Казвам се Красимир Гаджоков, главен инициатор и координатор в Българският Великден ( www.bgvelikden.org ) на проектите Моето Даскало ( www.moetodaskalo.com ) и Университета (www.universiteta.com).

Преди една година (22 април 2006) стартирахме първия, а на 8-ми декември 2006 - втория проект.

Там учениците могат да дадат оценка на учителите (от 8-ми клас нагоре) и студентите да оценят преподавателите си.

В Българският Великден ни е напълно ясно колко противоречиво се приемат тези проекти. Но не виждаме защо търябва да си заравяме главите в пясъка, след като подбни проекти отдавна същестуват в най-развитите страни.
И последните са най-развити вероятно И по тази причина - че подобни проекти се приемат там без особено вълнение.

Разбира се, отделните оценки на учениците са субективни (както са и много от оценките на учителите за учениците, безспорно). Но когато се наберат повече оценки за един преподавател (например повече от 15-20), безспорно обективността на средната оценка се покачва значително. Всички имена на учители и предмети се въвеждат само от учениците.

Направили сме максимално възможното да осигурим автентичност на оценките - да няма многократно оценяване от едни и същи ученици. Един ученик може да дава само една оценка за преподавател, и то само в училището, в което е посочил при регистрирането си на сайта, че учи.
Коментарите към оценките са модерирани - появяват се на сайта само след преглеждане от модераторите на проекта.

Идеални "системи" няма - има повече и по-малко смислени, и повече и по-малко достоверни такива. Разбира се, отворени сме а всяка разумна, смислена критика. Но тази наша българска черта - щом нещо не е 100% идеално, да го отхвърляме като решение - определено спъва развитието ни като нация. Така че с критики от този род просто не сме съгласни. Ако нещо е дотстатъчно положително спрямо недостатъците си, то трябва да го използваме ако ще подобри нещо в живота ни - било то в образованието или друга сфера.

Напълно сме съгласни, че учителите днес получават изключително мизерно заплащане (не само спрямо други страни, но и сравнено с други професии в България). Уважаваме учителите и искаме с тези проекти да помогнем за по-добро образвование, а не да унижаваме първите (както някои вече намехнаха).

Въпросните проекти са изцяло наша, на Българският Великден, идея, нямат нищо общо с никоя българска институция, организация, фирма, личност (освен нас самите - Българският Великден).
Всичко по тези проекти е направено доброволно и безвъзмездно, единствено и само от съмишленици на Българският Великден, в  личното ни (ценно и малко) свободно време.

И накрая - понеже продължава заблудата: днешния Български Великден няма почти нищо общо с оня, фанфарния, помпозния от 2000-2002 г. Хората са съвсем други, това което правим е друго, начините по които работим са други.

Надяваме се да сме полезни с тези два проекта.

Как се произвеждат поданици?
проф. дсн Георги Димитров


Напоследък в училищното образование у нас се случват много позитивни неща. Промени, които висяха с неотложност от години, започнаха да се реализират - диференцирано заплащане, систематично национално оценяване при завършване на образователна степен, опит за диалог с адресатите на реформата, изработване на концепции, предхождащи създаването на нормативна база, и даже известно отваряне на министерството на образованието и науката за свободен достъп до информация. Именно благодарение на последното става възможно да отговорим и на въпроса, поставен в заглавието.

Отговорът е ясен - " В началото на 21 век поданици се произвеждат трудно, с много упорство и систематични усилия". Но пък училището прави всичко, което е по силите му и, вероятно, постига успехи.

Днес обществеността има вече открит достъп до първия тест за национален изпит на четвъртокласниците по "Човек и общество" - онази материя, чрез която би следвало да възникне гражданското самосъзнание на подрастващите личности. Няма опасност такова нещо да се случи - училищното образование е взело необходимите мерки да растат поданици, а не граждани. Съмнявате се?

Нека видим теста - от 20 въпроса 9 проверяват знания по история, 7 - по география, 3 засягат разпознаването символите на държавността. Единственият въпрос, който може да бъде отнесен пряко към обществения живот е "Кой ръководи училището?" с три отговора - училищното настоятелство, педагогически съвет, директорът. Както правилно отгатнахте, единственият правилен отговор е - директорът-.

