„СТЪПКА ПО СТЪПКА” В ОДЗ „СНЕЖАНКА” –

ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО

Преди двадесет години американските треньори ни подтикваха нас, първите участници в програмата да я адаптираме към българските условия. Днес, двадесет години по-късно се обръщам назад в спомените си и в практиката си, за да видя какво е останало от програмата след години адаптиране.

 Когато за първи път в ръцете ми попадна документацията на програмата, спомням си, че бях изумена и неприятно изненадана. Тя ми приличаше на стаичката ни за материали в напрегнат период – личи някакъв ред, но той се губи сред натрупаното в безредие. Разчитах думи, но не разбирах смисъла. Веднага след това реших, че това е моята програма, защото ми даваше възможност да изградя мой ред в безредието. Трябваха ми години работа, мислене, анализиране не само на програмата, но и на паметните ни тренинги с проф. Джудит  Родшилд-Столберг  и Дина Хелър за да разбера специалният ред в това „безредие”, да разбера дълбокия смисъл на привидния хаос. Сега съм свидетел на същото противоречиво отношение към нея от страна на новопостъпили при нас учители, а защо не и на колеги, които са отдавна в нея, но все още не могат да приемат нейната фундаментална различност. Някои, също като мен на времето, веднага казаха „Това е моята Програма”; за други тя беше толкова различна, че не искаха да я четат дори; трети останаха при спазване на външното – утринна среща, работа в центрове за дейност, без да приемат същностно различното.  Двадесетгодишната ни работа и наблюдения ни направи свидетели и участници в модернизирането на Програмата. Възможността образователната практика да бъде адаптирана и анализирана към теории на новото време показва жизнеността и фундаменталността й.

Какво безспорно приехме и развихме в ОДЗ 7 „Снежанка”, гр. Плевен?

 В зората на своето създаване Програмата е базирана върху теориите на такива психолози и педагози като Ериксон, Ж. Пиаже и Виготски. Техните идеи за взаимната връзка между езика и мисленето (Виготски) и за активният характер на ученето (Пиаже) са в основата и на конструктивизма, станал популярен като начин на организиране на преподаването и ученето в последното десетилетие на миналия век. Тази единна теоретична база е причината Програмата така добре да реализира идеите на конструктивизма. Според него  „…учещите се конструират свои собствени знания на базата на опита си и на взаимодействието си със заобикалящата ги среда”, „ конструиразначения за околния свят”(1). В Информационния век знанието вече не е единно и цялостно, а може да се приеме за клъстери от взаимно свързана информация. Детето/ученикът е активно действащ субект в процеса на учене, не  пасивен получател на постигнато вън и независимо от него знание. Така учителят престава да бъде единствен носител на Знанието и съответно на властта в занималнята, а приема ролята по-скоро на фасилитатор, човек осигуряващ успешна групова комуникация, съдействащ за „комфортна атмосфера и плодотворни обсъждания”(1). Той има задачата да учи детето/ учещата група да формира свои клъстери от информация и да създават пътища и връзки между различните клъстери. Тази нова за нас и за това трудна и все още не докрай овладяна роля преобръща беседата в утринната среща, например: за учителя важно е не толкова задаване на въпроси, свързани с паметта и  репродуцирането на усвоени знания, колкото анализа и развитието на умения да се задават смислени въпроси от децата; важно е не достигането до предварително планирано от него знание, а до знание, конструирано от групата. Тази „обърната”, различна ситуация в занималнята съответно създава различно, напрегнато и динамично равновесие между водачеството на учителя и детската инициативност.  Според конструктивизма, единственият начин да се присвои (да се научи) нещо, е това нещо да бъде въвлечено, вписано в опита на учещия.(1) Ето защо в конструктивизма и в Програмата  демонстрацията на подлежащото на усвояване и пътя до него от страна на преподавателя не се допуска, предпочита се участието на детето в правенето му значимо/значещо и самостоятелното извървяване на възможни пътища до него. Затова конструктивизмът в образованието е "учене чрез участие". За разлика от други теории за ученето и преподаването, конструктивизмът поставя детето в центъра наслучващото се в детската градина. Тази позиция обуславя различия в мястото и ролята на учителя, в използваните стратегии и техники на преподаване, в социалните връзки и взаимодействия в занималнята.  За детските учители от ОДЗ „Снежанка” е важно да се разбере това базово различие между Програмата и останалите български програми:нагледно така се разбира едно основно изискване на програмата – да се предоставят факти, материали, инструменти, но да не се прави показ и да не се обяснява пътя за постигане на резултата. Признавам, че и до сега – 20 години след началото! – на нас ни е трудно и не винаги се справяме успешно с тази фундаментална различност на Програмата.

