Почувствах се като човек, който има нужда от помощта на специалист, но съществува вероятност да не я получи, защото не аз, която отговарям за живота и здравето на децата, вземам решенията, а родителите.
Как е при вас, колеги? Има ли такова изискване родителите да решават дали да позволят на психолог или педагогически съветник да помага?
Справка. До този момент коментарите към същия пост са 20, а тук = 0.
В отговор на въпоса за педагогическия съветник и .....
И аз съм в същото положение. Всички са в правото си... А какви са правата на педагога???
Нямам какво да добавя, НО ми става интересно каква е законовата рамка???
Ще следя с интерес проблема!
Общо казано правото е на родителите, а ние нямаме право да препоръчваме... и пр.
Спазвам това правило, но искам да знам какви точно за законовите рамки?!
МОЛЯ, пишете и не се жалете, защото не сте застраховани!
Една от безбройните ми щури идеи е да посещавам и курс за психотерапевти.
От тях съм научила, че терапия с възрастен човек може да се извършва само с негово изрично съгласие.
От друга страна - при бурен конфликт в училище педагогическия съветник/ психолога би трябвало да реагира незабавно. Представяте ли си - сбиване, заплахи за саморазправа.... немислимо е да се чакат да дойдат родителите.
Но тук до колкото разбирам случаят е междинен. Моля те да уточниш - за един разговор с психолог ли става въпрос или за продължителна работа?
Сега си давам сметка, че и аз не знам какво точно предвиждат наредбите втакива случаи.
Така- на прима виста се сещам за няколко бързи съвета.
Първо - от същия курс научих, че много хора се плашат дори от думата "психолог", да не говорим за "терапия". За това може би е по- добре да използваш пред родителите изрази като "консултация", " разговор", "съвет"....Което и в действителност е по- блозо до това, което върши училищния психолог. Добре е да уточниш пред майката, че изпращането при психолог няма дасе използва срещу детето /което съм сигурна, че и ти мислиш/. Психологът трябва да посъветва малкия какво трябва да прави, за да не изпада толкова често в конфликти със съучениците си. С две думи - родителите да са наясно, че идеята е дето им да бъде предпазено от проблеми /защото явно не се очаква, че те са се притеснили за безоасността на чуждите деца/. Ако щеш - какво трябва да се промени за да не го "нарочат" за вечен виновник/това разбира дсе са страховете на майката, но ез се опитвамда погледна през нейните очи/
Второ - от краткия ти разказ стигамдо извода, че проблема тръгва до голяма степен и от родителите. Няма ли да е по- лесно да убедиш майката тя първа да говори с психолога, щом толкова се притеснява за детето? Това може да помотне дори повече , ако колегата ти си разбира от работата.
Ако все пак лодителите упорито отказват - има и други варианти. Примерно да опишеш до колкото е възможно ситуцията на психолого и той да те посъветва как да реагираш. Или да влезе - примерно в час на класа и да проведе една- две беседи с целия клас. За това не знам да се изисква изрично съгласие народителите. И на другите деца няма да е излишен подобен разговор.
Колкото за нормативната страна на нещата - и аз мразя документацията и нерадбите. но като ми обясняваш с какъв тип дете и скакъвтип родител си имаш работа- съветвам те добре да си "вържеш гащите" законово. Такива хора винаги са убедени, че законите са на тяхна страна. И недай си боже някоя запетайка да се тълкува нееднозначно- гарантирани са ти куп неприятности с всички възможни инстанции.
Всъщност, не бих се очудила, ако според майката проблем няма. Ако няма оплаквания от поведението на детето си в къщи. И ако е твърдо убедена, че то е било право във всяка от конфликтните ситуации. С риск да звуча консеравивно и старомодно - не вярвам, че само "положителното възпитание" ще помогне в сучая. Колкото и да те убеждават, че "добрата дума, помощтта, усмивката" са полезни, да промениш поведението си изисква усилия. А къде по- удобно е просто да убедиш мама, че другите са виновни. Особено, когато тя е винаги готова да повярва. За това мисля, че се налага не да педприемаш силови действия, но все пак да и бясниш, че това поведение не можеда бъде търпяно до безкрайност. И че ако детето й нарани съученик, тя самата ще си има неприятности. И няма да може да мине с оправдания, че пак е неразбрана.
