Разбира се, че се иска съгласие. Нещо повече, ако НЕ желаят, подписват декларация, че НЕ желаят срещи с училищен психолог, което показва на разследващите чиновници от "Защита на детето", че си предприела серия от мерки за овладяване на положението.

Психологът от своя стана също записва колко срещи и кога са проведени, защото има проверки. Важното е да кипи безсмислен труд.

Куинка, така е, за съжаление. И ако не ме лъже паметта, съгласието трябва да е писмено. А има ситуации, при които трябва да се реагира на момента. Но докато родителите се разберат помежду си, докато дадат писменото си разрешение, детето отдавна е забравило за какво всъщност става дума. В много случаи сме със здраво вързани ръце.

Със Стефанов сме писали едновременно. Аз не знаех за тази декларация. Благодаря, Стефанов!

Поли, за съжаление можеш само да препоръчаш консултация с психолог, но не можеш да задължиш родителя. Пак опираме до това - от какво имат нужда децата и какво им даваме. Консултирах се по въпроса с нашия педагогически съветник.

Уви, да... колегите, писали преди мен, са прави. Психологът не може да работи, ако родителите не са съгласни "да бръкне" в мозъчето на детето и да разбере какъв е проблемът, за да съдейства.

Психологът може да влезе и да говори пред целия клас, което също е вид мярка (ако се стигне до наказания, защото при проблем ще разберете, че друго реално няма какво да се направи).

Благодаря за отговорите, колеги. Явно с голямо закъснение, едва днес, научавам за поредния парадокс в нашата работа. Учителят носи отговорност за живота и здравето на децата, но е с вързани ръце, когато търси психолого-педагогическо съдействие от специалист, за да овладее положението. Просто "прекрасно"!

Стефанов, предположих, че би следвало в такъв случай да се подпише декларация, че родителят отказва консултиране за детето си, но не бях съвсем сигурна. Благодаря, че ме информира.

И все пак, колеги, къде е записано това изискване, че родителят трябва писмено да изрази съгласие/несъгласие? Изчетох Закона на закрила на детето, но там няма нищо... Не може някъде да не е регламентирано с нормативен акт всичко това.

Макрар че не знам естеството на проблема в класа ти, Куини, за съжаление всичко се прави с идеята да се покаже каква е дейността при евентуални проблеми и оплаквания до РИО, Защита на детето и др институции. Ако родителят не вижда проблема, може да се стигне до чисто чиновническо разследване, където детото въобще не е важно, важни са листите с преписките - изходящите номера да съотвестват на входящите. А винаги е виновен класният, разбира се.

 

Възможно е да не е записано, че трябва да има писмено изразен отказ. Ако това е наша местна практика, тя е следствие от предишни проблеми (например някой родител се е отлакал, че детето му насила е принуждавано да води беседи с психолози, които естествено не са способни да оценят гениалността му и прородната му доброта, например). С това показваме, че сме предложили тази мярка, заедно с няколко други...

Естеството на проблема са ежедневни, многократни прояви на агресия, някои от които сериозно застрашават живота и здравето на децата от класа. Детето представя нещата пред родителите си по друг начин, който не съответства на онова, което реално се случва в училище, а те, като любящи родители, са склонни да търсят винаги оправдание. Само че така ние не решаваме проблема, а само го задълбочаваме. Чувствам се като завъртяна в порочен кръг, от който няма излизане.

Вчера таткото на друго дете си изпусна нервите, защото проблемите ни в класа са факт, а аз се чудя вече как да постъпвам и към кого за съвет и помощ да се обърна. Най-малкото - никак не ми се лежи в затвора, ако нещо, недай си, Боже, се случи... 

