фотографския образ - “Героизмът на виждането”

фотографския образ - “Героизмът на виждането”

…le beau c'est

le vrai

Никой не е открил грозотата чрез снимки. Но мнозина от снимките са открили красотата. Освен в случаите, когато фотоапаратът се използва за документиране на обществени събития. Онова, което подтиква хората да правят снимки е, че намират нещо красиво. През 1841г. Фокс Толбът9 патентова процеса под названието “калотипия”; от старогръцки “калос” – красиво.

Да се смята човек за привлекателен означава да изглежда добре на снимка. Снимките създават красивото, а след поколения фотографиране – го изчерпват. Появяват се нови стандарти и изисквания за красивото и то променя своя смисъл и значение.

Хората искат своя идеализиран образ: снимката, на която да изглеждат най-добре. Само десетилетие след като методът негатив-позитив на Фокс Толбът започва да измества дагеротипа през 40-те години на ХІХв., един немски фотограф изобретява първия технически начин за ретуширане на негатива. “Неговите два варианта на един и същ портрет – единия ретуширан, другия не – смайват тълпите на Световното изложение в Париж през 1855. – разказва С. Зонтаг. Новината, че фотоапаратът може да послъгва, прави снимката много по-популярна”

Историята на фотографията всъщност е борба между две различни повели: разкрасяването, което идва от изящните изкуства и показването на снимката. Според основната традиция за красивото във фотографията красотата изисква следа от човешко решение: че именно това е красиво за снимка и добрата такава предлага някакъв коментар. Оказва се много по-важно да бъде разкрита елегантната форма на тоалетната чиния – предмет на серия снимки на Уестън, направени в Мексико през 1925г., отколкото поетичното величие на една снежинка или кристал.

Някои конвенционални понятия за красотата се изхабяват, докато други остават. Изхабяването донякъде е сетивно. Показването на съвършенството в света например е прекалено сантиментална представа за красотата и тя не може да поддържа фотографията. Несъвършената техника се цени тъкмо защото разчупва закостенялото равенство между природата и красотата. Природата е станала по-скоро и предмет на носталгия и негодуване, отколкото обект на съзерцание.

Започват да изплуват по-мрачни, продиктувани от времето модели за красота, които подтикват към преоценка на фотографията на миналото. Много фотографи (Ян Саудек, Робърт Мейпълторп, Даян Арбъс…) с очевидно отвращение към “предишното” красиво предпочитат да покажат безпорядъка, да извлекат най-често провокационен анекдот, отколкото да изолират някоя “успокояваща опростена форма”. Но въпреки обявените цели на недискретната, открита и често груба фотография да разкрива истината, а не красотата, фотографията все пак разкрива. Интересното на това изящно изкуство е в способността му да открива красотата в скромното, малоценното, немощното. Така или иначе, в реалното има патос. И този патос е красотата. Красотата е в окото на този, който я вижда. Където иска да я види, там я има.

Цветовете не съществуват, това е само пречупване на светлинните лъчи, цветът на ризата, с която е облечена Сара не съществува, но ние го виждаме в представите си. А представата понякога е повече от действителността”10- заявява Саудек за своите фотографии.

Като че ли механичното или наивното използване на фотоапарата и формалната възвишена красота не си противоречат и този вид красота може да се прояви във всякакъв род снимки. Непретенциозната любителска снимка за лично ползване не може да бъде също толкова визуално интересна, красноречива и красива, колкото най-прехвалените артфотографии. Снимките откриха, че красотата по традиция свързана с изключителните модели на класическото гръцко изкуство, които показват съвършеното младежко тяло, всъщност присъства навсякъде. В крайна сметка за фотографите няма разлика между стремежа да разкрасиш света и контрастремежа да свалиш маската му.