Не е маловажна и подредбата на въпросите - от първия, в който се визира човек като член на рода, се преминава към едноличната власт на директора в училището. Не се изненадвайте, че третият въпрос е - Кой е "държавният глава на Република България"? За да знаят децата, че си има държавна глава, която да мисли вместо тях (и родителите им) по държавните въпроси. Общественото устройство е сведено до държавната глава (или главенстващата държава, ако предпочитате) - нищо, че уж сме парламентарна република.

Това не е дефект на теста и даже не е слагачество към президентската институция или конкретния президент и неговите амбиции за увеличени пълномощия.

По-скоро това е перфектен тест, който прилежно ще регистрира резултатите от фрапантно явната социализационна програма на т.нар гражданско образование в българските училища. Ако си направите труда да видите "държавните образователни изисквания" по гражданско образование1, ще се убедите, че тестът действително е напълно коректен към образователния проект. Именно в този проект е гарантирана невъзможността младия човек да стане активен субект в ефективно действащо гражданско общество.

Всъщност изходният проблем в цялата концепция за "гражданско образование" е, че в нея общество изобщо няма. България е сведена до история и география, до славяни, прабългари и природни забележителности; до героични лица и събития и кисело мляко (+ розово масло, на същия ред). Обществото се оказва тотално погълнато от държавата и поради това от децата се изисква да разпознават нейните регалии още преди да имат представа какво е личност, морал, интереси. И още по-важно - да разпознават държавността като единствена социална връзка извън семейството и то още от възрастта, преди да са станали способни да отстояват интереси, да формират автономно мнение, да защитават собствени позиции. От учениците изобщо не се предполага да могат - предполага се обаче да знаят и разпознават носителите на властта.

Тук е целият проблем - образователната стратегия, чиято реализация са "държавните образователни изисквания" за "гражданско образование". Тя не е просто сбъркана - тя е доказуемо вредна в настоящия си концептуален вид и практическа реализация. (А дали си спомняте някога да е била представена за публично обсъждане, преди да бъде приета?)

Проблемите си заслужава да бъдат изброени, преди да си поставим въпроса - откъде идват те. Можем да видим два вида проблеми - на учебното съдържание и на подхода към ученика. 1. Съдържателни:
* основната идея е "труд" (отношение между човека и природата), а не "интереси" (отношения между човека и обществото), съвсем в традициите на един вулгарен материализъм, но и според интересите на преподавателското тяло по география;
* човек е повече поданик на държавата, а не субект на публични позиции (всъщност обществото е подменено от държавата и публичността - като практика, институции и ценности - изобщо отсъства);
* в образованието има много задължителна история, география и даже право и преизобилна философия, но не и социология;
* в полето на гражданството се акцентира на права и задължения (на правния статут), а не на личностни отговорности.

По-общите проблеми са образователния модел са:
* образованието се свежда до заучавано знание, а не до придобиване на поведенчески компетентности, камо ли за формиране на групови позиции, а не дай-боже - за критична проблематизация на официалния ред на нещата;
* господства нормативистка трактовка на Гражданското общество, а не активистка (т.е. как гражданското общество трябва да бъде устроено, а не как ние реално го правим), но пък
* гражданското общество само пази човека от държавата, а не партнира на правителството при провеждане на политики (дали не защото няма как да се дадат примери от всекидневието).

Причините за този твърде своеобразен характер на гражданското образование в България се дължат на първо място на начина, по който то е произведено:
* МОН работи като правило в изолация с колективи, без публична видимост. Няма защо да се изненадваме, че подбраните кадрите са продукт на тясна дисциплинарна социализация (география, история) и идеологическа индоктринираност (вулгарен марксизъм);
* Липсва публичен дебат върху концепцията, ценностните принципи и начина на обучение (това е общ принцип на работа на МОН и той просто е възпроизведен при подготовката на гражданското образование). Ако това не беше така, то откритото обсъждане на ценностите и принципите на гражданското образование би дало шанс да се преодолеят недостатъците на сегашния модел;
* българското гражданско общество не е референт на образованието - то отсъства като емпирична база за учебен процес (позовавания на добри практики), и като процедура както при формирането на концепцията (публичен диалог), така и като практика при провеждането (поради това приносът на НПО е повече подчинен на чуждестранни проектни приоритети - интеграция на ромите, например)

