16 ноември 2013г -  *Орлов мост*, София – 7 юли 2013г.

Без политика. Без коментар. Преброяване на участниците.

Напоследък ни подлудиха с тая цифровизация... Не бе, не с оная "цифровизация"-тя си тече вече 23 години тихо и спокойно, за да не събуди прокуратурата и несменяемите до Края на света съдии и никога не е спирала, а с другата - на телевизорите.

Та, какво мислите ще се случи на 01.09.2013г. в любимото ни Отечество?

Това е само един възможен сценарий, за който се предполага, че към момента съм предсказал само аз. Спокойно, ако някой до тогава открие в предсказанията на маите или на Нострадамус нещо от тоя род, обещавам, че няма да се разсърдя и ще им отстъпя авторството.

Ето го и Предсказанието МИ:

Някъде, в една далечна галактика, на 1 септември 2013 година...

Дядо Пройчо от китното балканско селце Хлъзничехъл ще стане още в ранни зори– към пет, пет и половина, примерно.

Ще хвърли набързо малко жито на кокошките.

Ще събере 2-3 яйца от полога.

Ще забърка и ще сипе сутрешната дажба на Гошо, респективно – нареченото на някой политически лидер домашно прасе.

После по инерция ще пусне телевизора - 15 годишен „SANYO” за да гледа повторението на „Господари на ефира”.

Но ще остане мноооого изненадан.

Като предсказвам, че ще е мнооого изненадан, имам предвид ей такива ОООООО-та, и то поне толкова, колкото се събират в един Gooooooooooooooooogle, минимум.

Дядо Пройчо ще натисне бутон 1 на дистанционното и там, където ще очаква да види благите образи на водещите от сутрешния блок на БНТ... ще го посрещне един свеж, но за сметка на това - непрекъснат рекламен блок. Едни весели засмени момчета ще си предават ръчно свита цигарка един на друг, ще дръпват дълбоко от нея, а после, усмихнати ще я предават в кръг на следващия… На заден фон, леко, спокойно и напевно младежки глас ще обяснява на драгия зрител, как само днес от WeedsTV му се дава уникалната възможност да закупи не една, не две, а цели три опаковки от най-качествената тревица, расла по нашите земи. Към която, ако се обади до половин час на посочения телефон ще получи гратис и 100 грама дизайнерски чай.

На мястото на Нова ТВ ще има WTF, по която неуспелият да влезе в парламента Яне Янев, ще чете денонощно речи от избраните си съчинения „Как преборих Октопода от А до дабъл Ю”.

 Вместо ТВ7 на следващия канал ще се мъдри логото CSI. По него целодневно ще се излъчва реалити шоуто „От местопрестъплението: София”, където скрити камери в парламента, заведенията наоколо и министерствата ще показват вземането на подкупи в реално време. Ако Дядо Пройчо не заспи до 22 часа, по същия канал ще може да проследи номинации за изхвърляне (или „отзоваване” съгласно евентуално вече приетите промени в законите) на депутата, министъра и служителя, получил най-много гласове за деня.

……………

Злите езици говорят, че докато тълпите на протестите блокирали кръстовищата и искали разни невъзможни неща от хората във властта, които от своя страна никога не биха им ги дали, разни странни субекти обикаляли телевизиите и подписвали договори за изкупуване на аналоговата техника за жълти стотинки, като електронни отпадъци.

Ето на това му викам маркетинг и цифровизация, брат – да гушнеш един необятен пазар почти безплатно.

И през септември да бъде, май…някъде в една далечна галактика...

Толкова отдавна, че ми се вижда в друг живот, имаше един даскал по литература. Та той преподаваше много ентусиазирано на своите ученици класическия роман на Антон Страшимиров „Хоро”.

Само да припомня за по-младите, с два реда, някои мигове от романа. В него войска и полиция „клаха народа си, както и турчин не го е клал”. А в болната, параноична глава на един управляващ политик се раждаха идеи за масови, хилядни екзекуции в името на държавата. И неговият мащабен замисъл бе охладен само с аргумента, че ако избиеш и унищожиш обикновените хора „няма кой да плаща данъци”.