За голямо съжаление все по-често ни се налага да търсим компетентна помощ от психолога или пед. съветник. Наистина никой класен ръководител не е застрахован от подобни ситуации. Преди една седмица, в края на работния ден, при мен се появи жена от ДСО, разпитва ме за дете от моя клас.  Наистина се почувствах като на разпит. Проблемът бил между родителите. Аз съответно не съм уведомена от страна на майката или бащата. Получи се така, че научих от страничен човек неща, които не съм си и представяла. Работиш с някое дете, всеки ден се срещаш с родителите и не си наясно със състоянието на нещата. Най-интересното беше, че това, което научих за семейството, беше по индиректен начин, покрай въпросите за поведението на детето в клас, междучасие и .т.н. След тази информация аз бях значително по-наблюдателна. Дадох си сметка, че не е честно, но е важно да знаем за проблемите на нашите ученици, защото това рефлектира върху нашата работа, най-вече като класни ръководители. Куинка, познавам човек, с необходимата квалификация, опит, работи в сферата на образованието и би могъл да ти бъде полезен с консултация или съвет, да ти цитира съответната разпоредба. Пиши ми на лични.

Няма такова нещо, мисля не е само при нас! Педагогическият съветник е затова- да реагира на момента! Когато родителят дойде, вече е късно! А често и не идва!

Изчетох всички коментари и съм учудена от факта, че да изпратиш дете при педагогическия съветник или училищен психолог ти трябва разрешение от родител. И аз като Шери си мисля, че същността на тази длъжност в училище е лицето, което я изпълнява да реагира навреме, а не след като е станала белята. Ако след поредната проява на агресия, аз не потъся помощта на компетентно лице, рискувам да се стигне до ситуации, с които напоследък медиите ни заливат. Не съм чувала за декларациите, за които говори Стефанов. А и аз като теб, Поли, никъде не открих такова изискване...

Дими, ще се радвам да ме свържеш с човек, който да помогне с компетентен съвет и да цитира съответната разпоредба. Така ще сме наясно по отношение на документите, които ни задължават да следваме конкретни предписания и правила.

Всъщност информацията за детето ни е нужна, за да реагираме адекватно, и колкото повече знаем, толкова по-добре подготвени сме за случващото се. Информацията не би трябвало да се пази в тайна от класния ръководител, а просто той от своя страна е длъжен да не я разгласява. 

Но това положение, че трябва предварително да се иска съгласие от родителя, за да се намесят психолози и педагози, и аз като Тони, още не мога да го асимилирам като логично и уместно. Да, съгласна съм с Шери, че има ситуации, които не търпят отлагане, а трябва да се реагира сега, на момента, светкавично.

Освен това излиза, че на психолозите и педагогическите съветници трябва да се гледа като на хора, за които се допуска, че биха могли да нанесат вреда... А не трябва ли да е точно обратното - те да са най-добре подготвените лица за общуване и контакт с деца? Понякога се изумяват от тъпотиите в системата ни. Толкова ли много са случаите, в които родители са се оплаквали от работата на пед. съветници и психолози, че се е стигнало до там - да се иска писмено разрешение?!

Абсолютно си права Куини! Педагогическият съветник е затова винаги в училище! Мисля, че няма разпоредба, но на последък толкова много са ни разпоредбите, че ....може и да сме я пропуснали...!

Шери, докато не разплета тая загадка с разпоредбата, за която толкова много хора знаят, но никой не я е виждал, няма да мирясам. Обещавам ти.

Куини, не търси логика и уместност! Най-добре питайте самите училищни психолози как се инструктирани, защото те са наясно как става приема при тях. Може при нас проблемите да са повече и да са въвели това изискване, но проблемните родители няма да се поколебаят да намесят работата на психолога като утежняващ фактор. Разбира се някои даца с удоволствие отиват там дори просто поради факта, че магат да поседнат и да поговорят спокойно с някой, който може да им помогне. Но бъдете подготвени за писмени обяснения пред различни инстатции.

Ако ми позволите да се включа  с моето скромно мнение и опит, Куини, не губи време в търсене на наредби. Без да омаловажавам работата на специалистите, смятам, че класният ръководител в съдействие с останалите специалисти може да помогне много на проблемното дете.

