На С.

Дъще моя, знам, че нямаш време,

а на мен така ми се говори...

Ти знаеш ли колко сълзи аз по теб съм изплакала,

колко нощи безсънна в мрака съм чакала теб,

kолко бури са брулили душата ми майчина,

че дори и далеч, съм била тъй близо до теб.

Колко трудно заспиват очите на майката,

когато страхът пак е вкопчил в нея ръце.

Когато  въпроси разкъсват безжалостно

/ Как? Защо? До кога? От къде?.../

мислейки непрестанно за  милото свое дете.

Малко сън е потребен на майката, знаеш ли?

Много време е нужно за спомени и за мечти.

По лунна пътека , със звездите канещи

към теб пак поемам, усещаш ли?

И ето тук съм...отварям вратата.....

И тази нощ над теб аз ще бдя.

Ще те целуна, ще погаля косата ти,

ще те погледам, ще помълча.....

Спи мое малко, спи мое силно момиче.

Тъй нощ подир нощ, търкулят се годините,

а моето малко момиче е вече красива жена.

Порастват, променят се децата ни, милите.

Остава готова за път, неспокойна и търсеща,

чакаща, тревожна и тръпнеща,

все същата – само майчината душа.