КРАСОТА – ИЗКУСТВОТО НА ГЕРМАНИЯ 2
„МОРАЛЪТ НА ЕДИН НАРОД ЗАВИСИ ОТ ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЖЕНАТА!”
Хумболдт
МОИТЕ КЛИПОВЕ ЗА ГЕРМАНСКА КРАСОТА
http://www.vbox7.com/play:660e3fba ДЕЦА И НОСИИ след 0.42
http://www.vbox7.com/play:50aacb46 ЖИВОПИС след 0.40
http://www.vbox7.com/play:5378994a АРХИТЕКТУРА след 0.46
„Истински великите духове гнездят като орлите-нависоко, сами!”
„Нито да обичаш, нито да мразиш-това е половината от правдата за щастие.Другата половина е нищо да не говориш и в нищо да не вярваш.”
Артур Шопенхауер
„Съвременният човек страда от отслабване на личността.”
Фридрих Нитцше
„Без страст никога не е било и не може да бъде извършено абсолютно нищо велико.”
Георг-Фридрих Хегел
„Когато героите си отиват, на арената излизат клоуните.”
еврейна Хайнрих Хайне
ЛУДВИГ ВАН БЕЕТОВЕН до неговата Безсмъртна любима-и досега се спори коя е предполагайки най-често две-Антони Брентано или Терезе фон Цанд, други казват Йозефине фон Брунсуик;
„Мой ангел, мое всичко, мое аз...
Днес само няколко думи, и при това с молив (с твоя)...
Може ли нашата любов да устои ако няма саможертви, ако не искаме всичко един от друг?...Любовта изисква всичко-и при това справедливо-от мен за теб и от теб за мен...Усмихни се-остани мое вярно, мое единствено съкровище, изцяло моя, както и аз съм изцяло твой...
Където и да се намирам, ти си с мен, ние сме един в друг...
Колкото и да ме обичаш, аз те обичам повече...
Да живея сам, е единственото решение за мен-или само с теб, или напълно сам.. Да аз съм решен да стигна до края, до предела на времето и пространството, за да стигна до теб и да падна в прегръдките ти, за да ти кажа, че ти си моят дом и мога да изпратя душата си, въплътена в теб, в царството на духовете...никой друг не може да притежава сърцето ми-никога, никога!...
Ангел мой, току-що разбрах, че пощенската кола пътува всеки ден, така че трябва да привърша веднага, за да получиш писмото бързо. Успокой се!...
Успокой се, обичай ме-днес, вчера. Какъв мъчителен копнеж по теб-ти мой Живот, мое Всичко. Прощавай...
Твоя възлюблен Л.
Вечно товй.
Вечно моя.
Вечно наше.”
ЙОАНН ВОЛФГАНГ и той получил титула ФОН ГЬОТЕ:
„Човек вижда толкова, колкото знае.”
„Да се търпи, ще рече да се оскърбява.”
„Насилието трябва да се преодолява по-скоро с насилие!”
„За да се разбере, че небето е навсякъде синьо, не е нужно да се обиколи целият свят.”
„Който не знае чужди езици, не знае нищо и за своя собствен.”
„Когато един речник е за някой автор достатъчен, то авторът не струва нищо.”
„Литературният упадък е в зависимост от упадъка на хората!”
„Няма нищо по-страшно от едно дейно невежество.”
„Най-страшното е, когато глупави, неспособни хора се съберат с фантазьори.”
„Техниката в съюз с безвкусицата е най-страшният враг на изкуството.”
„Дилетантите, когато са направили, което им е по силите, казват обикновено за свое оправдание, че работата им още е незавършена. Разбира се, тя неможе никога да бъде завършена...Майсторът с няколко щриха дава завършена работа...”
„Да харесваш себе си в своята ограниченост е състояние жалко; да чувстваш своята ограниченост пред лицето на чудесното е наистина страшно, но този страх възвисява.”
„Слабите хора имат често революционни схващания; те мислят, че ще им е добре ако не бъдат управлявани, и не чувстват, че не могат да управляват нито себе си, нито другите.”
„Щастието на гения-да бъде роден във време на сериозност.
„Най-великите хора са свързани със своето столетие чрез някаква слабост.”
„Изкуството ни предава неизразимото; затова изглежда глупост желанието да го предадем с думи.”
„Един благороден философ е казал за архитектурата, че е застинала музика...ще формулираме още по-добре тази прекрасна мисъл, ако наречем архитектурата занемяла музика.”
Актуално и днес:
„Да се търпи, ще рече да се оскърбява.”
„Където се загубва интересът, загубва се и споменът.”