 

Миналата година имах подобен проблем и нещата наистина се задълбочиха, но с подкрепата на училищното ръководство и с много обич и усилия облагородихме едно "дяволче", което тормозеше целия клас. Куини, доколкото познавам работата ти от блога, смятам, можеш да помогнеш на своя ученик да овладее проявите на агресия. Аз успях, чрез позитивна подкрепа и ясно очертаване на границите. Разбира се всеки случай има своите особености, но вярвам, че по-добър приятел от началния учител за децата няма.

Куинка, ел. адрес  -   slav_1969@abv.bg

или на тел. 0884168080

Стефанов, абсурдите винаги са ме впечатлявали – даже отделен личен блог съм си направила, за да ги описвам. С изясняването на проблема има някаква надеждица някой висшестоящ чиновник, следящ нашия блог, да се замисли над поставените въпроси. Може би, защото надеждата действително умира последна, затова тук пиша и бриша…

И все пак, предпочитам да дам писмени обяснения, отколкото да позволя нараняване или нещо по-лошо да се случи с някое от децата.

Елена, благодаря за включването и за добрата оценка. Наредбата ще си я търся, защото, ако я има, това значи някаква пълна недомислица, но пък, ако не съществува, значи някой си я е изфантазирал и на принципа „една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина” е успял да заблуди много хора.

За позитивизма, който говориш, ще споделя. В това отношение резултатите от моите усилия имат краткотраен характер. Не знам, но идеята да убедиш едно дете, което е свикнало да общува по конфликтен начин, че добрата постъпка, усмивката, взаимопомощта са печеливши, винаги добре се възнаграждават от останалите деца в класа, трудно се възприема. Може би, защото по лошия начин впечатлението е бързо и сигурно, а по добрия – ефектът не е така ярък.

От понеделник въведох санкции – лишаване от междучасие при всяка лоша проява, защото търпението човешко и учителско има свойството да се изчерпва.

Но за позитивизма ще опитам друго. Идва ми на ума да направя едно коледно състезание, посветено на добрите дела. Кой ще сътвори най-много добри постъпки преди Коледата, ще ги опише заедно с татко и мама, и ще участва в една Славна класация. Състезанието ще се нарича „Бързайте да правите добро”. Темата е заимствана от едни идеи на майка ми, която по професия ми е колежка.

Дими, сърдечно благодаря!!! 

      Хващам се за последния коментар на Поли. Когато бяхме на срещата в София и отвън говорехме в тесен кръг много ми хареса една идея подхвърлена от колежка от Хасково, която каза, че е практика при нея в началото на всеки учебен ден да се отделят няколко минути и да се разкаже за доброто. Темите могат да са различни: "Какво добро направих вчера"; "Случи ми се добро"; "Да кажем добра дума"... или просто да си поговорим за доброто, да започнем с добра дума...

Куини, имах подобен проблем в миналия випуск. Агресивно дете, което провокираше всички, но според родителите, вината беше в другите. Говорих, обяснявах, изисквах и накрая направих тренинг за родители. Обявих го като род. среща. Написах  казуси. Описах поведението на различни деца от класа- стеснителни, несигурни, невъздържани...Описах и него. Но промених имената. Разделих родителите на групи. Раздадох казусите, като родителят на проблемно дете работеше върху поведението му. Групата описа начини, които да помогнат на детето да разбере и да се справи с проблема и как родителят да му помогне.  Прие се много добре. А родителите казаха неща, които аз не бих могла да кажа. Но добронамерено, целенасочено, с желание да помогнат. Проблемът не се реши изведнъж, но получих разбиране, съдействие и доверие. Родителите знаеха, че съм загрижена за децата и се опитвам да правя най-доброто за тях. Много работя и с децата. Още в първите дни на първи клас въвеждаме правила на класа. Позитивни, такива, че да осигурят спокойствието и безопасността на всички. И много изисквам. И от децата и от родителите. Но като приятел, на когото имат доверие. Работя и за създаването на колектив- много мероприятия, походи, екскурзии, лагери. Родителите помагат с желание. Резултатите бяха повече от добри. А тренингите са чудесен начин да се обсъждат много проблеми. Всеки открито си казва мнението, чувства се значим, работи целенасочено, с желание.

