Част 1

- Хммм, кво става пич? – заинтересува се Коук.
- Не знам, но ела бързо, лаптопът изгасна и вместо съобщението за блога на смъртта вече излиза съобщение за грешка.
- Добре, идвам веднага. Само да се обадя на Фрости, тя е в банята.

След около половин час, Мейкъра и Коук пиеха водка в кухнята на Твореца и обсъждаха новото съобщение. Сигурно това е краят на изпитанията, предположи Коук. Ще трябва да се чуем с Лирика, Страто, Яничка и останалите. Ще спретнем едно купонче по случая. А, дааа, да не забравим и по-новите участници, а и другите момичета. Двамата прехвърляха всевъзможни версии. Трябваше да си набавят и картофена ракия. В тази борба имаше и жертви, но без такива бе невъзможно. От унеса ги изкара продължително звънене на входната врата. Мейкъра се надигна и бавно тръгна към входа. Отвори вратата със замах и долната му челюст увисна от удивление. В устата му можеха да влязат поне 50 мухи. На входната врата пред него стоеше Щепселинка, свободна и по-изумителна от всякога.
- Копелеееееееее, ревна Мейкъра към Коук, истина е. Бръкна с ръце в джобовете, чудейки се какво друго да каже и напипа нещо в левия си джоб. Странно се вгледа в предмета – беше едната от сините обици на Пестицидното момиче. Беше му я подарила преди да отлети за срещата със своя Ковчежник.

       Двамата роботи от един час обикаляха сувенирните магазини и бижутериите. Разглеждаха и се посбутваха с лакът, още малко и щяха да почнат да се кискат.
- Гледай, гледай, тия халцедони съвсем не изглеждат зле.
- Ама тя дали ще ги хареса?
- Абе коя жена не обича подаръци! Да вземем да ги купим. Или тези със зеления авантюрин?
- Зелените. Ще й отиват на очите. Не, не, по-добре халцедоните. Обаче ще дойдеш с мен. Няма начин да не я срещнем в онова барче, нали знаеш как престъпниците се връщат на местопрестъплението. Та сигурно и тя ще се отбие там отново при следващото си посещение в МОЛ-а. Че още сънувам убийствения й поглед, когато й свих розовите камъни.
- Ти пък сега, да не те хвана шубето?

***

      ГеоргеАта стоеше в подземната лаборатория на Министерството и масажираше уморените си слепоочия. Как му се искаше да се прибере вкъщи и да си поспи, е, можеше в краен случай и на дивана в кабинета. Едва се сдържаше да не започне да се прозява. Гледаше презентацията на екрана и се опитваше да намести събитията от последния месец: наложи се да очисти Лейдито и Грег, Старецът все още беше в болница, секретарката му и екипът му го дразнеха, все успяваха да свършат някоя и друга поразия и трябваше да ги покрива. Добре поне, че новата разработка се оказа успешна. Изпробва я и това му спаси живота. Защото ако не беше решил да пробва робота в реална ситуация, сега той щеше да лежи на някоя операционна маса с опасност за живота. А роботите бяха съвършена имитация, дори изкуствената им кръв се „съсирваше” на истински коагулуми. Този екип учени явно си го биваше. Ще трябва да направят нови копия. Старите дали ще може да се поправят? Ще трябва да им постави задача да пробват. А така му се спеше. В този момент мобилният му избръмча, чудесен повод да се разкара от скучната презентация.

