СЛЪНЦЕ, ОБИЧАЙ МЕ И ТАМ
(На Олег, който раздели света си
на две. Бъди благословен!)
Вървя, а около мен цъфти Южна Испания. Андалусийките са изпаднали в блудно умопомрачение по рождение – удвоили са препускането из магазините, удвоили са теглото си така, че днес изглеждат двойно по-дебели, двойно по-гъст е мъхът над горните им устни. Испанките миришат специфично – нещо средно между мускусен бик и есенция на магнолия. Плътна и тежка миризма. На мен ми става лошо и се оттеглям на сянка под една тента на отсрещния тротоар. Множеството прекалява в похожденията си към слънцето и суетата. Струва ми се, че тези хора ненавиждат всичко, което е по-различно от света им – жарък, разгонен и неопитомен бяс.
Ще ме попитате какво правя сред тях и защо още не съм тръгнал? Защото Ди, бедната, нещастна, свръхинтелигентна Ди реши да избяга и да заживее в Аркос де ла Фронтера. Уж е селце, пълно с туристи, но прилича по-скоро на гноясал апендикс, пълен с бацили – тридесет хиляди бацили, които се хранят от парите на туристите. Хребетите на Пена Нуева, в чийто скут е скътано Аркос са просто надменни скелети, изпити и изсушени чирози от андалусийското слънце. Растителността е полуафриканска - рожкови и маслини, а хората са полудиваци. Като всички испанци. Не ми е хубаво, ала обичам Ди и ще остана до нея, ще остана въпреки, че не ми е приятно да гледам хубавата Ди, доктор по политически науки да понася хокането и простотията на доня Еухения – обикновена домакиня с нисък коефицент на интелигентност, при която Ди е просто слугиня.
Седейки на тротоара си въобразявам, че под тентата жегата не е чак толкова непоносима и очите ми са премрежени от маранята и от пушека, излизащ от тиганите на близкото заведение. Чакам Ди. Хубавата Ди, веселата Ди, съобразителната и саркастичната Ди. Токчетата й препускат по асфалта песенно, носи се моята любма – цветна и ароматна по уличното платно право към мен. Светът се завърта бавно, потъва ъгълът на самотата ми като круширал Титаник, толкова много желая Ди, че андалусийската клоака наоколо изчезва, а вместо нея изгрява балканското ми слънце на отсрещния покрив или над хребетите на Аркос де ла Фронтера.
-Хей, Ди! Приседни малко на тротоара при мен!
Тя сяда. Коленете й щръкват, под полата й като привидение се мярва бельото й. Ди придърпва полата си, приглажда кестенявия кичур коса, паднал от вързаната на тила й коса. Прегръщам изморените й рамене с едната си ръка – демонстрирам, че съм нейният мъж. Ди мълчи и диша на пресекулки, сякаш я е страх да не вдъхне прекалено много от реалността. Забравила е да живее като човек, сега съществува единствено като брамин. Пост и молитва, пост и псувня от работодателя й, калдаръмени сутрини – бягане до къщата на доня Еухения, да направи сутрешното й кафе, да изтърка насрания й кенеф, понеже в онова семейство всички са мърльовци и смятат, че миенето на кенефи е работа само за източноевропейци. Как да те утеша, бедна ми Ди? Как да пресуша сълзите ти, макар, че отдавна си забравила да плачеш? Толкова отдавна си свикнала да преглъщаш влагата им, а измамното суетно слънце на Испания е сбръчкало лицето ти като сюнгер. Красиво е лицето ти, не ми се ще да ти го казвам – нямаш нужда в това отчуждение да ти напомням, че има и красиви неща на този свят, повече ще те заболи! Затова мълча. Просто те прегръщам с една ръка и мълча.
-Миришеш хубаво! – мърка тя. – Излязъл си от банята току що! Нещо хубаво си направил за мен...
