27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

Преди няколко дни помолих някой от авторите или издателите на "нашето" литературно списание "Безусловно" да драсне няколко реда как е минала неговата промоция в това митично и не се съмнявам елегантно заведение до Полиграфическия комбинат. Но творческите личности, както винаги ревниви за душевните си преживявания, не се отзоваха.
Затова ми бе особено приятно като намерих в Ю Тубе кратко клипче за това паметно за блога и литературната история събитие:
Премиера на "Безусловно"
Това е картинката, а тя понякога е по-красноречинва от думите. Ще си позволя и кратък коментар:
Първо: "Във виното е истината" са казали още древните. Може разните там "безалкохолни" напитки да карат някои простички хорица да куфеят на чалга, кършат кючеци и скачат по масите. Но за истински умния човек питието е просто вдъхновение и го прави само още по-умен и убедителен в словата. Справка: Нашият приятел Борката - Мейкъра.
Второ: Жалко, че не можах да се насладя (предполагам и доста от вас) на атмосферата на събитието. Инзвънредната ми служебна ангажираност бе заплатена повече от добре, но нали "Не всичко е пари, приятелю!" А изживяване като това с интелигентни хора, в семпла обстановка на по чаша и разговорка, по хубав интелектуален повод не става всеки ден.

И накрая: Благодаря и аз на издателите и авторите на това наистина качествено духовно начинание (специално на "Сталкера" Скитник в бр.1!). Смятам, че такива хубави събития (както и предстоящия да излезе сборник на БГЛОГ) ще генерират така необходимата по-широка популярност на общността и то изцяло с положителен имидж.
Рецензия в сайта "Аз чета"

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.

Наистина напускам общността, не е поза. Вчера без умишлено да влизам в главната страница, написах последни писма до някои хора и си разчистих пощата. Но днес  по чата Наско (Единотвас) ми прати някаква реплика на Тери, която не мога да подмина. Злобните лъжи спрямо мен не ме касаят. Мен ме няма в този блог и писаниците на разни хора са храчки във въздуха, които отново се връщат върху тях. Но оплюването на сборника на блога си е грях, който не мога да отмина. http://bglog.net/BGLog/25261#0  Затова ще понапиша малко по-длъжко, пък за последно дано ме изтърпите.

Защото постингът касае не мен, а една КНИГА.

А Книгата е нещо велико. Тя е художествен факт и остава във времето. Тя може да се даде на приятели, да се подари на деца и внуци след време. Кой каквото и да разправя едно е да посочиш на прашлясал постинг със 100-200 посещения, друго да си автор от сборник с художествена стойност.

Сборникът на блога е стара идея. Но все не е могла да се осъществи по различни причини. Захванах се с тази работа доброволно. Защо аз? За незапознатите имам филологическо образование в СУ и дузина издадени книги. Ясни ми са нещата с правописа, редакцията, художествения анализ, критериите за критически подбор. А бе изчел съм няколко хиляди книги и целокупната световна класика, все трябва да различавам добрия стих от некадърния!

Държа да подчертая - никой и никога от авторите и участниците в създаването на сборника не преследва комерсиални цели. (Не лъжете, че става дума за пари!) Напротив, аз и групата хора, които ми повярва и помогна, похарчихме сума левове за мобилни разговори, бензини за колите, билети по рейсове и т.н. Не се жалвам. “Похарчих” и поне 300 часа пред компа, но ги имах по време на дежурства.

Започваме с подбора. В общност “Поезия” имаше вече готов вариант отпреди година и аз го следвах. Естествено включени бяха и нови автори. Но всичко съгласувах с “админа” на общността Веселин. Каквото и да е неговото мнение сега за мен, моето е, че рядко съм срещал толкова ерудиран и талантлив млад човек.

Почти същото бе и в общност “Литература”. Арагорн прие моите предложения, аз неговите и стигнахме до общ списък (с умни хора се работи добре и бързо!). Разбира се, получих и приех предложения от други блогери (Нели, Ани), но за включването на допълнителни творби своевременно информирах “администраторите”.

