КАК ЗАДВИЖИХ ИКОНОМИКАТА С 2 СТОТИНКИ
ИЛИ КРАТЪК УРОК ПО СЪПРИЧАСТНОСТ С „АПАРТАМЕНТ-ГЕЙТ“

В България няма невъзможни неща.
Днес сутринта, например, докато си правех кафе, получавам SMS от банката ми: „На 31.03.2019 по сметка с IBAN... приход: BGN 0.02. Платена лихва по сметка“
Да си кажа честно, първо малко се разочаровах! То не стига, че напоследък приходите ми драстично намаляха, а явно нямам и късмет, като някои хора в политиката, дето им превеждат няколкостотин хиляди и после само се извиняват, че е станала грешка, без да връщат парите (за една И.Ф. се сещам) и нищо не им се случва. Или пък данъчните им възстановяват по сметките няколко милиона ДДС „погрешка“ и после потулват случая и нищо не се случва нито на едните, нито на другите.
Ама – на, късмет – само 0.02 лева.
Но после, като се замислих, си казвам „Чакай малко! Две стотинки са сила, с която ти, съвестни данъкоплатецо движиш държавната ни икономика! Трябва да си горд с това!“
Щом е приход от лихва – значи правителството ти го облага с 8% „данък-лихва“. Защото в закона пише, че всички лихви по банкови сметки на местни физически лица са обект на облагане с окончателен данък 8%, който се определя върху брутната сума на придобитите доходи и за който не е предвидено да се ползват каквито и да било данъчни облекчения.
Ееех, спомних си за тоя добър човек министър Дянков. Дето ни хранеше с постни пици, а живееше в палат, дори наема на който не можеше да покрие с министерската си заплата. А сега е уж подсъдим за едни профукани милиони.
Той прокара тая любима на всички български граждани в закона. И в същото време взе едни 1,2 милиарда лева от резерва на Здравната каса, за което всички, освен прокуратурата и правителството знаят, че е незаконно и подсъдимо.
Сетих се и за един друг министър на финансите, които живее дори без наем, ама и той изглежда е невинен...
Ама, чакай, че нещо се отплеснах...
Та, освен тия проценти, които държавата ще ми удържи и ще се влеят в бюджета й, какво правят моите 2 стотинки, за да завижат икономиката и да ги стигнем най-после тия братя – европейци по доходи след има- няма 200-300 години?
Ами, ето какво:
– Създават работни места за програмисти, защото, за да ми води сметката обслужващата ме банка, трябва някой да й е написал счетоводната програма, както и за програмиста и поддръжката на програмата за електронно банкиране. А и за ИТ специалисти, които поддържат програмите, служители в кол-център и още много други.
- Създават работни места за оператор в банката, счетоводител, главен счетоводител, вътрешен одитор, техните началници, директори, борда на директорите, сума ти хора в банковия надзор в БНБ, външен одитор, данъчен инспектор, началник сектор на данъчния, началник отдел, директор на дирекция, директор на териториална дирекция, заместник- изпълнителен директор и изпълнителен директор на НАП, заместник – министър на финансите, министър на финансите, министър – председател и евентуално – на онези, 240 знайни само на собствените си партии и роднинското си обкръжение „специалисти“ в оная бяла сграда на раздора.
Всичко това нямаше да е толкова смешно, ако за да получа този SMS за 2 стотинки лихва, плащам на банката, поемете въздух – 10 стотинки за услугата. А това пък е оборот за тая банка, който се облага с един куп данъци и създава още хиляди работни места в икономиката ни, например, в мобилния оператор, който си е взел част от тия стотинки.
В крайна сметка, аз като съвестен данъкоплатец се чувствам прецакан, защото след този SMS съм още по-беден, въпреки, че съм получил услуга.
Но важното е едно – икономиката да върви, за да може народните представители и други хора от властта да си купуват безнаказано евтини апартаменти и нищо да не им се случва.
Тука е така!