„Нещо хубаво си направил за мен!”. Обичаш да вдъхваш аромата на прясно изкъпано. Мириша на простичък сапун, но на теб ти доставя огромно удоволствие, понеже цял ден си бъхтила всред миризмата на испанци – мускусен бик, магнолия и мръсни кенефи. Хора ли сме ние, Ди? В този свят на отчуждение, лъскави бутици, претъпкани тапас и дебели, мустакати испанки? В този свят сме изгубени с теб, Ди, прекалени философи сме с теб, обременени от друга култура и разбиране за живота? Какво правим двамата, Ди? Аз те целувам като жаден пияница и искам да изсмуча горчивите сокове, тръгнали от корена на сърцето ти и дълго пътували по изморените ти вени. Красива си, скъпа, красива си! Въпреки, че не познаваш милувката на фризьорите напоследък, въпреки, че носиш изхабена басмяна рокличка, а единственото разкрасително средство за теб е да те любя, да те събличам с поглед или просто да те събличам, да броя луничките ти, които са се увеличили, откакто сме тук, да те опиянявам с устата си...Достатъчно ли е за теб, Ди или животът е дърт грубиянин и се налага да не обръщаш внимание?
Никой не забелязва великолепието ти, освен мен – ти се движиш ярка, присъствена човешка тенденция, имаш какво да им кажеш, има на какво да се научат, но изглежда кенефените делници са объркали възприятията им, хока те Еухения, без да има съществена причина, просто ей така – да й олекне, че е грозна, дебела брантия, чийто мъж утолява есествените си нужди и либидо по типично ленив начин предимно в салоните за масажи. Sic transit Gloria mundi и ние по средата някъде – заклещени временно. Мразя гаспачо, искам прост таратор!
-Да се прибираме, любов моя! За вечеря ще има дъжд и вино! Дъждът ще е от мен, да си спомниш откъде сме дошли, скъпа, а виното е евтино – за напиване!
Целуваш ме удавнически, целуваш ръцете ми, аз съм господарят ти, господарят на евтините забавления за имигранти. Облизваш тайно адамовата ми ябълка, толкова е непринудено, че настръхвам, и случайно хвърлям поглед върху цъфналите бегонии по прозореца на отсрещната къща, а те ококорени и внезапно ужасени от твоята откровена свръхсексуална милувка затварят очи и се правят на скандализирани девици. Някой хлопна отворения прозорец зад бегониите. Чифт къси крака тупуркат към нас – една доня на средна възраст с невероятни, дебели златни колиета около врата си и накичени с бижута суетни пръсти се приближава и грубо ни гони от нашия пристан на тротоара. Аз се опитвам да я отблъсна, да й обясня, че жена ми е уморена и просто си почиваме на сянка, ала жената е непреклонна, отривистите й жестове са красноречиви: „Махайте се! Мръсни имигранти!”.
Нека тръгваме, любов, ще те любя тази нощ до припадък! По сто начина ще изпиташ езика ми върху теб, по сто начина ще се изпразня върху света! Искам да крещиш, гръмогласно да известяваш оргазмите си и преди всеки от тях да си спомняш дебелите пръсти, накичени с пръстени, и преди всеки да виждаш някой Хорхе, който в този момент не люби жена си, а смята дневните приходи от труда ти, и след всеки оргазъм нека шумно се целуваме, да оглушим мрака и да избодем очите на всички Еухении и възгласите ни да се носят над хребетите на Пена Нуева, които никога няма да узнаят колко са красиви хребетите на нашата Хемус.
-Да тръгваме, Ди! Нека тънат в лайната си! – ти казвам аз и кавалерски те повдигам от тротоара. Крачките ни заглъхват наизток към имигрантското ни жилище. След нас непознатата доня лисва кофа с вода на тротоара, на който преди секунди седяхме с теб и започва да го търка с настървение и миризливи препарати. Жълтите й гумени ръкавици, сигурен съм, никога не са били върху ръцете на нейната източноевропейска слугиня. Слугинята й, сигурен съм, чисти кенефа й с голи ръце!
Слънцето залязва, слънцето се срамува да свети над Андалусия. Слънцето било за всички, казват. Не, скъпа моя, слънцето не е за всички! Слънцето е привилегия за другите, обсебено и канализирано да свети само над тяхното небе... Нашето небе е бездомно, Ди, пътуващо е с птичите ята, не онези, които мигрират на юг, а онези, на които е забранено да спират...
Продуктите за слънцезащита трябва да бъдат част от нашето ежедневие не само през летните месеци, а през цялата година. С идването на летния сезон, обаче, положението става още по-сериозно, тъй като дори отиването до кварталния супермаркет може да причини изгаряния.
Comments