Образователно-възпитателната практика на Програма „Стъпка по стъпка” може да се опише успешно и адекватно и  през друга съвременна теория – Теорията за множеството от интелигентности на Х. Гарднър. (4) Интелигентностите са биопсихологическия потенциал за обработване на информация по определени начини с цел решаване на проблеми или създаване на продукти, които представляват ценност в определена култура или общност. За разлика от досегашното тълкуване на общата интелигентност (G), Гарднър оприличава човешката интелигентност не на един сложен и многофункционален компютър, а на няколко независими компютъра: за лингвистична интелигентност, за логико-математическа, за музикална, за пространствена, за телесно-кинестетична, за интерперсонална, за интраперсонална и за натуралистична интелигентност. Без категорично да я определя като отделна интелигентност, Гарднър говори и за една девета, която нарича „екзистенциална интелигентност”. За професора интелигентностите са комбиниран продукт от гени, място на живот, времето, в което живее човек, ресурсите му и мотивацията. Развитието на една интелигентност не води до развитие на останалите, освен ако извършването на дейността (дейностите) не изисква и участие на други интелигентности (както при танцьорите освен развита телесно-кинестетична е необходима и музикална, и пространствена интелигентност). Всички хора притежават всички видове интелигентност – от когнитивна гледна точка те са, които ни правят хора; няма двама души, дори и еднояйчни близнаци с абсолютно еднакъвпрофил на интелигентността.За да се развиват интелигентностите на децата и учениците е необходимо да се индивидуализира обучението на всяко дете и всеки ученик по начин, по който то/той/тя може да учи и е необходимо да се организира оценяването така, е то/той/тя да може да покаже какво е научил. Наложително в този случай е и плурализиране на преподаването: всяка идея, концепция, теория, тема, да бъде преподадена по няколко начина: говорене, писане, схеми, диаграми, формули, метафори, ръчна работа, за да бъдат активирани множество от интелигентности. Тази теория добре обяснява защо децата в Програмата предпочитат определени центрове за работа, а значи определен тип учене, базиран на определен вид интелигентност. Добре обяснява и защо е необходимо плурализирането на преподаването, както се прави в програмата, за да достигне информацията до всяко дете, според неговия тип учене и интелигентност.

            Програмата „Стъпка по стъпка” продължава да бъде единствената програма в детските градини, в която организацията на средата е структуроопределящ елемент на образователно-възпитателния модел. В Програмата средата е натоварена със задачата да провокира мисленето на децата, да провокира желанието им да експериментират с играчките и материалите в тях. В нея всяко дете трябва да може да намери „своите материали”  и „своята дейност”, да конструира „своето знание”, „своето значение”.  Така в практиката ни трайно навлязоха разнообразието и вариативността в предоставянето на материали и пособия. И в контекста на написаното остана ни необходимостта и уменията да търсим и намираме много и разнообразни материали. Общо е възхищението на посещаващи за първи път детското заведение, впечатлени от богатството и разнообразието на материалите в центровете за дейност, както и изобретателността и творчеството в тяхното използване. Програмата ни научи да сме настойчиви и гъвкави и да търсим възможности да поддържаме богати центрове за дейност и най-вече да рециклираме всичко, което подлежи на рециклиране.

В последните години дигитални практики по теми като „Актуални педагогически технологии за устойчив природосъобразен начин на живот”, „Децата на Европа – единни в разнообразието”, „Осъзнаване на детските права – възможност за оптимално индивидуално развитие” показаха уменията на учителите да организират богата и разнообразна образователна дейност.

