Тези дни се замислих за цветовете и по-точно за цветовете, които носим върху себе си под формата на дрехи, аксесоари, грим или прическа. За техния смисъл и влияние върху носителите им и имат ли изобщо такова. Поводът беше един постинг за черния цвят, който, както разбирам, не е съсредоточавал идеята толкова върху модата и цветовете. Но ме накара да се замисля за сетен път за тази тема, която отдавна ме занимава.

На мен също ми е направило впечатление, че хората в България най-обичат да се обличат в черно, особено през студените (и доста кални, да си признаем) месеци.

Аз не обичам да се обличам в черно. Не ми харесва и когато хората са всички в черно. Не обочам и боядисаните в черно коси, ама никак (да ме прощават дамите с гарванови гриви). Обичам цветните неща – сигурно съм много първосигнална и малко луда – нали казват, че луд на шаренко се радва, та и аз :-)

За мен цветовете, които човек носи, наистина отразяват вътрешното му състояние и носят послания. Затова и обичам да съм цветничка. Не винаги и не с всички дрехи, но да има някакъв свеж и ведър цвят. Имам и много черни дрехи – даже според гаджето ми (който няма нито една черна дреха, факт!) съм била човекът с най-много черни дрехи – но те са по-скоро като фон, като база за цветовете и шарките, които наслагвам отгоре. А и черното наистина изфинява силуета – което си е, си е ...

Но винаги (с изключние на няколко пубертетски кратки черни периода) съм си била любителка на пъстричкото, яркото. Но интересни са по-скоро периодите ми, свързани с афинитет към някой конкретен цвят. Тези предиоди нямат нищо общо с модата и никога досега не са съвпадали с нейните прумици (всякаквите там тенденции в пепеляворозово, тютюневозалено или, пази Боже!, златно или сребърничко). Цветоориентираните ми привързаности, сигурна съм, извират пряко от душевните ми настройки, състоянието на нервната ми система, влюбеността, страстите и мини-депресивните ми падения. Но, да карам в малко по-подреден вид. През осъзнатия си живот регистрирам няколко основни цветни фази:

Фаза първа (и донякъде - неугасваща)

"Името ми е Червен"

Червеното беше първата ми любов и, като всяка първа любов, ръжда не е хванала и продължава да присъства трайно в гардероба ми при смяната на аксесоарите и размерите дрехи. Сигурно има и силен елемент на суета, понеже съм тъмнокоса, със светъл тен и пъстри-но-биещи-към-кафяво очи и следователно, според каноните на стила, модата и т.н. правила, би трябвало да изглеждам убийствено неустоима в червено. Такава и изглеждам - поне така си мисля и някои хора са ми го казвали (но не всички и може би трябва да преосмисля горната аксиома ... хмм). Както и да е, идеята ми беше, че, освен че обичам червното като цвят, се и харесвам в облечена в него. Тази алена вълна ме е обхванала откак се помня и, независимо от своите възходи и падения, постоянно си присъства като един лайтмотив в гардероба и външния ми вид.

Най-големият възход на червената ми фаза беше в периода от края на първи до края на втори курс в университета, когато вече червенеещата ми (от редовно намацотвана индийска къна) коса стигна ярки алени отенъци, които върху някои специално обработени кичури бяха направо кървавочервени. Така написано вероятно предизвиква асоциации с някои роднаи поп-фолк певачки, но не беше така! Мога дори да изровя и някоя снимка, доказваща противното, а именно - колко чаровно-романтичен и най-вече - хубав вид имах с алените си коси. А идеята, признавам, беше пряко взаимствана от сериала “Тъй нареченият мой живот”, в чиято втора (или пък беше първа?) серия Клеър Дейнс преобрази невзрачната си пепеляворуса косица в тицианов пламък. Ей, как мечтаех и аз за такава тицианова грива! Но, за беда, никак не съм руса по рождение и ефектът на хубав тициан при мен би се постигнал единствено с предварително обезцветяване. А това, независимо от страстта ми по червените коси, ми се стори твърде голяма жертва. Та затуй – основната коса – тъмен махагон, а кичурите – кърваво червени. Това беше просто да илюстрира пропорциите на червената ми лудост. След като цялата история с мацотенето с бои за коса (макар и без амоняк) ужасно ми писна, а явно и аленият плам беше поугаснал, оставих косите си в естествения им кестеняв вид. Още имам доста червени дрешки в гардероба, но те все по-спорадично заемат почитното място върху моето тяло. Такава беше историята на червената ми фаза.