Maria, прекрасен опит си споделила. Преди време някой беше подхвърлил за "по-различната" родителска среща, тоест за работата с родителите, но не просто отчетена такава, а реална, подплатена точно с това, което умеем най-добре - да се раздаваме.

Куини, аз също не зная за такова изискване за съгласие от родител, не вярвам да има, може би го е родила практиката. Приятелският ми съвет е свързан с това - ако усетиш, че към това дете е подхождано с каране, сила, викане и т.н. досега, независимо дали вкъщи, в детската или в приятелски среди, просто смени тактиката, бъди различна. Имам подобен случай в класа, агресивно и хиперактивно дете, не се концентрира.. нервничи, изобщо много трудно се работеше с него, сега се промени. Разказвала съм на колеги, че в 1. клас при поставяне на задача, той ми отговори с "Не искам!" и седеше безучастно, аз приближих, помълчах, протегнах ръка и му поисках билета, той ме погледна въпросително, защото очакваше да се карам, попита за какъв билет говоря, аз на свой ред казах, че за концерта по желание, на който смята, че е. Получи се леко развеселяване в класа, но той стана, поправи се и оттогава знае и е значително по-коректен във всичко. Успех, миличка!

Дими, още не съм се обадила на специалиста, с когото ме свързваш. За да не пиша отново и да разказвам какво се случи през последните дни, ще ти пусна само линк към коментар от същия пост в "Образование".

Рада, доброто, да, доброто и красотата ще спасят света. Трябва усилено да работим в тази посока.

Мария, чудесно е, че умееш да провеждаш психологически тренинги с родителите. Аз не се чувствам подготвена и все си мисля, че форми от този род са в компетенциите на психолозите.

Галка, съгласна съм с теб, че средата трябва да е приятелска. Смятам обаче, че моят случай е по-различен - на детето не му се карат и не го изтезават, напротив - те го гледат с много грижа и разбиране и за нищо не го санкционират. Според мен, всяко залитане в някаква крайност не е е добро.

... Та разликата между общност "Образование", която се кани да мре, и общност НО, е, че като зададеш въпрос, колегите начални учители веднага реагират.

Справка. До този момент коментарите към същия пост са 20, а тук = 0. 

В  отговор на  въпоса за педагогическия съветник и .....

И аз съм в същото положение. Всички са в правото си... А какви са правата на педагога???

Нямам какво да добавя, НО ми става интересно каква е законовата рамка???

Ще следя с интерес проблема!

Общо казано правото е на родителите, а ние нямаме право да препоръчваме... и пр.

Спазвам това правило, но искам да знам какви точно за законовите рамки?!

МОЛЯ, пишете и не се жалете, защото не сте застраховани!

Поли, дискусията е важна и за това на мен все пак ми се иска да подължи и тук, в голямата общност.Аз лично имам да кажа доста по въпроса.

Една от безбройните ми щури идеи е да посещавам и курс за психотерапевти.

От тях съм научила, че терапия с възрастен човек може да се извършва само с негово изрично съгласие.

От друга страна - при бурен конфликт в училище педагогическия съветник/ психолога би трябвало да реагира незабавно. Представяте ли си - сбиване, заплахи за саморазправа.... немислимо е да се чакат да дойдат родителите.

Но тук до колкото разбирам случаят е междинен. Моля те да уточниш - за един разговор  с психолог ли става въпрос или за продължителна работа?

Сега си давам сметка, че и аз не знам какво точно предвиждат наредбите втакива случаи.

Така- на прима виста се сещам за няколко бързи съвета.