Скъпи ,Поли и колеги,
мисля, че въпросите ви се крият в длъжностната характеристика на педагогическия съветник в съответното училище.Прочетох внимателно всички мнения и тук, и в Начално образование.Най-общо проблемите могат да се разделят в две големи групи или по-точно в два вида дейности на педагогическия съветник /психолог/.Когато учителят има проблем в часа и това е инцидентно, няма проблем детето да бъде изпратено при специалиста и тогава родителят не може да има претенциии, но кагото говорим за псиихологическо изследване ,тогава нещата са по-различни.Тогава задължително се иска не само съгласието на родителя /ите/, но и практика в психологията е специалиста да се срещна първо с тях.Тогава се получава по-ясна картина за ставащото с детскта психика.Считам, че това трябва да знаят всички учители, за да могат успешно да се защитават от безмислени нападки.Някога ,в училището където работех, имахме практика педагогическият съветник и помощник директора да присъстват задължително на първата родителска среща за първи клас и да дадат възможност на родителите да споделят, разбира се лично, за проблеми с детето си.
Всяко ново дете в училището първо се срещаше с пед.съветник и тогава влизаше в клас.Идивидуално вземахме решение, къде е най-добре да бъде настанено детето.
Друг подход:Да бъдат поканени родителите на лична среща, но разбира се, ясно ми е, че в повечето случай трябва да се реагира на момента и считам, че нямате проблем да го правите!!!Дано поне малко съм била полезна!!!Успех!!!
Споделен американски опит: детето ми трябваше да ходи на консултация с логопед. Преди да започне, аз бях извикана, за да ми се обясни какво и защо ще прави в този половин час седмично; след което подписах един наръч хартии, обясняващи подробно същото. Лично мое мнение: аз съм ЗА това родителят да има правото да решава какво ще се случва с детето му в училище. Аргументацията ми: 1. предпочитам да имам ИЗБОР - дали да ваксинират детето ми, дали да го консултират с логопед или психолог.... Не искам да бъда лишена от този избор и някой друг да решава вместо мен.
2. ако детето наистина има нужда от консултации със специалист, този специалист трябва да говори с родителя и да го убеди, че такава работа с детето е наложителна. Ако не получи съгласието на родителя, това означава или че специалистът е некадърен и не може да обясни убедително в какво се състои ползата от работата му, или че родителят рано или късно ще има още по-сериозни проблеми с детето си, защото е неспособен да разбере защо детето му има нужда от помощ.
Извод: психолозите, логопедите, педагогическите съветници трябва да си вършат работата, за която им се плаща, но не през главата на родителите. Всеки отговаря за детето през определен период от време - педагозите - докато е в училище, родителите - 24/7. Но родителите са тези, които носят пълната отговорност за едно дете - следователно те имат и пълните права да решават какво е добро за него. Особено ако обратното не е постановено чрез съда :).
Преди години ми се наложи да напусна страната и да оставя децата за известно време при майка си. Като се върнах майка ми, ми съобщи, че детето според началната учителка трябва спешно да посети психолог, защото загубило интерес към училището и се затворило в себе си. Отидох със сина си при психолог и се оказа, че баба му е толкова амбициозна, че го карала по цял ден да учи, ограничавайки детските игри.Психологът ми обясни, че в игрите се развиват фантазията и комуникативността на децата и да посъветвам майка си и началната му учителка да го посетят!
Да уточня - работата на учителите е да учат децата.
Не трябва да им се вменяват задължения, за които никой не им плаща - не е справедливо. Учителите не са виновни, че родителите не са си възпитали децата, а на педагогическите съветници се плаща точно за да са свързващото звено между училището и дома. Във връзка с това се сещам за вицоподобно звучащ диалог между учител и родител. Родителят: --Добър ден, учи-теле. А учителят му отговаря: --Добър ден, роди-теле.
Куини, вярвам ще се съгласиш с мен, че в българското училище също трябва да има начини агресията да се парира и потушава още в зародиш.