След като слязоха на станция Люблино и излязоха от метрото, Зулфакар и спътничката му за няколко минути изминаха стотината метра, които ги деляха от входа на комплекса, в който трябваше да отседнат.

Стрелковия комплекс се състоеше от пет ниски тухлени вили с плоски покриви. Страничната стена до входната врата на вилите беше украсена със скулптурно пано, изобразяващо диво животно или птица. Всяка от тях имаше по седем стаи, обзаведени добре и оборудвани  с всички съвременни удобства.

Никой не ги провери на входа и те безпрепятствено се отправиха по една от алеите към вилата.

Зарема Сеюнова, младата жена от Северен Кавказ, чийто съпруг излежаваше присъда за участие в Ногайския батальон, беше се справила перфектно със задачата си. Два дни преди да пристигнат, тя беше наела най- отдалечената вила в клуба, разположена на една алея встрани от останалите, почти изцяло скрита от дървета и храсти.

Разположена далеч от любопитните погледи на случайни минувачи и при липсата на видео – охрана, вилата щеше да  изпълни предназначението си на база, в която през следващите няколко дни на спокойствие да подготвят изпълнението на самоубийствената си мисия.

                                             *******

Когато приближиха входа на вилата, Зулфакар не се изкачи по малките стълби към него, а свърна встрани. Мъжът огледа внимателно околността, после клекна срещу стената, където на около метър височина имаше отвор на водосточна тръба. Запретна ръкава си, внимателно бръкна в нея и след секунда измъкна два найлонови пакета, в които имаше нещо опаковано във вестници. Прибра единия в джоба на шубата си. Бръкна във втория, от където извади ключа за вилата, а после пъхна и него в другия си джоб.

След като влязоха в сградата, попаднаха в малко антре, от което тръгваше дълъг коридор, по протежението на който се виждаха вратите на стаите.

Зулфакар се настани в първата стая по коридора, която беше най-близо до входа. С влизането им във вилата, той дръпна плътно тежките завеси на прозореца и извади от джобовете на шубата си двата плика. Започна да разопакова съдържанието им и от там един след друг се показаха два пистолета „Макаров” с по два пълнителя. Мъжът, явно доволен зареди пистолетите и ги постави на масата.

Когато се обърна, видя, че спътницата му все още стои нерешително в коридора пред вратата му с бохчата си.

- Избери си някоя от стаите и легни да си починеш. Ще те извикам, като стане време за ядене - каза той, докато се приближаваше към нея.

После затвори вратата на стаята си, а Гулкиз се отправи нататък по коридора.

Тя се настани в стаята в дъното, близо до банята. Хвърли бохчата си на едно от леглата в стаята, свали връхната си дреха и влезе в банята отсреща за да се измие и освежи след изтощителното пътуване.

После се прибра в стаята си, сви се на кравай върху леглото, придърпа завивката върху себе си и след няколко секунди потъна в дълбок и тревожен сън. Част 4

27 декември 2010г.

Движеха се на три групи. След като слязоха на железопътната гара, Гулкиз вървеше на няколко крачки зад Зулфакар. Точно както я бяха инструктирали.

За първи път в живота си предприемаше толкова дълго пътуване. Беше на 23, а единственият свят, който познаваше беше родното й село в Северно-кавказкия федерален окръг, а после - и селото на мъжа й, след като я бяха омъжили преди няколко години.

Сега, няколко дни след почти непрекъснатите слизания и качвания в коли, влакове и автобуси, тези две познати места й се струваха някъде накрай света.

Непознатите звуци наоколо я плашеха.

Тълпите от хора, бързащи и блъскащи се непрекъснато с куфари и чанти в други като тях, бягащи по перона пътници я ужасяваха. Ужасяваше се и че в тази блъсканица може да се изгуби на едно толкова враждебно и непонятно за нея място, каквото беше Москва.