Първо - от същия курс научих, че много хора се плашат дори от думата "психолог", да не говорим за "терапия". За това може би е по- добре да използваш пред родителите изрази като "консултация", " разговор", "съвет"....Което и в действителност е по- блозо до това, което върши училищния психолог. Добре е да уточниш пред майката, че изпращането при психолог няма дасе използва срещу детето /което съм сигурна, че и ти мислиш/. Психологът трябва да посъветва малкия какво трябва да прави, за да не изпада толкова често в конфликти със съучениците си. С две думи - родителите да са наясно, че идеята е дето им да бъде предпазено от проблеми /защото явно не се очаква, че те са се притеснили за безоасността на чуждите деца/. Ако щеш - какво трябва да се промени за да не го "нарочат" за вечен виновник/това разбира дсе са страховете на майката, но ез се опитвамда погледна през нейните очи/

Второ - от краткия ти разказ стигамдо извода, че проблема тръгва до голяма степен и от родителите. Няма ли да е по- лесно да убедиш майката тя първа да говори с психолога, щом толкова се притеснява за детето? Това може да помотне дори повече , ако колегата ти си разбира от работата.

Ако все пак лодителите упорито отказват - има и други варианти. Примерно да опишеш до колкото е възможно ситуцията на психолого и той да те посъветва как да реагираш. Или да влезе - примерно в час на класа и да проведе една- две беседи с целия клас. За това не знам  да се изисква изрично съгласие народителите. И на другите деца няма да е излишен подобен разговор.

Колкото за нормативната страна на нещата - и аз мразя документацията и нерадбите. но като ми обясняваш с какъв тип дете и скакъвтип родител си имаш работа- съветвам те добре да си "вържеш гащите" законово. Такива хора винаги са убедени, че законите са на тяхна страна. И недай си боже някоя запетайка да се тълкува нееднозначно- гарантирани са ти куп неприятности с всички възможни инстанции.

Всъщност, не бих се очудила, ако според майката проблем няма. Ако няма оплаквания от поведението на детето си в къщи. И ако е твърдо убедена, че то е било право във всяка от конфликтните ситуации. С риск да звуча консеравивно и старомодно - не вярвам, че само "положителното възпитание" ще помогне в сучая. Колкото и да те убеждават, че "добрата дума, помощтта, усмивката" са полезни, да промениш поведението си изисква усилия. А къде по- удобно е просто да убедиш мама, че другите са виновни. Особено, когато тя е винаги готова да повярва. За това мисля, че се налага не да педприемаш силови действия, но все пак да и бясниш, че това поведение не можеда бъде търпяно до безкрайност. И че ако детето й нарани съученик, тя самата ще си има неприятности. И няма да може да мине с оправдания, че пак е неразбрана.

 

 

 

 

 

Скъпи ,Поли и колеги,

мисля, че въпросите ви се крият в длъжностната характеристика на педагогическия съветник в съответното училище.Прочетох  внимателно всички мнения и тук, и в Начално образование.Най-общо проблемите могат да се разделят в две големи групи или по-точно в два вида дейности на педагогическия съветник /психолог/.Когато учителят има проблем в часа и това е инцидентно, няма проблем детето да бъде изпратено при специалиста и тогава родителят не може да има претенциии, но кагото говорим за псиихологическо изследване ,тогава нещата са по-различни.Тогава задължително се иска не само съгласието на родителя /ите/, но и  практика в психологията е  специалиста  да се срещна   първо с  тях.Тогава се получава по-ясна картина за ставащото с детскта психика.Считам, че това трябва да знаят всички учители, за да могат успешно да се защитават от безмислени нападки.Някога ,в училището където  работех, имахме практика педагогическият съветник и помощник директора да присъстват задължително на първата родителска  среща за първи клас и да дадат възможност на родителите да споделят, разбира се лично, за проблеми с детето си.

Всяко ново дете в училището първо се срещаше с пед.съветник   и тогава влизаше в клас.Идивидуално вземахме решение, къде е  най-добре да бъде настанено детето.