През годините практиките показваха  усъвършенстване на педагогическото майсторство  за подбор на материали и дейности (както и за експериментиране) чрез които децата да опознават света и да си създават свои представи за него, свои значения - използване на чужди езици в ежедневната дейност, интерактивни дейности, характерни за световни музеи наред с издирване на традиционни местни дейности. В процеса на активно мислене и извършване на  дейностите децата развиват своята социална и емоционална интелигентност. Според конструктивизма знае наистина този, който може да обясни знанието си. Така учещия се извежда от самотното учене и социалната среда става условие за успешно конструиране на знания. В нашите практики акцента обикновено е на дейности в малки групи и малки екипи.  При добре измислена и организирана практика децата учат едно от друго толкова, колкото и от учителите. Особено успешна е формулата учене едно дете от друго в смесени групи от близки по възраст деца. В тях по-големите деца без подканяне и без създаване на специални условия активно участват в образованието и възпитанието на по-малките. В тези групи социалните роли с присъщите им констелации се променят толкова често и бързо, че децата наистина израстват пред очите ни.  

Специални усилия и изобретателност се полагат за няколко невралгични пункта в Програмата: организацията и съдържанието на утринната среща, техники за правене на избор и работа с деца със СОП.

От добрата организация и подбора на съдържанието на утринната среща, според нас, зависи половината от успешната работа през деня. За това в ежедневието и на открити практики отделяме много време за обсъждане на баланса между различните части на срещата и баланса между вниманието към отделното дете и групата като цяло, за успешния избор на техниките, игрите и упражненията, за времетраенето, за тона на учителя. Колелото на сигурния успех все още не сме открили, но в тези обсъждания всеки учител намира себе си и собственото си познание.

Правенето на избор също е момент, който често се обсъжда: как да се маркират направените избори; да има ли място за всички желаещи да работят в даден център или да се прави „лист с чакащи” и какъв вид да има той; а как да се съчетаят правенето на личен избор с намеренията на учителя да осъществи индивидуална задача с някое дете?.

От началото на Програмата в детското заведение се интегрират и включват в групите деца със СОП. Стигна се до там, в града да се говори, че ОДЗ „Снежанка” е специализирана градина за работа с такива деца. Всяка година в детското заведение кандидатстват повече деца със СОП отколкото могат да бъдат приети. Никой не вярва, че е масово детско заведение. И как да вярват, като е единственото детско заведение с кабинет за ресурсно подпомагане, с работещ асансьор за колички за трудно подвижни деца. Как да повярват като във всички групи има от 1 до 3 деца със СОП, някои от които с доста тежки проблеми. С годините натрупахме богат педагогически опит в избора на най-успешен вариант, според нуждите на конкретното дете и група – с асистент и без асистент, с включване в групата и с извеждане за допълнителни дейности в ресурсния кабинет, с целодневен престой или само в най-доброто за конкретното дете време.              

Благодарение на Програмата основно постижение на педагогическия екип на ОДЗ „Снежанка” е изграждане на отношения на партньорство между детското заведение и семействата. И ние, като всички останали, в своята работа с родителите тръгнахме от противопоставянето на „ние и те”, на затвореност и непрозрачност. Трябваха ни години работа,  квалификации и разнообразни форми на взаимодействия, за да стигнем до днешното състояние, удовлетворително и за двете страни. Вратите на детското заведение са отворени за всички семейства в качеството им на доброволци в утринните срещи и центровете за дейност, на инициатори и участници в дейности по реновиране или преобразяване на части от детското заведение, на партньори в инициативи за здравословен начин на живот и забавления, на професионалисти, които осигуряват хигиенните материали на групите, агитационни материали, връзки с медиите. Във времето взаимното приближаване беше съпроводено със смешни случки и неразбиране, с разочарования и взаимни обвинения, но и с успехи, взаимно уважение, връзки между учители и родители, устояли на годините. С голяма популярност се ползват както формалните, така и неформалните форми на взаимодействия: родителски срещи, консултации, отчети, участие в занималнята, походи, излети, тържества, трудови дни. Активна институция в детската градина е Училищното настоятелство, включило най-активните и доброжелателно настроени към проблемите на детското заведение родители. ОДЗ „Снежанка” беше първото детско заведение, включено в разработката на Политика за закрила на децата от всички форми на насилие и тормоз и в изграждането на мрежа от учебни заведения и институции за защита на децата от всички форми на насилие и тормоз в град Плевен.