Та даскалът бе кръстил своя урок за романа „Вечната пропаст между управляващи и народ”. Естествено, намериха се бдителни „граждани”. И учителят бе извикан на червеното килимче в кабинета на началника. Там кротко и благо се опитаха да го убедят, че такива формулировки не са подходящи. Че нали има „демокрация” и „граждански мир”и нали „нашите” (тогава СДС) са на власт! Ама жилава, упорита се оказа учителската душа, не кандиса. Явно е имало и други като него. Защото „опасния” роман бе премахнат от учебната програма още следващата година.

Само дето „НИЕ” сме си същите, още по-бедни, гневни и отчаяни. Само дето „ТЕ” пак са тук – още по-„служебни”, крадливи, безскрупулни, нагли, продажни и „компетентни” в измамите. БСП, тъмносините ренегати от нея, ГЕРБ, Куневици, Крадлив Дедо – всички досегашни управници отговарят на тези характеристики – разбрахме го по джоба, достойнството и живота си. Всъщност „ТЕ” са винаги същите – децата, зетьовете, снахите и внуците на несменяемата, ченгесарска комунистическа номенклатура.

Но винаги имаше един контрааргумент, който предотвратяваше директния сблъсък между „НИЕ” и „ТЕ”. Народът ни е казал: „Турско да е, ама мир да е”. Казионните медии внушаваха и внушават  митологемите за „нежна революция”, за „безкръвен преход”. А междувременно каста от безскрупулни убийци, облечени във власт, упражняваха тотален геноцид върху собствения си народ, лишавайки го от работа, хляб, медицинско обслужване и надежда. Но фактът си бе факт – дори след сблъсъците от 97-ма липсваше пролятата кръв между управляващи и народ, липсваше една смърт, която да ги остави завинаги от двете страни на фронтовата линия.

Затова оценявам смъртта на Пламен Горанов като историческа граница за нашия, българския свят. Само горчива насмешка и презрение заслужават платените, тиражирани лъжи, че този млад човек „не е знаел какво прави” или че някой му „пъхнал” на протестите плакат срещу ТИМ.

Пламен е знаел за какво живее, знаел е и за какво да умре. Нали това е най-важното измерение на героизма! Който го отрича, значи отрича Левски, Ботев, Списаревски, братя Миладинови, отрича всички наши герои. Вярно, опитаха се разни безпардонни турчуля в една държавна комисия „по дискриминация” да ”тълкуват” класическата българска литература и история. Но народният гняв ги измете за дни.

Не че това промени съществено нещата.

„НИЕ” си оставаме същите – бедни, отрудени, смятащи стотинките, отглеждащи децата си във вихъра на поредната „криза”. „ТЕ” , гримирани с нови заблуди, пак ще са тук – все така демагогски хлъзгави, алчни гьонсурати, „потомствени дипломати”, свръхобразовани далавераджии и „приватизатори”.

Но с Пламен изгоря и илюзията, че пропастта между властващите и обикновените хора някога може да бъде преодоляна. С неговите саможертвени пламъци изгря жестоката истина как „общественият договор” тук или на Запад, в Африка или в Америка, е просто една глупава пиеса, режисирана от многонационалните корпорации и техните слуги..

А бедният, застаряващ даскал? Той  ще намери какво да каже на своите ученици. Без политика в училище – само по класиката. Ако не „Хоро” той може да преподава „Приказка за стълбата” на Смирненски и „Андрешко” на Елин Пелин.

А като безценна илюстрация на своите уроци ще води учениците си на паметника на Пламен Горанов.....

Е, господа и дами от голямото „Добро утро”, сещате ли се накрая кой ще победи? Справка – воплите на съдия-изпълнителя от блатото......

Нека не идеализираме фалшиво нещата. Автобиографичната книга на Бербо се очертава като доста любопитна и интересна, но едва ли ще затъмни класическите творби в този литературен жанр. Същото се отнася за неговите картини и карикатури, които той с присъщото си чувство за мярка показва само на приятели и рядко споделя с широката публика.  Тъй че Тодор Влайков и Радичков, Веласкес и фламандските класици могат да спят спокойно вечния си сън.