Друг подход:Да бъдат поканени родителите на лична среща, но разбира се, ясно ми е, че в повечето случай трябва да се реагира на момента и считам, че нямате проблем да го правите!!!Дано поне малко  съм била полезна!!!Успех!!!

Споделен американски опит:
детето ми трябваше да ходи на консултация с логопед.
Преди да започне, аз бях извикана, за да ми се обясни какво и защо ще прави в този половин час седмично; след което подписах един наръч хартии, обясняващи подробно същото.
Лично мое мнение:
аз съм ЗА това родителят да има правото да решава какво ще се случва с детето му в училище.
Аргументацията ми:
1. предпочитам да имам ИЗБОР - дали да ваксинират детето ми, дали да го консултират с логопед или психолог....
Не искам да бъда лишена от този избор и някой друг да решава вместо мен.

2. ако детето наистина има нужда от консултации със специалист, този специалист трябва да говори с родителя и да го убеди, че такава работа с детето е наложителна.
Ако не получи съгласието на родителя, това означава или че специалистът е некадърен и не може да обясни убедително в какво се състои ползата от работата му, или че родителят рано или късно ще има още  по-сериозни проблеми с детето си, защото е неспособен да разбере защо детето му има нужда от помощ.

Извод: психолозите, логопедите, педагогическите съветници трябва да си вършат работата, за която им се плаща, но не през главата на родителите.
Всеки отговаря за детето през определен период от време - педагозите - докато е в училище, родителите - 24/7.
Но родителите са тези, които носят пълната отговорност за едно дете - следователно те имат и пълните права да решават какво е добро за него. Особено ако обратното не е постановено чрез съда :).

Надявам се Ела, да не си открила противоречие, с това ,което ти изказваш, и написаното от мен.Точчно това ми беше мисълта, че е важно специалистите да защитят позицията си,  това  значи да знаят за какво иде реч, смисълът на работата си.Тук не упреквам учителите, в никой случай, но пък специалистите пед.съветници , с този широк спектър на възможности да се упражнява професията , много често  е  чудесна възможност за безброй спекулации.  Нямам идея да отмествам целта на поста, просто изказах мнение от конкретни наблюдения! 

 Подкрепям мнението на Ела!

 Преди години ми се наложи да напусна страната и да оставя децата за известно време при майка си. Като се върнах майка ми, ми съобщи, че детето според началната учителка трябва спешно да посети психолог, защото загубило интерес към училището и се затворило в себе си. Отидох със сина си при психолог и се оказа, че баба му е толкова амбициозна, че го карала по цял ден да учи, ограничавайки детските игри.Психологът ми обясни, че в игрите се развиват фантазията и комуникативността на децата и да посъветвам майка си и началната му учителка да го посетят!

Да уточня - работата на учителите е да учат децата.

Не трябва да им се вменяват задължения, за които никой не им плаща - не е справедливо.
Учителите не са виновни, че родителите не са си възпитали децата, а на педагогическите съветници  се плаща точно за да са свързващото звено между училището и дома.
Във връзка с това се сещам за вицоподобно звучащ диалог между учител и родител.
Родителят:
--Добър ден, учи-теле.
А учителят му отговаря:
--Добър ден, роди-теле.

Колеги, благодаря за коментарите!

Тези дни програмата ми беше много наситена и нямах никакво време да пиша в блога.

ninevij, законовата рамка все още не ми е ясна. Според мен, правата трябва да са тясно обвързани със задълженията. Щом учителят носи отговорността да опазва здравето и живота на децата, би следвало да има правото да избира към кого да се обърне за помощ, когато в класа му се наблюдават случаи на агресия и безопасността на учениците му е застрашена.

Ани, едно от най-глупавите виждания по въпроса е начинът, по който голяма част от българите тълкуват срещата със психолога. Те едва ли не са склонни да обобщят, че само психично болните хора са за там, с което изобщо не съм съгласна. Всеки човек в един или друг момент живота си има нужда да поговори с психолог или психотерапевт. Аз лично много уважавам добрите специалисти в тази област и с интерес обменям информация и съвети, свързани с нашата работа, пък и с нещата от живота изобщо.

