„Познаваме ли българската любовна лирика?” - продължение на играта
Тъй като се появи някакъв проблем с коментирането в предишния постинг с играта, започвам тук нов.
Ще отговоря на въпроса на Марк. Оригиналът на преводното стихотворение, написано от М. Юн, принадлежи на Владимир Башев. Няма заглавие, а ето и самото стихотворение:
Пусни ме в мислите си, не във стаята, в постелята –
Във синьото пространство, наречено безсъние,
пусни ме…
Като плувец, със няколко секунди въздух във
гърдите си
ще идвам безтегловен и ще се въртя щастливо…
С продълговати пръсти бавно ще се ровя в пясъка,
Ще разговарям с рибите. Ще търся пълни амфори…
Понякога ще ми се иска да ти кажа нещо на ухото,
но аз ще стискам зъби,
за да пазя въздуха,
понеже
ти обещах да си отивам…
Даже вечно ми е хладно,
студено ми е, трябва да си тръгвам.
Тез звездички,
които святкат покрай мен,
са мъртви въглеродни молекули…
Те си отиват с мен. И златото от твоите амфори
аз честно ще оставя на брега,
на границата на съня и делника…
Там ще останат и следи от мойте стъпки…
Измий ги със една усмивка, измий ги със една усмивка,
измий ги и отново ме пусни.
1.
Когато влезе в моя южен град,
забравен някъде почти накрая,
о, ти за столица го обяви
на всички влюбени и разделени.
2.
Когато ме погледна само ти,
пред твоето величие неземно
загубиха ума си всички покриви
и всичките жени ти завидяха.
3.
Когато твойта рокля зашумя
с усмивкитена Цветница безумна,
прозорците отсреща ослепяха
и даже камъните разцъфтяха.
4.
Когато чуха мъртвите Отвъд,
че тебе още на света те има,
излязоха от свойте гробове
и всички думи станаха излишни.
5.
Когато влязох в твоето сърце,
аз търсех само черква, а намерих
най-хубавия земен манастир
и в него свойта златна свещ запалих.
6.
Когато снощи Господ ни видя
под ябълките на звездите южни,
отново слезе долу на земята,
и по една мечта ни подари.
Горд собственик съм на книгата "Ти си любовта", Евтим Евтимов. Бях на премиерата в книжарница Хеликон.
Кой ще казва сега стихотворение?
"Призвание".
Готова съм. Пускам, надявам се да не ви затрудни.
Мълчим като на тайната вечеря.
Стрелката бяга, времето изтича.
Какво ми каза? Устните трепереха,
едва чух: - Колко много те обичам. . .
Събудих се, като че век съм спала,
а помежду ни мили се простираха.
Кому бе нужна нашата раздяла?
Не знаех нищо, нищо не разбирах.
Седя сега и всичко си припомням.
Навън вали. Под есенния ромон
се чувствувам самотна и бездомна,
загубена във този град огромен.
Това, което бе, не ще се върне.
Сърцето ми самичко се осъди.
Но как безумно бих те днес прегърнала,
да можех пак при тебе там да бъда. . .
Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени.
Пламващи устни в допир горещ...
тихо прошепнати истини...
Дълги минути - две слети сърца.
Само луната ни гледаше.
И отразена в две бледи лица,
своя път по небето поемаше.
Помниш ли? Бяхме далеч от света.
Бяхме сами във безкрая.
Нямаше улици, шум, суета -
аз и ти в полутъмната стая.
Как изричахме нежни слова
и се гледахме с погледи влюбени...
Малкият пламък трептеше едва -
всичко бе тъй непринудено...
Хиляди пъти се връщам към тях -
нашите нощи изгубени.
Толкова нощи без теб преживях,
но са - повярвай! - сапунени.
Вили, само Марк може да ни разреши загадката с преводните стихотворения на М. Юн:)
Но пък го прочетох днес, за което благодаря!:)
НЕ СИ ОТИВАЙ
Не казвай никога, дори да ти се иска,
не казвай “Сбогом!”. Малък е света.
С теб бяхме нещо повече от близки;
докосна ни с дъха си любовта.
Обърка ни. Признавам си – така е.
Не я допуснахме до нашите сърца,
но тя и днес във въздуха витае,
а ние се държим като деца.
Разделяйки се, себе си ще лъжем,
че всичко е било почти игра
и ще се питаме, дали не бяхме длъжни
да съхраним една запалена искра.