      Сега пък някакъв убит барман, който в свободното си време рисувал променящи се картини. Като че ли имаше някакво предсмъртно писмо – на стената с разкривения почерк на умиращ човек бе написано: „Тя влезе в сърцето ми”. Хайде сега и мелодрами! Чак му идеше да извие врата на мъртвеца. Не могат ли да си умират тихо и кротко, ами все трябва да има някакви глупости? И къде се губи асистента му майор? Да бе, вярно че получаваше нова униформа. Старата му беше тотално съсипана от онзи луд младеж, който си мислеше, че убива ГеоргеАта и помощника му. Не му достигаше време да провери. И по-добре. И без това съсипа и една от колите им. А ГеоргеАта се скапа да пише обяснения до автопарка, такива бюрократи са там! То не бяха доклади, имейли, таблици за километри и гориво... Да му падне този младеж в ръцете, ще му натресе 5 таблички едновременно да попълва, да види лесно ли е! Взеха отпечатъци, то не че имаше кой знае какви, само на убития. Отнесоха трупа към моргата, сега патоанатомът щеше да продължи. ГеоргеАта реши да се пораходи да си проветри малко мозъка. Нещо му идваше вповече. Дали да не си пусне някой и друг ден отпуск? Докато си мечтаеше как пие коняк пред камината в някоя забравена хижа, а снегът е затрупал пътя до цивилизацията, пред очите му се изпречи някакъв бижутериен магазин. Новото момиче носеше обици с камъни, но вчера беше без тях и гледаше лошо. Дали пък не е загубила едната обица? Ще вземе да й купи едни обици, не са толкова скъпи полускъпоценните камъни. Влезе в магазина и дискретно се загледа в едни халцедони, когато осъзна, че не само той се интересува от тях!

Следваща глава

....Пестициденото момиче,вървеше безцелно и ядосано из улиците на града,без любимите си обици,се чувстваше почти разсъблечена.дори и не разбра как краката и` я доведоха до панорамното барче.

Любимата и` маса беше заета,на нея друго случайно момиче пиеше капучино,без да каже и дума,Пестицид се тръсна на свободното място.сети се,че вече се бяха засичали тук.

След малка пауза неловко мълчание Случайна я запита дали забелязва как картините зад бара се сменят.Пестициденото момиче се обърна,за да види последната картина  зад бармана.Изведнъж по кожата и` полази студ и страх,който едва успя да прикрие-На картината лежеше гола жена,а до леглото и` се търкаляше ярко червена рокля,пред включеният лаптоп ,стоеше русокоса красавица.От цялата картина лъхаше някаква студенина.На двете изведнъж им дойде идеята да проверят квартирата на бармана.Речено-сторено.

……”Художника “се прибра доста уморен и развълнуван от странните неща,които се случиха пред очите му.Взе си обичайният душ,да отмие от себе си пушека от цигарите  и смесената миризма на парфюми.Легна,но съня не идваше на очите му.Тогава извади четките и моливите си  и почна да рисува без никаква идея.Пред смаяният му поглед върху платното изникнаха почти двама еднакви индивиди със скалпели в ръце,а срещу тях и след тях тичаха безредно някакви хора,а други лежаха по пода в коридора.

Той се загледа в двамата еднакви мъже,забеляза,че на единият в очите  се виждаше някаква зеленикава искрица,докато очите на другият изглеждаха безжизнени.

Усети нечии погледи върху себе си,обърна се и видя две момичета,които го гледаха изненадано.Случайна извади  инстинктивно миниарбалета си.Усещаше,че този тип  я застрашава,но не знаеше с какво.По дяволите,стрелите и`бяха свършили-без да се  замисли,взема една четка зареди я вместо стрела и я изстреля по посока на “Художника”.По дяволите,помисли си той,преди да се свлече на пода-цял живот си мечтая някое  подобно момиче да влезе в сърцето ми,но никога не си го представях по този начин.