Няма как учителят да е отговорен за зле възпитаните чужди деца. Дете в начален курс е удряло друго дете в пода, причинявайки му оток?! Не е работа на учителя да бъде звероукротител. Всичко, което исках да кажа с коментара си (била съм учител повече време, отколкото родител - много добре знам за какво говориш) - е, че учителите са в училище, за да преподават. Не може да им се вменяват още куп задължения, които не са тяхна работа (а са задължения на родителите или на специализирания персонал).
Не познавам хора, които доброволно да искат да носят повече задължения. Никой не обича да поема излишна отговорност.
Докато работех в училище, освен преподавател по БЕЛ и история (на ученици от пети до единадесети класове), ми се е налагало да дежуря по коридорите през междучасията, да боядисвам училището през лятната си ваканция (една бременна колежка загуби бебето си заради отровните бои), през свободното си време да ходя по домовете на децата, за да говоря с родителите на по-проблемните ученици, да ми бъде прекъсвана почивката, за да решавам конфликти като класен, да разтървавам биещи се и т.н., и т.н. За да не си загубя работата, е трябвало да върша много неща, които просто не са моя работа. След което да слушам приказки как работя само до обяд и имам 3 месеца ваканция. Родителите също имат отговорност към децата си. Та затова казах, че не искам да отстъпя на друг тази отговорност - да решава вместо мен. Била съм и в двете роли - на учител и на родител. Всеки трябва да си върши работата.
А ако не иска - трябва да има начини да бъде накаран.
Да, така е. Напълно си права, Ела. Но проблемът е, че в българското училище правилата, на които се подчиняваме, са други, невинаги логични, смислени и произтичащи от нуждите на живия живот.
Езикът ми се изтърка да повтарям, че е крайно време да променим отношението си към родителите, които всъщност са третата, най-важна страна в образователно-възпитателния процес.
Ние, образователите, съдейки по действащите нормативни документи, в които родителите са пропуснати да бъдат обвързани с някаква отговорност (те общо взето са никои там); по записаното в училищните правилници – и там ги няма; по отношение дори на пропусквателния режим, който е един и същ навсякъде, се оказва, че ги третираме като външни лица за училищната институция и част от тях се чувстват точно такива, щом стане въпрос за случващото се с децата им в училище.
В тази нелепа ситуация на учителите се прехвърля цялата отговорност. В длъжностните ни характеристики пише ето това:
Учителят носи отговорност за живота и здравето на децата.
Тълкуванието е следното:
Каквото и да се случи в училище, касаещо живота и здравето на учениците, учителят е отговорен. Не се правят никакви изключения, не се приемат никакви извинения.
И сега ще ти разкажа един съвсем истински случай.
На колежка от предишното ми училище й оставаха няколко години до пенсия. Тя работеше в занималнята, беше отговорен човек и стоеше постоянно при децата.
Един ден, в междучасието, едно дете тичало по пътеката между чиновете, друго дете му подложило крак и онова паднало така, че буквално си размазало лицето при удара. След което се наложило да бъде направена пластична операция. Родителите на пострадалото дете заведоха съдебен иск и колежката напусна работа завинаги.
Уважавам учители, които реагират адекватно на агресивните прояви в училище, а не прикриват или окуражават същите! Вашата реакция е била напълно правдоподобна и професионална. Учителят носи отговорност за живота и здравето на децата, но не може да носи вина за "подложен крак" или разбит нос.
Вина може да носи учител, който е проявил равнодушие и безотговорност /както се случи при един случай с моя син/ в случаи или сигнали за агресия в класната стая, а по-късно това да е довело до трагични последствия. Права сте и за това, че има много родители, които винаги гледат от своето ъгълче и обикновено им е трудно да се поставят на мястото на другите деца и родители, а и да приемат факта, че тяхното дете е проблемно.
Споделям мнението Ви, че "щом учителят носи отговорността да опазва здравето и живота на децата в училище, би следвало да има правото да избира към кого да се обърне за помощ, когато в класа му се наблюдават случаи на агресия и безопасността на учениците му е застрашена."
Трябва да имате право, без да уведомявате родител, да изпратите дадено дете при психолога /той не хапе/. Защо да не се помисли - вместо час на класа да има час на психолога!?
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!
всички ключови думи