Години наред в детското заведение функционираше Училище за родители, в което се опитвахме да дадем на родителите актуални, важни знания по атрактивен и уважителен начин, изцяло в духа на Програмата, чрез тренинги и мултимедиини презентации. В последната година, заети с обучението на новопостъпили колеги, не сме така активни в заниманията на училището. И тогава осъзнахме, че обучението на родителите е станало традиция за нас. Нещо повече. Приели сме тяхното включване във всяка дейност на детската градина по подразбиране: участието им в квалификациите по тематичната проверка, в откритите практики, във всички традиционни събития на детското заведение. Стигна се до там, че ние не можем да работим добре без помощта на родителите. Спомням си началото на Програмата, когато екипите се състояха от две учителки, три помощник-възпитатели и една прислужничка. Сега работим в обичайните екипи – 2 учителки и 1 помощник-възпитателка. Няма как да се работи качествено по програмата в този силно намален екип, ако не се включват родители, които да помагат като доброволци и партньори.

С времето установихме промяна в нагласите на родителите – нашите сегашни родители приемат с разбиране, уважение и съпричастност идеите на своето време като такива части от образователно-възпитателната стратегия на детското заведение като  включване на деца със СОП, доброволчеството, дарителството. Впрочем, част от тези родители са бивши възпитаници на Програмата. Така че вече берем плодовете, посети  преди двадесет години.Общите изяви на детското заведение, в което участват деца и родители от 1 до 7 години нагледно показват как с годините нашите родители трупат опит, променят възгледи, сдружават се, стават все по-смели в инициативите и все по-активни. 

Трябва да признаем, че с годините отстъпихме малко от използваните в началото форми или по-точно следвайки времето, развихме нови форми на комуникация: трудно поддържаме индивидуалната поща в помещенията на групите поради недостатъчно време, но за това пък общуваме със семействата чрез имейли, фейс групи, сайт на детското заведение. 

С какви трудности се „борим” в момента?

Борбата е най-вече със себе си – с традиционни нагласи и навици за работа, с допуснати грешки и криворазбрани теории; с академичния натиск, който ни притиска да излезем от коловоза на актуалното, жизнено и важно тук и сега за децата и да влезем в доказалото се погрешно наукообразно, абстрактно и скучно.

Трудно се улучва и мярата в подбора на предлаганите на децата техники и материали за работа – ту са  много и разводняват основният смисъл на дейността – децата да придобиват знания, подходящи за възрастта; ту са малко или са лесни и не предизвикват очаквания интерес у тях.

Най-голямото предизвикателство ни предстои тепърва – индивидуалният подход. Ние имаме своите постижения в тази посока. Но все още не сме приели и развили индивидуалният подход така пълно, в такава дълбочина, както дейностите в центровете и работата с родителите. Предстои ни да стигнем в усилията си до всяко дете и това ще бъде наистина вълнуващо приключение за двете страни: и за децата и за нас.

Надявам се да имам още 20 години, които да посветя на програма „Стъпка по стъпка” и на индивидуалният подход.

Библиография

1. Дамянова А., Конструктивизмът – новата образователна парадигма?, http://liternet.bg/publish3/adamianova/konstruktivizmyt.htm

2. Програма Стъпка по стъпка, С., 2000.

3. Подобряване качеството на практиката в детската градина и началното училище, Фондация Програма „Стъпка по стъпка”, С., 2013.

4. Gardner H., Multiple Intelligences: Past, Present, Future, Sofia, 2009.

    

    

    

    

    

От най-дълбоката, от най-светлата, от най-ефирната част на „Извора на живота” се сътвори тя – душата на твореца. Идването и’ бе съпроводено с невиждан блясък и другите души, които бяха сътворени в същия момент разбираха, че тази е някак по-различна, по-специална и очакваха с нетърпение да видят какъв избор ще направи душата на твореца. Дали ще остане векове да танцува своя ефирен бляскав танц около бялата светлина на „Извора на живота” или ще предпочете оковите на материалното тяло?

Но тя – душата на твореца - бързаше да твори и с нетърпение избра първото тяло дошло на бял свят заедно със собственото и’ сътворение. Беше едно много сладко момченце, което в първите дни изключително много зарадва своите родители, но с времето започна да се превръща в истинско изпитание за тях, докато в един момент те разбраха, че той е тяхното съдбовно наказание.