Фрости беше бясна. Дори морето не беше в състояние да я умиротвори. За проклетия залезът придаваше кървавочервени оттенъци на вълните и тя започна да си представя как кръвта на Коук изпълва това море и дори започва да прелива. Да я зареже да се грижи за Лорда, пък той да кръстосва измеренията с Мейкъра! Обаче ако му извие врата, няма да може да му изтече кръвта. Пфу! Пък и онзи странен мъж Лорда, който се разхождаше на десетина метра от нея. Не стига, че имаше цицина на тиквата, ами и постоянно бълнуваше за някакъв шлифер. Да му се не види! Кой го беше карал да оказва съпротива и да се сдобие с цицината и няколко синини. Пък шлифера, пълна отврат, целият беше в кал, да се чудиш къде я е намерил около запустялата барака на Мейкъра, единият джоб беше скъсан, а две копчета липсваха. Разбира се, че го даде на химическо чистене, като преди това грижливо прибра съдържанието на джобовете в малка кутийка. Изтрепа се да търси същите копчета из галантериите. Накрая й писна, заши джоба и смени всички копчета. Няма сега да хукне да ги търси в бараката на Мейкъра. Току виж хората на ГеоргеАта се върнали за нещо (и без това са такива заплеси) и й направили проблем. А и толкова трудно измъкна тримцата от ареста. Пфу! и се изплю през зъби на пясъка. Една вълна пое плюнката и я завъртя във вихъра си. Фрости ядно се завъртя на пета и тръгна да се прибира. Трябваше да вземе шлифера от химическото чистене преди да са затворили. А и време беше Коук и Мейкъра да се върнат от средата на пътя между измеренията. Фрости се надяваше и Случайното момиче да е с тях, че й беше писнало да се прави на бавачка. 
     - Тръгвай, каза сухо на мъжа с опашката. Трябва да пазаруваме. Коук и Мейкъра ще са умрели от глад от скитането из измеренията. Поне яйца да има, ако не друго. А и през химическото трябва да минем. Да не си мислиш, че ще нося всичко сама? 

    Тази жена нямаше спиране. Гала вечеря ли щеше да приготвя? Каперси, зехтин, червен лук, пражка шунка, че даже и сладолед. А всичко, от което имаха нужда, бяха няколко бутилки водка. Добре поне, че шлиферът се намери. Шантава жена, да го занесе на химическо чистене. Като че ли не можеше да го изплакне в банята. GSM-ът на Фрости прекъсна мислите му. Тя отговаряше някак механично и дори спря да си играе с дистанционното. Изглеждаше някак неадекватна. Докато отваряше кафявия пакет се чудеше какво ли й става. 
    - Това не са моите копчета – изтърси без да се замисля и я погледна обвинително. 
    - Да ти имам проблемите! Току що се обади Тери. Намерили са Грег в бараката на Мейкъра. Инфаркт. Сигурно е пълно с полиция. Само ние липсваме там да ти търсим проклетите копчета. Кой те караше да оказваш съпротива? Хубаво стана, че ти ги смених.
    - Оф, въздъхна тежко Лорда. Къде ли са онези двамата. Не му се пиеше сам. Пък и Случайното момиче му липсваше. 

    ***
    Панорамното барче лека-полека се напълваше. Барманът едва смогваше вече с поръчките. То не бяха водки, коктейли, а сега тия две сладурани се бяха присетили за капучино с канела. Оставаше и кафява захар да поискат! А не, май пиеха кафето без захар. Претенциозен народ се извъди, брей, да се ненадяваш... В това време се освободи една маса и моментално беше заета от двама мъже, които седнаха да изпият по водка. Случайното момиче извади цигарите си и бръкна за запалка. Странно, нямаше я. Ще трябва да поиска от съседите. Стана и докато поглеждаше крадешком към другото момиче, се сблъска с някакъв чичко. За малко да падне, добре че някакъв бос мъж я хвана. Извини се и продължи по-бавно към съседната маса. 
    -Ще може ли огънчето? 
    -Нямаме време за губене. Ще пушиш в колата. Фрости се обади, че е сготвила. Умрял съм от глад. Да се прибираме, при нея е сигурно, пък и се очакват проверки, каза й бързо Коук. А междувременно Мейкъра има да свърши едно-две неща в отсрещния блок. И какви са тия чичковци, в които се блъскаш? Не си ли гледаш в краката? 

    Босият мъж се огледа. Чичкото се беше разкарал. Обаче любимата му маса беше заета. Е, момичето си струваше, пък и беше сигурен, че вече го е виждал някъде. Розовите й обици святкаха загадъчно на изкуственото осветление.

