Живяло някъде едно момиченце.Никой не помнел истинското му име,наричали го на галено Мо,може би защото много обичала животните-плюшените и истинските,а най-много мечетата и котетата.
Обичала също да й разказват приказки,а и да си измисля нови.
Тя била много нетърпелива и постоянно прекъсвала приказката като я продължавала по своя неповторим начин.Мо виждала и разказвала неща, на които възрастните в своето забързано ежедневие не им обръщали внимание..
Те с почуда забелязвали,че от читатели се превръщали в слушатели на малкото момиченце..
За нея хълмът с нацъфтелите глухарчета на склона й приличал на войник със зелена униформа и златни копчета,който вардел пътя към градчето, в което живеела.Снегът бил одеяло,завивайки изстиналата от есенните дъждове и студове земя.Разцъфналите цветове на дърветата й приличали на пеперуди,събрали се на приказки и танци, потрепвайки с крила от полъха на вятъра..
Хората,които познавали отблизо Мо и я обичали им се струвало, че е братовчедка на Пипи и един “ клоун,който не се смеел ”.Те така свикнали с чудните й приказки ,че си мислели,че тя ще остана завинаги такава.
Времето минавало, Мо все по-рядко разказвала чудатите си и красиви истории.
В градчето й усмихнатите хора намалявали, дори не било така весело и забавно както преди.Хората се чудели какво става с нея, дали вече не е пораснала,че тя не виждала усмивките им, тъгата и сълзите им,а търсела причините за тях.Замислена за причините Мо забравила за историите си с чудовища,феи и пеперуди.Дори не забелязала танцът на първите снежинки и кристали,които се подредили в красив надпис на прозореца й-"Къде си малка Мо, без теб градчето и всичко останало не е така весело и щастливо".
Само вятърът забелязал надписа ,защото бил един много начетен вятър,дори можел да чете огледално,задухал тъжно ,сякаш й казвал :
Азалиите цъфтят по здрач.
Бяла шапчица на Фуджияма.
Аз те чакам малка Мо,
а теб те няма
Клоните на дърветата са заклатили от порива му и закимали, опитвайки се да запазят надписа от слънцето, дано Мо го види и прочете.