Пролетта се оттегля в облак градски прах и оставя по небето загадки от облаци. А трамваят сутрин си е все същия – моето ежедневно наказание.
Понякога, за разнообразие, вземам книга и прекарвам дългите 40 минути в четене на нещо леко, забавно или интригуващо. Неизвестно защо, този ми опит да преживея по- лесно сутринта винаги много дразни околните.
- Ама госпожо, не стига, че сте с копринена блуза, ами и четете!
« Защо, какво ми е на блузата? Или пък на четенето?»
- Моля ви се, бихте ли се преместила с вашата книга?
« Без книгата си не бих се преместила всъщност! Не, че има къде да се преместя, защото съм се свряла до прозореца, ако не забелязвате...»
- Лакирала си ноктите със син лак, взела дебелата книга и чете! Ама как може?
« Жалко, вчера бях с лилав лак – сигурно е по- приемлив от синия! А в интерес на истината, мога и цигански колела да правя ...»
- Може ли да се хвана до вас, нищо, че четете?
« Не виждам причина да не го направите – освен ако аз не ви притеснявам с нещо...»
Репликите в кавички са моите отговори, които минават за миг през главата ми, но никога не изричам на глас. Просто се оставям на оня мълчалив, осъдителен поглед, който ме кара да се чувствам почти престъпница... Ако не четях, щях вероятно да съм по- приемлива за околните, дори и с блуза и лак.
Всъщност проблема е, че аз не разбирам проблема. Ако успея да разбера какво предизвиква непримиримостта на околните, ще коригирам нещата, но никак не разбирам защо се случва това недоволство. Дали вината е в копринените ми блузи, или в синия ми лак, или в дебелата книга? Понякога, когато не чета и гледам през мръсните трамваени прозорци, си мисля, дали е възможно да ми завиждат за това, че съм се сетила да си взема книга? Понеже е абсурдно някой да завижда за блуза или син лак... Или пък съчетанието на блуза, лак и книга е толкова дразнещо? Може би трябва да ходя на работа с ватенка, дочени панталони и изгризани нокти, така навярно ще ми опростят прегрешението с дебелата книга?
Една спирка преди да стане време да слизам, прибирам книгата. Имам чувството, че целият околен свят въздъхва с облекчение. Вакуумът около мен се изпарява и хората някак по- положително поглеждат на блузата ми. Никога няма да разбера защо различието е толкова плашещо. Не, че ще престана да плаша с дебелите си книги, или пък ще сменя гамата на лаковете си... И не, че това е различие, всъщност. Защото дълбоко в себе си съм убедена, че всяка уморена, изнервена лелка би почела книга в трамвая – стига да се досети, че може да го направи...
Comments