Дори, благодаря за споделеното. Всъщност, най-неочаквано при мен се реши проблемът с майката, която все не искаше да го види и дефинира. Ще разкажа накратко.

В четвъртък тя влезе в конфликт с мен, търсейки ми сметка защо санкционирам детето й, омаловажавайки случаите на агресия – тоест, че проблемите не са толкова страшни, колкото аз ги виждам.

Почувствах се засегната заради неуважението към моето мнение и заради чувството на безпомощност да се справя с положението. И чисто по женски, след като майката си тръгна, се разплаках. Само че в този момент се появи друга майка, която е в по-близки отношения с първата. Видя ме в това състояние, попита ме за случилото се и аз й споделих всичко.

Тя много присърце прие проблема и заяви, че също ще поговори с майката на момченцето. И наистина го беше направила, явно по най-добрия начин.

Онзи ден, в петък, бях на една среща-семинар в НДК за образователните технологии и отсъствах от училище. Същия ден се били срещнали майката на момченцето и майката на момиченце, което беше удряно в пода от същото това момченце. Тя показала охлузеното ухо и отока на главата на своето дете. Майката на момченцето се изплашила до такава степен от гледката, че сама предложила да отидат за съвет при психолога. И отишли.

Вчера, в събота, отново бях на работа – придружавах ученици до 119 СОУ за Коледното математическо състезание. Същата тази майка, заради която роних сълзи, дойде с кола и помогна на първолаците по-лесно да стигнат до другия край на София. След като ги върнахме, поиска разговор с мен. Призна грешките си, прибързаната си реакция и помоли за извинение няколко пъти, което аз приех, разбира се.

Казах й, че по-важно от всичко е да опазим децата и всичко останало е на втори план. Че отговорността в училище е моя и съответно – мое е решението как да постъпвам в различните ситуации. За да имаме успех, трябва родители и учители първо да видим проблема, а не да бягаме от него, след това да го обсъдим и да сме единни в изискванията си. Тя се съгласяваше с думите ми и се надявам оттук-нататък вече да работим по нов начин.

Ела, по въпроса с избора, когато в училище наблюдаваме прояви на агресия, не мога да се съглася с теб. Както и по-горе казах – щом на учителя се вменява отговорността да опазва живота и здравето на децата от класа, значи той трябва да има пълното право да решава как да действа.

Родителят винаги гледа от своето ъгълче и обикновено му е трудно да се постави на мястото на другите деца и родители. (Вероятно от такъв родител ми е цъкнат и минусът на поста.)

Ти описваш своя случай и вероятно проблемът не е свързан с агресията, защото ми е трудно да си представя, че в американското училище не са измислени начини проявите на агресия да се парират бързо и ефикасно. Може би училищните правилници са такива, че се налагат някакви по-сериозни санкции в подобни случаи, а не като при нас - смешни забележки и предупреждения, които не вършат никаква работа.

Куини, вярвам ще се съгласиш с мен, че в българското училище също трябва да има начини агресията да се парира  и потушава още в зародиш.

Няма как учителят да е отговорен за зле възпитаните чужди деца.

Дете в начален курс е удряло друго дете в пода, причинявайки му оток?!
Не е работа на учителя да бъде звероукротител.

Всичко, което исках да кажа с коментара си (била съм учител повече време, отколкото родител - много добре знам за какво говориш) - е, че учителите са в училище, за да преподават.
Не може да им се вменяват още куп задължения, които не са тяхна работа (а са задължения на родителите  или на специализирания персонал).

Не познавам хора, които доброволно да искат да носят повече задължения.
Никой не обича да поема излишна отговорност.