Следваща глава

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.

....Случайна извади джаджата,която и`приличаше на някакъв страненGSM.Натисна единственият бутон.Дисплеят светна,но вместо номер се изписа поредица от математически и стереометрични символи,тук там гарнирани с по някоя цифра.

Разнесе се жужене,което все повече се усилваше,пред очите и` притъмня,усети че се носи сякаш през пространството и времето.Затвори очи,когато усети че движението спря  ги отвори .

  Стоеше на някакъв път,а пред нея на петдесетина метра се извисяваше някаква странна постройка,вляво имаше синьо-зелена гора-Момичето чувстваше,че зад гората има някакво селце.

 Тъмночервено слънце  грееше от небето с цвят на мляко с кафе.Случайното момиче огледа себе си и установи,че кристалите наистина съществуват,но не бяха в ръката и`,а на ръката във вид на гривна.Погледна ги и видя,че част от тях бяха променили цвета си на много тъмно” бордо”.

  Имаше чувството,че познава това място,без да се замисли,тръгна към бункера.

……Коук погледна през амбразурата и викна на  Мейки веднага да спре изкривяването на пространството.Мейкъра спря и попита сърдито:

-Сега пък какво има?

-Ела и виж сам-Някакво момиче облечена като жрица идва насам.

-Ей,Ейс,такъв ще си останеш,заради някакво случайно момиче си готов да зарежеш и най-важната работа.

-Виж,какво Мейки,момичето може и да е случайно,но не случайно се появи тук.  Имам  чувството,че идва точно от измерението където ние се канехме да се прехвърлим.

     Случайна приближаваше към странната постройка,колкото по я наближаваше един от кристалите започна да пулсира доста силно,тя го погледна и видя че променя цвета си от ярко към тъмно зелено,в дълбочината му се появиха и светлочервени точки.Оставаха и` около 2 метра до вратата,когато се спъна.

  Ейс,изхвърча на мига навън,върна се за отрицателно време и я постави да седне на един стол.

Мейкъра изобщо не успя  и да реагира.

 Наляха и` малко уиски с лед,когато го изпи,момичето се почувства много по добре.

  В този момент започна и канонадата от въпроси от двамата мъже

Откъде идва,откъде е взела дрехата на жрица?

 Случайното момиче внимателно разказа каквото знаеше,като се опитваше да изпуска всички подробности,които се отнасяха за нея.Инстинктът и` за самосъхранение досега работеше винаги в нейна полза.Докато разказваше,машинално вдигна ръка да оправи една къдрица от косата си-светлочервените точки в кристала се бяха превърнали в тъмночервени криви линии,които и` заприличаха на мълнии.В този момент кристалът изтрещя и от него наистина се изстреля електрически заряд по посока на Мейки.Той се стресна от звука и изпусна чашата си,моментално се наведе да я вземе.               Мълнията удари лоста за изкривяване на пространството и времето.Помещението се изпълни с дим и замириса на изгоряло.Когато димът се разнесе,тримата търкайки очите-видяха,че се намират в някакъв бар.Тя веднага се сети,откъде и` беше познато всичко.

  Барманът,на когото никой не знаеше името му,но всички му викаха “Художника”,защото понякога рисуваше в свободното си време,беше окачил,точно тази картина.Случайна погледна към мястото и`,но сега на нейно място имаше друга.

       На брега на някакво кървавочервено море стоеше странна фигура, а малко по напред от нея се виждаха разноцветни силуети.Всички наблюдаваха залеза на едно черно слънце. Фигурата,ако се гледаше от различни страни,ту изглеждаше като жена,ту като мъж с малка конска опашка.Всеки силует беше различен от другия,нямаше нито един да съвпада с друг-Имаше един отровно зелен,друг с шал,трети с шлифер,четвърти държеше май някакво оръжие в ръцете си.Момичето беше сигурно,че броят на силуетите отговаря точно на броя на кристалите на ръката и`,така че нямаше нужда да се взира за да ги преброи.