Но кой ще ни отвърне? Самотата?
Или пък, вечер, празното легло?
Въпросът ще увисне в тишината
и всяко мрачно съмване, ще е добре дошло.
П.П. Стихотворението, което пуснах, не участва в загадката.
"Нашите нощи" от Румен Ченков.
Ето още от същия автор.
Моля, който е подготвил ново стихотворение, да го постне. :)
първи път.Исках да подчертая колко ми харесва идеята за
тази игра, защото освен, че си сверяваш знанията, научаваш
много нови неща.
Не ме допускай толкоз близо ти
До себе си, щом искаш да съм влюбен
Ех, вярно е, даленото гнети
но за това пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж -
Далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
Разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една "Мадона" от Рембранд
Погледната от близичко е грозна
И целия и гений и талант
Е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз, околовръст,
Която отдалеч е рай вълшебен
Отблизо ти се вужда буца пръст -
Пръст, във която ний сте легнем с тебе…
А сега следващото стихотворение :)
В парка - хлад и черни вейки.
Може би ще заръми.
Но зелените скамейки
и сега не са сами.
Двойки шепнат си заети,
сгушени, но не от хлад...
Кой ти гледа студовете,
щом обичаш, щом си млад?
И какво, че няма птички,
топъл вятър и луна?
За любов добри са всички
календарни времена.
Само двама не навреме
дирят в тоя час места -
гледат прави, гледат неми
малък син и стар баща.
Кой ли в кътчето заето
свойто място би им дал?
Подранило е синчето.
Таткото е закъснял.
Но заглавието... :( ???
Предлагам ви да се опитате вие да го озаглавите, за да видим дали е възможно да се сетим как е разсъждавал авторът и какво име е дал на своето произведение.
А сега кой ще казва стихотворение?
В живота имам доста прости принципи -
не пия сам, не слушам чужди мнения,
не правя планове, не знам какво обичам,
приемам гадове без тъпи подозрения.
Не пиша весел. Или пиша слабо.
И после тайно ги чета на себе си.
Да бях по-дърт поне с хилядолетие,
бих паснал идеално на пиеската.
Не се повтарям или ми се иска,
бих забранил с закон главите празни,
писмата плахи, всяка платоничност,
и този стих, до глупост безобразен.
Ще се клиширам. До умопобъркване.
Ще кажа, че обичам до умиране,
до небесата, до кръвта на залеза,
главата ще ме заболи от взиране.
Сега съм радостен. И ми се пише яростно.
А пиша слабо. Явно е нормално.
Сега клишетата си искам да прегърна.
Да ти ги дам, ако не ти е странно.
Или обидно. Или подценително.
Или любвеобвилно недостатъчно.
Обичам те! Избягаха ми фразите.
И дълго още луднали ще скачат.
Ти си оная част на бедното ми рамо,
която липсваше, но вече си е в къщи.
Банално казано! И всичкото останало.
Но вече казах! Тука няма да съм същият.
Ще пия сам! Ще спретна монография
за всичките клишета при обичане,
след луд запой, след гузните изнизвания.
Желая те! Жадувам те! Обичам те!
Е, аз не знам! Не мога да се сетя
за по-удачни думи без ония, сложните.
Потрай ме мъничко пембяносричащ те.
Повярвай, после само тях ще помниш.
Много любим автор ми е и не можах да се сдържа да пусна пак негов стих :)
Чакаме ново предложение :)
"Приказка" от Дамян Дамянов
Щом вече сте го чели, ще го махна - да не заема само място.
Май намерих пролука, за да се включа и аз с една творба.
Къде бях тази нощ? И в чии ръце?
Помня устните само до мойто сърце.
Помня дланите – дебнещи, нежни и зли.
Помня: “Още! Всичко да те боли!”
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд.
(Не беше друго: не плачеше мъж.)
Помня дълго прощаване, помня краткия път.
И заспах като котка, самотна до смърт.
"Сутрин" - Миряна Башева
А знаете ли кой автор и с коя своя творба провокира
поетесата да напише стихотворението "Сутрин"?
Къде бях тази нощ? При коя жена?
Помня устните и две колена.
Помня: “Стига! Устните ме болят!”
Помня устните си, спящи на гръд.
Помня как зад гърба ми тракна врата.
Помня вятъра, издухващ нощта.
Помня пустите улици, помня празната длан.
И вървях като просяк, от банкери обран....
