Свечеряваше се. Отвън валеше тънък дъждец, чистачките плющяха по предното стъкло почти в ритъма на музиката, а бялата линия изчезваше в изпаренията от нагретия асфалт. Карах вече 11 часа и се усетих, че почти заспивам. До мястото, където трябваше да разтоварвам имах не повече от три часа път, а бездруго щяха да ме разтоварват чак на сутринта. Нямаше смисъл да продължавам да карам. Щях да заспя зад волана и да убия или себе си, или някой друг. Разбира се не можех да спра насред пътя, а отбивките ги виждах едва когато бе прекалено късно да спирам. Завой след завой, нищо освен мълчаливи, зелени борове изправени от двете страни на пътя и тихото свистене на гумите. Вече започвах да мисля, че съм изпаднал от Земята и съм се озовал на друга планета, където освен път няма нищо друго. Включих дългите, но стана по-лошо – светлината се отразяваше от мъглата и дъжда, превръщайки всичко извън кабината в млечнобяла стена. Нещо проблесна в далечината. Табела за някакво село. Три километра. Какво пък, помислих си. На селата това им е хубаво, че имат площади. Има къде да спреш, има и къде да обърнеш камиона на сутринта.
Когато видях светлина в далечината почувствах онова облекчение, което несъмнено Моисей е усетил щом е излязъл на околовръстното на Израел. Най-нагло паркирах влекача пред съвета и наметнал якето през глава се спуснах към светлината. Както и предполагах се оказа селската кръчма. Явно някой бдеше над мен. Обикновено в селата всеки живот замира около шест часа вечерта. Тук не само че имаше кръчма, ами даже и работеше.
Работеше, та пушек се вдигаше. Буквално. При първоначален оглед изглеждаше, че всеки от посетителите беше запалил поне по три цигари. Проправих си някак път до тезгяха и поръчах чаша ракия на гърдестата кръчмарка. Тя ме огледа с интерес – явно рядко тук се вясваха непознати муцуни. Държейки чашата в ръка се огледах. Имаше само една свободна маса, ако не броим единствения й обитател. Явно никой не искаше да сяда до него, но не личеше това да му прави особено впечатление.
Беше висок и слаб, но в същото време жилав. Лицето му бе набръчкано, почти с цвета на стара глина, и единствено черните му очи лъщяха неочаквано живо в рамката на пожълтялата му от тютюнев дим коса. Но първото, което видях бяха ръцете му, поставени на масата – спокойни и уверени, ръце, които не се боят от никаква работа.
– Може ли? – попитах, кимвайки към съседния стол.
Човекът ме огледа от глава до пети, след което леко мръдна кутрето си. Явно не считаше за необходимо да напряга повече мускули.
– Добър човек си. Сядай.
Нещо в интонацията му подсказваше, че ако не ме бе харесал щях да си вися на един крак до тезгяха. Беше от онези селяни, за които четем във възрожденските книги – скъп на думи, но свикнал малкото слова изцедени от него да бъдат чувани.
– Хубаво село – казах, докато вадех цигарите си. Като си в Рим прави като папата, или както там се казваше. – Явно е доста голямо.
– Към две хиляди къщи – изрече човекът, сякаш обмисляше всяка дума. – Хубаво ни е селото. Ти доста свят ли си видял?
– Шофьор съм – отвърнах. – Обиколил съм тук-таме.
– А аз, мойто момче, цял живот съм копал земята.
– Всеки има нещо, което го тегли – казах сговорчиво. – Аз не съм за земеделец. Нямам търпението и упоритостта.
Новият ми познат отпи бавно от чашата си, след което протегна ръка към цигарите ми, задържайки я в последния момент.
– Взимай, взимай – казах. – Имам цял стек в камиона.
Той внимателно огледа цигарите, сякаш да реши коя е най-достойна да бъде изпушена от него. Най-накрая избра жертвата си, потупа я с филтъра надолу в масата, и внимателно я запали.
– Други цветя садя аз – рече накрая с лека усмивка. – Гробар съм.
На това място замълчах. Какво да отговориш на това?
– Сигурно доста хора си срещнал?
– Не много. Да пътуваш е най-самотното занимание. Никога не оставаш на едно място достатъчно дълго за да опознаеш някого истински.
– Знаех си че си умен човек. Слушай един съвет от по-стар. Опознаваш хората когато умрат. Когато е жив човекът е загадка. Умре ли обаче можеш да си сигурен, че го виждаш такъв, какъвто е. Има хора, цял живот са били внимателни с другите. Легне ли в сандъка обаче лицето му е сгърчено от злоба. Далеч от такъв.
– А обратното? – попитах, заинтригуван от необичайната за кръчмарски разговор насока.
– Има и такива, но по-рядко. И те са за ожалване, защото са озлобени и наранени от другите. За това са станали такива. Като умре обаче е в мир със себе си.
Човекът махна с ръка и след малко кръчмарката сложи нова чаша пред него. След първата глътка затвори очи и въздъхна.
