Десетилетия наред учените в Алкайдийския университет на Афганистан се мъчеха да намерят подходящ начин да затрият Земята. Изобретяваха какви ли не устройства, а американската протекция, макар и неофициална, ги пазеше от посегателство на чуждите разузнавания. Накрая, въпреки всичко, добре обучена група на българското разузнаване, водена от бившия идол на три поколения Азис, успя да пробие охраната и да сложи край на световния тероризъм. Университетът бе сринат до основи, а доказателствата против американската протекция доведоха до разпадане на Съединените щати. НАСА и ЦРУ преминаха във владение на българското разузнаване и бе създадена най-голямата световна организация БАСИ. Самият Азис бе повишен в чин генерал и оглави еднолично Министерството на развитието, което бе приемник на Министерствата на вътрешните работи, образованието и науката и това на културата. Но по стар български обичай за недоглеждане, една от последните разработки на терористичната организация не бе разрушена.

Афганистанските учени се бяха погрижили да бъде неразрушима. Но не бяха предвидили една малка подробност. Строгият сух режим в държавата и липсата на алкохол, особено пък на мастика, бе фактор, който не бе отчетен в разработването на проект „ПЕНА". Това се видя и в задименото помещение. Капките от сладникаво-лютивата течност се стичаха една по една в разбития корпус на устройството. Така пробит, той не можеше да предотврати изтичането на неутроните, с които устройството разрушаваше цели планети. Но никой не бе предвидил тяхната реакция с анатоловото масло. Реакцията бе тъй бърза и енергоемка, че предизвика опулването на присъстващите. За три наносекунди неутронна ударна вълна се разрастна в радиус от няколко километра, но влязлата в реакция мастика предизвика обратна антинеутронна вълна, която една наносекунда по-късно предизвика имплозия, а резултатът от всичко беше един единствен атом, който бе толкова тежък, че няколко секунди по късно бе стигнал до центъра на планетата и предизвика леко земетресение, включвайки забравените от някой пиян техник сеизмични слоеве.

- А ти кой си? - Младата вещица още не можеше да събере мислите си. Всичко бе крайно нереално, дори и за нейните познания.

Младежът срещу нея се ориентира бързо в ситуацията и подаде ръката си към гостенката:

- Ейскоукян, уважаема - капитанът измисли бързо адекватно име за ситуацията - изключително ми е приятно!

- Къде съм? - Тара Лежа продължаваше да върти главата си с неразбиране.

- Вие сте...., вие сте .... ами тук горе - Усмихна се капитанът с неудобство.

В следващите часове двамата разговаряха. Разговаряха на дълго и на широко за Кралството и земите около него. Капитанът се стараеше всячески да пречупва нещата през призмата на „човек от долу" и засега успяваше. Младата вещица се наслаждаваше на студената пенлива кехлибарена течност, поднесена и от „наблюдателя", както се бе представил капитанът.

Нещата за почнаха да се оформят в главата му. Събеседничката му бе умна, а искреността и точността, с която отговаряше на въпросите му, очертаха в общи линии какви са проблемите там долу. Опасенията му се оказаха верни. Никога не грешеше в предчувствията си и ситуацията бе крайно прецакана от множеството грешки, допуснати при инсталирането на планетата.

- Капитане, ПЕНА е унищожена! - Пропищя един от говорителите на командното табло, което накара младата гостенка да се стресне.

- На прага сме на ново откритие! - продължаваше екзалтирания Страто Вариус.

Незабележим жест от страна на капитана предизвика изключване на комуникацията.

- Не се плаши - обърна се той към Тара. - Тук това е нормално. Виждаме всичко и чуваме всичко. Единствената ни цел е да се уверим, че нещата при вас вървят добре. Надявам се да ни помогнеш да ги оправим.

След някои последни наставления, Тара Лежа бе телепортирана обратно на планетата. Отново се обърка. Този път пейзажът бе нормален, макар и непознат. Стоеше пред неголяма постройка, а приветлив надпис над вратата огласяваше „Страноприемница Мейкърсвил". В ръката си държеше изключително тежка торба с нещо неизвестно за нея. Нещото бе известно само на четирима души на тази планета и се наричаше „портативен дизелов генератор за електричество".

Враният жребец, носещ на гърба си Айвън Ейнджъл и Гаргичка, препускаше с бясна скорост. Младата психоложка се видя принудена да използва забранен от „Защита на животните" психологичен похват и внушаваше на бедното животно, че е гепард. То от своя страна бе развило невероятната скорост от сто и десет километра в час и недоумяваше, защо хем е гепард, хем „тича" толкова бавно. Това разбира се щеше да му струва живота, но то не го знаеше.

Минавайки покрай двамата ездачи, техните коне за миг прихванаха от психотелепатичното излъчване на Гаргичка. Спряха за миг, спогледаха се и си зададоха едновременно въпросът: „Ха, приятел, за момент се почувствах гепард?!". Огледаха се отново и това ги спаси. Изглеждаха си коне, а не гепарди. Отдадоха го на влажната трева, която бяха яли предната вечер.

Няколко часа по късно Айвън и Гаргичка навлизаха в Мейкърсвил. Стигнаха до страноприемницата, точно в момента, когато и последната жизнена силица напусна клетото животинче и то се строполи мъртво с петдесет километра в час. Двамата пътници се плъзнаха по прахоляка и изненадаха в гръб Тара Лежа. Всъщност само Гаргичка я изненада. Айвън Ейнджъл бе изненадан от внезапната среща с нещо твърдо.

- Мамка му и... дизелов генератор?!? - Не вярваше Айвън какво е посрещнало главата му.

Двете вещици ставаха и се изтупваха от прахоляка, докато Айвън разтриваше огромната цицина на челото си. Коменданта на Мейкърсвил бе вече толкова изнервен от цялата какафония в страноприемницата, а сега и това от вън, че нервите му не издържаха и нададе боен вик, за който всяко същество би му завидяло. Сви се на топка, зарови лице в дланите си и зарида като малко дете.

Останалите заизлизаха навън да видят какво става и оставиха клетия комендант плачейки на пода.

- Здравейте, аз съм Тара Лежа. Търся Страто.

Младият учен бе особено очарован от непознатата. Очите му я огледаха няколко поредни пъти и с доста усилия на волята си успя да подтисне нарастващата възбуда. От своя страна двамата новодошли толкова се радваха да видят, колегата си, че изобщо не обърнаха внимание на младия музикант и русокосата дама, която нежно галеше задните му части.

Страто не обърна внимание на колегите си. Устата му бе пълна със слюнка и единственото, което можеше да направи е да вдигне ръка за поздрав. Разбрала кой е нужният човек, красивата гостенка продължи:

- Това е за Вас, господине - сочеше торбата Тара. - Изпраща ви го един приятел.

<<Предишна                                         Следваща>>