За ниското ниво на знания на българските ученици
Дебилизирането на един народ
Наскоро бяха публикувани резултатите от международно изследване за оценяване познанията на учещите се, в което участваше и нашата страна. Резултатите от него са повече от отрезвяващи. Не че досега не сме предполагали, че нещата около родното образование - както между другото с почти всичко в нашата страна - не вървят на добре, но сега вече имаме данните за това черно на бяло. А те са направо шокиращи. Изследването показва, че страната ни се позиционира на едни от последните места с общо 41% функционално неграмотни ученици. Което означава, че тези деца имат затруднения с четенето и разбирането на текстове, както и че пишат с много грешки, като с 29% под критичния минимум на знания и умения малко по-добре се представят момичетата. При момчетата този показател достига дори до наистина тревожните 52%. За всеки четвърти български ученик четенето дори било "загуба на време". Но това провалено поколение явно не мисли така за обливащата го ежедневно чалга-помия и цунамито от простотии и примитивни клюки по родните масмедии.НАЕМАНЕ НА РАБОТА:"Министерството на образованието ли е?
Бях ви поръчал специализиран работник...
Да... А пък този тук пред мен знае да чете
и да пише. Какво е това безобразие?!":
А още по-трагични са данните за знанията по математика. Над 70% от 15-годишните ученици у нас са под критичния праг, а 25% са дори под най-ниското ниво. Тези деца не са способни да решават задачи, не могат да работят с таблици, диаграми и графики и да извличат правилните изводи от тях.
Изследването показва, че през последното десетилетие България се е сринала с още 13 места в класацията по грамотност и вече е едва на 46-о място от общо 65 участвали в настоящото проучване държави. Което означава, че по образователен ценз вече сме се приравнили с част от банановите републики от Централна Америка. За сравнение при по-предишното изследване през 2000 г. България бе на 33-то място. А още 10 години по-рано май ни водеха за една от най-умните нации...
Всичко това означава, че населението у нас продължава да пропада интелектуално и да се дебилизира, вина за което има днешната държава и нейните представители. Тя освен че не е способна да подсигури достоен и сигурен живот на гражданите си, нормална инфраструктура, достъпно и качествено здравеопазване, не е в състояние да даде и необходимото образование на бъдещото поколение на България. Вследствие на което неминуемо възниква въпросът - за какво въобще ни е нужен този модел държава и дали тя не е деградирала до нивото на паразитно бреме за населението.
А днешните полунеграмотни ученици утре ще бъдат изхвърлени на произвола на съдбата без никакви перспективи. В най-добрия случай те ще могат да бъдат обслужващ персонал, общи работници или проститутки. Освен ако не си купят по някоя фалшива диплома...
И в това ли се състои "светлото", европейско бъдеще на този народ, за което ни баламосват през всичките тези 20 години на преход за никъде!?
За жалост и мой ужас истината е близо до онова, което винаги съм усещала в средното училище - този път в точни цифри: 41 процента функционална неграмотност на 15 годишните българчета, особено момчетата!
Т.е. те могат да четат, да пишат, но не осъзнават за какво става дума и съответно не могат да го приложат на практика в никаква сфера.
Нещо като социална дебилност, сещаш ли се?!
Мъка, мъка, кой го пожела това...
Чувствам се зле и виновна.
То е също много сериозно.
Дано пък покаже нещо по-оптимистично за малките, винаги съм искала на началния учител в България паметник!Не бих говорил за вина, а за отговорност. И тя е на всички, но дотолкова доколкото са съзнателни. Учителите могат да се организират колективно сами, а не да чакат друг да ги организира, за да могат да изискат необходимото за образованието, а също и да се изразяват обществено, да защитават позициите си и важността на образованието... Има една сериозна липса на комуникация и педагогика, както между колеги и общество, така и спрямо учащите се.
Може би това е едно от нещата, които ще рече словосъчетанието "деятел в обществото" в заглавието на статтията на Никола Стойнов, един от пионерите на синдикалното педагогическо движение - "Гарантиране правата и свободите на учителя, особено като деятел в обществото".
Oбаче за това има нужда от организираност и тя не може да дойде от горе, а би трябвало да дойде от самите учители и именно там се намира тяхната отговорност.
Oрганизираността може да се постигне чрез една действителна демократичност, не класическа с избиране на отговорници, а пряка с общото участие в обсъжданията, взимането на решениая и поемането на отговорностите в колектива; става дума за взаимоуважение, отговорност и отхвърляне на йераричния принцип за управление, който слага прекалено големи отговорности върху плещите на отделни личности, а останалите са статисти, нямат думата в ежедневния процес и са като освободени от отговорност, в прекия и преносния смисъл.
Kакто вече стана дума, да не чакат някой друг да направи нещо (синдикатите в настоящия си вид, политици, ЕС..., камо ли пък "бизнеса"), а да направят необходимото, така че нещата да се случват както биха могли да се случват и именно в това е колективната сила. А за да има колектив е необходима дейна солидарност.
...за жалост учителите са сведени до оцеляване, досущ като самото образование и нито те, нито родители и учащи се ангажират действително да променят това
...A...
"Важно е в училищата ни образователите да се чувстват в сигурност, както в икономическо отношение, така и психическо. Вероятно някои образователи биха били готови да преподават, без много да се притесняват за икономическото си положение; вероятно те идват, за да преподават и то поради причини от психологическо естество, но всеки образовател би трябвало да се чувства в сигурност, би трябвало да се чувства като у дома си, материално обезпечен и без финансови грижи. Ако образователят не се чувства самият той в сигурност и съответтно духът му не е свободен, за да посвети вниманието си на ученика и на сигурността на последния, то той не ще може да бъде цялостно отговорен."извадка от сборника "Писма до училищата".
А в КНСБ примерно се смени шефа, в смисъл зам.-шефа зае мястото на шефа. В СБУ даже и това не е станало. След повече от 20 години вече сигурно сме разбрали обаче, че този вид структури не са достатъчно ефикасни, защото са извън случващото се и неговото място, а засегнатите също са извън структурата, както физически, така и афективно, не чувстват че тя действително ги представлява и че там им е мястото, и че имат нещо да правят там, и че нещата биха могли да се правят другояче, с разум, със сърце също, с участието на всяка и всеки, със съзнание и отговорност. Педагогиката е мисия и започва със себе си. Синдикалист - това не може да е професия, както и щат. Това е активно гражданство, отговорна педагогика.