кабинета. Както си седял след работно време. Гръмнаха го, наистина. Мъртъв е.
- Това го разбрах, попитах те КАК го гръмнаха?
- А, с един куршум, право между очите. Тъй както си седял...

Филипов хвърли телефона, направи безумен обратен завой и даде газ. Колата зафуча до пълно стапяне на лагерите. В зеницата на младия следовател гореше страховит пламък. Дните на бандата на Поетите бяха преброени.

Следва продължение.

Първи ден. и  Втори ден.

- Добре, мисли... - говореше си сам Филипов в утринния сумрак на кабинета си. – Гранатомети и автомати с изтрити серийни номера, без отпечатъци. Влакна... намерили са по тях влакна от зелено сукно, вероятно армейско. Значи откраднали са ги от военните... или просто са ги купили...
- И как така никой нищо не е видял, бе! Егати държава, ‘начи! ‘Сички са се скрили по ъглите като мишки!
- Три жертви... обаче без връзка помежду си... Оказа се, че Зипъра и Пламенов не само не били дружки, ами се мразели в червата... Да не би хората на единия да връщат на другия... Мне, тогава тоя последния, дето са го гръмнали, какво общо има... Чакай да го погледна пак...

Филипов разстели пред себе си снимките от убийството като тесте карти. Господин Важна клечка, Ванчо Конев – магнат на бизнеса с дребни плюшени играчки в цяла Южна България, седеше в удобното кресло в кабинета си, зад голямо махагоново бюро. Само малката червена дупчица в челото му подсказваше, че той вече се е преселил на място, където парите няма да му трябват.

В тефтерчето му с телефонни номера, разтворено пред него на махагоновото бюро, ръката на убиеца бе написала с дребен спретнат почерк: "В юмрукът си стискаме правда. От дулата ни струи наказание."

- Така... това го разбрах – иска да ни кажат нещо. В смисъл, освен това, че има поетични наклонности...

Филипов закри очи с длан. Нищо не разбираше... пълна мъгла. Надали изобщо щеше да реши

- Почеркът! – извика Филипов. – Почеркът е различен! Единият беше разкривен, другия – красив, сега тоя е ситен. Значи не е един убиец – няколко са! Двама тука и един в провинцията – значи имат интерес из цялата страна. Значи са големи играчи...

Филипов скочи на крака и започна да обикаля из стаята. Дума по дума, стъпка по стъпка, той градеше пътя си към истината за тайнствените показни убийства.

А в това време, в столицата и в градовете в цялата страна, мутри, наети биячи, корумпирани ченгета и квартални главорези биеха, мачкаха, звъняха по врати и телефони. Наркопласьори, търговци на оръжие, собственици на крайморски дискотеки, подкупни чиновници се кълняха с разкървавени устни и жални сълзи, че не знаят, не са виждали, не са чували... Дръзките и безпощадни убийци-поети тънеха в мрака на неизвестното.

Първата част - тук.

- Прилича ми на някакъв невзривен снаряд. – заключи някакъв компетентен специалист от системата на МВР и се обади на сапьорите, за да дойдат да си приберат опасната бомба.

Капсулата от бляскав бял метал, сгушена в противоударна баласта и скромно кафяво кашонче, замина за полигона. Там тя щеше за кратко да сподели компанията на сочно блокче тротил, а след това – да се разпилее в многобройните пламтящи частици на взрива. И тайнственото й съдържание щеше да се върне в природния кръговрат и прашинка по прашинка да се впие в сухите горски почви на Шоплука.

Но само ако случаят с убития наркобос не се беше озовал на бюрото на следователя Асен Филипов. Той беше едно от симпатичните изключения в системата. Един от хората, които не пуфтяха тежко, когато отиват на работа и които не се търкалят в омагьосания кръг на порочни практики, шуробаджанащина и дребни подкупи. Казваха му Работливия Асенчо – за да го различават от Дебелия Асен, с когото работеше в една стая. Дебелият Асен вчера беше на оглед на масовото убийство, но си взе отпуска (за трети път тоя месец), защото му беше прекалено жежко, за да работи.
Работливият Асенчо само това чакаше и временно пое случая с разстреляния наркобос, докато дебелакът се върне на работа.

- Ало, Иване... Филипов съм. Абе ти си правил огледа на убийството на Зипъра вчера, нали?
- Ъъъ... да. – смотолеви криминалистът в слушалката.
- Абе тука има някакво метално тяло... написал си ми... абе що тука си го написал, виж, другите работи до трупа на шофьора са десет реда по-нагоре.
- Еми... не го бях видял... Дебелият я видя и тогава...