Ето и още нещо.
Не си ми обещала нищо.
Не съм ти давал нищо аз.
Напук на старото тържище,
при нас парите нямат власт.
Мълвата няма да прескочим,
дълбок е жабешкият ров…
Та ние цял живот се учим,
че всичко идва от любов.
Живееш ти във мен, момиче –
само сърцето те избра.
Не питай колко те обичам.
Щом има обич – няма грях.
Чакаме да ни кажеш отговорите.
А аз продължавам с едно страхотно стихотворение на... Знам, че изобщо няма да ви затрудня с него :)
Без любов от днес нататък ще живея.
Независима от телефон и случай.
Няма да боли. И няма да копнея.
Ставам вързан вятър и замръзнал ручей.
Няма да съм бледна подир нощ безсънна -
но и няма да ми запламти лицето.
Няма вдън земя от мъка да потъна -
но и няма да политна към небето.
Няма да съм лоша - но и няма вече
жест като безкраен хоризонт да сторя.
Няма да ми притъмнява - но далече
няма да ми се отваря цял простора.
Няма вечерта да чакам изморена -
но и утрото за мен не ще изгрява.
Няма от слова да зъзна вкочанена -
но и няма да изгарям над жарава.
Няма да заплача на жестоко рамо -
но и няма от сърце да се засмея.
Няма да умирам аз от поглед само -
но и всъщност няма вече да живея.
Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли - не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля - и чезна оттогаз.
По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед - аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам - запрях си птичка драга...
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът - и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.
Реша да те подиря. Залутан сред тълпата -
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата...
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам... но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща -
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай.Продължавам с ново стихотворение, понеже няма предложено от Вас.
Аз искам да съм твоята лиана,
обвила те с ръце, снага,
в очите ти ще сложа пламък
и в него кротко ще горя.
Лицето ти ще обрисувам с пръсти,
докосвайки едва... едва...
От устните си цвят откъснат
на твойте устни ще даря...
И себе си ти давам страстно,
отронила една сълза,
която ще се влее властно
в море, родено в любовта...
Отнел ти съня ми спокоен,
убиваш свирепо по малко от мен,
изгубена аз по пътя си бродя,
не мога любими да бъда без теб.
Защо не поглеждаш очите?
Сълзите във тях натежели?
Аз искам да те обичам,
а ти отнемаш красивото в мене!
Погубваш ме малко по малко,
предавам се вече,
не мога с теб да се боря,
сърцето от болка стене…
Разкъсваш ме,
сякаш си истински хищник
готов да отнеме живота,
убивайки мен, ти убиваш и тебе,
та аз частица съм твоя.
Защо ще ме търсиш, когато си ида,
от допир измамен не ще ти потрепваш,
когато устни във други опираш,
вкуса на моите ти пак ще търсиш.
За тебе любими, аз вятър ще бъда,
косите ти нежно с любов ще погаля,
ще мразиш дъжда очакван с надежда,
защото сълзите ми в капки дъждовни за теб ще превърна.
И няма да можеш пак да обичаш,
защото от всяка ще търсиш онази магия,
която ни свързва със тебе…
Не! Аз друг не ще да обикна,
защото завинаги ще те запазя във мене!
(отидеш ли си, пак ще те обичам)
Гергана Серафимова
е отговорът на стихотворението на Vili_vb.
Ето и от мен отново:
Тя ще го чака на ъгъла на най-своето лято.
Вечният куфар ще дреме в ръцете й, острият вятър - в душата.
Ще стане дванайсет. В някакъв ресторант ще обядват.
Тя ще си изгори роклята. Той ще разлее виното си в салатата.
Ще си разкажат няколко филма, дето и двамата са ги гледали.
Случаен познат ще ги зърне и ще седне на тяхната маса.
Тя ще прозре, че без бежовото му яке й е страшно студено
и че страшно боли, когато й причиняват щастие.
Ще помълчат в бъдеще време, но повече ще си спомнят
всичко неизживяно от вчера до днес. От начало до край.
Ръцете горещи през мократа кърпичка, стъпалата надолу,
босия танц - и ще отпиват от горчивия чай.
Той ще повика келнера - трябва да тръгват.
Вечният куфар ще къса ръцете й, острият вятър - душата.
Ще пропаднат после в мига, неназовим от цветовете и думите,
на ъгъла на едно лято - дълго, цял живот ще се чакат.