В началото плачеше, после ревеше, накрая направо се дереше от рев, но душата на твореца намираше във всеки тон на този непрестанен рев някаква красота и живееше с надеждата, че този ревльо ще стане изключителен певец.

Трябваше и’ доста време, за да разбере, че никой друг не се диви от способността на бебето да издава ужасяващи тонове, но въпреки че със всеки изминат ден да разбираше, че пеенето е изгубена кауза за този малък човек, душата на твореца знаеше, че той има някакъв изключителен талант и все някога ще го изяви. И точно, когато бебето проходи, душата на твореца разбра, че от него няма да стане танцьор.

Просто до този момент изключителният му талант не се беше проявил, но пък имаше безкрайно много време да го изяви. Затова душата на твореца проявяваше разбиране към растящото дете и чакаше онзи изключителен момент, в който той щеше да стане творец и да сътвори нещо изключително.

Така на душата творческа и’ се наложи да почака докато човечето поне се научи да чете. И той се научи. Но това не беше най-любимото му занимание, а понеже четенето не го привличаше душата скоро откри, че и’ писането няма как да го привлече, следователно от това дете нямаше да стане писател. Уморена от чакане душата на твореца започна неистово да крещи:

-         Гладна съм! Глаааадна съм! Гладна съм!

Усетил позива на глад отвътре малкия човек се зарови в хладилника и започна да омита всичко що можеше да се изяде. Когато се измори да нагъва салами, кашкавали и какви ли не други боклуци отиде в хола пусна си телевизора на детския канал и продължи да набива чипс, пуканки, семки.

Когато душата се умори да крещи колко е гладна, хлапето хвърли небрежно поредния изпразнен плик от някаква храна, оригна се шумно и се замисли какво да прави, а едновременно с това се учуди, че може и да мисли. И като се замисли само...

Душата на творецът пък се зачуди какъв гладко шлифован мозък може да роди такива мисли.

Та мислите бяха: „Ами сега, като няма какво да се прави, дали да не взема да викна някой да си поиграем? Но мама като не дава да си играем у нас, къде да идем да си играем?”

В края на краищата малкия човек не достигна до никакви мислителски открития и душата съвсем отчаяна от резултата реши да си почине от своя приемник и се сгуши в най-тихата част на пухкавото му телце, прииска и’ се да заплаче, но после мислено и съвсем добронамерено се самоуспокои и си каза:

-         Та той е още дете. Още не е открил твореца в себе си. Аз малко ще почакам. Може би след няколко години той ще намери своята същност и тогава ще сътвори нещо голямо.

Така сгушена в дълбините на едно незаслужаващо я тяло душата на твореца прекара тихо няколко години в очакване детето да открие себе си, но с времето нищо не се променяше. Малкия човек стана голям човек и душата откри, че малкият мързеливец вместо в творец се е превърнал в голям мързеливец.

Това може би щеше да продължи още мнооого дълго, но в един прекрасен момент се появи ТЯ – неговата първа любов. Усетила трепета на сърцето душата на твореца се размърда, направо изскочи от убежището си и с нетърпение зачака момчето да прояви таланта си. Душата така жадуваше този миг, че закрещя:

-         Жадна съм! Жаднааа съм! Жадна съм!

А младия човек вместо да запретне ръкави и да сътвори нещо изключително в името на любовта просто измъкна една бутилка с алкохол и се напи до безсъзнание.

Душата се отчая и за първи път заплака, но пияното тяло, което я държеше в плен изобщо не чу болката и’, така както през всичките тези години не бе разбрало нито предназначението и’, нито нуждите и’.

Душата бавно събра смачканите си ефирни крилца, избърса сълзичките си и пак се прибра в убежището си.

Беше сигурна, че ще чака още много дълго миг на прозрение, а може би този миг изобщо никога нямаше да  дойде, защото въпреки че тя беше душа на творец все пак не беше избрала за свой дом тяло на творец и затова с цялата си същност вече разбираше, че това тяло няма да разгърне творчески способности, защото по никакъв начин не разбираше душата, която носеше в себе си, така както душата не бе разбрала какво тяло е избрала да я носи твърде многооо земни години.