В това време от бръмчащото евтино радио на бюрото на Филипов се изви приятен женски глас:

- Само ден след показния разстрел на Николай Пенев – Зипъра, в столицата беше извършено ново ужасяващо убийство. Жертва този път стана висш чиновник – заместник-директора на Агенция „Митници” Иван Пламенов. Пламенов е бил застрелян днес на обед пред дома си с няколко откоса от автоматично оръжие. Пламенов е заместник-директор на митниците от шест месеца, преди това е работил седем години на ГКПП „Капитан Андреево”. Източници, пожелали да останат анонимни, сочат Пламенов за бивш близък бизнес партньор на убития вчера мафиот...”

Китайското радио изпращя и премина на нечленоразделно бучене. Филипов седеше замлъкнал зад бюрото си и само смешното подрънкване на стария вентилатор разбиваше драмата на ситуацията.

- Иване, намери ми т’ва метално тяло, ако ще да ти излезе по-скъпо от двучасов секс с елитна манекенка.
- Ъъ... – изгъгна Иван насреща.
- Няма „ъ”! Действай!

Филипов тресна телефона, рипна от въртящия се стол и се втурна по коридора към стаята на началството.

- Искам и тоя случай! – почти кресна Филипов на началник-отдела.
Началството го фиксира изпод рунтавите си посивели вежди с изпитателен кагебистки поглед и рече:
- Спокойно...
Филипов се усмири и повтори думите, но този път с повече чиновническо смирение. Нов изпитателен кагебистки поглед.
- Да знаеш, че те пускам само щото другите са отпускари и щото виждам, че искаш да се докажеш... Само леко на завоите!
- Слуш’! – по военному каза Филипов и изхвърча от стаята.

„Тъпак!” - помисли си началството. „Ще умреш без време... Нищо – все някой трябва да умира от време – на време. Трябва да има уважение към традициите”.

Филипов вече летеше със служебна кола към панелката, пред която беше разстрелян митничарят. А самият той седеше мъртъв, в гротескно смешна поза, с увиснала челюст и проточени кървави лиги от надупчените дробове. В едното му око беше забит щика на „Калашника”, с който го разстреляха. Цялата тази картинка красеше парче мукава с разкривени червени букви: Той искаше злато, а получи само олово.

В това време Иван стигна до капсулата. Преди сапьорите да са я пръснали на атоми. Добре, че всичко в тая държава ставаше мудно...
В капсулата имаше навито на руло парче бяла офис хартия, украсено с нечий изящен почерк: В сърцата ни има гняв, в неговото – куршум.

В двата края на града двама мъже се взираха в две кратки литературни произведения, написани от ръка, отнела човешки живот. В двата края на града, двамата мъже изругаха по един и същи начин:

- ‘Баааси! Мутрите вече убиват с поезия!

Меката топлина на септемврийския следобед лека-полека угасна в приятната есенна вечер. Топлият ден отстъпи на хладната нощ, а тя - на сурова сутрин. Китайското радио в кабинета на Филипов изпращя: „Прекъсваме програмата за извънредни новини. Поредно дръзко убийство, този път в центъра на голям провинциален град. Жертвата е...”

Anshul Samar е само на тринадесет години, но вече е основател и изпълнителен директор на образователната компания Elementeo!



Директни линкове:
The 13 year old Entrepreneur - YouTube
13-year Old Silicon Valley CEO of Elementeo - YouTube

Ключови думи:Атанас Буров

Атанас Буров:
"Ако си адвокат, умри, но спечели делото на своя доверител. Умри, но спечели. Ако си търговец, уважавай клиента си, той ти носи хляба и парите. Цени го като човек, като твой приятел. Търговията е училище за любезност.
Не прави мръсно и сечено на човека, който е до тебе и ти помага в търговията. Ако ти му помогнеш днес, той ще ти помогне утре.
Не бъди злопаметен – забравяй обидите. От едното влязло, в другото излязло. Дума дупка не прави...
И работи по 3 часа след работното си време...
Ако то е регламентирано 8 часа – работи 11 часа.
Това е дяловият капитал в живота. Ако работиш 15 часа, ще забогатееш.
Ако пък отделиш и един час на денонощието за бъдещето – ще си богат. Но без работа няма просперитет, няма богатство, няма слава и пари. Това е всичко.
Баща ми работеше по 18 часа на денонощието и ни остави двайсетина милиона лева капитал. Евлогий Георгиев е работил по 22 часа и остави само на един свой наследник – Иван Евстатиев Гешов – сто милиона златни франка.
Българинът може да забогатее само с упорита работа. С нищо друго. Проклятие на съдбата ли е или нещо друго е, но е така."
Източник:Буров - Българин, Банкер, Пророк. - АБВ Форуми

Коментар:
Не коментирайте Буров, четете го и се опитайте да осмислите какво казва.