Тази вечер пътувам към Сопот. А утре ще направим кръщенето на вече 4 годишната Ения в църквата в Сопот. Същият ден пък е рожден ден на моята очарователна съпруга Мая. Ще съчетаем двете събития и се надявам да бъде много приятно, въпреки лошото време, което ни очаква.

Приготвили сме се за кръщенето - попът е уговорен и се надявам Ени да приеме церемонията с усмивка. Тия дни ще напиша една статия, която много ме сърби да напиша - какво е да си татко на малко момиченце :)

На 24-ти май с Мая празнуваме 7 години от сватбата и 8 години от първата ни среща. В тази връзка се чудим къде да отидем. Ако знаете някое приятно местенце около София, моля да споделите. Ходили сме досега в Цари Мали Град, на Вятърните мелници до Долна Малина, Банкя, Перник... ако се сещате за приятно и романтично местенце на до 100 км от столицата, моля да пишете :)

Добър вечер на всички! :) След днешния чудесен следобед, прекаран с приятелки от БГлог, ми е леко и приятно на душата. Ще споделя тук снимките си от морето, които съм подбрала като най-сполучливи или които свързвам с особен момент.

Няма да следвам хронология, а ще ви покажа първо усмивката си - най-силното си оръжие срещу лошите мисли. Снимката е правена през последния ден, когато всъщност се сбогувах с морето.

 

Следва една снимка, в която държа слънцето в ръка :) Разбира се, че е шегичка :) Но наистина ефектът със светкавицата, отразена в огледалото, е сполучлив :)

 

Следват няколко снимки на звездички, къпещи се в морето. Много си ги харесвам тези кадри. Правени са сутрин, по пътеката, виеща се край морето. И точно в този момент слънчевата светлина падаше по особен начин и се отразяваше изключително красиво от морската повърхност. 

 

 

 

 

 

 

 

 

Не пропуснах да запиша и клип с блещукащите сребристи звездички.




А това са снимки на тревички на фона на морето :) Също много ги харесвам :) Излъчват някаква особена романтика.

 

 

Морето зад скалите, в които вълните се разбиваха и разпенваха :)

 

А тази снимка е щракната в деня, в който водата беше невероятно чиста и прозрачна.

 

Кадрото с пяната, оставена от джета като красив фон на яхтата, е досущ като картичка.

 

Тук отражението на гларуса във водата е неколкократно. Много интересна снимка стана.

 

Плажният чадър е най-яркият символ на плажа. Естествено, че трябва да фигурира в един морски албум.

 

И две снимки, запечатили мигове от безгрижното детско търкалящо се циганско колело.

 

 

Една нежна, малка русалка влиза в морето :)

 

А тази мъничка чаровница я познавам от миналата година и щом я видех, изпитвах огромно удоволствие да се любувам на сияйната й усмивка. Прелестно създание!

 

Играта с вълните беше неотразима. Детските лица говорят достатъчно красноречиво за изживяваната емоция.

 

Малкият хлапак правеше полусухи или може би - полумокри, тренировки на брега, шляпайки с ръце и крака. Не можеш да останеш безразличен към подобна гледка. 

 

Тази снимка е уникална заради фокусирането на водните капчици, които сякаш извират зад гърбовете на дечицата.

Две снимки на огромен скакалец - може би около 6-7 см дълъг. Там предимно такива природни акселерати срещахме.

 

 

А това е една фотогенична Баба Костенурка.

 

А сега вижте и филма, който направих за нея :)

 

Срещнахме и бръмбар рогач, с който си щракнахме снимки за спомен :)

 

 

И за финал тези рози от хотелската градинка в нежнорозов цвят са за всичките ми приятели и читатели :)

 

    Романтика....Какво означава тази дума? Има ли я в днешното сиво забързано ежедневие? Да бъдеш романтичен - не е ли това едно отмиращо чувство.  Практицизмът е тихият убиец на романтиката, според мен. Гледаме да бъдем винаги делови, разумни и не си даваме миг покой! А романтиката я възприемаме като един вид глезотия. Но нали точно това жадува душата! От време навреме да изключим мозъка и да оставим да действат чувствата и емоциите(положителните рзбира се!) Кога си позволявате малко романтика, позволявате ли си я изобщо, при какви случаи? Вие ли глезите или искате някой да ви поглези?  И смятате ли, че Романтиката е изчезващ вид?

 

Поздравявам ви с новата песен на Nightwish, носеща името While your lips are still red. Песента е саундтрак от финландският филм "Матриархатът" (оригинално заглавие "Lieksa!" или "The Matriarch"), който е имал премиера в началото на септември във Финдландия. Кадрите от видеоклипа са от този филм, който нямам търпение да гледам.