„Рисувайте вашите патриотични сюжети! Рисувайте един крал, който седи край бликаща вода и мисли!
О, ако можехте да нарисувате и мислите му!”
„Ако разгледаме нашата литература повече от половин столетие назад, ще видим, че нищо не е станало заради чужденците.”
„Сега, когато е на път да се създаде световна литература, германецът, погледнато строго, ще загуби най-много; и той ще направи добре, ако поразмисли над това предупреждение.”
„Ние не опознаваме хората, когато те идват при нас; трябва да отидем при тях, за да разберем какво им е на душата и какво те представляват.
А когато сме били у другите и сме ги видели в тяхното обкръжение, с техните навици, в тяхното непредотвратимо, неизбежно положение и как те се борят или се примиряват-ще проявим неразбиране и зла воля, ако намерим смешно онова, което би трябвало да ни се стори в не само едно отношение достойно за уважение.”
За хората и още...:
„Насилието трябва да се преодолява по-скоро с насилие!”
„Дълбоките натури са принудени да живеят в миналото, както и в бъдещето. Светската суета няма никакво значение за тях...”
„Той трябваше само да ми каже, че в живота е важно просто да се действа, а радостта и страданието идват от само себе си-естествено.”
„Леката злост и самодоволното злорадство са наслада за ония, които нито са заети със себе си, нито могат да бъдат полезни за другите. Никоя възраст не е свободна от подобно „изкушение”.”
„Аз от своя страна също не умеех особено да се представям пред хората.. Обикновено печелех тяхното благоразположение, но не и одобрението им. Това което ме занимаваше запомнях много добре, но не си задавах въпроса, дали то може да представлява интерес и за другите. Бях обикновено прекалено жив или прекалено тих и изглеждах или натрапчив, или твърдоглав според това дали хората ме привличаха или отблъскваха...”
„Острата проницателност и подчертана умереност, при което винаги се държеше средният път и всички мнения се приемаха за правилни...Като се изхождаше от споменатия принцип на умереност, се признаваха еднакви права на всички позитивни религии, в резултат на което всяка една ставаше безразлична и ненадеждна.”
За момичето-жената:
„Нищо не може да доведе до по-хубаво единение една млада двойка, създадена до известна степен хармонично от природата, така както ако девойката е любознателна, а младежът обича да поучава. Оттук възниква една колкото дълбока, толкова и приятна връзка. Тя вижда в него твореца на своето духовно битие, а той в нея създание, което дължи своето съвършенство не на природата, не на случая или едностранен стремеж, а на една взаимна воля; и това взаимодействие е изпълнено с такава сладост...”
„Един приятел, който прекалено явно дава да се види, че възнамерява да те формира, не буди задоволство, докато жена, която те формира, като привидно те глези, се боготвори като вълшебно, даряващо радост създание.”
(За сестра му)‘Тъй-като рано загубих това любимо и непонятно същество...не ми остава нищо друго, освен да извикам сянката на нейния блажен дух...
Тя беше висока, добре и изящно сложена и имаше някакво вродено достойнство в държането си, което преливаше в приятна кротост. Чертите на лицето и, които не бяха нито забележителни, нито красиви, говореха за същество, което не беше и не можеше да бъде в съгласие със себе си. Очите и не бяха най-хубавите, но най-дълбоките, които криеха големи обещания, и когато изразяваха някаква привързаност или любов, имаха несравним блясък; и все пак изразът им не беше всъщност нежен като онзи, който идва от сърцето и съдържа едновременно копнеж и желание; този израз идваше от душата и беше пълен и богат, показвайки сякаш само готовността и да дава, без да се нуждае да получава.
Но това, което твърде много разваляше лицето и, така че понякога действително можеше да изглежда грозно, беше тогавашната мода, която не само изискваше открито чело, но и правеше всичко, за да го увеличи привидно или действително, случайно или нарочно. Тъй-като имаше много женствено, благородно заоблено чело и дебели, черни вежди и изпъкнали очи, от това съчетание се получаваше контраст, който в първия момент ако не отблъскваше човек, то поне не привличаше чуждия човек. Тя рано го почувства и това чувство ставаше все по-мъчително, колкото повече влизаше в ония години, когато представителите на двата пола изпитват невинна радост от взаимното харесване.
...сестра ми беше толкова разумна, че не можеше да бъде сляпа и глупава в това отношение; напротив, тя знаеше, може би по-ясно, отколкото е редно, че по външна хубост далеч отстъпва на своите приятелки, без да чувстваше за свое утешение, че безкрайно ги превъзхожда по вътрешните си предимства...
Около нея се бе събрало твърде приятно общество, в което успяха да проникнат и млади хора; почти всяко момиче си намери приятел, само тя оставаше сама...