 Слава богу,че използвах онази странна машинка,хич не ми се ще да попадна на подобно място,помисли си момичето.

   “Художника ги поздрави с добре дошли и ги попита какво ще пият.

 След момент и тримата не успяха да си  спомнят как точно изглежда,знаеха само че е с мустаци и е “попреминал на попрището жизнено средата,та и малко по нататък”.

Случайното момиче усети нечии поглед върху себе си.Погледна крадешком към почти пълният  полутъмен салон.На една маса пред чаша отровно зелен коктейл седеше друго самотно момиче,на ушите й святкаха загадъчно обеци от розов кварц…….

Бункерът в Сектор 5 както винаги изглеждаше смъртоносен и елегантен. Много рядко някой от местните дръзваше да се приближи на повече от километър от него и то само в слънчев ден.
Легендата гласеше, че около това място витае зла сила, която отнема живота на всичко живо, дръзнало да навлезе в нейните владения.
Затова Клод Малкия направо се втрещи, когато видя пред бинокъла си как един човек навлиза в зоната на Сектор 5 отвъд спасителния километър. Той сръга застаналия до него Сло и каза:
- Виж, човече! Ето един, който смята да се прости с живота си! – и бутна бинокъла в ръката му.
Сло го взе и го приближи към очите си. Погледа малко и го върна на приятеля си.
- Тоя не е от нашите – рече. – Виж му дрехите, виж му и ръста. Трябва да е Жрец.
- Жрец? Глупости! – отсече Клод Малкия. – Те отдавна са напуснали тази планета.
- Жрец, нежрец, давай да се омитаме, докато е време. От това място ме побиват тръпки.
Клод кимна в знак на съгласие, двамата се обърнаха кръгом и бавно започнаха да слизат от насипа, откъдето наблюдаваха странния човек, навлязал в зоната на Сектор 5. В селото щяха да разкажат новината и да станат героите на деня.
Но Сло беше познал. Мъжът, който смело приближи бункера наистина беше Жрец. Или поне така биха го определили старейшините на селото, ако има възможността да погледнат в очите му – в тях нямаше никаква милост, никаква следа от надежда. Тези очи можеха да убиват.
Мъжът застана до вратата на бункера и натисна бутона под комуникатора.
- Коук? Ти ли си, кучи сине? – пропука кисел глас от високоговорителчето.
- Разбира се, че съм аз, Мейкър. Да беше отворил, мътните те взели.
Вратата се плъзна навътре и Коук влезе във вътрешността на бункера. В контролната зала го чакаше Мейкъра, запалил неизменната цигара с чаша водка в ръка.
- Е време беше, пич – каза той и посочи към бутилката. – Влей си едно и да започваме. Положението излиза извън контрол.
- Чух, чух – рече Ейс и напълни чашата си до ръба. – Чиърс, май френд.
Двамата пиха до дъно.
- Имаме големи проблеми, приятелю, наистина – каза Ейс и избърса устните си с опакото на ръката. – Пробив в сигурността. Време е да навлезем в паралелното измерение.
- Прав си – отвърна Мейкъра. – Смъртта е привлякла нови хора и равновесието скоро ще бъде нарушено. Смяташ ли, че наистина трябва да влезем в паралелното измерение.
- Не ставай глупав. Това е единственият начин да разберем какво е намислила нашата приятелка.
- Рисковано е. Новите може и да не издържат.
- На кого му пука! Важното е да задържим надмощието си.
- Сигурен ли си?
- Абсолютно. Вади ключа.
Мейкъра извади ключа си и отиде до пулта за времево изкривяване. Ейс застана от другата му страна. Двамата в абсолютен синхрон вкараха ключовете си в жлебовете и завъртяха наляво.
- Господ да ни е на помощ! – каза Мейкъра и натисна червения бутон.
- Той няма нищо общо – отвърна Коук.
Мракът обгърна и двамата.