За това вървеше бързо напред след Зулфакар с разтуптяно сърце и не го изпускаше от поглед. От време на време се налагаше и да подтичва след него за да не изостане в тълпата. Черната й бурка действаше стряскащо за някои от оказалите се на пътя й граждани и те инстинктивно се дръпваха по-встрани, когато се озоваваха лице в лице с нея.

След няколко минути шеметно промъкване през тълпите, Гулкиз установи, че са излезли от огромната сграда на гарата.

Видя, че Зулфакар беше застанал до едно такси, паркирано на рампата пред входа на гарата и говореше с шофьора му, явно кавказец. Тя спря запъхтяна на няколко метра от тях и зачака. Шофьорът кимаше утвърдително и канеше с жестове мъжа в таксито си. Зулфакар се огледа скришом наоколо и като кимна една видимо на Гулкиз,  отвори вратата на таксито, докато тя се настани с малката си бохча на задната седалка. След това той затвори вратата и седна отпред при шофьора на таксито.

Можеха да влязат веднага в близката метро- станция, но правилата на конспирацията изискваха да се придвижат по- далеч от мястото на пристигането си и да се огледат за евентуални преследвачи. Пътуваха около 25 минути, преди таксито да ги остави на една от линиите на Московското метро.

Зулфакар се разплати с шофьора, докато жената излезе и го изчака на тротоара на почетно разстояние от таксито.

Отправиха се към метро-станцията по същия начин – той вървеше напред, а тя – на няколко крачки назад и малко встрани от него.

Тази история е продукт на въображението на автора. Всяка прилика с реални лица и събития е случайна.

Москва. Декември 2010 г.

           Това е една, за мен - невероятна история, която преди време ми разказа един мой стар приятел от тайните служби на Русия. Името и длъжността му ще запазя в тайна.
По разбираеми причини смених имената и на други герои от моя разказ, за да не бъдат направени асоциации с реални лица от близкото минало и настоящето.

Тази история е още едно доказателство, че понякога тя – Съдбата, си играе с нас – хората, по един неразбираем, а понякога и особено жесток начин.

………………………………………………………………………..

В навечерието на Новата година в Московския мегаполис всичко ни напомня за предстоящите празници. Навсякъде виждаме усмихнати лица на хора, нарамили шарени пакети с подаръци. Всички бързат да довършат последните приготовления за приятното прекарване на този така чакан от малки и големи празник.

За хората от ФСБ*, както и за редовите милиционери обаче, приближаването на Нова година означава само едно – извънредни, а понякога и инфарктни дежурства в името на опазването на обществения ред и на живота и здравето на празнуващите граждани. В тази последна седмица от старата година се засилва бдителността по отношение на криминалния контингент, активизират се срещите със секретни сътрудници, внедрени в престъпни групи. Работи се денонощно и по линия на тероризма.

Преди няколко дни от нашите агентурни източници получихме сведения, че мюсюлмански екстремисти от групите на „ногайците” се подготвят да извършат няколко терористични акта на оживени обществени места в Москва. Тези обезпокоителни новини допълнително опънаха и без това опънатите ни до скъсване нерви. И ни наложиха още по-трескаво да работим за установяване и залавяне на предполагаемите извършители.

Получихме заповед да извършваме проверки на документите на съмнителни лица. И особено на такива, които носят пакети, раници и големи чанти. И всичко това - при тълпите пазаруващи по улиците и в обществения транспорт. Особено внимание трябваше да се обръща при проверки на лица от Северно-кавказкия федерален окръг.

                                               *************

Дебютната книга на Анатоли Маринов „Приказки от забра в/н ения град“ ще бъде представена от политика Кирил Гумнеров в Клуба на дейците на културата на 24 април, четвъртък, от 17,30 часа. Откъси от книгата ще прочете актьорът Мирослав Йонков – Графа, на пианото е неговата дъщеря – 8-годишната Мила Йонкова, която учи в класа по пиано на Теодора Николова.

