„Познаваме ли българската любовна лирика?” - продължение на играта
Тъй като се появи някакъв проблем с коментирането в предишния постинг с играта, започвам тук нов.
Ще отговоря на въпроса на Марк. Оригиналът на преводното стихотворение, написано от М. Юн, принадлежи на Владимир Башев. Няма заглавие, а ето и самото стихотворение:
Пусни ме в мислите си, не във стаята, в постелята –
Във синьото пространство, наречено безсъние,
пусни ме…
Като плувец, със няколко секунди въздух във
гърдите си
ще идвам безтегловен и ще се въртя щастливо…
С продълговати пръсти бавно ще се ровя в пясъка,
Ще разговарям с рибите. Ще търся пълни амфори…
Понякога ще ми се иска да ти кажа нещо на ухото,
но аз ще стискам зъби,
за да пазя въздуха,
понеже
ти обещах да си отивам…
Даже вечно ми е хладно,
студено ми е, трябва да си тръгвам.
Тез звездички,
които святкат покрай мен,
са мъртви въглеродни молекули…
Те си отиват с мен. И златото от твоите амфори
аз честно ще оставя на брега,
на границата на съня и делника…
Там ще останат и следи от мойте стъпки…
Измий ги със една усмивка, измий ги със една усмивка,
измий ги и отново ме пусни.
Ще се срещнем с теб в Небитието
като волни, влюбени души!
Ще ми подариш звездичка, вместо цвете,
ще ме стрелнеш с лъч, вместо с очи...
Ще се понесем във шеметна вихрушка
от флуиди, страст и светлина...
В нежен танц Галактиката ще се люшка,
ще потръпва старата Земя.
Звезден прах ще се сипе върху ни,
като минем по Млечния път!
Ще трептят сто космически струни
и съзвездия сто ще горят...
Там, самият Бог ще венчае,
озарените наши души!
И от нас, със любов, ще извае
две прекрасни, туптящи звезди!
Румяна Симова - Вечна любов
интересно наистина-по точно би могло да бъде, ако бях в нормално състояние...уви...както и да е...утре имам изпит, след което ще имам тежък ден, та не можах да изчета всичко-идеята определено ми допада, само се страхувам да не се намеся безпардонно и без да имам ред, но реших, че един ребус повече едва ли ще издразни много хора с поетично светоусещане:)) и така:
оставете човека, който няма какво да ви каже
да брадясва щастливо край своята чаша с пелин
да си мисли че кашля от туй че тютюнът е влажен
и да мачка трохите от хляба, над който стои
и когато си тръгне на бутилката само да кимне
да излезе навън и да скочи от своя камион
през полето засято с детелини направо да мине
и да се пъхне във първия спрял във нощта камион
и на злия шофьор да разправя за своята язва
за това как се буди по никое време от глад
и че животът е-кой каквото ще да приказва-
не е лесно човек да жиее на белия свят
да изкачи баира и да стигне до кривата круша
и юмрук да забие в дебелата нейна кора
да крещи и ругае, а пък тя-тя да го слуша
как я блъска и хока от болка омраза и гняв
че животът нелек като дребни трохи ни подбира
и ни мачка в юмрука си потен омазнен и груб
оставете човека, който слиза сега от баира
та по масата прашна да удря да удря с юмрук
П.С. сега се сетих, че май приоритетни са любовните стихове....но аз мисля, че стиховете идват с мъката не с любовта-просто тя най често е причина за мъката:))надявам се не няма да ми се разсъдрите
Повярвайте и кактусът е цвете
и той цъфти в живота си веднъж
под шепите ни изумени свети
сега в пустинята бушува дъжд
или тайфун пред нечии сал притихва
или опал проблясва в тъмен ров,
жесток човек сърдечно се усмихва
и женомразец плаче от любов,
а може би сега куршумът парва
едно сърце в студената тъма
или пък нейде в нещо е повярвал
неверникът Тома.
Повярвайте и кактусът е цвете
любима, само ти,
поне сега си протегни ръцете
когато кактусът цъфти
П.С. Пиша го наизуст и се извинявам предварително, ако има неточност!
Грегор - Георги Константинов ли е?
Ето още от него:
По своя път, един и същ,
разнася мълнии трамвая.
Гърми и обещава дъжд.
А аз какво да обещая?
Обичам те до тук,
до този мост до тази гара,
до този миг и звук,
до розата на светофара.
До ъгъла на тротоара.
Обичам те до тук.
Сега трамваят е нащрек,
внезапно забелязал,
че вече съм един човек,
от релсите излязъл.
И отминават твойте крачки,
изглежда че съм станал друг
сред този писък на спирачки...
Обичам те до тук.
Обичам те...
***
И още.
Тя го обичаше и го целуваше,
и го притискаше до свойта гръд.
Тя мислеше за него и тъгуваше,
когато той бе някъде на път.
А той я гледаше като загадка
и питаше се тъжен и смутен:
"Дали не ще е любовта ни кратка?
О, тя ще ме остави някой ден!"
И със копнеж й милваше ръцете.
Но сдържана, стаена беше тя,
долавяйки във своя огнен трепет,
че гибел носи всеотдайността.
Следващото:
Колко дълго живях,
колко кратко със теб се прощавам!
Ти ме гледаш със страх
и в очите ти мрак се стаява.
Ти не искаш да зърна
твойта болка от чудото страшно.
Искаш всичко да върна,
младостта ни да стане сегашно.