– Психология! Няма наука, която да ти разкрие душата на човека. Или усещаш този срещу теб, или не. Ако го нямаш в себе си – колкото и да учиш няма файда. А природата знае! Миналата година погребах мъжа на тая – той кимна към кръчмарката. – Колко хора разори тоя човек, колко краде, не ти е работа. И да видиш ти загадка. Посред пролет хвана студ. Блъскаш с търнокопа, с лопатата – нищо! Земята не го иска. Нейсе, пробих малко. Отдолу – корени! Не можеш ги изсече. До сега на гроба му едно цвете не се хвана.
За момент гробарят затвори очи, след това с рязко движение вдигна чашата и я изля наведнъж в гърлото си. Махнах на кръчмарката и посочих себе си и него. Той прие почерпката като нещо естествено.
– Има и други – проговори след вече познатата ми предпазлива и дълга първа глътка. Един твой колега преди пет-шест години карал тухли. Дъшеричката на кметицата изскочила пред камиона. Петгодишно хлапе, толкоз му акъла. На идване видя ли голямата къща до дерето?
– Гадно спускане – рекох. – Не е правено за големи машини.
– Там живее кметицата. Човечецът не могъл да спре и извил към дерето. Ремаркето обаче се извъртяло и размазало детето. Шофьорът умря на място. Самотен човек е бил. Така и не намериха роднини и го погребахме тук. Обаче не им била от Бога смъртта. Два пъти пропадаха гробовете и ковчезите се показваха. Накрая реших да ги преместя. Като отворих ковчезите – като живи. След три години! Не са си свършили работата на белия свят и природата ги връща обратно.
– А тези, на които им е дошло времето? Как ги познаваш?
– Има и такива. Ще те заведа ако искаш да видиш – гробове като градина. Цветя, дървета... Без никой да сади каквото и да е. Повечето обаче са алчни. Дошло им времето, но те и от онзи свят искат да се върнат. Не разбират, че вече няма място за тях тук. И роднините им все работят по гробовете. Да видят другите, знаеш. Ако се посади нещо – хваща се. Ако го оставиш обаче става пущиняк и вместо да се слегне става по-висок. Онзи иска да излезе, но не става. Не се рита срещу Онзи.
– Не ти е лесно.
– Защо пък? – Гробарят замълча с онова мълчание, когато решаваш дали човекът срещу теб е достоен за откровение. Накрая се реши. – Лани се опитах да си изкопая гроб. Бях болен, все си бях заминал, викам защо пък друг да ме зарови. След два дена се срина. Все едно не е било копано. После оздравях.
Оставих на масата банкнота и станах. Исках да кажа на човека нещо смислено, нещо умно, но главата ми бе съвсем празна. Очите ни се срещнаха и усетих, че той е разбрал всичко.
– Лека нощ – казах и тръгнах бавно към камиона без да усещам усилилият се дъжд.
Това е продължение на разказа "място на което не сте ходили"!
По най-бързия начин опънахме палатката и приготвихме един кубик дърва защото облаците започнаха да стават толкова черни че чак плашеха.Настанихме се около огъня и си наляхме в чашите когато дойдоха" гостите".Двамата жители(единствени)на махалата бяха съвсем различни.Първият почерпихме с питие и цигари и ми се стори премирен със съдбата си на отшелник-два часа в едната посока до най-близкия магазин ,без ток и вода от водопровод.Вторият беше въздържател и не искаше да се предава и от дума на дума заговорихме за ДПС.Оказа се че въпреки отдалечеността на махалата и незначителното и население(2) по време на избори изпращат агитатор и транспорт.Агитатотът беше наговорил такива работи че се хванах за главата.Например че по този край винаги са живяли турци но едва след идването на османците те приели исляма .По-голяма глупост не бях чувал!Опитах се да му кажа че Османската държава е създадена през 1320г, а в Европа нахлува едва през края на 14 началото на 15в обаче човека не чуваше.Поне за едно нещо бяхме на едно мнение ,че докато сме живи асвалтов път до близкото село няма да има ,но Доган ще построи поне още един дворец.
Цяла нощ валя а на сутринта слънце!Пихме кафе и газ към най близкото село 10км по ужасен черен път.По пътя декари със здравец ,полянки с родопски райграс и гледки заради които спирах няколко пъти. След час два бяхме в селото и започнахме да се оглеждаме за пътека който да ни отведе до заветната цел (мястото на което не сте ходили) но не намерихме и потеглихме по компас.Между другото селото не беше зле.ЕТО
след 200м намерихме пътеката.Чудна пътека .Много тясна без денивелация (за разлика от друг път )така че кучето не се измори.Така се разхождахме около час и половина и след превземането на едно малко връхче решихме да полегнем за малко.
то след такава гледка на чиляка му умаляват краката обаче трябваше да продължим.Още половин час и ....друга гледка!
Comments4
Севлиево е чудесен град, но линкът наистина не се отваря.
Видях презентацията. Хареса ми :).
Поздрави!