Кратко резюме на филма

Копелос са старо шивашко семейство, като фамилията датира от времето на Николай II, цар на Русия. Семейство живее в постоянно пътуване в търсене на място, където да изживеят своето щастливо бъдеще. За тях в Елдорадо се превръща град, наречен Lieksa.
Любов, омраза и проблеми от всякакво естество - това е животът. Но както във почти всеки филм за странстващи хора, самото пътуване е това, което е от значение. "Твоят дом е там, където е сърцето ти."

Ето и трейлър на филма, но само на финландски засега

Лято 1995-то. Windows 95 тъкмо щеше да се появи, и на сергиите на Славейков вече се продаваше редом с книжки, самоучители.
Горещо лято. Лепкав въздух, прах и слабо движение на москвичи, лади и други таратайки. Автобусите бяха Икаруси, а кината в София много малко. Бях пъпчив младеж (не че сега не съм), който скучаеше. Правец 8C бе върхът на техниката, въпреки, че бях чувал, че има и Правец 16, но не ми трябваше 16-ката, имах си вече модем на 1200 бода, който ми осигуряваше връзка с външния свят - въпреки, че нямаше къде да се вържа, освен с един BBS, носещ името КИТ и изискващ плащането на кредити.
В тези смутни времена едно от малкото удоволствия в живота на юношата бе киното. И най-доброто кино бе Кино Сердика, до паметника на Васил Левски.
И отидох аз там. Харесах си филма Лоши момчета (Bad boys). Гледах плаката, изучавах шотовете и си виках "ехеей, супер! филм върха!". И в този момент видях опашката. Километрична опашка. Наредих се. Малко преди да стигна касата и билетите свършиха.
Бегъл поглед на програмата на кината. Забелязвам, че този филм го дават и в кино Изток. Супер! Отивам там!
Хващам тролея и съм там. Помня часа! Та нали бързах като луд за да стигна на време. Стоя на касата и казвам - за филма в 16 часа!
Взимам безценният билет и влизам в киното. А то е почти празно. Стоя и си викам наум - бре, Сердика пълна, а Изток е празен. Късметлия съм!
Почва филма... Нещо не е наред. Музиката е някаква романтична. Жена стои на гише и продава жетони. Идва мъж и пада на релсите. Жената е хубава, актрисата е Сандра Бълок. Тя спасява мъжа от смърт... нататък филмът е чудесен. Няма лоши момчета, няма бързи коли, няма пистолети и гангстери. Има само любов и романтика.
Едно 17 годишно момче стои в полупразната зала с отворена уста.
По-късно, още на следващия ден това момче отива в кино Сердика и си купува билет за Лоши момчета. Сбъркало е филма миналия път. Гледа го... и не го харесва. Отива да гледа пак "Докато ти спеше".
Защото, животът от тук нататък вече не беше същия. Едно хлапе взе че порасна. За добро или лошо :)