Аз много общувах с един млад англичанин, който се учеше в пансиона на Пфайл...Дълго време ни посещаваше, без да забележа в него някакви чувства към сестра ми, но той ги бе хранил, изглежда тайно, докато се превърнат в страст, защото най-после се проявиха ненадейно и изведнъж...Тя често бе присъствала на нашите английски разговори...на английското произношение...и в резултат така навлязохме не само в особеностите на неговата мелодика, но дори в най-тънките лични особености на нашия учител...Неговите усилия да научи от нас по същия начин толкова немски не се увенчаха с успех...и онази малка любовна история се водеше писмено, така и устно, на английски език. Двамата млади хора си подхождаха много добре: той беше едър и добре сложен като нея...лицето му дребно и тясно...беше много обезобразено от едра шарка; държането му беше спокойно и сигурно...но сърцето му бе изпълнено с доброта и любов, душата му-с благородство, а чувствата му бяха толкова трайни, колкото и положителни и овладени. Тази сериозна двойка, която едва неотдавна се бе събрала, рязко се отличваше сред другите-вече по-близки помебду си, с по-леки характери и безгрижни за бъдещето-лекомислено поддържаха такива отношения, които обикновено отминават само като безплоден пролог на бъдещи по-сериозни връзки и много рядко имат трайни последици за живота.”
„-Иди Гретхен...на две крачки е!...
Откъм гърба фигурата и беше може би още по-изящна. Шапчицата стоеше много мило на малката глава, очарователно свързана с раменете с тънка шия. Всичко в нея бе изрядно и аз можех да наблюдавам цялата фигура толкова по-спокойно, защото вниманието ми не беше вече привлечено и приковано само от кротките, добри чои и прелестна уста. Упрекнах моите сътрапезници, че са изпратили детето само в този късен час...аз скоро се успокоих, когато се върна, защото кръчмарят живееше отсреща.”
(„Детето” е била с 2-3 години по-голяма от него)
„...Гретхен...
Не подаваше на никого ръка...не търпеше никакво докосване, само понякога сядаше до мен, най-вече когато пишех или четях на глас, и тогава интимно слагаше ръка на рамото ми, поглеждайки в книгата или в листа; но ако аз си позволявах подобна свобода към нея, тя се оттегляше и не се връщаше скоро. Все пак често заемаше оная поза, така както всичките и движения бяха много еднообразни, но винаги благовъзпитани и очарователни.. Но подобна интимност не проявяваше към никой друг.”
„...Пилад и неговата красавица стояха в един ъгъл. Тя спеше облегнала глава на рамото му. По младия братовчед...срещу нас на масата, бе скръстил ръце пред себе си, и спеше опрял глава върху тях. Аз седях до прозореца зад масата, а Гретхен до мене. Разговаряхме тихо; най-после сънят надви и нея; тя облегна главичката си на рамото ми и веднага заспа. Така седях аз единствен буден, в това най-странно положение...Когато се събудих беше вече съвсем светло. Гретхен стоеше пред огледалото и си оправяше шапчицата; беше по-мила от когатои да било...(следващия ден)...прекарахме по-голямата част от нощ много весело и щястливо, обзети от чувства на приятелство, обич и любов. След като бях придружил Гретхен до вратата, тя ме целуна по челото. За пръв и последен път ми оказваше това благоволение, защото за съжаление не ми бе съдено да я видя пак.”
„...една Еннхен, за която бих могъл да кажа само, че беше млада, жива, любвеобилна и толкова мила, че заслужаваше да бъде поставена...като малка светица в съкровищницата на сърцето, за да и се посвещава всякакво почитание, което често е по-приятно да оказваш, отколкото да приемаш.”
Деца, образование, среда:
„Баща ми ценеше вродените ми дарби, толкова повече, защото те му липсваха. Той бе постигнал всичко само с неимоверно прилежание, упоритост и постоянство. Често ме уверяваше-по-рано и по-късно-сериозно и на шега, че към заложби като моите би се отнасял съвсем другояче и не би ги съсипвал така нехайно.”
„...в обществено училище.
Тази промяна имаше някои неприятни страни, тъй-като държаните досега изолирано в къщи и възпитавани в дух на чистота и благородтсво, макар и в строгост деца, се озоваваха сред груба маса от млади суздания и съвсем неочаквано трябваше много да страдат от сблъскването си с простото, лошото и дори долното, защото им липсваха всякакви оръжия и всякаква способност да се бранят срещу тях.”