Исках книгата да бъде представена от човек, който обикновено не е ангажиран с представяне на книги, не е редактор, не е литератор, каза Анатоли Маринов. Първите му творчески изяви са в интернет. От 2007 година започва да си води блог. Негови произведения са публикувани в сборника „3 години BGlog“ – поезия и проза, алманах „Мостове“, сп. „Безусловно“. Откъси от книга са публикувани и във в. „Ловеч прес“.

Книгата е в четири части: приказки, разпилени мисли, авторски откъси от колективния роман „Блогът на смъртта“, импресии. За илюстриране на книгата са използвани фотографии на творби на скулптора и майстор на дървопластиката Александър Иванов. Тролове, жаби, джуджета и клоуни сякаш са излезли от книгата на Анатоли и са населили пространството на паркове и градини или обратното – скулпторите на Сашо са оживели в приказните истории на Анатоли Маринов.

Книгата е написана с неповторимо чувство за хумор. Авторът умее да играе със смисъла на думите, да хвърля невидими мостове между приказното и реалното, да провокира съвременника, който е забравил да мечтае и да философства или просто да говори и търси смисъла в нещата от живота.
                                                                    автор:Жанина Илиева

Влезе един агент на ЦРУ, който остави някаква папка с документи на масата пред шефа си и безшумно излезе.

Този разказ написах преди близо три години. После хард-диска на компа взе та гръмна и установих, че не го пазя никъде другаде. Но сигурно е било за добро. Тези дни го възстанових  по памет в по-нов и надявам се по-съвършен вариант.

Последният ден на есента

Трябва да избягаш от големия град. Да изтърпиш бавното люшкане на електричката в препълнения вагон. После да слезеш на една малка гара, загубена сред гърбиците на баирите. Да отминеш бързо по централната и единствена  улица на планинското селце. Да пресечеш сивата лента на шосето. И да прекрачиш границата на другия свят.

Най-напред ще те замае дъхът на борове и треви. След това шумовете от шосето бавно ще заглъхват, а ти ще се изкачваш по една стръмна и тясна пътека като в приказките за старата гора. И пак като в приказка, сякаш сътворена от магията, пред погледа ти ще се покаже малка дървена къщурка. Вярно, къщурката не е с керемиден покрив, а срещу слънцето блестят ламаринени листи. Но приказката може да продължи.

Нищо, че пред прага не седи вълшебният мъдър старец, а обикновен, сбръчкан и прегърбен, слаб човечец, облечен в омачкани работни дрехи.

Трябва да преодолееш последната височина. Да бутнеш с рамо вратата и да събереш дъх, за да изречеш кротко:

- Здравей, тате!

* * *

А баща ми, радостен, че има гост, се суети около теб подобно щастливо дете. Помага да разопаковаш багажа, слага продуктите в хладилника. И все нещо приказва:

- Викам си, сигурно ще се откаже. Нали се разваля времето и зимата си идва...

- Защо, бе тате, топло е, нищо че подухва – възразяваш вяло.

- Ти, сине, баща си не учи! Колко години изкарах тука? Научил съм като времето се сменя. По въздуха усещам. И по птиците, дето ниско летят и престанаха да пеят.

Сепнат от неговата категоричност, го удряш на шега:

- Да не си спал пак отвит след поредния алкохолен транс, а баща ми?

- Не! – категоричен е той. – Цяла седмица, щом разбрах че може да дойдеш, не съм кусвал и капка!

- Ама преди това две седмици се омагьосваше без прекъсване и без мезе, а?

- А бе кв'о да права, сине, като доле в кръчмето на гарата не прават хубави мезета?

* * *

Като за начало те очаква Възнесение. Изкачвате се до самия връх, за да извършите братоубийство или простичко речено да отсечете дърво. Но когато е за благородни нужди и грехът е простим. Там горе въздухът е кристален, гледаш отвисоко на света и ти се струва че летиш, летиш, летиш....