Авторът на моето стихотворение е Стоян Ралчев, а самото стихотворение е без заглавие. Ето още една негова творба, която не принадлежи към любовната лирика, но много ми харесва:
Не съм заслужил ключ за рая.
И аз съм вършил грехове.
Историята на рода си зная,
човек съм най-обикновен.
Не съм извършил подвиг още.
Живея, както мисля за добре.
Във тъмните и тихи нощи
изпитвам страх. Не съм орел –
парче земя е моята империя.
Привикнах със бетонения град,
Но все небето с поглед меря,
макар да няма рай и ад.
Да ме препъват ми се случва.
Боли, но се изправям пак.
Не искам никога да се науча
на хора да подлагам крак.
Предложеното от Вас стихотворение е "Бъдеще свършено". Негов автор е Мирела Иванова.
Обичам те – въздушно нежна, в нежна младост,
като на ангела съня,
и сън си ти вещателен за тиха радост
в нерадостта на моя път,
и първи път за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето ден – и ето тъмнина е.
Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисля аз, че ти си Тя! – че тебе чака
духът, години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдая,
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.
Обичам те, защото се усмихваш – кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремена лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре /защото аз те любя!/
ни укор, ни молба –
и себе си и, и тебе да погубя…
Ето следващото стихотворение.
О, знаех аз, че твойта обич тиха
душата бурна ще успокои!
Задряма тя, когато я покриха
с блаженство чисто светлите струи.
Потънала сред тишина безбрежна,
тя своя лик в окото ти съзря,
скръбта й бавно пи утеха нежна
от златни съд на твоята зора.
Отмина ти, а тя те още чака
и вредом търси твоите черти,
гадае нощем по звездите знака,
че тук отново ще се върнеш ти.
Ето това е много интересно включване със стихотворение на руски език. Аз не знам от кого е написано. Имам въпрос към теб: авторът на оригинала български поет ли е, защото се споменават имена като Висоцки, Маяковски, Есенин?
Може би теб отдавна те няма
сред панелния трети етаж.
Може би този стих е измама -
просто някакъв стихомираж.
Може би мисълта ти се рее
в свои някакви там висоти.
И Владимир Висоцки е пеел
не да слушаш единствено ти.
Може би ти не можеш да бъдеш
цяла войнствена вечност нащрек.
Ти не си нито бивш, нито бъдещ,
но не си и латентен човек.
Може би под звездите московски
за голяма любов си мечтал.
И пред паметника на Маяковски,
без да искаш, за малко си спрял.
Може би сред безбройни антени
и сред бяло балконско пране
си нашепвал стиха на Есенин:
"Шагане... Шагане..."
Може би сервитьорите спретнати
в задимения тъмен "Кристал"
са едничките честни свидетели,
че наистина си оцелял.
Оцелей! Безпощадно. Безславно.
Ненадейно. Внезапно. Сега
да живееш е все така странно.
Да умреш - е нелепа шега.
Тодор Чонов
Май няма зададено стихотворение? Ето:
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
?
Бащите ви си имат ореоли,
красива смърт, известни имена.
Баща ми даже пиле не заколи.
Не се завърна с орден от война.
И вместо знатен - зноен в мраз и жега
живя дълга си тих на кантонер.
Прочетоха му нещо над ковчга,
задраскаха го в общия тефтер.
За него никой не написа очерк,
а каменарят селски издълба
в прост камък името му с грапав почерк,
над името му кръст - а не звезда.
Но никой не поправи тази грешка.
Баща ми, смачкан като пътен знак,
лежи в земята... С траурна насмешка
над гроба му се червенее мак.
1984 г.
?
Ето стихотворение от същия автор за жокер.
?
На жена ми
Това не става за романи.
Не се описва даже в стих.
Аз на танго не те поканих,
ни чаша вино с теб изпих.
Не съм шептял със устни меки,
че ти си моят идеал
и в разни тъмни дискотеки
ръката ти не съм държал.
Тогава в мокрите тютюни
ни сбра един дъждовен час.
И звън от две съзвучни струни
премина плахо между нас.
А пръстите ни катранливи
се слепнаха в една ръка.
И тъй: нещастни и щастливи
живеем с тебе досега.
В интерес на истината, съм чела първото, жокера мисля, че не съм.
Благодаря!
В този ред на мисли, поздрав към Шогунката:
* * *
Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".
Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.
Веселин Ханчев