Всичко това ни отвежда към един основен извод: действащото гражданско образование у нас пряко отразява историческата неразвитост на самото гражданско общество в страната като структури и менталност. Учебният процес не е инструмент за формиране на гражданско съзнание и укрепване на гражданското общество. Той е повече продукт и израз на наличното състояние на Гражданското общество в България, което просто няма думата при провеждането на публични политики (в това число образователните) . В това си качество такова образование не може да изпълнява задачата си да бъде източник на развитие на гражданския потенциал на обществото.

Формално погледнато и досега според "държавните образователни стандарти" стандартът за гражданско образование до четвърти клас включна изискването към ученика да "разбира понятието "гражданин на България"; познава основните права, свободи и отговорности; знае правата на детето и основни организации в тяхна подкрепа- -[да]Умее да защитава правата си, без да нарушава правата на другите."

Дали обаче е случайно, че в теста няма нито един въпрос, който да проверява тези придобити компетентности? Тези права просто драстично противоречат на всичко останало, което се случва в училищния живот на ученика.

Следователно, българското образование първо трябва да се промени - съдържателно, ценностно и най-вече - процедурно/методически като даде възможност на детето да се развива като личност, а едва след това да се реализира в масова практика.

Но кому ли са излишни поданици?

Ето какво съветват специалистите от ДИУУ.

Всяка задача в дадена писмена самостоятелна работа, чрез която ще проверяваме и оценяваме учениците, трябва да има определена цел. Чрез реализирането на целта се установява в каква степен учениците са овладели определен обем от знания и умения, предвидени в учебната програма.

Стъпките при проверката и оценката в общи линии са следните.

1. В началото трябва да си отговорим на въпроса какво точно ще изследваме и оценяваме, какви цели си поставяме.

2. Формулираме критериите, по които ще оценяваме самостоятелната работа или теста. За да определим критериите, трябва да се ръководим от видовете дейности на различни когнитивни нива и от целите в разработен вид, което всъщност са очакваните резултати от нашата работа.

3. Оформяме съдържанието на самостоятелната работа или теста, като в него влагаме онова, което искаме да видим във вид на реализирани умения. (Например, ако се създава текст – правопис ли изследваме, или умения за преразказване.)

4. Определяме формата за изследване: тест, самостоятелна работа, диктовка, преразказ, съчинение и др.

5. Оценяваме.

Как да оценяваме резултатите на учениците така, че да намалим до минимум субективизма? Накратко ще представя принципа, по който е изчисляван успеха на учениците на предишния национален тест в ІV клас.

Всеки елемент от учебното съдържание, който може да се реализира с една, две или повече задачи, се определя с максимален брой точки. Сумираме максималния брой точки, който може да има дадената писмена работа, т. е. събираме точките на всички задачи. След като узнаем сбора от точките (напр. 60 точки), решаваме, че ще ни удовлетвори резултат 70% овладяване на знанията. Затова умножаваме броя на точките (60) по 70% и получаваме, че 42 точки е границата – оценка 4. Всички ученици, които имат резултат над 42 точки, ще получат петици и шестици.



Ако си определим 80% за граница, ще повишим изискванията и тогава на четворката ще отговаря друг сбор от точки.



В този случай деца с 47 точки ще попаднат в групата на четворките. При много ниски резултати може да се слезе до 60%, но не бива да се отива под тази граница.

Всъщност субективизмът при оценяването се състои в определянето на процентите, които могат да бъдат различни стойности. Специалистите съветват те да са ориентирани най-вече спрямо възможностите на учениците.

Съществуват два основни начина за отбелязване на грешките.

Първият начин е като броим грешките, без значение дали се повтарят и ги събираме.

Вторият начин е да се определи типа грешка, която се допуска.

Току-що сложих оценка 5 на един постинг, при който имаше четирима гласували и на който средноаритметичната оценка беше 3. След моето гласуване цифрата си остана същата, но пък броячът ме отбеляза, че съм участвала. Предполагам, че нещо в системата на оценяване не е наред.