Всъщност наистина летиш. Само че за кратко. Не е трудно да се досетиш, че тежкия дънер е избягал от тясната пътека и те влачи надолу по склона. След десетина метра екстремно пързаляне и ожулени колене, успяваш да надвиеш инерцията. Бащата с цялата бързина, на която е способен, се притича на помощ. Пуска въже и най-напред изтегля дървото, а след това помага и на теб да се изкачиш до пътеката. И пак нещо мърмори:

- Вие си мислите как курорта си карам тука! Ама лесно ли ми е по тоя каменяк? И зимата да видиш как виелицата вие. Ама то тогава никой не идва да мръзне.

* * *

Дохожда час да редиш стена от дялани камъни в началото на компютърния век. И да слушаш непресекващия бащин говор:

- Тоя дувар ше ни надживее, ако да сме го правили ние. Мене със сигурност и тебе току-виж.

- Не се меси в работите на Господ! – прекъсваш го уж сърдито. – Само той знае кой-кого надживява.

Но когато се вглеждаш в набразденото от бръчките лице и тъжните, уморени очи неволно се сепваш.

* * *

Предстои най-сладкото. Да прекопаваш пръстта и да чистиш пожълтелите треви, които ухаят вълшебно. Да си припомниш старата максима, че връзката със земята е алфата и омегата на битието.

- Тука искам да ме закопаете – не престава бащата. – Не ги ща градските гробища. Тука е далече, ама се ше се отбивате сегиз-тогиз.

- Баща ми, тогава няма ли да ти е все едно? – подкачаш го усмихнат.

- Не, не е тъй – енергично поклаща глава той. – Миналия месец Любен Тиквето от Длъжкото взел, че опънал петалата, а седмица немаше кой да го потърси. Отидохме, вратата разбихме, а той отдавна изстинал и понамирисал даже.

После някак укорно размахва пръст:

- Не е хубаво това, чужди хора да те намират и изпращат! Аз на тебе разчитам, на тебе и майка ти.

- Аз пък мислех, че на Господа разчиташ.

- Смей се ти на смъртта, смей се. Да знаеш, аз и майка ти като си ходиме, твоя ред идва след това.

* * *

Вечерта идва нереално красива. Слънцето се скрива зад отсрещния връх. Започва леко да хладнее. Облаците , подгонени от вятъра като все по-тъмни кораби се носят към безкрая. Седиш под пожълтялата асма. Бащата предвидливо е запазил няколко поизсушени грозда. И естествено използва мига на сладкото примлясване да наставлява пак:

- Ти кажи на майка си да идва. Последния път се скарахме, верно. Пиян бех и лоши думи и рекох.

- Даже си я сурвакал с някой шамар! – вмятам малко язвително.

Баща ми преглъща:

- Може и така да е. Бая пиян бех, не помна. Ама ти и кажи:Колко ни остава на тая земя?. До дойде да се придобрим.

* * *

Следва да поседиш няколко минути черно-белия телевизор и да си припомниш образа без цвят от предишна епоха. Да решиш, че новините от шумния и грешен свят не те интересуват. До полегнеш уморен под късните песни на щурците и затвориш очи в непрогледната планинска тъма.

- Видя ли, синко, видя ли?! – като фурия нахълтва в стаята баща ми.

И без да дочака отговора, бърза да съобщи:

 - Прогнозата за времето рекоха. От утре температури под нулата, снегове, мразове. Зимата, зимата се носи!

Чак след това осъзнава значението на правотата си и се свива някак загрижено:

- То, значи още сутринта требва да си ходиш, да не те завари фъртуната. Спи си, аз ше те бутна рано. И багажа ше ти е готов.