Връщах се от последния си изпит за тази година. Главата ми тежеше от наслоилата се в нея висша математика. Тялото ми се движеше от някаква безтегловност, появила се от това, че два дни преди изпита не бях сложил нищо в устата си  освен кафе и цигари.
    Невероятно блаженство се разля по мен, когато поставих първия залък в устата си. Гълтах настървено, бързо, сякаш някой ме дебнеше всеки момент да ми отнеме това удоволствие. Внезапно телефонът иззвъня.
    По мембраната затанцуваха синкопи на колоратурно сопрано. Интересуваше се за съществуването на моя съквартирант. Побързах да го успокоя, че той все още съществува. Сопраното се разля в нежни трели - настояваше за подробни и точни сведения... Къде е?
    - Предполагам, че сега атакува една трудно превзимаема крепост - химията. Ако я превземе, всичко ще бъде добре. Ако не - довиждане до есен.
    Трелите изчезнаха. Бил съм много забавен, но тя имала работа. Работа, работа... Като че ли ние не работим - работим, и изпити държим, и пак не се отказваме от подобни удовлоствия. Помолих я, ако има някой в стаята й, който освен работата обича и забавните телефонни разговори, да му предаде слушалката, защото страшно ми се иска да побъбря с някого. Малко след това в мембраната се разля топъл като пух, мек алт.
    - Казвам се Христо, нещо като граф Монте Кристо.
    - Силвия, нещо като Силвана Пампанини.
    - Пампанини, откъде се обаждате? От местоработата? А тя далече ли е? Кремиковци?! И кой вятър Ви отвя там?
    - Онзи вятър, който гони неподготвените кандидат-студенти, ако не искат са хванат плесен до следващата година. Задоволих ли любопитството Ви?
    Ще я смая, мисля си, с оригиналността си, но първият ми идиотски тон започна да се препъва пред неприсъщите за осемнадесетгодишните Пампанини въпроси и отговори. Ясно - имам си работа с някакво строго, студено същество с очила, обезателно с очила - такива преждевремнно омъдрели носят очила.
    Взаимно зафилософствахме върху проблемите на живота, постепенно навлязохме в областа на литературата, поезията. Любим автор - Селинджър, любим поет - Веселин Ханчев, музика - обожава Чайковски, естрадна - ако не дразни, винаги слуша с удоволствие. Обича ли да пее - много. Отношението й към годишните времена? Как можах да й задам такъв идиотски въпрос?! Обожава есента.
    - Есента?
    - Да, Графе! Тя идва. Усещате ли я? Бърза да лизне с огнения си език зеленото спокойствие, да изпълни всяка земна пора, всеки миг  с напиращата тръпка на бялата тъга...
    Никога не бях слушал такава поезия за есента и искрено съжалявах в този миг, че есента не е вечна.
    Това беше най-продължителният разговор по телефона, който съм водил през живота си. Благодарих за вниманието. Извиних се, ако с нещо съм бил досаден. Телефонът хлъцна и млъкна.
    Идиот, пълен идиот! А номерът на телефона й? Как можах по такъв глупав начин да загубя следите на тази умна и още невидяна Пампанини!
    Съквартирантът ме завари, бесен от глупостта ми, да кръстосвам стаята. По усмивката, която рядко се появяваше на скучната му физиономия, разбрах, че непревзимаемата крепост е превзета. Честитих му и побързах да му разкажа всичко. Спокойно, казва, моята Дулсинея ще ме потърси, хлътнала е. А ти, питам го. Не е скучно с нея е отговорът.
    Изминаха няколко дни, през които нито Дулсинеята, нито Пампанини се обадиха. Работата ме погълна, а след работа ме поглъщаха приятелите... Маргарита. Беше изчезнала за дълго. Въобразих си, че това е тя - единствената, неповторимата - и тогава, когато се чувствах някъде между земята и небето, тя изчезна. Сега отново се връщаше. Преследваше ме упорито вече цял месец, а този ден ме спипа вкъщи. Нямаше как - поканих я (винаги съм бил джентълмен). Всъщност, време беше да ликвидираме този карнавал.
    Сви се върху кушетката с такава тъжна, ама убийствено тъжна физиономия, от която почнах да се обривам. Алергичен съм към всичко "убийствено". Господи, колко фарисейски тоалети имат жените и как често ги сменят! Заподсмърча ритмично срещу мен и удари на молба - да бъда снизходителен (като че ли само на това съм способен!).
    Късно е Марги. Разбирам те много добре. Двете годинки са те поочукали, но те направиха същото и с мен. Настояваше за някаква независимост, за която аз ти пречих - пречих ти с моята идиотска, всеотдайна обич. Исках всичко да ти дам, но започнах да получавам трохички. Ще нахраниш ли гладния с тях? Не ги пожелах и ти остана много доволна от този факт - беше напълно свободна. Трохички ли започна и ти да получаваш, че се връщаш при мен?
    Маргарита мълчеше. Продължаваше да стои в Богородичната си поза. Телефонът иззвъня и аз мислено му благодарих, когато се приближих до него.
    - Пампанини!
    - Привет, графе! Как сте?
    - Как да ви кажа? - поглеждам Маргарита - и весел, и тъжен.
    - Слушайте, Монте Кристо! Заповядвам на тъгата да напусне стаята Ви! Страхувам се, че тя ще се промъкне през телефона и ще дойде тук, а аз не искам да бъда тъжна.
    - Пампанини ще ме почака ли за минутка на телефона?
    - Защо?
    Поглеждам продължително към Маргарита
    - За да изпратя тъгата.
    Маргарита слизаше по стъпалата. Грабнах отново слушалката.
    - Графе, има ли слънце в стаята Ви? Не? Изпращам Ви моето слънце!
    - Чудесна сте, Пампанини!
    - Граф Монте Кристо, вярвате ли в безсмъртието?
    - Как да Ви кажа... Вярвам дотолкова, доколкото то обезсмъртява онова, което всеки човек оставя след себе си, но за безсмъртието...
    - А знаете ли, че аз съм безсмъртна, че никога няма да изчезна, че винаги съм била, била съм преди сто години, преди хиляди години. От всеки век съм взела по нещо, за да стана това, което съм днес. И ще бъда, докато съществува съществуването.
    - Съществуването ще съществува, но ние едва ли, Пампанини.
    - Тогава завиждайте, графе, защото аз ще остана завинаги. Ще минат години - сто, хиляда, ще изчезнат косите ми - тогава може би ще бъдат златисти, а може би сини - като небето.
    - Пампанини, на Вас човек наистина трябва да завижда, но все пак има смърт, нали?
    - Смърт? Страшна дума, графе! Да бъде заменена с друга! Може би с обновление. Да изчезнеш за миг, за да дойдеш на този свят друг и непрекъснато да се пречистваш с това обновление. Да се появяваш все нов, но по-добър, много по-добър. Да идваш на този свят заради живота и да си отиваш заради него - това е чудесно , нали, графе?
    Трябваше да я видя. Трябваше да видя тази осемнадесетгодишна Пампанини, която искаше да ми изпрати своето слънце, заповядавше да бъде заменена думата "смърт" с " обновление". Трябваше да я видя.
    По мъжки се разбрахме със съквартиранта да уреди с Дулсинеята си, но така, че Пампанини в никакъв случай да не разбере за моето присъствие.
    Малко преди осем на уречената среща почувствах как почвата под краката ми се изплъзва. Обзе ме безпокойство. Около нас се разливаше море от Дулсинеи и Пампанини - мъчех се да позная моята.
    - Пристигат - смушка ме съквартирантът. Към нас приближаваше странна двойка - тази с походката на лебед и дългата руса коса или дребничкото, слабичкото с късата поличка и коса по хлапашки подстригана?
    Поздравиха. В същия миг разбрах - с походката на лебед бе Дулсинеята, а слабичкото, дребничкото пристъпва от крак на крак и ни кръстосва със смутените си големи очи.
    Ето те, Пампанини! И то каква Пампанини! У теб всичко е така детско, така смешно детско! Възможно ли е такова дете да раздава своето слънце? А сега - дръж се, граф Монте Кристо - представяй се!
    - Казвам се Христо...
    - Нещо като граф монте Кристо - подаде ръката си. Почувствах как доверчиво я остави в моята дълго, дълго...