Фаза втора

"Орррранжево небето/орранжево морето ..."

С тази детска песничка тормозих нашите някоко дни поред, когато като малка за първи път се научих да казвам звучно и правилно “Р”. И самата песничка носи смисъла, който този цвят има за мен – веселие, слънце, топлина, ведрост, усмивки :-)

Всичко започна с един портокалово оранжев пуловер с огромна яка-деколте, който си купих през февруари 2004 година (не ме питайте как помня кога точно – просто помня!). Не че преди това не съм имала оранжеви дрехи, имала съм, но това беше първият толкова ярко оранжев елемент от облеклото ми, който си купих сама, т.е. не беше подарък от някого. Та този пуловер е толкова завладяващо оранжев, че с него съм като ходещ добре узрял портокал. Лудост направо. Но ми харесва. Един пуловер още не е фаза, сигурно съм си помислила. Но сега си давам сметка, че тази толкова крайно оранжева одежда нямаше как да означава нещо друго освен предизвестие за нов цветен период. Тази фаза стоя в латентно състояние около година, когато открито изплува на повърхността с покупката на едно керемиденооранжево (цвят брик) манто от кадифен джинсов плат, което бързо се превърна в любимата ми връхна дреха. Това манто е като слънчево петно дори и в най-мрачния и безцветен ден и може би си внушавам, но имам усещането, че с него и настоението ми става ... слънчево. И най-хубавото на това оранжево манто е, че е дебело, т.е. носи се, когато е студено и когато Софийските улици обикновено са изпълнени с облечени като за погребение фигури. И докато се усетя, хоп, хлътнах по оранжевия цвят. Заредиха се едни блузи, рокли, шалове, чанти, бижута, кутийки и всевъзможни джунджурии в различни отенъци на оранжевото.

От време на време оранжевата фаза се израждаше с леки жълти дивиации, но бързо се връщаше в по-нормалните рамки. Въпреки няколкото жълти нещица в гардероба ми, този цвят все още ми се струва прекалено ... налудничав и сигурно много трябва да ми избият чивиите, за да мина на жълта вълна. Затова – оранжевко – хем слънчево и енегретизиращо, хем що-годе по-нормално.

А и някъде бях прочела, че когато хората се обличат в оранжево, това значело, че пръскат енергия около себе си. Сигурно и самовнушението, породено от тази информация е имало роля за оранжевата фаза, знам ли.

Както вече става видно, афинитетът ми винаги клони към топлите, че направо горещи цветове. Сигурно защото като външност съм по-скоро топла, отколкото студена (кестенява коса, лешникови очи, по-скоро топъл тен), но не може да няма нещо общо и с темперамента просто. Тази тенденция още повече се затвърди в следващата и най-нова фаза.

Фаза трета

Ma vie en rose*

*Животът ми в розово

Първо да отбележа, че едва допреди около 2 години и половина никак не обичах розовото, а още по-малко да го сложа върху себе си. Под никаква форма – било то дреха, бельо, грим или бижу. Розовото, особено бебешкото розово, ми се струваше един такъв разлигавено момичешки цвят, който се носи само от жени тип разглезена барби/кифла. В магазините направо подминавах дрехите и аксесоарите в розови отенъци. Както се казва, като дявол от тамян бягах от този цвят. А странното беше, че не ме дразнеше да гледам други жени в розово, напротив, даже ги намирах за хубави. Просто си бях въобразила, че на мен този цвят не ми пасва на стила и характера. И сигурно до скоро действително не ми е пасвал на характера.