* * *

Остава ти съвсем малко. Да нарамиш пълната с урожая на природата торба в здрача на утринта. Да потупаш по рамото кльощавата фигура и да излъжеш и себе си, че скоро пак ще идваш. А бащата посърнал, но храбро опънал снага, да омаловажава раздялата:

- Ти не бързай в тия студове! След месец аз слизам за пенсията. Ако съм жив ше мина покрай вас да видя и тебе, и внучките.

Трябва да поемеш надолу по пътеката. Отецът ти до последния момент пази самообладание. Опрян на портата помахва сдържано с ръка сякаш подсказва: „Тука съм, няма страшно!”, след това се обръща и почва да хвърля с шепите царевица на наобиколилите го кокошки. Едва като се скриваш зад завоя чуваш гласа му:

- Ела, ела, коко! Пак ше си говориме само с тебе!

На това място сълзите идват сами. Трябва да се отбиеш от пътеката и да приседнеш на мократа нощна трева. Да опреш гръб в ствола на боровете, които със сигурност ще те надживеят. И да осъзнаеш, че още не си готов. Не си готов да се разделиш с тоя грешник, с майка си и всички на прага на зимата.И да се помолиш на бог, на природата или каквато висша сила има, да ги опази още малко.

Но постепенно да осъзнаеш, че утре или някога неизбежното все пак ще се случи. И че предстои и на теб, голямото и последно изкачване. Защото след години, когато дойде „твоя ред”, пак трябва да поемеш нагоре по пътеката към малката къща. Да прекопаеш тревясалата градина от бурените. За да бъде земята дето ни чака мека и рохка като пухен юрган за зимата. Да стъкнеш огън и да забумти печката. За да доживееш на топло последните дни на есента. И да се възнесеш, възнесеш, възнесеш....

 Участвах с първите два епизода от Английските ми щуротии, и със "СЕКС, другари".

Наградата беше много изненадваща... Така обаче беше още по-забавно, когато получих имейл, че трябвало да присъствам на церемонията, на която смятах да не ходя... Имах една поощрителна от същия конкурс преди 4 години, за която разбрах с две години закъснение, и веднъж не бях спечелил нищо с едни кратки пародии на уестърн и пирати.

Не очаквах, че пародии и експерименти като моите ще бъдат толерирани и сега, колкото и да са забавни или оригинални. Малко преди конкурса бях попаднал на разкази на една печеливша от минала година (която беше и почетен гост на церемонията). Да - добре написано, може би звучи като от някой от 1000-та романа, които се очаква филолозите да прочетат в Университета. Но не ме впечатли, не ми прозвуча оригинално, нито пък ме разсмя.

И други пъти съм се зачитал в разкази из Литернет или Слово и не съм оставал впечатлен. Толкова обикновените разкази ли са "хубави"? Те не могат  ли да се пишат на конвейер?

Май е риторичен въпрос... Повечето истории са обикновени и типични...

Дори жанрове като фентъзито, например... Дракони, джуджета, странни имена и битки с мечове, крале, магии. Това ли е "фантазия"?..

 Или пък "фантастичните" сериали, които по същество са като сапунени опери (банални отношения и диалози), само че в декорите има повече мигащи лампички, актьорите са облечени като за карнавал и се чуват думи от рода на  "палуба", "бластер", "енергиен щит" и "телепортация".

Фантазия? Фантастика?! Въображение?!

Или шаблон на жанр?

Може би причината да виждам така нещата е, че според мен творчеството си е шаблонно, но някои творци използват по-заплетени за разгадаване шаблони от другите. Но това е друга тема, по-подхяща за изследователския ми блог .

..

А може би повечето хора просто искат да четат "своите" истории?

Затова напоследък ми минава през ум, че трябва да седна да поизмисля малко по-обикновени истории, да видя какво ще се излезе...