(За разликата между обществено и частно образование, която и досега в някои „места по света” е позната на някои мои роднини като спор кое)
„Частни уроци-а те постепенно се увеличаваха-вземах заедно със съседските деца. Това съвместно обучение не беше от полза за мен; учителите вървяха по утъпкания път, а лудориите, понякога дори пакостите на моите другари внасяха смут, досада и безпорядък в оскъдните учебни часове.”
Грижа, подреденост и „бюргерство”:
„Първото нещо, което бе сложено в ред, беше библиотеката на баща ми, най-добрите книги от която-в кожена подвързия-трябваше да украсяват стените на неговия работен и научен кабинет. Баща мипритежаваше хубавите холандски издания на латинските автори, които за външно еднообразие се страеше да си набавя във формат ин кварто, и много книги за римските старини и по-изтънчената юриспруденция. Не липсваха най-добрите италиански поети, а към Тасо той имаше особено предпочитание. Между книгите бяха и най-добрите пътеписи от по-ново време и на баща ми правеше удоволствие да поправя и допълва Кайслер и Немайц. Той се беше обградил също с най-необходимите помагала, с речници на различни езици и енциклопедии, така че човек можеше, когато поиска, да направи в тях справка...
Останалите книги с хубава пергаментова подвързия и красиво написани заглавия бяха подредени в специално пригодена за целта мансардна стая. С купуването на нови книги, както и с тяхното подвързване и подреждане баща ми се занимаваше много спокойно и системно....Сбирката му от юридически дисертации се увеличаваше всяка година с няколко тома.
Преди всичко обаче картините, които в старата къща бяха окачени в различни стаи, сега бяха събрани и подредени симетрично по стените на една приветлива стая до кабинета-всички в черни, украсени със златеб фриз рамки.”
„Що се отнася до довеждането на нещата докрай, баща ми проявяваше особена упоритост. Веднъж предприетото трябваше да бъде завършено, дори междувременно ясно да проличаваше, че започнатата работа е неприятна, скучна, досадна и дори безполезна...Но при всичкото невнимаване и цялата неохота...ми остана толкова много, че по-късно можех да използвам някои неща”
„Всички тези градинарски работи дядо ми вършеше също тъй редовно и старателно, както и служебната си работа: никога не слизаше в градината, преди да е сложил в ред списъка на своите тъжители за следващия ден и да е прочел делата. Сутрин отиваше в кметството, като се върнеше, обядваше, след това подрямваше в креслото си и така ден след ден. Говореше малко и никога не избухваше; не помня да съм го виждал сърдит.”
„По онова време новогодишният празник твърде много раздвижваше града с всеобщата размяна на лични благопожелания...За нас, децата, най-желаното удоволствие беше празненството в къщата на дядо. Рано сутринта там бяха събрани внуците, за да послушат барабаните, обоите и кларниетите, тромбоните и корнетите, които надуваха военната и градската музика и всякакви други музиканти. Децата раздаваха запечатаните и надписани новогодишни подаръци на по-бедните хора, които идваха да поднесат поздравления...Тортите, бисквитите, марципанът и сладкото вино мамеха погледите на децата, а освен това шултхайсът и двамата кметове получаваха всяка година от някои фондации известно количество сребърни предмети, които се подаряваха на внуците и кръщелниците по определена градация...”
(Дядо му е бил шултхайс на Франкфурт ам Майн)
За родолюбието и еврейте:
„...настъпи най-после разпети петък на 1759 година...Битката започна; аз се качих на тавана, откъдето наистина не се виждаха околностите на града, но много ясно се чуваше грохота на оръдията и залповата стрелба на пушките. След няколко часа видяхме първите признаци на битката-редица коли в които ранени с всевъзможни печални осакатявания и тъжен израз на лицето биваха извозвани покрай нас, за да бъдат откарани в превърнатия в лазарет манастир „Света Богородица”. МИлосърдието на бюргерите веднага заговори. Бира, вино,хляб и пари се поднасяха на ония които все още можеха да приемат нещо. Но когато след известно време във върволицата от коли бяха забелязани ранени и пленени германци, състраданието надхвърли всякаква граница и сякаш всеки искаше да се лиши от всичко движимо, което притежаваше за да помогне на изпадналте в беда съотечественици...Баща ми, който в своята пристрастност бе съвсем сигурен, че те ще победят, има голямото неблагоразумие да отиде да посрещне въжделените победители...Върна се в къщи в много лошо настроение, а като видя ранените и пленени съотечественици, съвсем загуби привичното си самообладание. Той също нареди да дават всякаква помощ на минаващите, но само на германците, което не винаги бе възможно, защото съдбата бе натоварила заедно приятели и врагове.”