Но аз се промених доста в последно време. Не зная дали е от годинките, от хората, с които прекарвам времето си или от други фактори, но станах някак по-умерена, по-спокойна, по-улегнала, ако щете. И като че ли с тази промяна в характера от лека мелодрама към умереност гардеробът ми се изпълни с розово-лилави нюанси, които леко поизместиха алените.

Дори видът на общност "Добри новини" се дължи на афинитета ми към розовото (освен идеята, че трябва да изглежда като през розови очила) Е това ако не е фаза, не знам какво? :)

Вероятно този пост би дал на някой психолог достатъчно елементи за да ми спретне един хубав психо-профил. Дано поне този профил не ме изкара пълно куку.
Леко налудничава - може :)

Нали казват – луд на шаренко се радва :)

Бъдете щастливи!

Някои са вечно недоволни. Други никога не се оплакват. Трети се възмущават от време на време, от време на време плачат, понякога изразяват щастието си.

По какво всъщност се различават тези хора? Дали вечно мрънкащите действително са най-онеправданите и лишени от шанс в живота? Дали на безропотните всичко им е наред или пък са безволеви, лениви, апатични, крайно отчаяни или пък глупави? А третият вид - да не би да са непостоянни, непоследователни или пък напротив, са най-добре балансираните личности?

Около себе си имам и от трите вида и дълго време съм наблюдавала реакциите им и събитията, предизвикали един или друг ответ. И забелязах, че неоплакващите се също имат проблеми. Дори понякога техните трудности са огромни, неизмерими с дребнавостите, заради които вечно мрънкащите вдигат шум до небето.

Ясно ми е, че хората са различно емоционални. Зная, че някои никога не плачат, а други – за щяло и нещяло и това им иде отвътре.

Но все пак понякога се чудя защо, например, лелката, която цял ден си клати краката на работа, най-малко компетентна е от всичките си колеги и взима пари почти колкото тях, има най-големи претенции за увеличение на заплатата си. Защо “нормалните бели хора” (здрави, прави, работоспособни, не-стереотипизирани) все се оплакват, че някой (т.е. държавата) се грижел повече (т.е. давал пари и намирал работа) за интересите на малцинствата отколкото за техните. Как така в еднаква ситуация двама представители на една и съща група реагират по коренно различен начин? Единият се осланя на собствените си усилия и умения и смята, че големите му очаквания трябва да са насочени към самия него. Другият живее с нагласата, че целият свят му е длъжен и вини за всяка своя неудача фактори извън себе си. И в крайна сметка коя от тези две нагласи е истински печеливша в живота?

В моменти на трудност ми се случва да обвинявам някого/нещо. Но не печеля нищо от това. Затова мисля, че човек не трябва да възлага прекалени очаквания и надежди върху другите, особено ако не им го е показал красноречиво. Трябва да поставя най-значимите изисквания – тези от които зависят най-важните за него развития в живота му - на самия себе си. И тогава ще разбере, че не е толкова лесно да постъпва правилно почти винаги; че не може винаги да отгатва мислите и желанията на другите; че това, което той е възприема като добро, невинаги се приема като добро от другата страна. И може би ще прави добро, без да очаква да му се върне. И може би ще бъде благодарен – за това, което има.

Затова смятам, че би било полезно родителите да обясняват и показват на децата си, че идеалите са нещо, към което трябва да се стремят, но са непостижими в своята пълнота. Че съвършенството трябва да е еталон, но не и императив. Че човек може да е много щастлив, успял, обичан, обичащ и пълноценен, дори когато не е идеален и когато партньорът му не е идеален. Че винаги трябва да има мечти, амбиции, стремежи, но да не става техен роб.

И някой беше казал, че беден е не онзи, който има малко, а онзи, на когото му липсва много. Като погледна живота си досега ... никога не съм била бедна. И се опитвам да бъда благодарна. Защото има за какво :-)