СПОМЕН

Помниш ли, беше един обикновен пролетен ден, на не знам точно коя година от нашето детство. Ритахме футбол през цялата ваканция, както винаги по това време между изгрева и залеза. Играеше нашият славен махленски отбор срещу всички и навсякъде. За футбола е все едно дали си на ливадата в крайния квартал, или на разкошен стадион. Важното е неизразимото усещане, което изпитваш, когато подгониш бягащата топка и почувстваш красотата на изживяването. Важно е и дали печелиш, или губиш. А ние, напук на всякаква логика побеждавахме всякакви тимчета и на по-многобройни, и на по- големи от нас. Ако не дай боже, се случеше да загубим, то бе покруса, последвана от дълги дни размисли и горчиви поуки кое как е трябвало да се направи.

Но точно този мач се е запечатал в паметта ми. Беше привечер и слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Училищното игрище по някаква случайност беше свободно и поредната малка драма се разиграваше между двете му железни врати. Съставът ни беше постоянен, без смени и контузии: аз, ти, малкото ми братче и вратарят /да, същото момче, което куцукаше и напоследък съвсем се пропи/. Противникът беше двойно по-многоброен, но нали ние бяхме сензацията на махленските турнири, а те - поредните кандидати за лесна победа, компенсиращи недостига на умение с многочисленост.

Та тогава се случих сам в нападение. Бяха ме погнали двама-трима от противниците и малкото ми и дебеличко братче /нали е братче!/ се засили да помага. Тогава ти протегна ръка, спря го и с неприсъща за възрастта ни спокойна увереност заяви:

- Няма нужда, и без това голът е сигурен.

Че те чух, чух те. Но в кратките секунди на оня задъхан детски мач не можах веднага да осъзная какво се очаква от мен. И докато ония тримата всячески се боричкаха да докопат топката, а техният вратар крещеше задавено "Изяжте го!", реших, че изход все пак ще се намери. После футболето излетя нагоре в малко странна парабола, прехвърли излезлия напред гневен вратар и красиво слезе между двете греди. По момчешки възторжен, аз скочих към залязващото слънце, а вие с братчето се прегърнахте и започнахте да скандирате в стила на най-добрите агитки:

- Осем на един! Осем на един!

Днес братчето ми празнува тридесет и онова слънце отдавна се е скрило, за да отстъпи място на неоновите светлини в елегантно заведение. Леят се музика и всякакви питиета. Дамите на сърцето и живота ни /разбирай съпругите/, изящно пременени, ни канят на танц. Ние засега шеговито отклоняваме поканите, седнали един до друг в нашето малко ъгълче в тази шумна суета.

Може би така, заедно, пак се стремим към онези детски спомени, които ни свързват.

Знам, че вече не сме деца и най-красноречивото доказателство за това са палавите ни наследници, които бабите и дядовците едва успяват да усмирят. Вече сме големи и самостоятелни и много независими, както подобава на зрели мъже в Христовата възраст. И все пак нещичко липсва там вътре, където древните казват, че трябва да има душа.

Защото отдавна не водим в живота с осем на един, а едва удържаме равенството, нищо, че днес сме поотпуснали душите и кесиите. Защото никой отдавна не ми е вярвал толкова безрезервно, както ти, в оня кратък детски мач. Защото отдавна не съм бил така изцяло, искрено и безкористно щастлив, давайки радост и на другите, както тогава, на игрището.

Затова в съзнанието ми натрапчиво се оформя една невероятна идея. Иска ми се с един замах да махнем ранните бръчки, излишните кила, белите кичури в косите. Да зарежем задушното сепаре, да измъкнем и вратаря ни от някоя от съседните кръчми. Ако магията продължи, може помътнелият му поглед да изчезне и да се върне онази предишна, наивна чистота в очите му.

Тогава ще грабнем олющеното футболе, което тъжно събира прах някъде в мазето. Ще излезем на онзи вълшебен терен от нашето детство и всичко ще се повтори - залязващото слънце, летящата топка, детската ни радост.

Казват, че футболът е чудо, детството - незабравимо вълшебство, споменът - видение на щастието.

А ние?