Докато работех в училище, освен преподавател по БЕЛ и история (на ученици от пети до единадесети класове),  ми се е налагало да дежуря по коридорите през междучасията, да боядисвам училището през лятната си ваканция (една бременна  колежка загуби бебето си заради отровните бои), през свободното си време да ходя по домовете на децата, за да говоря с родителите на по-проблемните ученици, да ми бъде прекъсвана почивката, за да решавам конфликти като класен, да разтървавам биещи се и т.н., и т.н.
За да не си загубя работата, е трябвало да върша много неща, които просто не са моя работа.
След което да слушам приказки как работя само до обяд и имам 3 месеца ваканция.

Родителите също имат отговорност към децата си.
Та затова казах, че не искам да отстъпя на друг тази отговорност - да решава вместо мен.
Била съм и в двете роли - на учител и на родител.
Всеки трябва да си върши работата.

А ако не иска - трябва да има начини да бъде накаран.

 

Да, така е. Напълно си права, Ела. Но проблемът е, че в българското училище правилата, на които се подчиняваме, са други, невинаги логични, смислени и произтичащи от нуждите на живия живот.

Езикът ми се изтърка да повтарям, че е крайно време да променим отношението си към родителите, които всъщност са третата, най-важна страна в образователно-възпитателния процес.

Ние, образователите, съдейки по действащите нормативни документи, в които родителите са пропуснати да бъдат обвързани с някаква отговорност (те общо взето са никои там); по записаното в училищните правилници – и там ги няма; по отношение дори на пропусквателния режим, който е един и същ навсякъде, се оказва, че ги третираме като външни лица за училищната институция и част от тях се чувстват точно такива, щом стане въпрос за случващото се с децата им в училище.

В тази нелепа ситуация на учителите се прехвърля цялата отговорност. В длъжностните ни характеристики пише ето това:

Учителят носи отговорност за живота и здравето на децата.

Тълкуванието е следното:

Каквото и да се случи в училище, касаещо живота и здравето на учениците, учителят е отговорен. Не се правят никакви изключения, не се приемат никакви извинения.

И сега ще ти разкажа един съвсем истински случай.

На колежка от предишното ми училище й оставаха няколко години до пенсия. Тя работеше в занималнята, беше отговорен човек и стоеше постоянно при децата.

Един ден, в междучасието, едно дете тичало по пътеката между чиновете, друго дете му подложило крак и онова паднало така, че буквално си размазало лицето при удара. След което се наложило да бъде направена пластична операция. Родителите на пострадалото дете заведоха съдебен иск и колежката напусна работа завинаги.

Куини, приветствам и подкрепям поста Ви, въпреки, че имахме противоречия в един мой пост, който очакваше размисли точно в тази насока!

 Уважавам учители, които реагират адекватно на агресивните прояви в училище, а не прикриват или окуражават същите! Вашата реакция е била напълно правдоподобна и професионална. Учителят носи отговорност за живота и здравето на децата, но не може да носи вина за "подложен крак" или разбит нос.

 Вина може да носи учител, който е проявил равнодушие и безотговорност /както се случи при един случай с моя син/ в случаи или сигнали за агресия в класната стая, а по-късно това да е довело до трагични последствия. Права сте и за това, че има много родители, които винаги гледат от своето ъгълче и обикновено им е трудно да се поставят на мястото на другите деца и родители, а и да приемат факта, че тяхното дете е проблемно.

"Подложеният крак" или "разбитата в пода глава" от агресивен съученик не е по вина на учителя, а на родители, които не са съумели да възпитат ценности в своите деца и смятат, че в грижата за децата е достатъчно да са нахранени, облечени и обути, но за съвместни разговори, и дума да не става. Как ще намерите съдействие от такива родители?

Споделям мнението Ви, че "щом учителят носи отговорността да опазва здравето и живота на децата в училище, би следвало да има правото да избира към кого да се обърне за помощ, когато в класа му се наблюдават случаи на агресия и безопасността на учениците му е застрашена."

 Трябва да имате право, без да уведомявате родител, да изпратите дадено дете при психолога /той не хапе/. Защо да не се помисли - вместо час на класа да има час на психолога!?

Вярвайте ми, че ще е полезно, както за децата, така и за учители и родители!