Да, това е животът - грижи, смях, тишина
и последна сълза,
моя сенчице, моя жена.
Колко дълго живях
с мисълта за безгрижие земно!
С твойта радост вървях
през богатство, през грубост и бедност.
Всичко с тебе делих,
но сега заминавам навеки от тука.
Този миг ти спестих.
Ще ти звънна напролет с капчука.
Срокът от 24 часа изтече, efina, ти си.
Докато чакаме Ефина да ни съобщи заглавието и името на автора, аз ще сложа друго стихотворение за отгатване.
Всичко свършва
за миг:
две изстинали длани,
две очи
като два неочаквани ножа.
Сняг вали...
Аз се връщам с две кървави рани
И незнам
де ще спра,
де глава ще положа
Сняг вали.
И летят часове,
дни, недели.
Сняг вали и вали
над неверен и верен
А сега накъде?
Толкоз пътища бели,
само пътя към тебе
е черен.
а зададения от мен, е озаглавен "Прощално" и
може би наистина е прощален за Слав Хр. Караславов.
Ново предложение:
Ако искаш, продължавай да не вярваш, че е вярно -
допотопно те обичам...Пагубно...Тоталитарно...
Не по дълг и не по навик, ами по поличба Божа -
с половината си разум и със цялата си кожа.
В кухнята, когато готвиш...И на сцената, когато
се покланяш...Сутрин...Вечер...Те обичам...
Всяко лято...
Вдругиден...През януари...Светла...Зла...
И безразборна...
Те обичам...Във леглото...И във тъмната
гримьорна...
След скандална репетиция...След печална премиера...
Утре много те обичах...И ще те обичам вчера...
Днес обаче те обичам...Даже от дълбока древност...
С половината ти ярост и със цялата ти ревност.
Със усмивка...Без усмивка...Чужда...Моя...
И проклета...
И във рокля те обичам...С кроасан...И на диета...
С белите кахъри също...И отляво с твойта бенка...
Мъка моя...И убийца...И надеждица...И фенка...
Противоположност моя...Рака срещу Козирога...
И любов - хем прокълната, хем изпратена от Бога.
1998г.
Ето следващото стихотворение.
Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене, ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри;
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта;
и то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта,
и после в песента си недопята
отново да го върна на света!
Искам да те имам целия:
Да са мои
Всичките двадесет и четири часа
В твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
Сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
Мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
И като след бой да се предам
На победителя.
Искам да те имам целия:
Все едно
Дали си винаги със мене,
Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
- По-малко не мога.
*** Искам да те има целия ...
Кой си ти, на моя път застанал,
моя сън от клепките прогонил,
моя смях от устните откъснал?
И магия някаква ли стана?
Виждам те на старите икони,
чувам те в съня си нощем късно:
гледаш ме с очи на похитител,
а в гласа ти всеки звук ме гали.
Кой си ти, в духа ми смут запалил -
Мефистотел ли, или Кръстител?
А сърцето мое доверчиво
пее - птичка в разцъфнала градина,
пее - и нарича те: Любими.
И покорна, шепна аз щастлива,
както на Исуса - Магдалина:
- Ето моите ръце - води ме!
че земята
заприлича цялата
на теб.
Толкова те исках,
че нарекох
с името ти
всяка моя вещ.
Има ли те?
Или те измислих?
Може би е по-добре така.
Може би,
измислена от мене,
най за дълго с мене ще си ти,
най-последна
тебе ще намразя,
най-жестоко
ще ме заболи,
ако с друга някоя
случайно
само за минута
те сменя.
Мислех да дам шанс на някой друг, но така или иначе съм го публикувала в "Поезия"...
Ново предложение:
Ето ни: по вълча диря
върху стръмен бряг...
Влизаме от есен в зима
и от слънце - в сняг.
И в случайната пролука
между две мъгли
аз ти подарявам кичур
борови игли.
Никога така прозрачна
ти не си била...
Дай ми тънките си пръсти,
целите в смола!
И каквото е боляло,
нека преболи.
Скъсаното ще зашием
с борови игли.
Завържи с небрежен възел
вълнения шал...
Отложи за друго време
днешната печал!
На юг си ти, на север аз -
в очи ти черен плам блести,
а мен побива леден мраз
и леден вой над мен ехти.
На юг си ти, на север аз -
там тихи нощи, мир, гори
и ярко слънце, и зари,
а тук е буря - леден мраз.
На юг си ти, на север аз -
лъки зелени в юг растат
и рози али там цъфтят,
а тук, на север - леден мраз.
На юг си ти, на север аз -
честит е твоя южен блян,
а мен побива леден мраз,
а мене чака гроб студен.
предишния стих - самия стих не се ли казва
"Недопустимост", а песента на "Сигнал -
"Да те жадувам"?
Евтим Евтимов - "Ако ти си отидеш"
Ново предложение:
Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,
ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...
Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...
Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.
Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.
Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори - догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
... Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
Стефан Цанев, не мога да го пренебрегна и като поет.
Та, първия стих е негов и е без заглавие, а втория, ще
оставя на някой друг;)
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
От старите винари още знам
Че истинското вино е горчиво
За подсладено няма да те дам
Бъди в живота ми като калинка
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда от свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.
Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.
Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневи, и с добри очи,
но всякога си остани такава,
дори когато много ми горчи.
Предложение: Поли, пак започна трудно да се зарежда, дали не може да направиш продължение в нов постинг?