Магия ли?

Та ти стоиш – пред мен – до мен – за мен…

 

И – мога да те пипна.

 

Виждам как

игличките по кожата пролазват,

как пристъпват постепенно

и харесвам

                  учестеното ти леко дишане,

и тия хубави движения, гърдите ти

                                         с които се повдигат.

Аз знам

точно как красиво изглеждаш сутрин,

колко кестеняви кичури                       по чаршафите,

                                         са разпилени

как, за разлика от мен, мразиш възглавниците…

Познавам мириса на твоя сън.

        Знам точно как заспиваш

        и как с едно дихание се пренасяш

в спокойствието

                         да бъдеш с мен...

        Знам точно

с колко захар предпочиташ да пиеш кафето си,

на какви очи да ти приготвя яйцата

и как несъзнателно поглеждаш в огледалото,

за да се увериш, че от леглото тайничко

                                                      те наблюдавам.

И дори да се излъжа –

по нещо ново всеки ден във тебе аз

                                                      откривам,

но стотици пъти вече съм си го

                                                      представял.

Магия ли?

Навярно е така, защото

никак не мога да си обясня

                      капките вода под миглите ти,

когато те попитам

                               “Защо,              ме обичаш?”

                                           за Бога,

                  и не виждам

                                        никаква

                             причина

да те заслужавам.                             

                                                        Ощипи ме…

Представям си

мига на чаканата среща –

за която после ще си спомня,

за която после ще си кажа:

“видях огромното небе,

и погледа прекрасен на лишените от всичко”.

Но все пак няма да заплача.

Виждам огромното небе,

но то не свети зарад мен.

Виждам огромното небе,

виждам огромното небе…

Виждам го – от бряг на остров,

запокитен нейде из въздушни океани.

Каква красива дума,

край огъня щом прошумоли, е “двама”…

Достатъчно голям съм вече, за да знам,

краят на света е много близо…

От моя бряг с прекрасен поглед виждам

със себе си как няма да ме вземеш...

И на старото дърво черта

от календара на прекрасните ми погледи

ще издълбая.

І

Обичаш ме

извън условността, която

без да искаме ни заобикаля

и която си живее с нейни правила,

а всъщност те съвсем не ни засягат.

 

И всичко ясно е – не искаш нищо във замяна;

и всичко ясно е – имам пълна свобода да бъда;

и всичко ясно е –

просто ти наистина ме притежаваш –

                  истински,

                  завинаги

                  и без остатък.

 

И всичко ми е ясно –

                           (да кажем – нямам нищо против,

                            дори съм твърдо за)

от главата

                  до петите

                                  ти принадлежа.

 

ІІ

Дните –              преживени –

              с тебе –

празничната ми броеница.