Следваше искането на съгласие от авторите и събиране на парите. Ех, да се общува с колоритни творчески личности не е леко! Поне половината от поканените автори се оказа, че отдавна не влизат в блога (както писах наскоро в един “скандален” постинг) , други отказаха по свои причини, които уважавам.

При подбора и оформянето на сборника главните проблеми бяха два:

1. Редакциите: Доста от авторите ми се довериха, но други държаха на всяка своя дума. Затова на ВСЕКИ автор бяха пращани окончателните текстове на творбите му, за да стигнем до консенсус. Случаят с Тери бе, че имаше в блога му две творби с еднакво заглавие и го попитах коя е оригиналната негова. “Френска песен” не е включвана даже в черновата на сборника и лъжата не му прави чест. В този смисъл Всички подбрани творби в сборника са оригинални и авторите им са дали съгласие за публикуване. Няма да имате проблем с авторските права.
2. Претенциите: Те бяха смешни, но ги имаше. Например някои люде се силеха да докажат авторитет. Обясних им дипломатично, че не ми пука кой от кога е в общността, кой е администратор, кой основател, кой на основателя втори приятел. Интересуват ме само художествените достойнства на творбите. Това ще интересува и читателите.

Нататък знаете историята. Заформих сборника като текст, разделен сборника на 3 тематични дяла. Мейкъра пое предпечата. Намерихме място и на чудесните илюстрации на Алис, 

С Мейкъра обикаляхме 2 дни за намиране на приемлива оферта за печат. След поредица “космонастръхвателни”(Вазов) суми помолих издателката на едно от моите помагала да направи компромис. Тя се съгласи и наистина и според Борката тази сума е скромна.

Остана финансирането.

На него по обясними причини няма да се спра обстойно. Забавиха го, пропиляха заделените за това пари и т.н. Но бързам да кажа, че човекът, който ме подкрепи и се нае да финансира начинанието бе и остава Жоро Атанасов. Не чакам средства от Перковци и Зайци, те пак “с чужда пита помен правят”. Когато Жоро лично ми пише, че сваля доверието от мен, ще зарежа работата и ще върна на хората парите.

Логичен е въпросът какво представлява сборника? В определен аспект той наистина е “аматьорски”, защото никой от авторите не е професионален писател или поет. И аз въпреки образованието и сериозния “списувателски” опит не съм професионален редактор. Гарантирам, че в сборника няма  стилови и правописни грешки (нали има спецпрограма в компа за това!) и най-много да съм изпуснал някоя запетайка.

Но това не значи че нашият сборник отстъпва на редица “професионални” алманаси, дори ги превъзхожда! Поне за мен бе несравнимо естетическо удоволствие да редактирам и композирам чудесните стихове, веселите пародии, интригуващите разкази, включени в него.

Като морален ангажимент след напускането на блога ми остават две неща:

- Да помогна сборникът да излезе в оригиналния си вид, без да набутат в него допълнителни перковщини и други нескопосни писания.

-         Да се отчета пред авторите с обещаните авторски бройки, на Жоро за получените и разходваните средства.

Мога да бъда обвиняван в доста земни грехове, но не и в непоследователност. Ето по-раншните публикации по въпроса като доказателство: http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=18680  и  http://bglog.net/blog/swetew/site/posts/?bid=17056

За финал преди седмици гледах третата серия на “Властелинът на пръстените”. Накефи ме, че от цялата патаклама, от грандиозните войни между Гондор и Мордор остана...една книга! Защото само една книга, една мелодия, една картина е някакъв залог за вечност във времето. И ако за според мен  западащата, според други за прецъфтяващата (пардон процъфтяващата) общност BGLOG остане някакъв спомен, то може да е именно тази книга.

И докато участниците в блога си избират герои от “Властелинът...” (само да не ми се правят на елфи!), аз си избирам Том Бомбадил! Връщам си се във Вълшебната гора при трите ми Златокоски, при книгите (имам 2 нови предложения за помагала!), при общуването с хора, които не страдат от сталинистки синдроми. А на “властелините” тук – много ви здраве и не бучете като настъпени пещерни тролове.