Но ясно изразената склонност на Бербатов към изкуството издава същностна черта на неговия характер – стремежа към красотата. Нали именно играчи като Бербатов със своите брилянтни изпълнения преобразяват този спорт в изкуство. И докато онези с „праволинейния” футбол, тичачите и ръгачите принизяват великата игра до корида или ръгби с малко по-кръгла топка, именно нашето момче с ювелирните си голове и пасове, с вълшебната си техника и магически отигравания я въздига до ранга на поезията. Един престижен английски вестник нарече Димитър Бербатов „последният поет от епохата на романтизма” на зеления терен. А това във времената на все по-комерсиалния и все по-силов футбол само по себе си е достатъчно признание.

Свързана с благородната сила на изкуството е и следващата особеност в характера на Митко. Той всячески желае да бъде полезен на страната си и хората в нея, защото както сподели в интервюто: ”Единственият начин злото да победи е ако добрите хора не правят нищо”.

И Бербатов не само желае, но и прави доброто! Прави го чрез своята фондация, която подкрепя и поощрява десетки българчета всяка година. Прави го и с участията в кампании като „Активни и здрави”, която вече дава плодове в новооткритите и ремонтирани спортни площадки и физкултурни салони на изстрадалите ни, западащи училища.

При това големият футболен ас, върши своята благотворителна и общественополезна дейност с присъщата си скромност. Единственият (поне за век напред!) българин - голмайстор на Висшата лига не се срамува да признае Христо Стоичков за свой футболен идол и учител. Милионерът с честно спечелените пари (доживяхме и такъв в България!) не се свени да каже на човек като Кеворкян: „ти си много пред мене на интелектуално ниво”.

Ако „мразещите” Бербатов още не са били вбесени докрай, вероятно последната сентенция на Митко: „Семейството и всичко останало” ги е извадила от равновесие. Огромната част от хейтърите са самотни, изтъкани от завист и злоба комплексари, които така и не са разбрали какво е истинска обич, истинско семейство. И как едно крехко детско гласче, което казва: „Татко, обичам те!” може да те изстреля в небето на щастието по-високо от вкарания на „Уембли” гол. За тях вероятно по-романтични са креватните приключения на Гонзо и Гонзовица, Благо и Благовици, Валерчо и силикон-чалгаджийките, Рууни и проститутките. Липсата на скандали в интимния живот на Бербатов ги вбесява, защото не се вписва в калъпа на тъпия им мироглед за парите, пиенето и „третото” като връх на житейските наслади.

А Бербатов опази от просташки погледи своя интимен свят, намери точната жена, която не парадира по медиите с парите на мъжа си и смешни претенции до изкуствен бюст.

Вярвам, всички очакваме още успехи, още спиращи дъха се мигове от Берба по футболните терени. Но това интервю доказва още по-красноречиво, че той ще бъде значим фактор и в годините след като приключи феноменалната си кариера.

И не можем да не се присъединим към ярко изразената симпатия на легендарния журналист  и да повторим думите му:

Напоследък рядко пиша разкази, а се отплесвам по жлъчни статии за нашите политици, "общественици" и държавници. Не че мерзягите-крадци не ги заслужават, но в крайна сметка човек май се пилее за дребни хорица и дребни неща.
  И когато сънуваш някакъв сюжет, това значи, че подсъзнанието се бунтува и трябва да му се подчиниш. Следват безброй редакции и доста часове пред компа, но сънят е в основата на сюжета и идеята. Пък както казваше великия Алеко: "Да вземе да ви хареса!".

Всъщност това е само анонс към разказа в общност "Литература", където смятам, че е подходящото място на художествена творба в съответния жанр. Както стиховете трябва да са в "Поезия", уроците и дидактическите задачи в "Образование" и т.н.
 Но "всеки знае себе си", а моят разказ е тук: http://bglog.net/Literatura/71149

Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек, наш сънародник, битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„Стенли, отново ще победиш! България е с теб, капитане!”

Ето как омразният апартамент се превърна в уютен дом. Разбира се, на майка й не допадна спалнята, но тя и без това няма работа там.