(Франкфурт е бил под френска окупация и в къщата им е бил разквартируван френски граф-комендант за който Гьоте пише само чудесни спомени-културата, отношението и маниерите на графа. Баща му обаче се спречква след сражението с графа и дори рискува тъмница, но французина след увещания на германския си преводач показва великодушие)
„Горнонемецът и може би предимно оня, който живее край Райн и Майн, защото големите реки, както и морският бряг винаги имат нещо оживотворяващо, се изразява твърде много със сравнения и намеци и при една широта на духа и на погледа за света си служи с доста поговорки. И в двата случая изразите му са често грубовати, но винаги на място...разбира се, понякога в тях може да се промъкне нещо, което шокира нежното ухо....Толкова дълго наводнявана от чужди нации и принудена да си служи в науката и дипломацията с чужди езици, Германия...Германецът подивял от близо две века при тези нещастни, объркани порядки, отиде да се учи при французите, за да придобуе светски маниери, и при римлянитем за да се изразява достойно...
Каквито и гениални произведения да възникваха обаче в тази епоха, то и тук се прояви германският дух на сводолюбие и жизнерадост. Този дух придружен от искрена сериозност, налагаше да се пише ясно и непринудено, без употреба на чужди думи и както изискваше обикновеният здрав смисъл.
На немската поезия липсваше всъност съдържание, и то национално, таланти никога не липсваха.”
„...особено положението на еврейския квартал...Теснотията и мръсотията, навалицата, акцентът на един неприятен език-всичко заедно правеше тягостно впечатление, дори само човек да надникнеше...зловещо витаеха приказки за жестокостта на еврейте по отношение на християнските деца, които ние бяхме виждакли възпроизведени в страшни картини в Готфридовата „Хроника”...все пак против тях свидетелстваше голямата карикатурна и позоряща ги картина...на един свод под мостовата кула, защото е била нарисувана не като закачка на частно лице, апо нареждане на обществено учреждение.”
„В навечерието на изборния ден всички чужденци биват изгонвани от града, вратите се заключват, еврейте се затварят в техния квартал и франкфуртският гражданин не малко се гордее, че той единствен има право да бъде свидетел на такова голямо тържество.”
ЗА БРАТЯ ГРИММ
От Немски сказания:
"Приказките са отредени...да уловят чистата мисъл на едно детско световъзприемане, те подхранват непосредствено, меко и нежно като млякото, сладко и засищащо като меда, без земна тежест; обратно, сказанията служат за по-здрава храна, носят по-прости, но затова пък по-отчетливи багри, изискват повече сериозност и разсъдителност...
...при сказанията, също тъй тихо разгръщаме листата и внимателно отместваме клоните, за да не смутим народа и скришом да надникнем към чудноватата ала срамежливо сгушена в себе си, ухаеща на листа, трева и току-що паднал дъжд природа."
...по-горе цитат-превод от Братя Гримм
Един увод от бгкнига:
"Приказките били миналото на народите, тяхното духовно наследство и памет...те опзвали националността и еизка на хората! Но те били и мечта за по-добър живот, мечта на човека да разговаря с цветя и птици, да полети във въздуха, да стъпи дори на луната (пр. Мюнхаузен), да проникне в морските дълбини...
В края на 18-и век в Германия двама братя, професори по право, започнали да записват народните приказки, народните песни и народния говор на своя народ. Колкото повече обикаляли от град на град, от село на село, толкова повече ги пленявала красотата на приказките. Събирали легенди и предания, изучавали песните на минезингерите от 12-14 век, написали граматика и история на немския език, създали речник на немските думи...Но Якоб и Вилхелм Гримм станали известни, когато издали първата си книга с народни приказки.
Братята издали 7 пъти "своите" приказки!"
Към това ЛИЧНО АЗ мога да добавя 4 тома на английски които съм получил от роднини за техните изследвания на германската "митология", изследвания за боговете, богините, войните от епоса, жените-войни също, елфи, нимфи, гиганти-великани, джеджета и гноми, растения и животни, зверове, деня и ноща, годишните времена в сагите, времето, съдбата, смъртта, вятъра дори, звездите и небето в преданията, магията, даже камъните и тяхната роля.
Та двамата щото споменават и брат си Фердинанд, който не е бил с тяхното занимание, та двамата са били събирачи не разказвачи всъщност.
Също така германските народни приказки събрани от братя Гримм са стотици като най-известните са:
Вълкът и седемте козлета
Спящата красавица
Снежанка
Пепеляшка
Палечко
Котаракът в чизми
Червената шапчица
Бременските музиканти
Жабока-цар (всъщност принц)
итн итн итн...въобще казано на шега най-известните приказки всъщност
Comments1