На български имаме думата решение – като продукт на размисъл. Казваме „Взех решение да замина.“ Но ползваме думата решение и като нещо, слагащо край на някакъв проблем: „Решението на проблема с градския трафик“. В първия случай става въпрос за английското decision, във втория за solution. На английски имаме съществена разлика между интелектуалния процес на вземане на решение, decision making, и фактическото елиминиране на проблема, solution, в резултат на поредица целенасочени действия. От момента на взимането на едно решение до момента на фактическото решаване на въпросния проблем минава време. И съществуването на първото далеч не е гаранция за второто.
На български без да искаме подразбираме, че взетото решение слага край на един проблем или отваря нови хоризонти, на английски не, защото едно взето решение може да е добро/правилно/навременно/адекватно, но може и да не е. Работите по реализацията на взетото решение може да са прецизни, т.е. следващи точно предначертаната линия, но може и да не са. Резултатът от тях може да е истинската реализация на желанието на взелия решението, но може и да не е. Решението „да замина“ не е достатъчна предпоставка, и още по-малко е „гаранция“, за заминаването ми. В България имаме нещо като култ, някаква безрезервна вяра към взелия решение, защото слагаме прекалено лесно знак за равенство между думите и делата. Днес откривам с удивление, че то е закодирано в езика ни!?...!
Взимането на едно решение на практика е дефиниране на една цел („Реших да отида на планина, за да си почина”), като следствие и отговор на осъзнат проблем (прекомерната умора). После имаме действия по реализацията на решеното (самата почивка в планината) и, евентуалното, елиминиране на проблема (въстановяването на силите). Взетото решение е началото на един процес и задължително условие за постигането на решението на основния проблем - което пък е краят на същия този процес. Първото е изказ на решителност и твърда воля за нещо, второто е реалното му постигане. Първото решение е нещо абстрактно, второто решение е жива реалност с конкретни физически измерения.
Дали не е спецификата на родния ни език причината да казваме толкова често, че някакво решение било „останало само на думи“? Дали не е тя в основата на честите ни разочарования от нерешителни близки, колеги, шефове или лидери, или кахъренето, че „взимат кухи решения“? ...?! А доколко сами умеем да вземаме добри решения и да ги реализираме? Колко от нас са толкова решителни, колкото би им се искало. И колко от решителните са достатъчно силни, знаещи и можещи, за да постигнат решеното? ... Колко много въпроси само?!...
Аз мисля, че е време да решим да започнем да учим усърдно съвместно(!), за да можем с основание да се надяваме, че скоро ще започнем да проявяваме умело наученото, елиминирайки проблемите из основи. Понеже аз за себе си вече съм решил, ето малкия ми принос в този благотворен процес: великолепната статия на холандеца Ари Де Гаус „Съвместно учене за по-добри решения” на български.
05.11.2010 г.
Comments